Розата на Тюдорите

Глава 10

Англия, ноември 1422 г.

Джон Бедфърд се опитваше да открие Катрин. Никой не можа да му каже къде е и той почти се беше отказал, когато зърна Гиймот. Сети се, че познава дребната французойка с блестящите кафяви очи и интелигентен поглед.

— Ти не беше ли… Не беше ли ти от свитата на кралицата?

— Аз съм Гиймот, милорд. Личната камериерка на Нейно Величество.

— Да, наистина. Бъди така добра и ми кажи къде е тя. Искам да говоря с нея.

— Мисля, че е с графиня Жаклин. Последвайте ме, моля, ще попитам дали ще ви приеме.

Докато вървеше след Гиймот, херцогът се наслаждаваше на гледката — на слабичката елегантна фигура с тънък кръст и стегнатото делово държане. Вероятно е чудесна прислужничка, помисли си той. Без съмнение би била и чудесна съпруга. Французойките от нейния тип невинаги бяха особено красиви, но той беше установил, че са усърдни, интелигентни, лоялни и в повечето случаи е изненадващо чувство за хумор. Точно такава жена би искал той — никога не би ти кръшнала, нито би те изложила. Но пък и никой никога не го беше питал. Преди много години се чу приказка, че е добре да се ожени за графиня Жаклин, но не беше се стигнало до нещо окончателно. Сега като се замислеше, изпитваше по-скоро облекчение, защото тя беше твърде енергична за вкуса му. Съдейки по темперамента й, беше много по-подходяща за брат му Хъмфри, а и очевидно двамата бяха погълнати един от друг. Джон не вярваше, че скоро ше се ожени. Често се чувстваше доста самотен.

Гиймот спря пред вратата към покоите на Жаклин и почука деликатно.

— Моля. почакайте, Ваша Светлост, ше проверя дали Нейно Величество е тук.

Джон прекоси коридора и седна на перваза на прозореца срещу стаята на Жаклин. Не се наложи да чака дълго. Катрин се появи на вратата и му се усмихна вяло.

— Джон, Гиймот ми каза, че искаш да ме видиш — рече тя. — Надявам се, не си чакал твърде дълго.

— Не, ни най-малко — отговори Джон с топла усмивка и скочи от перваза. Откакто се наложи да прекарат заедно последните няколко ужасни и за двамата месеца, се бе привързал към младата си снаха. Направи му впечатление, че напрежението и скръбта бяха оставили едва забележими бръчки по лицето й. Личеше си, че е плакала.

— Катрин, скъпа моя! Изглеждаш разстроена. Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, Джон, благодаря ти. Просто бебето напълно ме е забравило. Трябваше да се досетя, че това ще се случи, след като отсъствах толкова време. Глупаво беше от моя страна да си въобразя, че той ще е същото бебе, което оставих.

— На тази възраст те се променят бързо. Не че имам голям опит с бебетата.

— Така е — едва забележимо се усмихна тя. — Истината е, че аз също нямам кой знае какъв опит. Може би трябваше да настоявам да го взема със себе си във Франция. Нямаше да ме забрави, а и поне баща му щеше да има възможност да го види, преди… Преди да… — Тя прехапа устни.

— Катрин, моля те, не се разстройвай допълнително. Как можеше да знаеш, че Хенри ще умре? Нека ти кажа защо исках да те видя.

Той улови ръката й, пъхна я дружески под лакътя си и я поведе по коридора. Когато стигнаха до библиотеката, Джон отвори вратата и я покани да влезе. Помогна й да се настани удобно пред камината.

— Исках да те осведомя за решенията, които Парламентът взе относно твоето положение — започна усмихнато той. — Ще ти е приятно да узнаеш, че ще получаваш сумата от шест хиляди паунда годишно.

— Струва ми се доста щедро предложение.

— Така е — продължи Джон, — по шест паунда на ден ще се удържат от тази сума за издръжката ти тук, в двореца Уиндзор, докато живееш с краля. Останалите пари, над три хиляди паунда, са за твоите лични нужди — дрехи, обувки, заплатите на личната ти прислуга и разни други разходи.

Катрин не реагира. Не беше мислила за всичко това, приемайки, че нещата ще върнат нормалния си ход и както преди, ще има покрив над главата си и храната ще се появява на масата, както винаги е било.

— Ще наследиш, разбира се, няколко от имотите, които по право се полагат на овдовялата кралица на Англия.

— Но ще продължавам да живея в "Уиндзор", нали? С бебето?

