Пътеводител за посветени

1.

БЕЛА ИЗГЛЕЖДА ДОБРЕ.

В кухнята на Братството, Зейдист взе нож от барплота, стисна една маруля и започна да забива острието в нея на интервали от около два сантиметра.

- Така е.

Той харесваше доктор Джейн. По дяволите - беше й длъжник. Ала въпреки това трябваше да положи усилие да не забрави добрите обноски - би било адски просташко да среже жената, която не само бе шелан на неговия брат Вишъс, но и благодарение на която любовта на живота му не бе издъхнала на родилната маса от загуба на кръв.

- Възстанови се чудесно през последните два месеца. - Доктор Джейн го наблюдаваше от масата насреща му, а лекарската й чанта, като на доктор Маркъс Уелби от телевизионния сериал, почиваше до прозирната й ръка. - А Нала укрепва с всеки изминал ден. Невероятно, малките на вампирите растат толкова по-бързо от човешките бебета. Когнитивното й развитие е сравнимо с това на деветмесечно бебе.

- И двете се справят отлично.

Той продължи да разрязва марулята, ръката му отново и отново се спускаше надолу и потъваше дълбоко в нея. От другата страна на ножа, листата се диплеха като къдрави, зелени ленти, сякаш приветстваха освобождението си.

- А как се чувстваш ти като баща...

- По дяволите!

Зи изпусна ножа и като изруга, вдигна ръката, с която държеше марулята, към лицето си. Порязването беше дълбоко, чак до костта; алена кръв бързо изпълни раната и потече по кожата му.

Доктор Джейн се приближи.

- Добре, да отидем на мивката.

Трябва да й се признае, че нито го докосна по ръката, нито го побутна по рамото, за да го накара да отиде на мивката - просто застана до него и посочи умивалника.

Зейдист все още не обичаше да го докосва друг, освен Бела, макар да бе постигнал известен напредък. Сега вече, ако допирът е неочакван, първосигналната му реакция не бе да посегне към скритото си оръжие или пък да цапардоса онзи, който не се бе научил да си държи ръцете на мястото им.

Когато стигнаха до умивалника, доктор Джейн отвъртя кранчето и топлата струя потече в порцелановата мивка.

- Под нея - нареди тя.

Зи протегна ръка и потопи палеца си в горещата вода. Порязаното пареше дяволски, но той дори не трепна.

- Нека да отгатна. Бела те е помолила да говориш с мен.

-Не.

Той я стрелна с поглед, но доктор Джейн поклати глава.

- Просто прегледах и нея, и бебето. Това е всичко.

- Хубаво. Защото аз съм добре.

- Знаех си, че ще го кажеш - доктор Джейн скръсти ръце пред гърдите си и прикова в него такъв поглед, че на Зи му се дощя да издигне тухлена стена между двамата. Нямаше никакво значение дали тялото й бе плътно или полупрозрачно, както в момента - да попаднеш под изпитателния й поглед бе като да те ударят с парен чук. Нищо чудно, че двамата с Ви се разбираха толкова добре.

- Тя все пак спомена, че отказваш да пиеш от нея.

Зи сви рамене.

- Нала повече от мен се нуждае от онова, което тялото на Бела може да й даде.

- Само дето изобщо не е нужно да се избира между едното и другото. Бела е млада и здрава и има здравословен апетит. А и ти й даваш да пие от теб.

- Разбира се. Всичко е за нея. За нея и за бебето.

Последва дълго мълчание. А после:

- Може би ще искаш да поговориш с Мери?

- За какво? - Зи спря водата и изтръска длан над умивалника. - Само защото уважавам нуждите на своята шелан, смяташ, че се нуждая от психотерапевт? Дяволите да го вземат!

Той рязко откъсна парче хартия от рулото, закачено под шкафовете на стената, и подсуши ръката си.

- За кого е салатата, Зи? - попита Джейн.

- Какво?

- Салатата. За кого е?

Зи издърпа кошчето за боклук и метна хартията в него.

- Бела. За Бела е. Виж, не се засягай, но...

- А ти кога се храни за последно?

