Розата на Тюдорите

Глава 7

Замъкът "Уиндзор", Англия, лятото на 1421 г.

Скръбни и мрачни дни преживяваше кралят. Тъжни и изпълнени с отчаяние. Прекарваше часове с най-близките си съветници, обсъждайки надълго и широко най-добрите начини за отмъщение. Щом съветниците си тръгнеха, оставаше с другите си двама братя, Джон и Хъмфри, и крояха планове до късно през нощта как да накажат виновните. Най-големият им проблем беше откъде да намерят средства за набиране на армия. Кралската хазна беше почти празна, а Парламентът отказваше да увелича данъците, принуждавайки Хенри да моли седмици наред тези, които биха могли да му отпуснат заем, срещу обещанието щом Франция се подчини най-сетне на английското управление, да им върне парите с лихва. Нито Джон Бедфърд, нито Хъмфри от Глостър бяха в състояние да предоставят средства, но пък го подкрепяха във всичко, Хенри ги наблюдаваше, седнали срещу него пред отрупаната със счетоводни книги, парчета пергамент и рогове с мастило маса, мръщейки вежди, осветени от свещите, как обмислят какъв брой войници трябва да наемат. Не са се променили много от времето, когато бяха още деца, мислеше си той. Все едно бяха в някогашната си учебни стая — Джон с неговото кръгло сериозно лице и хубавият Хъмфри, който подръпва кичур на червеникавокафявата си коса и наблюдава как Джон задрасква поредната колона с цифри. Липсваше обаче един човек, Томас. Трябваше да е с тях.

Хенри не беше от хората, които си признават често колко са привързани към някого, но като първороден син, винаги беше готов да брани по-малките от него, пръв стисваше юмруци да ги защити и криеше от родителите си малките им прегрешения. По-късно, по време на битката при Ажанкур, беше спасил живота на тежко ранения Хъмфри, като стоя до него, без да допуска враг, докато не го извлякоха от бойното поле. Хъмфри оцеля с една-единствена следа — лекото накуцване. Но Томас сега беше мъртъв и Хенри не можеше да направи нищо, за да го върне. Останеше ли сам, направо обезумяваше от мъка. Копнееше да убие онзи, който бе нанесъл смъртоносната рана. Искаше го повече от всичко друго. Не беше човек, който ще обърне и другата си буза. Негово верую беше "око за око, зъб за зъб".

Хенри искаше отмъщение.

— Знаеш ли до какво заключение стигнах? — събрал вежди съсредоточено, се обади Джон, преди да натопи отново перото в мастилото. — Ако добавим парите от чичо Хенри Боуфърт, към това, което вече имаме, ще разполагаме с достатъчно, за да наемем приличен брой хора, коне и въоръжение.

— И да ги държим във Франция, докато притиснем французите достатъчно? — попита Хъмфри. — Колко ни дава той?

— Седемнайсет хиляди шестстотин шейсет и шест паунда, три шилинга и четири пенса — отговори Хенри веднага.

— Предложи ги с готовност и ще се наложи да му ги върна, естествено.

— При това с лихва — додаде Джон. — Вярно, че е Божи човек, но е добре запознат и с Мамон.

— Малко ме интересува как гледа на богатството си — обади се Хенри, — стига да е готов да ни дава заеми, когато се нуждаем от средства. Ще се тревожа как ще му ги върна, когато поставим френските копелета на колене.

— В такъв случай проблемите ни са решени — отбеляза Хъмфри. — Тръгваме за Франция.

— Междувременно — намеси се Джон, който вече събираше писмените си принадлежности — отиваме да си легнем. Късно е, а и свещта догаря.

— Почти нищо не ме влече към леглото — възрази Хъмфри. — Най-красивата жена в двора украсява възглавницата на Хенри, нищо че е бременна. Докато моето легло е празно. Така че ще си налея още една чаша вино.

— Мислех, че онази млада… как й беше името, топли твоето легло — подхвана Джон, но Хенри го прекъсна:

— Знаех се, че има още нещо, което трябва да ви кажа. Като стана дума за хубави жени… Замалко да забравя. Получих вест от Кале с молба да разреша на херцогиня Жаклин Холандска да посети Англия. По всичко личи, че е избягала от съпруга си.

— Джон от Брабант? — повдигна вежди Хъмфри. — Не се учудвам. ако това, което се говори за него, е вярно. Бил истински плъх.

