Пътеводител за посветени

2.

Зейдист се събуди, обзет от паника. Опита се да успокои дишането си и да разбере къде се намира, ала очите не му помогнаха особено. Всичко тънеше в мрак... обгръщаше го плътна, студена тъмнина и колкото и да напрягаше очи, не можеше да види абсолютно нищо. Възможно бе да се намира в спалня, насред някое поле... или в килия.

Беше се събуждал по този начин безброй пъти. В продължение на цял век, прекаран като кръвен роб, Зейдист се бе будил, ослепял от ужас, чудейки се какво ли ще трябва да понесе и от чия ръка. А след като си бе възвърнал свободата? Кошмарите му причиняваха съвсем същото.

И в двата случая паниката беше безполезна. Докато беше собственост на Господарката, да се тревожи за това кой, какво и къде, не му помагаше с нищо. Малтретирането беше неизбежно, независимо дали лежеше върху масата по гръб или по очи - използваха го, докато тя и нейните придружители не бъдеха задоволени, след което го оставяха да лежи унижен и лепкав, сам в своя затвор.

Ами сега, с кошмарите? Да се буди, обзет от същата паника, в чийто плен беше и като роб, само подсилваше миналите ужаси, които подсъзнанието му упорито изплюваше на повърхността.

Или поне... мислеше си, че сънува.

Сега вече го връхлетя истинска паника, докато се чудеше кой мрак го държи в плен. Дали беше мракът на килията? Или мракът на спалнята, която делеше с Бела? И сам не знаеше. Изглеждаха съвсем еднакви, когато не виждаше абсолютно нищо, а единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето си.

Решение? Трябваше да се опита да размърда ръце и крака. Ако не бяха пристегнати с окови, значи за пореден път бе попаднал в менгемето на собствения си ум, миналото се бе пресегнало през гробищната пръст на спомените и го бе сграбчило в костеливите си ръце. Успееше ли да размърда ръце и крака, усетеше ли чисти чаршафи, всичко щеше да бъде наред.

Така. Да размърда ръце и крака.

Ръце. Крака. Трябваше да ги раздвижи.

Хайде.

О, Господи... проклятие, размърдайте се!

Нито ръцете, нито краката му помръднаха и в парализата на тялото му истината го проряза като с хищни нокти. Намираше се във влажния мрак на килията, прикован по гръб върху коравата маса с тежки, метални белезници. Много скоро Господарката щеше да дойде със своите любовници и те щяха да правят с него каквото си поискат, да омърсят кожата му, да осквернят самата му същност.

Той простена, жалостивият звук отекна в гърдите му и се откъсна от устните му, сякаш облекчен да се изплъзне от него. Бела беше сънят, а кошмарът - действителността.

Бела беше само сън...

Откъм скритото стълбище, идващо от спалнята на Господарката, отекнаха стъпки, звукът бързо се усилваше. А после към тях се присъединиха още.

С животински ужас мускулите му се свиха, вкопчиха се в костите, в отчаян опит да се отскубнат от скверните окови на плътта, която много скоро щеше да бъде докосвана, завладяна, използвана. Пот изби по лицето му, а стомахът му се сви и в него се надигна жлъчка, запроправя си път по хранопровода към устата му...

Някой плачеше.

Не... скимтеше.

Детски плач долетя откъм ъгъла на килията.

Той спря да се съпротивлява, чудейки се - какво ли правеше дете в място като това? Господарката нямаше деца, нито беше забременявала откакто го притежаваше...

Не... чакай малко... той беше довел детето тук. Неговото дете плачеше в ъгъла... и Господарката щеше да го открие. Щеше да го открие и... 0, господи.

Вината беше негова. Той беше довел детето тук.

Изведи го оттук. Изведи го...

Зи сви ръце в юмруци, заби лакти в масата и извика на помощ цялата сила, която притежаваше. Сила, която идваше не само от тялото му, а бе родена от самата му воля. С мощен напън той...

...не направи абсолютно нищо. Оковите се впиха в китките и глезените му чак до костта, разкъсаха плътта и кръвта му се смеси с облялата го ледена пот.

Вратата се отвори, бебето продължаваше да плаче, а той не можеше да го спаси. Господарката щеше...