— Да, разбира се. Другите имоти можеш да посещаваш, когато поискаш, но трябва да знаеш, че важните решения относно здравето, образованието и всичко останало, свързано с краля, ще се вземат от вече създаден Кралски съвет. Негов председател е Хъмфри, който ще се грижи за интересите на краля.

— Но аз ще се грижа за него!

— Негова майка си, разбира се — кимна Джон, — но не можеш да свършиш всичко. Точно затова е този съвет. Не се тревожи — додаде той, виждайки колко загрижсно стана лицето й. — Решенията, свързани с краля, ше трябва да бъдат подкрепени от всички членове на Съвета. Така че на теория никой не може да има неправомерно влияние върху него.

Джон знаеше, че ще трябва да поднесе с голямо внимание следващата информация.

— Ти прояви изключителна смелост през последните няколко месеца, но в следващите години ще ти е нужен още по-голям кураж.

— Защо, какво имаш предвид? — сбърчи тя чело.

— Позицията ти в кралския двор се промени, Катрин. Ти продължаваш да си кралица, но вече не си съпругата на краля, а неговата майка, което е съвсем различно. Той е твърде малък, за да се грижи за теб и да те пази така, както би го направил един съпруг. Ето защо, за да бъдеш неговата подкрепа, ще трябва да си наясно с всички възможни заплахи.

— Да не намекваш, че не може да се вярва на стражата и бавачките?

— Не — поклати той глава. — Не става дума за това. Нека го кажа иначе — познавам достатъчно добре човешката природа и със сигурност знам, че ще се появят хора, които ще се опитат да получат власт над него. Той все още е много малък. Убеден съм, че един ден ще се научи на много неща, но ще минат години, преди да може да взима сам решения, а дори тогава ще има нужда от съвети и напътствия. Искам да съм сигурен, че от сега нататък си наясно с тези неща.

Катрин започна да проумява за какво става дума.

— Кой според теб би пожелал да му навреди? Като изключим брат ми, разбира се. Той няма да подгъне коляно пред едно бебе.

— Заплахата не идва само от дофина, мила моя, а по-скоро от по-близкото обкръжение. Мисля си за някой, който копнее за власт. А и нямам предвид, че ще иска физически да му навреди. Би трябвало да се страхуваме по-скоро от онези, които ще се стремят да му влияят, да го манипулират, да го карат да променя поведението си. Малък е и е много, много уязвим. Ти си най-важната му подкрепа и трябва да се стараеш да си колкото може по-близо до него.

— Това няма да е трудно, Джон. Той е мой син. И аз го обичам

— Естествено, а и само след няколко дни ще свикне с теб и отново ще те обича като преди.

— О, Mon Dieu! Толкова се надявам!

— Не се съмнявай. Ще трябва много да се постараеш. — Джон се усмихна. — Радвай се на компанията му. Играй с него, храни го, нека свикне с това, че отново си част от живота му. Не оставяй Елизабет Раймън или която и да е от бавачките да поеме водеща роля. Ти си майката на краля в края на краищата, ето защо ти си тази, която ще го придружи в Парламента и той трябва да се чувства спокоен с теб.

— В Парламента ли? — изненада се Катрин.

— Той е кралят.

— Но той ще навърши година след месец! Защо трябва да присъства в Парламента? Ами ако се разплаче?

— Да си плаче тогава — сви рамене Джон. — Колкото и малък да е, той е суверен. Присъствието му в Парламента е важно, за да одобрява, да ратифицира, да отхвърля… почти всичко. Много малко неща може да направи Парламентът без разрешението на краля. А в този случай, без присъствието му. Ето защо ще трябва да го водиш там от време на време. Направи така, че ти да си с него… а не някой друг.

Катрин клатеше глава в недоумение, но Джон продължи:

— Истината е, че членовете на Парламента ще решават каквото искат, но ще имат нужда от оправдание, че решението им е взето в присъствието и с одобрението на краля.

— Това е лудост! — все така тревожно възрази Катрин. — Той дори не може да говори още, какво остава да ратифицира или отхвърля каквото и да било. Дори главата му е още твърде малка, за да може да носи короната!

— Така е, нито ще може да носи кълбото и скиптъра — съгласи се с усмивка Джон. — Но са изработени миниатюрни копия на регалиите специално за тази цел.