— И с изгнили зъби също така — добави Хенри. — Казват, че устата му воняла!

— Доста неприятно — нацупи се в погнуса Джон. — Да се падне на толкова очарователна жена, макар да е прекалено жизнена за моя вкус. Признавам си, че бях се поувлякъл по нея по време на сватбата ти с Катрин.

— И какво реши, Хенри? — попита Хъмфри. — Покани ли херцогинята тук в двора?

— Разбира се. Роднина е на Катрин и ще е добра компания за нея, докато съм във Франция.

Хъмфри пресуши чашата си.

— Добре ли се познават? — попита той и посегна за гарафата.

— Да, така мисля. Тя беше много по-млада, когато се омъжи за Джон, брата на Катрин. Всъщност той после почина.

— Така е, бях забравил това. А дали разполага с някакви средства, с които да подпомогне армията ти?

— Предполагам, че не. Не и ако е избягала от съпруга си. Без съмнение е без пукната пара Така че уредих да получава малка сума за всеки месец, който прекарва тук, като компаньонка на Катрин. Пристига в Кале по някое време следващата седмица. Някой от вас готов ли е да отиде да я посрещне в Дувър?

— Мисля аз да го направя — обади се Хъмфри. — Ако не за друго, то поне в качеството си на управител на Петте пристанища. Ще тръгна за Дувър в края на седмицата, за да я посрещна. — Той си наля щедро поредна чаша. — Да пием за перспективата още една привлекателна жена да се появи в двора. Възползвал съм се вече от всички налични под четиресетте! — Той вдигна чаша и се ухили многозначително към братята си.

Сега, когато се очакваше да се появи наследник на трона, Хенри имаше да свърши някои неща, преди да тръгне за Франция. Не искаше да оставя нищо на случайността. Избра намусената Елизабет Раймън, една от най-възрастните придворни дами, и й възложи цялата отговорност за физическото състояние на неродения си син от момента на неговото раждане. Щеше да разполага с няколко предани акушерки, които да са в помощ, получаваше и значително по размери имение като отплата за услугите й към короната.

Катрин никак не беше доволна от това решение и няколко дни по-късно събра кураж да се противопостави на съпруга си, докато се приготвяха да си легнат. Беше разбрала, че ако иска да постигне нещо, спалнята е мястото, където е най-добре да постави въпроса.

— Милорд — започна тя с възможно най-кроткия глас, — наистина няма нужда лейди Раймън да се грижи за бебето. Това ще е мое задължение. И ще ми е много приятно да го правя. Заради мен, Хенри, моля те, кажи на лейди Раймън, че няма да се нуждая от нея.

Той я изгледа сурово.

— Катрин, не желая да подлагаш на съмнение решенията ми. Такова е желанието ми и нямам намерение да го отменям. Лейди Раймън ще поеме задълженията си от мига, в който синът ми се роди. А, и да не забравя, ще направиш така, че той да се роди в "Уестминстър".

— Така ли? И защо, милорд? Тук, в "Уиндзор", се чувствам чудесно и…

— Особено много държа на това, Катрин. Синът ми ще се роди в двореца "Уестминстър" и грижата за него ще поеме лично лейди Елизабет Раймън. Ще бъде наследник на трона на Англия и здравето и доброто му състояние са от първостепенна важност. Задължително трябва да бъде под непрестанно наблюдение, и то от най-висок стандарт. Милейди, ваше задължение е да се съобразите с желанията ми.

Тя прехапа устни и се извърна на другата страна. Дълго не можа да заспи, мъчейки се да не се натъжава прекалено. Достатъчно неприятно й беше, че съпругът й се готви да нападне родината й отново, да убива нейни съграждани, докато тя остава сама в Англия. Нямаше нито един истински приятел тук, като изключим Маргарет, която след смъртта на съпруга си често предпочиташе уединението. Сънят бягаше от очите на Катрин, но тя и не бързаше да заспи. Напоследък често имаше кошмари и искрено се молеше страховете от детството да не се върнат отново.

Докато чакаше раждането на бебето, Катрин бе заобиколена от хора, заети със своите грижи. Хенри беше изцяло погълнат от плановете за нападението над Франция, Маргарет през повечето време се молеше в стаята си за успокоение на душата на починалия си съпруг и не желаеше да говори с никого.

