Робинята

УБИЙСТВЕНО ИНТЕРМЕЦО

О'НИЙЛ ДЕ НОУ

Докато оркестърът се разсвирва, Жермен ЛеФавр влиза в театър „Сенгир“ с грациозна походка, сякаш е Афродита, богинята на красотата. Последният й любовник върви по петите й. Усещам познатото пробождане в сърцето. Бивша Мис Университет в Ню Орлийнс, бивша Мис Луизиана, първа подгласничка на Мис САЩ Жермен е и бивша обитателка на леглото ми.

Лицето й е зашеметяващо, устните й — карминеночервени, дългата й червена коса се спуска по гърба й в буйни къдрици. Прилепналата рокля от тъмносиньо кадифе, с огромна цепка отпред, разкрива дългите й крака, докато се разхожда лениво като котка. Държи се, сякаш не обръща внимание на вторачените в нея погледи, но аз я познавам добре. Забелязва ги.

С тънките си високи токчета Жермен е със същия ръст като придружителя си, поредния футболист с широки рамена, гъста коса и квадратна челюст. Той също е млад, вероятно в началото на двайсетте. Жермен е на трийсет и една, две години по-голяма от мен, но полага страхотни усилия да изглежда по-млада. Безброй нощи съм я наблюдавал как грижливо гримира красивото си лице, докато го превърне в ангелско.

Най-после издишам шумно, когато тя сяда три реда пред нас, точно пред приятелката ми. В сравнение с Жермен Алма Бърк прилича на мишка заради късата си кестенява коса и малките си кафяви очи. Тя стисва ръката ми нежно, докато оглеждам широката й бежова пола и блузата й с висока яка.

Опитвам се да дишам нормално, но острата болка в гърдите ми се разпростира към слепоочията, а устата ми пресъхва като Сахара. Жермен е виновна за тази нестихваща агония, която ме обзема всеки път, когато я видя. А това се случва често. Прекалено често.

Ню Орлийнс е малък град. Всички се познават. И аз познавам Жермен, а споменът за кадифената й кожа ме преследва денонощно. Като затворя очи, почти усещам меките й устни и стегнатото тяло под мен.

Тя иска да забравя, че някога сме се целували.

Иска да се преструвам, че никога не сме се срещали.

Разкъсва ме на парчета всеки път, когато я видя, малко по малко, стигайки до сърцето ми, което иска да изтръгне от гърдите ми и да стъпче с високите си токчета, докато се отдалечава.

— Добре ли си? — навежда се Алма към ухото ми.

Кимам и се мъча да възвърна нормалното си дишане, но тежкият чук продължава да набива мозъка ми.

Слава богу, светлините угасват и се понасят мелодичните тонове на увертюрата на „Ромео и Жулиета“ от Чайковски. Преглъщам сълзите си и забелязвам как Жермен се обръща към придружителя си. Виждам профила й, чипото носле, пълните, чувствени устни. Острата болка в гърдите ми се усилва.

Дали получавам инфаркт?

Надигам се и се запрепъвам по пътеката на залата към задната част на театъра. Бутам вратата и излизам във фоайето. Никой не ми обръща внимание, докато залитам към тоалетната. Обливам лицето си с вода, но тя не спира чука в мозъка ми, нито намалява

болката в гърдите ми. Е, поне ме охлажда леко. Стискам мивката за опора.

Бавно болката намалява, пулсирането замира и дишането ми се поуспокоява.

Изсушавам лицето си, оправям вратовръзката и се връщам обратно в залата.

Алма ме хваща за ръка.

— Добре ли си?

Кимвам и я потупвам по ръката успокоително. Тя хваща дланта ми в своята, а оркестърът засвирва „Италианско капричио опус 45“ от Чайковски. Затварям очи и се опитвам да се понеса с музиката, да спра да мисля за устните на Жермен, за извивките на тялото й, за топлината на кожата й. Образът й, застанала гола до леглото, проблясва пред очите ми. Пищните гърди, светлите ареоли, плоският корем и грижливо подстриганото окосмяване между дългите й крака. Бързо отварям очи.