* * *

Десет дни по-късно, настанена в странно превозно средство, Катрин се отправи към откриването на сесията на Парламента. Двуколката беше направена така, че да прилича на трон, боядисана беше в бяло и златно и я теглеха четири нагиздени коня — по два отстрани на ока, всеки воден от кралски рицар. Малкият Хенри седеше в скута на майка си, увит добре, с миниатюрна корона от филигранно злато — съвсем лека и подплатена с мека вълна. За нейно огромно облекчение, той вече беше свикнал с нея и се оглеждаше очарован от тълпите приветстващи ги хора, които се тълпяха по улиците. В пухкавата му ръчичка имаше миниатюрен скиптър от солидно злато, изработен до най-малкия детайл. Катрин държеше в дланта си малкото кълбо вместо него, все едно носеше топка в детската му стая. Заедно с Хенри тя пътуваше по улиците на Лондон към Парламента, придружена от членове на аристократичните родове от цяла Англия.

Същата вечер, преди да заспи, тя си спомни смътно смешния начин, по който потомците на най-благородните фамилии на Англия се тълпяха, за да поздравят малкия крал, покланяйки му се, след което правеха смешни физиономии като опитни бавачки. Дори канцлерът погледна с умиление на бърборенето и лигавенето на бебето крал, след което заяви, че Негово Величество е изразил мнението си по няколко въпроса, макар и на един друг език. Изказването му беше последвано от аплодисменти и придружени от бурен смях.

Катрин помнеше предупреждението на Джон Бедфърд за онези, които искат да повлияят на детето, за да постигнат собствените си цели. Кои ли бяха тези хора?

* * *

Епископът на Уинчестър бързаше за среща, на която се надяваше да наложи позицията си на останалите шестнайсет членове от Съвета, управляващ Англия. Много му се искаше покойният му племенник да не бе така категоричен на смъртчия си одър. Хенри открай време беше удивително упорит, решеше ли нещо. Такъв беше случаят с поста му на кардинал. Когато преди пет години папа Мартин Пети предложи на Боуфърт да стане кардинал, Хенри строго му забрани да приеме, напълно убеден, че понтифът замисля да превземе Английската църква. Двамата имаха сериозно спречкване по този въпрос и едва преди сватбата на Хенри с Катрин успяха да изгладят отношенията си.

Това, което сега тревожеше Боуфърт, бе, че в завещанието си Хенри даваше ясно да се разбере, че след неговата смърт Джон Бедфърд трябва да стане регент във Франция. След като Джон щеше да е твърде често вън от страната, Хъмфри ставаше председател на Съвета, което от своя страна означаваше, че става регент на Англия, на практика крал.

Според Боуфърт далеч по-добре би било, ако Хъмфри замине за Франция, където най-вероятно щяха да го убият. Епископът не беше от хората, които харесваха херцога на Глостър. И какво, за бога, кипеше от гняв той, забързвайки крачка, прави този идиот с графинята от Холандия. Той е истинско бедствие! Не може да си въобразява, че ще направи тази жена своя съпруга. Ще предизвика гнева на Филип Бургундски и ще подложи на риск всичко, за което Хенри работи толкава усилено, би се и дори умря във Франция. Изключително важно беше Филип да остане съюзник на англичаните, но това щеше да е възможно, ако графиня Жаклин остане при съпруга си, херцога на Брабант, колкото и неприятен тип да е той.

Трябваше да повдигне този въпрос пред Съвета днес, макар това да беше изключително трудно с този негов арогантен племенник, заемащ председателското място. Може би се налагаше да започне по-меко и да предложи други, по-убедителни причини да се запазят добрите отношения с Бургундия, вместо изобщо да споменава Жаклин.

Заседанието на Съвета трая през целия ден и към края Хенри Боуфърт беше напълно изтошен. Говори дълго и убедително за това колко важно е да се запазят добрите отношения с херцога на Бургундия, за което впрегна всичките си умения и таланти.

Следобед Съветът гласува някои незначителни промени в своята структура. След продължителни дебати членовете решиха, че ще е благоразумно, с оглед обстоятелствата, председателството на херцога на Глостър да бъде номинално, вместо абсолютно. С напредването на деня светлината намаля и се наложи да се поставят свещи в центъра на дългата маса, докато приключат най-сетне заседанието. Напълно демократично се реши от тук нататък титлата на херцога да бъде "протектор", вместо "регент".

Глостър беше бесен. За него беше пределно ясно, че загубата на власт в Съвета означава и загуба на правата му да управлява държавата. Направи всичко възможно да си спомни как се стигна до това да бъдат намалени правомощията му, но единственото, за което се сети, беше една забележка на коварния му чичо, която повлия на решението на Съвета.

Хъмфри Глостър никога не бе харесвал особено Хенри Боуфърт, но сега вече го намрази.