Ето защо Катрин шиеше и бродираше или се упражняваше на своята арфа, но никоя от тези дейности не й носеше удоволствие. Понякога взимаше книга и тъй като напоследък доста добре се справяше с английския, с истинска наслада четеше разказите на Джефри Чосър. Беше потънала в "Парламент на глупците", когато усети за първи път детето да помръдва в нея. Развълнувана, но и изплашена, тя пусна книгата и се затича при Маргарет.

Жената стана от молитвеното столче, целуна броеницата и прегърна снаха си. Сетне отстъпи и я изгледа с тъжен, угаснал поглед.

— Бог взима и Бог дава — промълви тя и се прекръсти.

Катрин прекарваше все повече време с Гиймот. Говореха на френски, без да се притесняват, като стари приятелки, а и Гиймот, присъствала на толкова много от бременностите на своята майка, даваше безценна за господарката й информация за процесите, които стават в тялото на една жена. Успя дори да разсее част от страховете на кралицата за болките при раждането, но дълбоко в себе си Катрин се боеше. Чувала беше, че жени умирали по време на раждане.

Кралят беше толкова зает, че минаха няколко дни, докато се сети да съобщи на жена си за посещението на братовчедка й херцогиня Жаклин. Катрин не можеше да си намери място от радост и въпреки многобройните й въпроси Хенри не можа да й каже нищо повече, освен че Хъмфри е тръгнал да посрещне херцогинята в Дувър, но няма представа колко време ще остане гостенката. Въпреки това Катрин беше на седмото небе. Най-накрая щеше да има приятелката, за която така копнееше. Жаклин щеше да бъде с нея в двора, значи животът щеше да поеме в нова, радостна посока. Имаше толкова много неща, за които да си говорят, и вече гореше от нетърпение тя да се появи. Не бяха се виждали от сватбата в Троа, а и тогава нямаха много време да си поприказват. Катрин не беше виждала и новия съпруг на Жаклин, беше чувала, че той не е много приятен човек.

С радост би отишла да я посрещне и макар сутрешните неразположения да не я мъчеха вече, тя се пазеше да напуска "Уиндзор" заради бременността. Пътуването никога не беше лесно за нея, а сега имаше и сериозна причина да го избягва. Радваше се, че е осигурен ескорт за Жаклин, макар начело да беше Хъмфри от Глостър. Колкото и да се мъчеше, Катрин не можеше да има пълно доверие на брата на съпруга си.

Няколко дни по-късно копитата на ескорта на Жаклин вече чаткаха по настилката на подвижния мост към замъка. Щом слезе от коня си, херцогинята се озова в прегръдките на братовчедка си. Хъмфри от Глостър стоеше леко встрани и наблюдаваше снизходително сцената на вълнуващата среща.

— Жаклин, никак не си се променила! — широко се усмихна Катрин, докато стискаше ръцете на братовчедка си и я оглеждаше внимателно.

Жаклин се усмихна в отговор. тя имаше характерния за семейство Валоа нос и същия цвят на кожата, но сините й очи искряха жизнерадостно изпод сложното високо украшение на главата и гледаха Катрин с много обич.

— Не, скъпа, не съм се променила! — отговори тя. — Само дето не помня откога не съм била толкова щастлива като в този момент. Чудесно е, че те виждам и че съм сега тук, в "Уиндзор".

— Вярвам, че Негова Светлост херцогът се е грижил добре за теб по време на пътуването?

— Хъмфри ли? О, да! Беше изключително внимателен — Жаклин извърна глава към херцог Глостър, който срещна погледа й и повдигна въпросително вежди.

Катрин веднага долови искрата помежду им, енергията, която прелетя, споделената им тайна. Дали Жаклин се бе поддала на магията на хубавия Хъмфри по време на краткото пътуване от Дувър? Не, надали!

Нямаха възможност да обсъдят и това през следващите няколко дни, защото дворецът "Уиндзор" беше надолу с главата. Съветници, лихвари и военни непрестанно идваха да се срещнат с крал Хенри, заети със задачи в последния момент преди кампанията във Франция. Не стига това, но в отдалечена част на сградата течеше ремонт и допълнителен строеж във връзка с предстоящото раждане на престолонаследника, така че ехтяха и удари на чукове. Катрин често се чувстваше напълно встрани от цялата тази суматоха, сякаш нищо от това не я засягаше, нито нея, нито детето в утробата й, но всеки път, когото се опитваше да открадне време, за да поприказва с Жаклин, не можеше да намери достатъчно спокойно място, за да се видят. Или пък се оказваше, че херцогинята е в поредна консултация с Негова Светлост херцога на Глостър.

