Робинята

ТРЕНИРОВЪЧЕН ЛАГЕР

КРИСТИНА ЛОИД

Петима обитатели седят на моравата на дървени столове. Тук е слънчево, а дърветата хвърлят пъстри сенки по тревата. Слънцето огрява петте чифта войнишки обувки, подредени пред мен. Съветникът ни носи маратонки. Това ме изпълва с подозрение. Наказанието не би трябвало да те кара да се чувстваш добре.

Чакам от известно време и коленете започват да ме болят. Стоя на ръце и колене в началото на подкова от ботуши. Знам, че когато ми позволят да се раздвижа, коленете ми ще са зачервени и ожулени от острата трева. Трябваше да облека по-дълга рокля. Или да сложа наколенки. По дяволите, трябваше да бъда родена с наколенки.

Лий има най-големите обувки и мога да преценя, че е водил пълноценен живот. Вероятно дори е бил на военна служба. Май говори за войната през последните петнайсет минути и би трябвало да го слушам. Но не го правя. Вместо това броя дупчиците за връзките на обувките му. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си. Три чифта дупки, обрамчени с метални пръстени. Черните връзки кръстосват кожените езици, красиви като корсет. Британски военни обувки, размер 12, стандартно издание за Войник 95. Знам това, без да питам.

Хосе, мухльото, носи немски парашутистки обувки. Кожата е изключително мека, на глезените има подплънки. Тези обувки нямат нужда да бъдат разтъпквани. Преди да осъзная това, веднъж се опитах да сваля един тип, възхищавайки се на парашутистките му обувки, а той каза:

— Да, великолепни са. Прилегнаха ми веднага.

След това се отказах от свалката. Не търся Пепеляшка.

Лий е трябвало да разтъпче обувките си. Краката са го боляли, кожата им се е покривала с мехури, чорапите са полепвали по раните му Може да е слагал лепенки и да е опитвал солена вода, за да втвърди пръстите си. При всички положения е трябвало да съблазни обувките да се подчинят. И му се е налагало да страда. О, да, Лий си е заслужил красавиците, а за да го наградя за болката и търпението му, с радост бих облизала подметките му.

Снощи им се наслаждавах тайно. Сама с луната, издърпах връзките, почистих мръсотията по езиците и изтърках боята. Запалих свещ и коленичих над тях. Затоплих лъжица вакса над пламъка. Лъснах ги четири пъти и ги оставих да съхнат няколко часа. И сега са обратно на краката му, побелели от прах и очакващи моето вълшебство.

— Ваксаджийче — обръща се към мен съветникът ни, защото днес това е прякорът, за който настоях. — Какво искаш да направиш?

Страшно съм възбудена и влажна. Той знае какво точно искам да направя, защото му написах есе от дванайсет хиляди думи, а оценката му беше пет минус. „Структурата му е нестройна, Кели, а и не стигаш до никакви изводи.“

Помислих си, че съветникът е пълен идиот. Няма изводи. Това е всичко. Не схващаш ли? Краят не се вижда.

И сега стоя на ръце и колене, вторачена в петте чифта войнишки обувки, които се нуждаят от любов и внимание. Толкова съм възбудена, че едва успявам да коленича. Блокът за задържаните се намира в далечния край на моравата и всеки Том, Дик и Хари там вероятно е насочил бинокъла си към задника ми. Момчетата, моите момчета, седят с разтворени крака, пъхнали панталони в обувките си, за да мога да видя всичко, което си струва: всяка дупчица и език, всеки шев, драскотина и песъчинка от иракски пясък, заклещена в гънките на кожата.

Чувствам се замаяна като от халюциногени. Представям си, че съм в картина на Ван Гог. Стоя в началото на подковата от крака, а до мен на тревата е пластмасовата ми кутия с принадлежности — вакса, боя, различни четки, вода, чорапогащник, стари тениски, нарязани на ленти. А господин Лари Х. Кондъл ме пита какво искам!

И какво, по дяволите, си мислиш, че искам, Конди? Последен валс?

Сцената е направо главозамайваща. Петима мъже, изложили обувките си на показ. И. всичко това е заради мен. Разбира се, те също си имат проблеми, но тази седмица е мой ред. Участваме в групова психотерапия. Проникваме в собствените си проблеми като изучаваме проблемите на другите. Би трябвало да ни помогне. Например научих какъв бе проблемът на Лий — той просто не може да спре да мисли за путки. Иска да ги ближе, гали, докосва, мирише.

През първия ни групов сеанс той седеше с ръце в скута, вторачен в пода, а ние го чакахме да проговори. Той е масивен тип, доста над метър и осемдесет, с широки като врата рамене. Накрая Лий затвори очи, стисна ръце с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, и се изповяда. Наблюдавах го, докато говореше. Лицето му се изчерви, а ноздрите му потръпваха нервно. Г ласът му беше тъжен и засрамен, почти шепот.