Зи вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „В името на всичко свято - престани най-сетне!"

- Достатъчно. Знам, че имаш добри намерения, но аз лесно се паля, а последното, от което и двамата се нуждаем, е Вишъс да ми се нахвърли, задето съм ти се озъбил. Разбирам какво се опитваш да...

- Виж си ръката.

Зи погледна надолу. От възглавничката на палеца му бликаше кръв и се стичаше по ръката му. Ако не носеше тениска с къс ръкав, в сгьвката на лакътя му вече щеше да се е образувало малко езерце, ала вместо това гадното нещо капеше по теракотения под.

Гласът на доктор Джейн беше дразнещо спокоен, логиката й - обидно непоклатима.

- Имаш опасна работа, в която трябва да можеш да разчиташ на тялото си, ако ти е мил живота. Не искаш да поговориш с Мери? Много добре. Ала трябва да направиш някои компромиси по отношение на физическото си състояние. Досега раната ти трябваше да се е затворила, а ето че все още кърви и бас държа, че ще продължи така поне още час. - Тя поклати глава. -Ето какво ти предлагам. Рот ме назначи за лекар на Братството. Ако продължиш да занемаряваш храненето и спането си, по начин, който ти пречи да си вършиш работата, ще ти забраня да излизаш на дежурства.

Зи се загледа в лъскавите, червени капчици, които се процеждаха от раната. Струйката се стичаше над черната татуировка на кръвен роб, изрисувана около китката му преди близо двеста години. Същата опасваше и китката на другата му ръка, както и врата му.

Той се пресегна и откъсна още едно парче хартия. Да избърше кръвта беше лесно, ала нищо не можеше да изтрие онова, с което онази извратена кучка, Господарката му, го беше белязала. Мастилото се бе запечатало в плътта му, поставено там, за да се знае, че той е вещ, чието предназначение е да бъде използвана, а не личност, родена, за да живее.

Без сам да знае защо, неволно се замисли за бебешката кожа на Нала, така невероятно гладка и съвършена.

Всички коментираха колко е гладка. Бела. Братята. Всички шелани в къщата. Това бе едно от първите неща, които споменаваха, щом я вземеха на ръце. Това, и как била като пухена възглавничка - сякаш направена само за гушкане.

- Някога опитвал ли си се да ги махнеш? - меко попита доктор Джейн.

- Не могат да бъдат премахнати - рязко отвърна Зи и отпусна ръка. - В мастилото има сол. Вечни са.

- Но опитвал ли си някога? В наши дни има лазери, които...

- По-добре да се погрижа за това порязване, за да си довърша работата. - Той откъсна още една хартиена кърпа. - Ще ми трябва малко бинт и лепенка...

- В чантата ми има. - Джейн понечи да отиде до масата. -Имам всичко...

- Не, благодаря, сам ще се оправя.

Доктор Джейн прикова ясните си очи в него.

- Не ме интересува колко си независим. Глупост обаче нямам намерение да търпя. Ясна ли съм? Онази пейка ей там те чака.

Ако пред него беше един от братята, Зи щеше да оголи вам-пирските си зъби и да изръмжи. Ала не можеше да го стори с доктор Джейн. И то не само защото беше жена. Работата беше там, че нямаше причина да я напада. Тя просто даваше едно обективно, медицинско мнение.

- Ясна ли съм? - повтори тя, без изобщо да се смущава от несъмнено свирепия му вид.

- Да, както кажеш.

- Много добре.

- Освен това той има кошмари... Господи, тези кошмари.

Бела се наведе и пъхна мръсната пелена в кошчето. Докато се изправяше, извади нов памперс изпод тоалетната масичка, както и бебешките кърпички и пудра. След това улови глезените на Нала с една ръка, повдигна мъничкото дупенце на дъщеря си, забърса го с едно бързо движение, поръси малко пудра и й сложи чистата пелена.

От другия край на детската стая долетя тихият глас на Фюри:

- Кошмари, в които отново е кръвен роб?

- Няма какво друго да е. - Бела пусна чистото дупенце на Нала и залепи пелената от двете страни. - Защото отказва да говори за тях.