Една сутрин в началото на юни Хенри си взе сбогом с нея в спалнята им. Държеше я в прегръдките си и галеше косите й, докато тя се притискаше в него.

— Бог да е с теб, любов моя — рече той, — и с нашия син. С Божията помощ и с помощта на свети Криспин и свети Джон от Бридлингтън ще се върна от Франция и ще бъда в "Уестминстър" навреме за раждането.

— Бог да те пази, милорд, и успешно пътуване — отговори Катрин, докато той я прегръщаше. Сигурна беше, че той ще й липсва, но щеше да е още по-неприятно, ако Жаклин я нямаше.

Радваше се, че Джон Бедфърд ще управлява държавата по време на отсъствието на брат си и ще следи за строителните работи в двореца. Тя обичаше Джон и винаги се чувстваше в безопасност в негово присъствие. Той, Катрин и Жаклин, като единствените членове на двора в "Уиндзор", стояха във външния павилион, за да изпратят краля и неговите воини. Качен на помощно блокче, Хенри чакаше да му доведат грамадния черен боен кон. Щом кралят се озова на седлото, Джеймс от Шотландия приближи своя жребец зад неговия, последван от Хъмфри от Глостър и графовете на Марч и Уорик. Ловджийски рог даде сигнал да бъде свален подвижният мост и кралят на Англия заедно с придружаващите го потеглиха, за да се присъединят към четирихилядната армия, с която щяха да поемат на дългото пътуване на юг към Дувър, а оттам и към Франция.

Катрин махаше за сбогом като прилежна съпруга, но истината беше, че нямаше търпение да поговори с братовчедка си сега, когато Хъмфри от Глостър напусна "Уиндзор" заедно с краля и вече не можеше да обсебва вниманието й.

— Жаклин, ти си омъжена жена! — избухна Катрин, щом останаха сами. — А очевидно много си се сближила с брата на краля.

— Права си, омъжена съм. Дори два пъти. Само че това не означава нищо. Катрин, въпреки че имам двама съпрузи, може да се каже, че изобщо не съм била омъжена. До този момент.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да си…? С Xъмфри? Вече… Наистина ли? — Въпросите на Катрин увиснаха във въздуха.

— Да. И да, направих го! Катрин, изобщо не се извинявам за това. Хъмфри е човекът, за когото винаги съм мечтала. Той е хубав, очарователен, образован и умен. Истински мъж.

Жаклин се завъртя в израз на чиста радост, като не забеляза недоумението, изписало се на лицето на Катрин.

— Ами съпругът ти?

— Съпруг ли? Брабант? Той изобщо не е съпруг, Катрин. Мрази жените. Предпочита някое младо момче. Отвращава се от мен.

— Значи никога не си…?

— Чувствата ни са взаимни. Бракът ни беше обречен от самото начало. Той предпочита компанията на похотливите си извратени приятели. Да не говорим за пиенето. Няма миг, в който да не е пиян. Случва се така да се натряска, че не може да стои на краката си, но това никога не му пречи да ме удари.

Катрин беше потресена.

— Удрял те е? Но, Жаклин, това е ужасно! Ужасно! Трябва да си била много нещастна. Ами Жан? С него беше щастлива, нали? — Тя бързо се прекръсти. — Естествено, говоря за времето, преди да ни напусне и вие двамата…

— Ах, милият Жан — усмихна се Жаклин. — Той беше мой приятел в игрите. Много го обичах, но бяхме още деца. Била съм само на три години, когато са ни сгодили и той дойде да живее Холандия. Беше ми като брат. — Тя замълча и въздъхна тежко. — Горкият малък Жан. Нашият брак можеше да е добър, стига брат ти да беше по-голям и по-силен. Ако беше жив, може би щеше да наследи трона на баща ти и аз да съм кралица на Франция. Ето че, когато Хенри стане крал на страната ни, кралицата ще си ти. — Усмихвайки се, тя протегна ръка. — Радвам се за теб. Така поне престолът остава в семейството.

Катрин стисна дланите на братовчедка си в отговор.

— Права си, не съм го мислила по този начин. Но това така и не решава твоя проблем.