Насилвам се да се усмихна на Алма и се принуждавам да мисля за чудесните часове, които прекарахме заедно напоследък. Филми в кино „Палас“, балети, вечери в „Командирския дворец“ и „Арно“. Но мислите ми се връщат към Жермен, към чувствените устни и обвитите около мен крака и почти усещам меката плът на влагалището й, когато прониквам в нея и виждам пламъка в кобалтовосините й очи. Тя крещеше „О, Господи“, когато се любехме, и ми казваше, че ме обича.

Повтаряше ми го често дори когато връзката ни вече се разпадаше, в очите й се появяваше отчужден поглед и я усещах как умираше от скука. Каза ми, че отегчението от ежедневните ни срещи било прекалено нетърпимо за нея. Наистина ми го каза. Тези искрящи сини очи не бяха предопределени за семеен живот. Тя беше тигрица и копнееше да ловува из нощния живот на Ню Орлийнс вместо да прекарва вечерите си в апартамента ми.

Гневът ми нараства все повече, докато седя в театъра, а оркестърът продължава да свири Чайковски — „Валс и полонеза“ от „Евгени Онегин“. Алма гали нежно ръката ми, а аз кипя от ярост. Има само един изход от тази болка. Мечтая си да удуша Жермен, да извия красивия й врат, да смачкам ларинкса й, да изтрия този поглед от очите й — изпълнения със съжаление поглед, който ми хвърли, когато ме напусна. Погледът, който ми отправя, когато се видим сега, ако въобще си направи труда да ме забележи.

Оркестърът се понася бавно по нежните тонове на „Увертюра 1812“, а гневът ми се усилва заедно с музиката. Увертюрата се издига и спуска по вълните, теглейки беса ми със себе си, докато цимбалите възвестяват шумно финала и аз съм готов да избухна.

Излизаме в антракта и лампите светват. Мъча се да потисна гнева си и да скрия яростта в очите си. Питам Алма дали би искала нещо освежително.

— Чаша шампанско ще ми дойде добре — усмихва се тя и се обляга на стола. Жермен и любовникът й се надигат, а аз тръгвам бързо по пътеката пред тях. Тя ще се отправи към дамската тоалетна. Потеглям натам по застлания с плочки под и спирам до мраморната колона до тоалетната; Построен през двайсетте години, „Сенгър“ изобилства с ниши и скрити кътчета.

Ако успея да я пипна, ще я издърпам зад колоната и ще я удуша. Всичко ще приключи тук и завинаги. По лицето ми се стича пот. Пред дамската тоалетна се образува опашка. Жермен, с чаша шампанско в ръка, застава на опашката й се заговаря с руса жена.

Прекалено е претъпкано.

Никога няма да успея да я хвана.

Избърсвам потта от лицето си с ръкава на сакото. Сърцето ми тупти бясно в ушите, докато чакам. Опашката се движи бавно и любовникът на Жермен застава до нея. Тя го хваща подръка и двамата се отдръпват от тълпата. Изскачам иззад колоната и ги виждам да се връщат в залата. Тя ще трябва да се върне. Опашката е прекалено дълга сега. И тогава загрявам. Програмата. Жермен мрази Бизе. Ледена усмивка изкривява устните ми. Тя ще изчака „Кармен“ и ще отиде до тоалетната, когато там няма никого. Идеално.

Грабвам чаша шампанско за Алма и се добирам до мястото си, тъкмо когато светлините угасват. Започват началните тактове на „Кармен“, а аз се вторачвам в Жермен. Кога ще се надигне? Музиката се усилва, но тя не помръдва.

Дали внезапно е заобичала Бизе заради бурната смяна на настроения в музиката?

Не. Сега се сещам. Тя ще чака интермецото. Вбесяващото интермецо, краткия антракт в сюитата.

Навеждам се към Алма и й казвам, че се налага да отида до тоалетната. Меката лигава музика на интермецото започва. Стигам до пътеката в мига, когато Жермен става. Забързвам се, усещайки как силата в ръцете ми се завръща.