Обля го светлина и най-сетне го изтръгна от съня, Изтърси се от двойното легло, сякаш бе пометен от някой шевролет. Зае бойна поза - ръцете му бяха свити в юмруци пред гърдите, раменете му - изопнати като стоманени въжета, краката - готови за скок.

Съвсем бавно Бела се отдръпна от лампата, която бе запалила, сякаш се боеше да не го стресне.

Зи се огледа наоколо. Както обикновено, нямаше никого, с когото да се бие, но за сметка на това беше успял да събуди всички. В ъгъла Нала плачеше в кошчето си, той бе изкарал акъла на своята шелан. Отново.

Нямаше никаква Господарка. Нямаше ги и нейните приближени. Никаква килия и никакви белезници, приковаващи го към корава маса вместо легло.

Никакво дете, затворено в килията с него.

Бела стана, отиде до кошчето и взе почервенялата, пищяща Нала на ръце. Дъщеря й обаче не искаше да бъде успокоена от нея. Протегнала пухкави ръчички към Зейдист, тя пищеше за баща си, а по личицето й се стичаха сълзи.

Бела почака малко, сякаш се надяваше, че този път ще бъде различно, че той ще дойде при тях, ще вземе в прегръдките си и ще утеши детето, което толкова отчаяно се молеше за него.

Зи заотстъпва, докато раменете му не се опряха в стената, и скръсти ръце пред гърдите си.

Бела се обърна и като зашепна тихичко на дъщеричката си, отиде в детската стая. Вратата се затвори зад гърба й, приглу-шавайки хленченето на детето.

Зи се плъзна по стената и седна на пода.

- По дяволите!

Потърка късо подстриганата си коса, а после сложи ръце на коленете си. След няколко секунди си даде сметка, че седи точно както някога в килията - облегнал гръб на ъгъла срещу вратата и вдигнал колене пред себе си, а голото му тяло бе разтърсвано от ледени тръпки.

Погледът му се спря върху робските татуировки около китките му. Бяха толкова наситеночерни, толкова плътни, досущ като железните белезници, които някога носеше.

След бог знае колко време вратата на детската стая се отвори и Бела се върна с детето. Нала отново бе заспала, ала Бела я постави в кошчето толкова внимателно, сякаш държеше бомба, която всеки момент можеше да избухне.

- Съжалявам - тихо каза Зи, потърквайки китките си.

Бела си наметна халат и отиде до вратата, отвеждаща в коридора. С ръка върху бравата, тя се обърна и го погледна, а очите й бяха хладни.

- Вече не мога да кажа, че всичко е наред.

- Наистина съжалявам за сънищата...

- Говоря за Нала. Не мога да кажа, че да я отбягваш по този начин е в реда на нещата... че вярвам, че всичко ще се оправи и ще проявя търпение. Истината е, че тя е толкова твое дете, колкото и мое и сърцето ми се къса, когато виждам как се отдръпваш от нея. Знам какво си преживял и не искам да бъда безсърдечна, но... сега за мен всичко е различно. Трябва да мисля какво е добро за нея. А баща, който отказва да я докосне, определено не е нещо добро.

Зи разтвори юмруци и се взря в дланите си, опитвайки се да си представи как взема малката на ръце. Татуираните белезници му се сториха толкова огромни. Огромни... и заразни.

Точната дума не беше „отказва", помисли си той. А „не може

Работата беше там, че ако я вземеше на ръце, за да я успокои, ако си играеше с нея и й четеше, би означавало да й бъде баща, а неговата наследственост определено не беше нещо, с което би искал да обремени едно дете. Роднатадъщеря на Бела заслужаваше нещо по-добро.

- Трябва да решиш какво искаш - каза Бела. - Ако не можеш да й бъдеш баща, ще те напусна. Знам, че звучи жестоко, но... трябва да мисля за това какво е най-добре за нея. Обичам те и винаги ще те обичам, ала вече не става въпрос за мен.

За миг Зи си помисли, че не е чул добре. Да го напусне?

Бела излезе в коридора със статуите.

- Отивам да си взема нещо за хапване. Не се тревожи за нея, веднага се връщам.

И тя затвори беззвучно вратата след себе си.

Когато два часа по-късно се спусна нощта, безшумното затваряне на вратата все още отекваше в главата на Зи. Застанал пред гардероба си, пълен с черни тениски, кожени панталони и тежки ботуши, той се опитваше да разгадае себе си, лутайки се из лабиринта на чувствата си.