* * *

Двете жени искрено се наслаждаваха на компанията си. Прекарваха почти цялото си време заедно, клюкарстваха, кикотеха се и чакаха с нетърпение деня на раждането. Жаклин не криеше, че завижда на Катрин за нейната бременност, а Катрин само се усмихваше, нерядко самодоволно. Нищо не се искаше от нея, освен да забавлява Жаклин, да се опитва да отвлича вниманието на горката Маргарет от мъката й, да мисли за бебето и поради настояването на Хенри да прави всичко възможно да уреди раждането да стане в "Уестминстър".

Не разбираше причината той да настоява за това, особено след като в "Уиндзор" тече такъв сериозен ремонт заради раждането на наследника на трона. Сигурно имаше сериозна причина. Тя на няколко пъти се опита да получи яснота преди заминаването му за Франция, но Хенри запазваше мълчание и дори се дразнеше от любопитството й. Най-накрая все пак даде някакво обяснение.

— Съществува предсказание — някак небрежно започна Хенри, — което нямам представа откъде идва, но според него аз, Хенри от Монмът, ще управлявам кратко, но ще постигна много, докато Хенри от "Уиндзор" ще управлява дълго и ще загуби всичко. Да бъде Божията воля.

— Хенри, всичко това ми се струва доста…

— Да, знам. Вероятно е поредната глупост и въпреки това не ми се иска да предизвиквам провидението.

— Тогава — за Катрин отговорът беше много прост — нека кръстим наши, син Джон например, а не Хенри. Джон е хубаво, силно име. Джон от Уиндзор. Какво ще кажеш, милорд? А може и Луи. Един ден ще бъде владетел на Франция, така че може би няма да е зле да му дадем освен английското и френско име.

— Синът ми ще се казва Хенри — смръщи вежди кралят. — Това е единственото решение. Баща ми беше четвъртият крал с това име, аз съм петият и синът ми ще бъде Хенри Шести. He подлежи на обсъждане. И ще се роди в "Уестминстър". Твоя ще е грижата за това, Катрин. Това е категоричното ми желание.

Никога повече не отвориха тази тема.

Катрин наистина предпочиташе да роди в "Уиндзор", в този толкова удобен кралски дворец, съвсем не така официален и много по-близък до представата й за дом. Но Хенри бе настоял и беше дал да се разбере, че няма да приеме никакви възражения. Колкото и да не й се искаше да пътува, налагаше се да се премести в "Уестминстър" към края на ноември, за да прекара там уединението преди раждането. Не беше забравила, че съпругът й е от Монмът, и щеше да е благодарна да следва традицията.

Във всеки случай не й се пътуваше, за да роди там, а и дори не знаеше къде се намира това място.

Маргарет, която беше истински извор на религиозна информация, й даде друго обяснение защо замъкът "Уестминстър" е предпочитано място за раждане. Според нея монасите бенедиктинци от Уестминстърското абатство разполагали с реликва, принадлежала някога на Дева Мария, благодарение на която тя родила сина си без болка. Монасите я тачели много и пазели парченце от нея в дълга кутия, изработена от ароматното сандалово дърво, подплатена с коприна и украсена с перли, символизиращи сълзите на Божията майка. Реликвата никога не напускала абатството, с изключение на случаите, когато в двореца има раждане на член от кралско семейство, а дори тогава я пазели извънредно много. На Катрин това й се виждаше по-сериозно основание. Естествено, монасите нямаше да се съгласят да пропътуват разстоянието от "Уестминстър" до "Уиндзор" с такава ценност и да рискуват да бъдат нападнати от разбойници или крадци. Маргарет успя най-накрая да й внуши да не се страхува от проклятието на Ева и да я убеди, че свещената реликва, завързана около корема й, ще помогне детето й да се появи на бял свят без болки.

Тя също като Светата Дева се молеше да роди син.

* * *

С напредване на времето Катрин и Жаклин започнаха да работят по-усилено, подготвяйки всичко за бебето — шиеха по цели следобеди, бъбреха си за какво ли не, за сложното положение, в която се намираше Жаклин. Тя разказа на братовчедка си как е била подведена да се реши на този нещастен брак с херцога на Брабант.

— Не биваше за нищо на света да се оставям да ме убедят. И знаеш ли, Катрин, кой стоеше зад всичко това? Скъпият ни чичо Жан Безстрашни. Със сигурност е знаел, че няма да имам деца от Брабант и така, когато аз и моят така наречен съпруг умрем, всичките ни имоти ще отидат при твоя зет, съпруга на Мишел, нашия братовчед Филип от Бургундия.