— Единственото, заради което живея и мечтая, са путки — прошепна той.

Казвам ви, това е толкова полезно, че ме държи будна нощем.

Но сега е мой ред. Изповядването е ужасно унизително. Гърлото ми се стяга и се страхувам, че няма да мога да проговоря. Вторачвам се в краката на Лий, в полепналите по подметките му стръкчета трева и кожата ми потръпва от желание. То надделява над страха ми и ме принуждава да говоря.

— Господине — започвам тихо, — искам да излъскам тези обувки толкова добре, че да си видя отражението в тях.

— По-високо! — излайва Стив, като се намества на пейката.

Стив носи френски войнишки обувки, девети размер. Класически и семпли: шест чифта дупчици и широк маншет на глезена, затегнат с две черни катарами. Яркото слънце блести като звезда върху горната катарама. Не мога да отлепя очи от тях, но си представям лицето му. Стив има тъмни цигански очи, които се опитват да те привлекат в света му, и дебели чувствени устни. Дребен и напрегнат, той изглежда тъжен понякога, но си личи, че е смахнат. Има прекалено много безумия в главата му Става за чукане и го знае, но това никога не е било проблем за мен.

Но все пак, той не носи английски обувки Войник 95, а Лий е обут в тях.

— Господине — повтарям по-високо, — искам да излъскам тези обувки толкова добре, че да си видя отражението в тях.

Чуха ме съвсем ясно. Никой не проговаря. Всички запазваме мълчание, гласът ми отеква в седем объркани мозъка. Всички ме гледат любопитно, а аз седя вторачена в краката им. Не знам какво да правя. Не знам дали би трябвало да кажа още нещо за желанието си. Например колко се срамувам от него. Конди винаги постъпва така — не казва нищо, докато положението стане прекалено неудобно и някой наруши мълчанието.

Но аз не заговарям, нито някой друг. Чакам и чакам, докато накрая Конди казва мило:

— Ваксаджийче, не се нуждаеш от позволението ми да направиш това.

Не се прояви много професионално. Той не би трябвало да проговаря първи, но вероятно е отегчен или надървен и иска екшън. Но пък каза погрешното нещо и сега съм напълно парализирана. Позволение? Той смята, че не мога да действам без позволение? Господи, май дори не е прочел есето ми! Сама си вземам позволението, още откак бях на четиринайсет години. Хващах го за врата и просто си го взимах. По дяволите, нали точно подобно поведение е причина да те заключат тук.

Чувала съм слухове за това, което става тук. Във външния свят наричат лагера „Затвор за перверзници“, макар че официалното му наименование е „Поправителна рехабилитационна академия за сексуални екстремисти“ (ПРАСЕ). Вярват в терапията чрез отвращение, също като баща ми, когато ме откри да крада от цигарите му. Заведе ме навън в двора и ме накара да пуша, докато ми прилоша.

Никога няма да ми писне от войнишки обувки. Никога няма да се изморя да ги лъскам. Но сега не мога да действам, защото Конди, с шибаната си противоположна психология, ми даде позволение, а то ми причинява гадене.

Отново потъваме в мълчание, с което вече свиквам. Притесненото мълчание на банда отчуждени, заключени перверзници, откачалници и фетишисти, всичките с надежда в сърцата. Сериозна работа.

Тук сме само защото сме извадили лош късмет. Аз? Хванаха ме да крада обувки от магазин за военни запаси. Трябваше да си стоя у дома и да се усмихвам, но изпитах желание за нещо повече. Проявих небрежност и ме пипнаха. И си помислиха, че това им дава право да насочат лъч светлина в душата ми. Спомням си времето, когато хората имаха граждански права. Не беше много отдавна. А що се отнася до Лий… Господи, страхувам се да си представя какво са го заловили да прави.

След малко вдигам очи и улавям погледа му. Виждам как адамовата му ябълка се движи из гърлото му и ми се налага да погледна настрани. Лий е толкова красив. Косата му е като кадифе и макар да е едър и силен, в него се долавя определена меланхолия. Челото му е вечно леко сбърчено, а изражението му е на човек, който очаква да го наранят всеки момент.

Сигурно защото вечно си мисли за путки.

Поглеждам обувките му. Иска ми се да пъхна език в гънките им, създадени от години ходене, маршируване, тичане. Край главата ми избръмчава пчела. Слънцето грее безмилостно и усещам миризма на изпечена земя и трева. Имам късмет, че китките ми са силни, защото тази поза е доста изморителна. Под роклята гърбът ми е мокър от пот. Забелязвам потръпваме в плата на камуфлажния панталон на Лий. Ръцете му почиват послушно на бедрата и вероятно е изпитал нужда да се понамести. Уха!

В тишината чувам преглъщането му. Слабините ми се стягат и дишането ми се учестява.

— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче — накрая казва Лий.