- Храни ли се? Пие ли от теб?

Бела поклати глава, докато закопчаваше бодито на Нала. То беше пастеленорозово, с апликация на бял череп и две кръстосани кости.

- Почти не яде, а кръв изобщо не пие. Сякаш... И аз не знам, в деня, в който Нала се роди, Зи изглеждаше така смаян, и съпричастен, и щастлив. А след това сякаш нещо в него изключи и той се затвори в себе си. Почти толкова зле е, колкото в началото. - Тя се загледа в Нала, която си играеше с апликацията върху малките си гърдички. - Съжалявам, че те помолих да дойдеш... Просто не знам какво друго да сторя.

- Радвам се, че го направи. Нали знаеш, че винаги можете да разчитате на мен, и двамата.

Облегнала Нала на рамото си, Бела се обърна. Фюри се бе подпрял на кремавата стена на детската стая и масивното му тяло закриваше част от украсата от ръчно изрисувани зайчета, катерички и еленчета.

- Не искам да те поставям в неловко положение. Нито да те откъсвам от Кормия, без да е необходимо.

- Не си го направила - Фюри поклати глава и многоцветната му коса проблесна на светлината. - Ако съм мълчалив, то е за-щото се опитвам да реша как е най-добре да постъпя. Да говоря с него невинаги е най-добрия подход.

- Така е. Обаче на мен взеха да ми се изчерпват както идеите, така и търпението.

Бела отиде и седна в люлеещия се стол, намествайки Нала в ръцете си. Искрящите жълти очи на дъщеря й се взираха в нея от ангелското й личице и в тях се четеше разпознаване. Тя отлично знаеше кой бе с нея... и кой отсъстваше. Това осъзнаване се бе появило преди около седмица. И бе променило всичко.

- Той отказва да я вземе на ръце, Фюри. Не иска дори да я вдигне.

- Сериозно ли говориш?

Сълзите на Бела караха личицето на Нала да изглежда като набраздено пред очите й.

- По дяволите, кога ще си отиде тази следродилна депресия. Разциврям се за щяло и нещяло.

- Чакай малко! Нито веднъж ли? Не я е взимал от кошчето й, нито...

- Отказва да я докосне. По дяволите, подай ми една шибана кърпичка!

Когато кутията с кърпичките й бе подадена, Бела рязко издърпа една и я притисна към очите си.

- Не съм на себе си. Единственото, за което мога да мисля, е как Нала прекарва целия си живот, недоумявайки защо баща й не я обича. - От очите й отново бликнаха сълзи и тя изруга тихичко. - О, това започва да става абсурдно!

- Изобщо не е абсурдно - каза Фюри. - Ни най-малко.

Той коленичи, придържайки кутията с кърпички така, че да й е подръка. Колкото и да бе нелепо, Бела забеляза, че върху кутията бе нарисувана алея с разлистени дървета и прекрасен черен път, който се губеше в далечината. От двете страни, храсти, отрупани с пурпурни цветове, караха дърветата да изглеждат така, сякаш бяха облечени с тюлени полички.

Бела си представи как поема по черния път... и той я отвежда на място, където всичко бе много по-хубаво, отколкото тук.

Взе си още една кърпичка.

- Работата е там, че самата аз израснах без баща, но поне имах Ривендж. Не мога да си представя какво е баща ти да е жив, ала всъщност да е мъртъв за теб. - Нала изгука и като се прозя широко, изсумтя и разтърка личице с юмрук. - Погледни я. Толкова е невинна. И така добре отвръща на всяка проява на обич... искам да кажа... О, за бога, май ще трябва да си купя акции в някой завод за носни кърпички.

И с отвращение си взе още една салфетка. За да не гледа Фюри, докато бърше сълзите си, тя огледа жизнерадостната стая, която преди раждането на Нала беше дрешник. Сега всичко в нея беше пригодено за малката - люлеещият се стол от борово дърво, който Фриц лично бе изработил, заедно с тоалетна масичка в същия стил, легълцето, което все още бе окичено с многоцветни панделки.