— Филип ли? Не е възможно да е такъв подлец!

— Напротив. Точно такъв е. Иска да наследи всички кралски имоти в Холандия. Те са мои, но по силата на брака ми с Брабант са и негови.

— Не ми се вярва да ги отстъпи лесно, Жаклин.

— Разбира се, точно затова така отчаяно искам този брак да бъде обявен за недействителен. Хъмфри обеща да ме съветва как да процедирам. Щом се върне от Франция, смята да замине за Холандия, за да се пребори за моите интереси. Ще поиска от Парламента средства за подходяща армия.

Катрин знаеше колко упорито, но без успех се беше борил Хенри, за да получи средства от Парламента. Щом на краля беше отказано, едва ли щяха да вземат присърце съмнителната кауза на херцога на Глостър. Очевадно на Жаклин много й допадаше романтичната идея красивият й любовник да се бие за нея. А Катрин не искаше да я лишава от илюзиите й и да помрачава щастливото й лице.

— Кажи ми, Жаки — рече тя един следобед, докато изтегляше за втори път конеца от един шев, преди да го прегризе с малките си бели зъби, — мислиш ли, че папата ще разреши анулиране на брака ти?

— Поне единият от двамата трябва да го направи — или папа Мартин в Рим, или папа Бенедикт в Авиньон.

— Но Бенедикт не е папа. Той е антипапа! Поне така твърди Хенри. Ако получиш анулиране от Бенедикт, то няма да има стойност. Със сигурност Хенри не би го признал. Той признава само папа Мартин в Рим. И е прав. Мартин е истинският папа.

— Ако си така отчаяно обзета от идеята за анулиране като мен, ще си готова на всичко. Подала съм молба за това и пред двамата, но и двамата протакат с месеци. Написала съм истината — бракът никога не е консумиран.

— Ще искат ли доказателство за това?

— Вече е твърде късно — усмихна се Жаклин с лека горчивина. — Бях девствена, когато влязох в леглото на Хъмфри, но сега със сигурност не съм.

* * *

Есента се оказа твърде мека и в началото на зимата по дърветата все още се виждаха листа. Катрин се чувстваше натежала и подпухнала, беше загубила всякакво усещане за времето и когато Джоана Траутбек я попита кои дрехи предпочита да опакова за пътуването, защото вече е време да тръгват за "Уестминстър", тя се сепна.

— Не е ли рано, Траутбек?

— Да, милейди. Но си мислех, че е добре да започнем подготовката. Декември е вече, а ви остава по-малко от месец до раждането.

— Толкова добре се чувствам тук в "Уиндзор".

— Нали не си забравила, мила моя — намеси се лейди Маргарет, — че кралят настоява синът му да се роди в "Уестминстър". До ден-два трябва да потеглим.

— Лесно му е на Хенри да определя правила, не той ще ражда — нацупи се Катрин. — Нито той ще трябва да пътува до "Уестминстър". Никак не ми се тръгва.

Тя непрестанно отлагаше датата, всеки ден измисляше извинения, за да остане още малко в удобния "Уиндзор". Ту я болеше глава, ту стомахът й не беше наред. Гиймот вече се тревожеше, виждаше в това първите признаци на наближаващото раждане. Ала мълчеше, за да не тревожи господарката си.

— Причината е в ужасната английска храна — отбеляза тя, хвърляйки вината там, където винаги предпочиташе. — Не знам как ядете всичко това, след като сте бременна. Ще попитам Антон дали няма желирано телешко. Ще ви хареса и ще успокои стомаха ви преди пътуването.

— Да, Гиймот. Благодаря ти. Много си мила. — Катрин прокара няколко пъти ръка по издутия си корем с надеждата да премахне тъпата болка, която усещаше от няколко часа.

Гиймот беше в кухнята и разговаряше с Антон, когато първата истинска болка връхлетя Катрин, все едно я ритна конско копито. Коленете й се подгънаха и когато камериерката й се върна, завари господарката си да стене тихичко, приклекнала с обронена на гърдите глава. На пода под нея се бе появило голямо разрастващо се петно.

— О, милейди, бебето иска да излезе! Така мисля. — Гиймот остави съда с желираното варено и се засуети около Катрин. — Знаех си, че още преди седмици трябваше да заминем за "Уестминстър". Това бебе реши да се роди сега тук в "Уиндзор", а не на Коледа. Нищо не можем да направим вече! Елате, нека ви помогна да легнете, ще отида да доведа акушерката и лейди Маргарет.

