Пътеводител за посветени

4.

Да си майка в много отношения беше прекрасно.

Да държиш детето си на ръце и да го полюшваш, докато заспи, определено беше едно от тях. Както и да сгъваш дрешките му. Да го храниш. Да виждаш щастието и възторга, с които вдига очички към теб, когато се събуди.

Бела се намести в люлеещия се стол, подпъхна одеялото под брадичката на дъщеря си и нежно я помилва по бузката.

Не толкова приятен страничен ефект на майчинството беше несъмненото засилване на женската й интуиция.

Докато си седеше на сигурно място в имението на Братството, Бела просто знаеше, че нещо не е наред. Въпреки че самата тя беше в пълна безопасност и се намираше в детска стая, сякаш извадена от статия, озаглавена „Тук живее съвършеното семейство", Бела имаше чувството, че в стаята става течение, носещо вонята на умрял скункс. Нала също бе усетила, че нещо не е наред. Неестествено тиха и неспокойна, тя бе вперила жълтите си очички нейде пред себе си, сякаш очакваше всеки миг да се разнесе оглушителен шум.

Разбира се, интуицията (независимо дали се дължи на майчинство или не) има недостатъка да е разказ без думи и без хронология. Въпреки че те подготвя за лошите новини, тревогата идва без съществителни и глаголи, както и без дата и час. Затова, докато човек си седи, с неопределения ужас, залепнал за тила му като студен, мокър парцал, не му остава друго, освен да се мъчи да намери рационално обяснение. Може би е просто лошо храносмилане. Или нещо във въздуха.

А може би...

По дяволите, може би онова, което я разяждаше отвътре, не беше никаква интуиция. Може би просто беше взела решение, което не й се нравеше особено.

Да, това бе далеч по-вероятно. След като толкова дълго се бе измъчвала и надявала, и безпокоила, и търсила изход от проблема със Зи, се бе видяла принудена да бъде реалист. Беше поставила въпроса ребром... и така и не бе получила отговор. Нито „Искам двете с Нала да останете", нито дори „Ще се опитам да се променя".

Единственото, което бе измъкнала от него, бе, че отива да се бие.

Което си беше един вид отговор, нали така?

Бела се огледа наоколо, правейки на ум списък на нещата, които трябваше да вземе... а те не бяха кой знае колко - една чанта с най-най-необходимото за Нала, както и малко дрехи за нея. Можеше да си позволи ново кошче за пелени, нова люлка и нова маса за повиване в...

Но къде щеше да отиде?

Най-лесното решение беше да се настани в една от къщите на брат си. Той имаше много и тя трябваше само да го помоли. Господи, каква ирония! След като бе положила толкова усилия, за да се откъсне от него, ето че сега обмисляше да се върне.

Не, не обмисляше. Беше го решила.

Тя се наведе на една страна, извади мобилния си телефон от джоба на дънките и набра номера на Рив.

След две позвънявания, й отговори познат глас:

- Бела?

От другата страна гърмеше музика, чуваше се говор и всякакви други звуци.

- Здравей.

- Ало? Бела? Задръж така докато отида в офиса си.

След дълга, шумна пауза, врявата изведнъж утихна.

- Здрасти. Как я карате ти и твоето малко съкровище?

- Трябва ми място, където да се изнесем.

Гробовна тишина. А после брат й попита:

- За двама или за трима?

- Двама.

Още една дълга пауза.

- Искаш ли да убия онова глупаво копеле?

Студеният му, зъл тон я уплаши и й напомни, че любимият й брат не беше вампир, чийто гняв би искал да си навлечеш.

- За бога, не!

- Говори, сестричке. Кажи ми какво става.

Смъртта е черен колет, който идва в най-различни форми и размери. Ала в мига, в който се озове на прага ти, няма нужда да го отваряш, нито дори да поглеждаш адреса на подателя, за да си сигурен кой го изпраща.

Защото вече знаеш.

Докато се просваше по гръб в краката на двамата лесъри, Зи вече знаеше, че току-що му бяха връчили собствената му смъртна присъда и единственото, което му мина през ума, бе, че все още не е готов да я получи.

Разбира се, това не беше пратка, която просто можеш да откажеш.

Над него, облени от приглушена светлина, хвърляна незнайно от какво, двамата убийци се вцепениха, сякаш той бе последното нещо, което бяха очаквали да видят тук. А след това извадиха пистолетите си.

В съзнанието на Зи не се появиха предсмъртни думи. Имаше само предсмъртен образ, който напълно засенчи двете дула, които го гледаха от заплашителна близост. В главата му изплува образът на Бела и Нала в люлеещия се стол - не от тази вечер, с носните кърпички, зачервените очи на Бела и навъсения Фюри. Образът беше отпреди две седмици и в него Бела се взираше в детето в прегръдките си с неизразима нежност. Сякаш усетила, че Зи стои на прага, тя беше вдигнала глава и за миг обичта, изписана върху лицето й, бе обгърнала и него.

Двата изстрела най-сетне отекнаха, ала колкото и да бе странно, единствената болка, която Зи усети, бе от бученето на ушите си, причинено от силния звук. Последваха две глухи тупвания, които отекнаха насред крадените съкровища.