Интермецо — бавно движение, разделящо главните части на музикална композиция. Интермецо — бавно движение, разделящо половините на живота ми. Половината с Жермен и тази след нея.

Стигам пред дамската тоалетна тъкмо когато възрастна дама влиза там. Не мога да проникна вътре. Жермен няма да е сама. Надничам иззад колоната и виждам как тя се появява и си рови в чантата. Високите й токчета потропват по плочките на пода.

Изчаквам най-подходящия момент и изскачам пред нея, без да й дам време да ме изгледа със съжаление. Сграбчвам я за косата, затискам устата й с ръка и я завличам зад колоната. Тя е толкова лека, че се полюлява в ръцете ми. Усещам как юмруците й ме удрят, докато я притискам към стената и протягам ръце към гърлото й. Ледените й сини очи са ококорени от ужас.

Тя прави нещо, което не очаквам. Усмихва се, а после стисва прекрасните си устни. Стискам я за гърлото и тя се мъчи да си поеме дъх, но стиска красивите си карминеночервени устни. Навеждам се и устните ни се докосват меко и нежно. Сърцето ми забива лудо. Изгубвам силата си и я пускам, а аз се отдавам на целувката. Езиците ни се преплитат, а телата ни се притискат едно към друго.

Жермен ме бута към колоната и гърбът ми се притиска в нея, после отдръпва устата си от мен. И двамата си поемаме въздух. Тя ме поглежда в очите и отваря уста. Залепя я в моята и се връщаме към целувката. Ръцете ми започват да мачкат гърдите й. Десният й крак е обвит около мен. Премествам я и облягам гърба й на колоната.

Търкам се в бедрата й, притискам набъбналия си член към нея и усещам как тазът й се движи заедно с мен. Поглеждам я отново в очите и виждам нещо студено и чуждо, а тя притиска нещо твърдо към гърдите ми. Внезапно ме пронизва остра болка. После още едно рязко парване и чувам пукот. Жермен се отдръпва и ме бута грубо, а аз не мога да запазя равновесие. Залитам и виждам сребристия пистолет в ръката й.

Поглеждам надолу към обгорените дупки в гърдите ми и кръвта, която тече от тях. Падам и главата ми се удря в пода. Усещам вкус на барут в устата си, както и медения аромат на кръв.

До Жермен застава мъж и я подкрепя. Взима пистолета от ръката й, а аз осъзнавам, че е в синя униформа — нюорлианска полиция. Би трябвало да стои пред театъра.

— Името му е Роджър Дейли — изплаква Жермен на ченгето — Преследва ме от доста време.

Жизнерадостният ритъм на „Тореадорите“ на Бизе отеква из театъра. Горенето в гърдите ми намалява и ме обзема студ. Сърцето ми се разкъсва в тон с музиката. Отново изпитвам невероятна болка и сълзите ме карат да виждам лицето на Жермен размазано.

Не мога да се съсредоточа.

Музиката замря. Пропадам в абсолютна тишина. Вече дори не чувам биенето на сърцето си, нито затрудненото си дишане.

Продължавам да пропадам.

Отворени ли са очите ми?

Всичко е черно.

Опитвам да отворя очи.

Къде е ярката светлина, която би трябвало да видиш, когато умираш?

Няма нищо.

Не, чакай, има нещо.

Светлина.

Дали аз се нося към нея, или тя се движи към мен?

Да, далечна светлина, която се приближава.

Да, да, движа се към светлината.

Това раят ли е?

Внезапно ме обзема познатият католически страх.

Адът ли е? Или чистилището? Дали ще се пека в ада?

Ще преживея ли отново всички злини, които съм вършил, докато си изплатя греховете? Или в живота ми идва поредното интермецо?

Усещам внезапна топлина и…

Докато оркестърът се разсвирва, Жермен ЛеФавр влиза в театър „Сенгър“ с грациозна походка, сякаш е Афродита, богинята на красотата. Последният й любовник върви по петите й. Усещам познатото пробождане в сърцето.