Лейди Маргарет бе чула първия вик на болка и беше вече на вратата.

— Гиймот — простена Катрин, — донесете пояса на Девата! Искам да го сложа, защото иначе болката ще е…

— Поясът е в "Уестминстър".

— Не се тревожи. Катрин — успокои я Маргарет. — Имам нещо също толкова добро, а може би още по-ефикасно.

— Какво? — простена Катрин, присвивайки се от поредната контракция.

— Сребърното съкровище — отговори Маргарет. — Най-скъпоценната от всички реликви. Бях поръчала да ми я донесат от Франция, щом разбрах, че ще раждаш бебето на Хенри.

— Какво е това съкровище? — извърна очи към нея Катрин.

Преди да извади богато украсената сребърна кутия. Маргарет се прекръсти почтително. Извади отвътре нещо, което приличаше на малко парче изсъхнала кожа.

— Това е кожа от обрязването на нашия Бог. Ето дръж я в ръката си. И не се страхувай. Прочута е с помощта, която дава на раждащи жени. Няма да имаш нужда от пояса на Светата Дева.

* * *

Негово Величество Хенри от "Уиндзор" подаде малката си лепкава глава на шестия ден от месец декември 1421 година, а недоволният му писък потъна сред възторжените приветствия от страна на дамите около кралица Катрин.

— Момче! — развълнувано повтаряха те. — Слава на Бога! Момче!

— Момче! — мълвеше и Маргарет с пълни със сълзи очи, докато наблюдаваше как акушерката го почиства, преди да го подаде на майка му.

Херцогинята върна свещената реликва в сребърната кутия и се прекръсти със страхопочитание. Беше изпълнила задачата си. Бе помогнала на Катрин да роди сравнително лесно и тя даде живот на момче. Момче! Слава на Всевишния! Маргарет се прекръсти отново и промълви няколко думи на благодарност към своя Създател.

— Момче! — очевидно изненадана промълви и Катрин. Жените й помогнаха да седне в леглото, подпряха възглавници зад гърба й, а в това време акушерката й подаде детето. Катрин погледна малкото сбръчкано личице, стиснатите очи и я заля чиста, неподозирана любов. — Моят син! — Почти забравила болката, докосна лицето на бебето и прокара върха на малкия си пръст по устничките му, а когато то инстинктивно понечи да го засуче, тя се засмя.

— Момченце! — обади се Жаклин, обзета от емоционалната магия на момента. — Наследникът на трона на Англия! — Досега упорито бе отказвала да си признае, но силна завист стисна сърцето й.

— Наследникът на трона на Англия и Франция — напомни й Катрин предпазливо. — Изглежда твърде малък за толкова тежки отговорности, не мислиш ли?

— Изглежда… Красив е — думите заседнаха в гърлото на Жаклин.

— Жаки? — тихо попита Катрин.

— Какво има?

— Би ли станала негова кръстница?

— Аз ли? Ами… Разбира се, Катрин. За мен ще е голяма, много голяма чест. Знам също, че на Хъмфри ще му е приятно.

* * *

В Лондон биеха всички камбани, Те Deum ехтеше във всяка черква. Вееха се знамена, в кръчмите беше шумно, радостни граждани празнуваха раждането на младия принц Хенри, наследник на трона.

В "Уиндзор" цареше пълна тишина, защото Катрин спеше, изтощена от раждането. Бебето беше изнесено от стаята и предадено на кърмачка, въпреки че гърдите на майка му бяха пълни с мляко.

Близо три седмици по-късно кралски вестоносец пришпори плувналия в пот кон по посока на английския лагер пред стените на обсадения град Му във Франция. Вече не беше далеч. Конят щеше да издържи оставащите две мили.

Кралят, в компанията на херцозите на Ексетър и Уорик и на своя ковчежник лорд Фицхю, обсъждаше задълбочено как да сложат край на обсадата. Храната им беше на привършване, вражески стрелци ги заобикаляха, а и по нищо не личеше, че французите имат намерение да се предадат. На всичкото отгоре вече седмици наред не спираше да вали и всички бяха мокри до кости. Гладът и изтощението вече взимаха своята дан и в английската армия пламна дизентерия.