Зи повдигна глава. Куин и Рейдж стояха на няколко крачки от мястото, където допреди секунда се намираха двамата лесъ-ри, и тъкмо сваляха оръжията си. Блей и Джон Матю, с извадени пистолети, също бяха там.

- Добре ли си? - попита Рейдж.

Не. Голямо, шибано не.

- Да, добре съм.

- Блей, идваш обратно в тунела с мен - нареди Рейдж. -Джон и Куин, вие останете с него.

Зи отпусна глава на пода и заслуша как два чифта тежки ботуши се отдалечават. В последвалата призрачна тишина, Зи усети, че му се повдига, всеки сантиметър от тялото му се затърчи и когато вдигна ръце, за да хване лицето си, видя, че треперят като знамена, развявани от мощен вятър.

Джон го докосна по рамото и той подскочи.

- Добре съм... добре съм...

Джон въздъхна.

- Ще те измъкнем оттук.

- Откъде... - Зи се прокашля. - Откъде да съм сигурен, че това се случва?

-Какво? Откъде да си сигурен, че...?

Пръстите на Зи зашариха по челото му в опит да докоснат мястото, където двамата лесъри бяха опрели пистолетите си.

- Откъде да съм сигурен, че това наистина се случва и че не... Откъде да знам, че не съм мъртъв?

Джон погледна през рамо към Куин, сякаш нямаше представа какво да отговори и търсеше подкрепление. След това шумно се тупна по гърдите.

- Аз знам, че съм тук.

Куин се наведе и също се тупна по гърдите, при което се разнесе глух звук.

- Както и аз.

Зейдист отново отпусна глава на пода. Тялото му се гърчеше толкова отчаяно в собствената си кожа, че краката му сякаш танцуваха степ върху коравия под.

- Не знам дали... това наистина се случва... о, по дяволите...

Джон се взираше в Зи, сякаш се опитваше да измери бързо

нарастващата му тревога и да прецени как, по дяволите, да постъпи. После изведнъж се пресегна и подръпна обърнатия наопаки ботуш на Зи.

Зи рязко се надигна и изруга:

- Копеле!

Ала всъщност не беше ядосан. Болката му подейства като пролетно почистване - сякаш някой бе взел голяма метла и с един замах бе измел паяжините на халюцинациите от ума му, оставяйки след себе си пулсираща, кристална яснота. Беше жив. Напълно жив.

В мига, в който осъзна това, мисълта му се насочи към Бела. И Нала. Трябваше да се свърже с тях. Обърна се на една страна, за да извади телефона си, ала от божата в крака му причерня.

- По дяволите. Ще ми подадеш ли телефона? В задния ми джоб е.

Джон внимателно го обърна на една страна, извади мобилния телефон и му го подаде.

- И не мислиш, че ще успеете да го превъзмогнете? - попита Рив.

В отговор Бела поклати глава, ала после си спомни, че брат й не може да я види.

- Не, не мисля. Не и в близко бъдеще.

- По дяволите. Е, аз винаги ще съм до теб, знаеш го, нали? Искаш ли да се преместиш при мамен?

- Не. Искам да кажа, че нямам нищо против да ми идва на гости, но имам нужда от лично пространство.

- Защото се надяваш, че той ще те потърси.

- Няма да го стори. Този път е различно. Нала... промени всичко.

Детето изгука и се намести още по-удобно в любимото си местенце между ръката и гърдите на Бела. Майка й подпря телефона на рамото си и погали пухкавата мека косичка, която бе започнала да й расте. Чупливата коса на Нала, когато израстеше, щеше да е многоцветна, смесица от руси, червени и кестеняви кичури, досущ каквато би била и косата на баща й, стига той да не я подстригваше тожова късо.

- Какво? - попита тя, когато Рив се засмя неловко.

- След всички тези години, през които се мъчех да те задържа при себе си, ето че сега не ми се ще да напуснеш имението на Братството. Честно ти казвам, няма по-безопасно място от него... Все пак ми се намира едно сигурно местенце до Хъдсън. Не е кой знае какво, но една моя приятелка живее в съседство и двете къщи са свързани с подземен тунел. Тя ще се погрижи да си в безопасност.

- Благодаря - смотолеви Бела, след като той й даде адреса. -Ще си събера багажа и ще помоля Фриц да ме откара там след час.

- Още сега ще се погрижа да заредят хладилника.

Телефонът избръмча в ухото й - беше получила съобщение.

- Благодаря ти.

- Той знае ли?

-Зи го очаква. И не, няма да му забраня да вижда дъщеря си... стига да иска.

-Ами ти?

- Обичам го... ала напоследък изобщо не ми беше лесно.

Разговорът приключи малко след това и когато свали телефона от ухото си, Бела видя, че е пристигнало съобщение от Зейдист, което гласеше:

„ТОЛКОВА СЪЖАЛЯВАМ. ОБИЧАМ ТЕ. МОЛЯ ТЕ ПРОСТИ МИ... НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ."

Бела прехапа устни. И на свой ред изпрати съобщение.