Естествено, че искаше да преодолее това отвратително отношение към дъщеря си. От само себе си се разбираше.

Ала просто не бе в състояние да го надмогне - онова, което му бяха причинили, може и да бе останало в миналото, ала бе достатъчно да сведе поглед към китките си, за да види, че все още е омърсен от преживяното... а не искаше Нала дори да се доближава до подобна мръсотия. В началото на връзката им с Бела имаше съшия проблем и спрямо нея. Вярно, беше успял да го надмогне, ала с Нала положението бе по-сериозно. Той беше физическото доказателство за жестокостта, която съществуваше в света, а не искаше дъщеря му да знае, че на земята има толкова злина, още по-малко пък - да я излага на нейните последствия.

Майната му.

Какво, по дяволите, щеше да прави, когато тя станеше достатъчно голяма, за да го погледне в лицето и да го попита откъде е този белег и как е станал такъв, какъвто бе? Как щеше да постъпи, когато тя поискаше да узнае защо върху кожата му са татуирани белезници? Какво ли щеше да отговори чичо й Фюри, когато Нала го попиташе защо е без един крак?

Зи нахлузи тениска и чифт кожени панталони, после препаса канията през гърдите си и отвори шкафа с пистолетите. Извади два четирийсеткалиброви зигзауера и ги провери набързо. Някога използваше деветмилиметрови пистолети... по дяволите, някога се биеше с голи ръце. Ала откакто Бела бе част от живота му, той бе станал по-предпазлив.

Което, разбира се, беше другата част от проблема. Професията му бе да убива. Такава му беше работата. Нала трябваше да отрасне, тревожейки се за него всяка нощ. Нима би могло да е другояче? Бела се тревожеше.

Зи затвори шкафа и го заключи, а след това окачи двата пистолета на кръста си, провери камите и облече коженото си яке.

След това погледна към кошчето, където Нала продължаваше да спи.

Пистолети. Ножове. Метателни звезди. Исусе, детето трябваше да бъде заобиколено от дрънкалки и плюшени мечета.

Всичко се свеждаше до това, че той просто не бе създаден да бъде баща. Ама никак. Биологията обаче му беше отредила тази роля против волята му и сега те всички бяха пленници на неговото минало. И колкото и непосилно да бе дори да си помисли за живот без Бела, просто не виждаше как би могъл да бъде бащата, който Нала заслужаваше.

Неволно се смръщи, представяйки си тържеството, което щеше да бъде организирано в чест на Нала една година след преобразяването й, както повеляваше традицията за всички жени вампири от глимерата. Също по традиция, дъщерята трябваше да изтанцува първия танц с баща си. Зи съвсем ясно си представи Нала в дълга алена рокля, многоцветната й коса -вдигната високо, с рубинена огърлица около шията... и себе си, с обезобразеното си лице и татуировките на кръвен роб, подаващи се изпод ръкавелите на смокинга му.

Страхотно. Чудесна картинка.

Ругаейки, той отиде в банята, където Бела се приготвяше за вечерта. Възнамеряваше да й каже, че излиза, за да довърши започнатото предишната нощ, и че щом приключи, ще се прибере и тогава ще говорят. Ала когато погледна към нея, думите заседнаха в гърлото му.

Обгърната в облака пара, останал след като си бе взела душ, Бела тъкмо се бършеше. Косата й бе увита в кърпа, оставяйки изящната й шия непокрита, млечнобелите й рамене потръпваха, докато подсушаваше гърба си с пухкавата хавлия. Гърдите й, полюшващи се лекичко, уловиха погледа на Зи и го накараха да се втвърди.

По дяволите, докато я гледаше, можеше да мисли единствено за секс. Господи, толкова беше красива! Харесваше я, когато се бе закръглила по време на бременността, харесваше я и такава, каквато беше сега. След раждането на Нала тя бе отслабнала много бързо и коремът и отново бе стегнат както преди, хълбоците й също си бяха възвърнали изящните форми. Гърдите й обаче бяха наедрели, зърната им бяха по-наситено розови, хълмчетата им - по-големи.

Пенисът му опъна кожения панталон, като престъпник, напиращ да избяга от затвора.

Докато опитваше да се вземе в ръце, Зи си даде сметка, че двамата с Бела не бяха правили секс още отпреди раждането на Нала. Бела беше изкарала тежка бременност, а след това й трябваше време, за да се възстанови, пък и съвсем разбираемо беше погълната от грижите по бебето.