Почувства се още по-зле, когато погледът й се спря върху библиотечката с всичките големи книги в нея. Тя и останалите братя четяха на Нала, те бяха тези, които я вземаха в скута си, разгръщаха лъскави корици и изричаха римуващи се думи.

Никога баща й, въпреки че се бе научил да чете преди близо година.

- Никога не я нарича своя дъщфя. Винаги казва „твоята". За него тя е моя, не наша.

Фюри издаде отвратен звук.

- За твое сведение, в момента се боря с желанието да му дръпна един хубав бой.

- Вината не е негова. Искам да кажа, след всичко, което е преживял... предполагам, че би трябвало да го очаквам - тя се прокашля. - Искам да кажа, че бременността не беше планирана и се питам... може би съжалява, че се е родила и таи негодувание към нея.

- Ти си чудото на неговия живот. Знаеш, че е така.

Бела си взе още кърпички и поклати глава.

- Ала вече не съм сама. И няма да я отгледам тук, ако той не е в състояние да приеме факта, че вече сме две... Ще го напусна.

- Чакай малко, според мен избързваш...

- Тя започва да разпознава хората около себе си, Фюри. Започва да разбира, когато я отблъскват. Той имаше три месеца, за да свикне с мисълта за нея, ала вместо да се подобрява, с течение на времето става още по-зле.

Фюри изруга. Бела вдигна очи и срещна искрящия, жълт поглед на близнака на своя хелрен. Господи, същият лимоне-ножълт цвят блестеше и върху личицето на дъщеря й, така че просто бе невъзможно да погледне Нала и да не си помисли за баща й. И въпреки това...

- Сериозно - каза тя, - какво ли ще бъде след една година? Няма нищо по-самотно от това да спиш до някой, който ти липсва така, сякаш си е отишъл. Или да имаш такъв баща.

Нала протегна пухкава ръчичка и сграбчи една носна кърпичка.

- Не знаех, че си тук.

Бела рязко погледна към вратата. Зейдист стоеше на прага, понесъл салата и кана с лимонада. Лявата му ръка беше превързана, а по лицето му ясно личеше, че няма никакво желание да го разпитват.

Както се бе изправил в целия си ръст на прага на детската стая, той бе точно онзи вампир, в когото Бела се бе влюбила и за когото се бе омъжила - огромен мъж със съвсем късо подстригана коса, белег, който разсичаше лицето му, робски окови, татуирани около китките и врата му, и пиърсинги на зърната на гърдите, които прозираха под тясната черна тениска.

Бела се замисли за първия път, когато го видя, докато налагаше една боксова круша в тренировъчната зала. Краката му бяха невероятно бързи, а юмручните му удари се сипеха толкова светкавично, запращайки крушата далеч напред, че очите не смогваха да ги проследят. А после, без да спира и за миг, бе извадил черна кама от канията, препасана през гърдите му, и бе забил острието й дълбоко в кожената плът на крушата, така че пълнежът й се бе посипал по пода като вътрешностите на някой лесър.

Ала по-късно Бела бе открила, че той не е само свиреп воин. Ръцете му криеха и огромна нежност. А обезобразеното му лице, с разкривената горна устна, й се бе усмихвало и гледало с такава любов.

- Дойдох да се видя с Рот - каза Фюри и се изправи.

Погледът на Зи се спря върху кутията със салфетки, която близнакът му държеше, а после се премести върху топката смачкани кърпички в ръката на Бела.

- Така ли?

Той прекрачи прага и постави подноса върху скрина, където държаха дрешките на Нала, без нито за миг да погледне дъщеря си. Тя обаче веднага разбра, че баща й е в стаята - завъртя глава към него и протегна ръчички, а във все още нефокусирания й поглед се четеше молба.

Зи излезе обратно в коридора.

- Пожелавам ти приятна среща. Аз отивам на лов за лесъри.

- Ще те изпратя до вратата - каза Фюри.

- Нямам време. До после. - Очите на Зи и Бела се срещнаха за миг. - Обичам те.

Бела притисна детето до сърцето си.

- И аз те обичам. Пази се.

Зи кимна и тръгна.