Гласът му е спокоен и хладнокръвен, макар и малко неуверен.

— Допълзи в краката ми и лъсни обувките ми.

Тонът му добива самоувереност и ме възбужда. Всички косъмчета по врата ми настръхват.

— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче. Искам да видиш отражението си в тях. Искам те да заблестят като черни огледала. Бомбетата им трябва да бъдат лъснати така идеално, че да видя путката ти в тях.

Кратко мълчание.

— Мамка му! Извинявай, Кели. Наистина съжалявам — казва той.

Не е нужно да се извинява, защото аз вече съм в краката му. Развързвам обувките му. Кутията ми е до мен и вадя смачкания лист с инструкции. Разполагам го на земята и го затискам с две четки. Знам инструкциите наизуст, но все пак изпитвам нужда да ги прочета. Започвам да четкам обувките с четка от конски косми. Обувките заблестяват, но не достатъчно. Огледалното излъскване изисква труд и време.

Ръцете ми треперят, докато наливам вода в малка купичка. Звукът ми действа освежаващо. В такова настроение съм, че мога да сведа глава към купичката и да започна да ближа водата като коте, но не искам да объркам момчетата още повече.

Инструкциите ми нареждат: „Намокри част от плата и го изстискай. Трябва да е влажен, но не и от него да капе вода. “

Изстисквам плата и в купичката се отцеждат капки. Краката на Лий са солидни и не помръдват. Обувките му блестят и кожата се нагъва красиво около глезените му. Вдигам очи нагоре. Тялото му е като изваяна статуя в камуфлажния панталон и бялата тениска. Рамената му са яки и неподвижни. Не ме поглежда, а е вторачен в парче трева. Но знам за какво си мисли. Всички знаем за какво си мисли денем и нощем, нощем и денем.

Нагласям се удобно и вдигам капака на кутия вакса, вдъхвайки силната химическа миризма. Усуквам плата около пръстите си и чета инструкциите: „Постави малко количество вакса на плата. Започни леко да го размазваш върху кожата на малки кръгчета. Работи по отделните части на обувката. Малки кръгчета. “

Тази част винаги ме замайва. Ваксаджийските ми мечти са осъществени. Започвам да търкам нежно. Повтарям кръгчетата упорито и кожата заблестява. Нужно е дълго време. Слоевете боя трябва да са тънки и да ги размазваш непрестанно. Към блясъка няма кратък път.

Когато лъскам обувки, кълна се, че се превръщам в тях. Действието е успокояващо и секси и изпадам в нещо като транс. Бих искала да го обрисувам като „свещенодействие“, но съм възбудена и изразът ми се струва богохулнически. Трудно е да се обясни. Е, нека да опитам. Разгорещено, похотливо, медитационно състояние, в което съм замаяна, но в същото време и будна. Възбудата е в слабините ми и през мен тече река, бавна и топла, а клиторът ми пулсира като малко сърце. Никой не може да ме достигне, изпитвам дива жажда, а малкото пулсиращо сърце е в центъра на цялата шибана вселена.

Да, точно това е усещането.

Докато стане време да заработя върху бомбетата, вече се чувствам като Господ. И Господ има ужасно набъбнал клитор.

Най-после лицето ми се отразява в обувките на Лий и знам, че почти съм приключила. Отне повече от час, а блясъкът е толкова силен, че бих могла да се изпразня.

Утре ще поработя върху обувките на Стив, а вдругиден — върху тези на Луис. После по парашутистките обувки на Хосе и тези на Боби.

Ако ме питате, ще ви кажа, че терапията с отвращение по никакъв начин не би могла да излекува фетишист, особено след като съветниците не си правят труда да ти поднесат и гадното заедно с хубавото. Нали разбирате, като електродите, които вървят с откаченото ти инвестиране в бельо. Кълна се, тази институция щеше да е закрита още преди години, ако не бе ръководена от банда извратеняци, които се кефят да възлагат безсмислена терапия.

Но вечерта, когато стоя на опашка в трапезарията, гледам по-благосклонно на всичко. Мястото прилича на цирк с какви ли не откачалници, издокарани в гума, латекс, кожа и

пера, пелени, бели престилки и нашийници. Някои изглеждат изтормозени. Още не са осъзнали какъв купон е тук. Други, които вече са наясно, се хилят доволно като пословичната котка, изяла млякото.

Първо забелязвам обувките му, най-блестящите в трапезарията. Приличат на направени от мастило. Не мога да го погледна в очите. Той застава зад мен с таблата си, но не казва и дума, а аз не се обръщам. Усещам присъствието на едрото му здраво тяло. После той се навежда към мен и прошепва в ухото ми:

— Кели, искам да излъскам путката ти.

И аз се разтапям. Просто се разтапям.

Поглеждам обувките му и решавам, че трябва да му предложа малко терапия, защото ние с Лий се разбираме отлично и двамата ще направим всичко да заблести.