Без да свали подгизналото от дъжда наметало и ботушите, натежали от полепналата по тях кал, пратеникът бе въведен при краля. При вестта, че Катрин е родила син, Хенри изхълца от изненада. Страх го беше дори да проговори, да не би гласът да му измени от щастие. Прекръсти се, след което падна на колене и отправи горещи молитви на благодарност към Всевишния, към свети Джон от Бридлингтън и свети Криспин за това, че се е изпълнило най-съкровеното му желание. Устните му се движеха безшумно в дълга благодарствена молитва, докато хората край него стояха прави, с наведени глави. Най-сетне той се изправи енергично.

— Простете ми — промълви той. Очите му блестяха от сълзи, а лицето му грееше в широка усмивка. — Новината е наистина прекрасна! Най-хубавият коледен подарък, който един мъж може да получи. Кажи ми, добри човече, на кого прилича синът ми, на майка си или на мен?

— Нямах привилегията да видя детето, Ваше Величество — отвърна мъжът, — но съм сигурен, че все едно на кого прилича, бебето с красиво.

— Така си е! — засмя се Хенри и потупа мъжа по гърба. — Дипломатичен отговор. Мой син. Хенри! Предполагам, появата му е създала много суетене в двореца "Уестминстър".

Пратеникът мълча известно време смутено.

— Детето се роди в "Уиндзор", сир — рече той тихо. — В "Уиндзор", а не в "Уестминстър".

— "Уиндзор" ли? "Уиндзор"! Изрично наредих дворът да се премести в двореца "Уестминстър" за раждането. Защо не са изпълнили желанието ми? — с почервеняло от гняв лице се развика Хенри.

— Нямам представа, сир — отговори човекът, стреснат от реакцията на краля. — Нищо не мога да кажа със сигурност, но според мен… Поне жена ми каза така и мисля, че е права, жените обикновено знаят тези неща… Пък и беше сред акушерките при раждането, така че може да й се вярва…

— Добре де, казвай бързо, какво е казала жена ти?

— Нейно Величество се готвела да замине в "Уестминстър" за раждането. Това е съвсем сигурно. Бебето се очакваше на Коледа. Но според жена ми не можело да се отлага. Момчето било нетърпеливо да излезе и да се заеме със задачата да следва стъпките на своя баща.

Хенри мълча един дълъг момент, след което избухна в смях.

— Да, добри ми човече, мисля, че жена ти е права. А и твоята дипломатичност си я бива. Ето, вземи за труда си. И предай поздрави на жена си, мъдра е тя, наистина! Щастлив съм, толкова съм щастлив от новината, която ми донесе!

Хенри тикна в ръцете на пратеника кесия, пълна с монети, и почти го изтика навън. Сетне се отпусна тежко до масата и улови главата си с две ръце.

— Изглеждате разстроен, милорд — рече тревожно лорд Фицхю.

— Ами… — Хенри вдигна глава и въздъхна. — Съществува старо предсказание… Глупост някаква, предполагам… Аз, който съм роден в Монмът, ще постигна много, но няма да живея дълго, а синът ми, роден в "Уиндзор", ще живее дълго, но ще загуби всичко, за което съм се борил. Затова държах да се роди в "Уестминстър" или където и да е другаде, но не и в "Уиндзор". Исках да опровергая предсказанието. Вече ти казах, всичко това са глупости.

— Не бива да обръщате внимание на ясновидството, господарю — рече Уорик. — Само неприятности носи. В разцвета на силите си сте и ще управлявате Англия още дълги години за все повече слава и победи.

— Имам идеи как да отпразнуваме четиресетия ви рожден ден — добави Ексетър. — И петте години, откакто сте крал на Англия и Франция!

— Да се надяваме, че някой ден и това ще стане — рече Хенри. — Стига моят тъст да е починал дотогава. — Той обгърна с ръце раменете на двамата херцози и се усмихна широко. — Разбира се, и двамата сте прави. Не бива да слушам ясновидци. Единствен Всевишният знае какво ни готви бъдещето. Слава на Бога, сега, когато имам вече син, бъдещето на английския престол е осигурено. Нека да съобщим добрата новина на войниците, които след този дъжд здравата са увесили носове. Ще поръчаме да раздадат вино, най-доброто френско вино, с което да намокрим главата на малкия човек, когото съдбата е отредила един ден да стане крал не само на Англия, но и на Франция. Да удвоим силите си, та да подчиним тази непокорна страна и да осигурим наследството на моя син!