Тя му липсваше. Желаеше я. Все още я смяташе за най-забе-лежително сексапилната жена на света.

Бела остави хавлията върху шкафа в банята, застана пред огледалото и се взря в себе си. Направи гримаса и като се приведе напред, докосна скулите, челюстта, брадичката си. След това се изправи смръщена, обърна се на една страна и глътна корема си.

Зи се прокашля, за да привлече вниманието й.

- Аз ще тръгвам.

При звука на гласа му Бела трескаво посегна към халата си. Бързо го надяна, завърза колана и вдигна реверите към гърлото си.

- Не знаех, че си тук.

- Ами... - Ерекцията му бързо спадна. - Тук съм.

- Излизаш ли? - попита Бела и свали кърпата от косата си.

Дори не беше чула какво й казва, помисли си Зи.

- Да, излизам. Но както винаги можеш да се свържеш с мен...

- Не се тревожи за нас.

Тя се наведе и започна да подсушава косата си. На Зи му се стори, че крайчето на хавлията плющи оглушително.

Въпреки че стоеше само на три метра от него, не можеше да я Достигне. Не можеше да я попита защо се крие от него. Прека-лено много се страхуваше да чуе отговора.

- Приятна вечер - дрезгаво каза той; почака мъничко, молейки се тя да го погледне, да му се усмихне, да му прати въздушна целувка, преди да го пусне да отиде да се бие.

- И на теб. - Бела отметна косата си назад и посегна към сешоара. - И се пази.

- Обещавам.

Бела включи сешоара и взе четката за коса, за да изглежда заета, докато Зи се обръщаше и излизаше от банята. Когато бе сигурна, че вече е тръгнал, заряза преструвката, изключи сешоара и го пусна върху мраморния плот.

Сърцето я болеше до пръсване, повдигаше й се и докато се взираше в отражението си, й се прищя да хвърли нещо по огледалото.

Двамата не бяха го правили от... господи, трябва да имаше поне четири-пет месеца, когато бе прокървила за първи път.

Той вече не мислеше за нея по този начин. Не и откакто Нала бе дошла на бял свят. Сякаш раждането й бе изключило тази част от връзката им за него. Сега допирът му беше някак братски - нежен, съчувствен.

Никога - страстен.

В началото Бела си мислеше, че е защото не е така слаба като преди, ала през последните четири седмици тялото й си бе възвърнало някогашната форма.

Или поне тя си мислеше така. Ами ако се заблуждаваше?

Бела развърза халата, разтвори го и като се обърна на една страна, измери корема си с поглед. Докато растеше, по времето когато баща й бе още жив, бяха успели да й втълпят колко е важно за една жена от глимерата да бъде слаба и дори сега, когато него го нямаше, а оттогава бяха изминали толкова много години, строгите предупреждения да не допуска да надебелее, все още не я напускаха.

Бела отново се уви в халата и завърза колана.

Да, тя искаше дъщеря й да има истински баща и това бе най-голямата й грижа, ала и на нея Зи й липсваше.

Беше забременяла толкова бързо, че така и не бяха успели да се насладят на новобрачния период, в който бяха само двамата и се опиваха от близостта си.

Докато вземаше сешоара и отново го включваше, се опита да не брои дните, откакто Зи не я бе докосвал като мъж. Толкова отдавна не бе заравял големите си, топли ръце между чаршафите и не я бе събуждал с целувка по тила и твърда ерекция, притисната в ханша й.

Е, вярно, че и тя самата не бе поемала инициативата. Но не можеше да е сигурна как ще реагира той, а най-малко се нуждаеше да бъде отблъсната, защото вече не го привлича. И без това като майка бе емоционална развалина. Да се провали и като жена бе повече, отколкото би могла да понесе.

Когато косата й изсъхна, тя я среса набързо и отиде да провери какво прави Нала. Докато стоеше до кошчето и гледаше дъщеричката им, просто не можеше да повярва, че се бе стигнало до ултиматуми. От самото начало знаеше, че Зи няма да се съвземе току-така от всичко, на което го бяха подложили, ала нито за миг не й бе минавало през ум, че няма да успеят да се преборят с миналото му.

Бе смятала, че любовта им е способна да се справи с всичко.

Ала може би не беше така.