Розата на Тюдорите

Глава 8

Франция, май 1422 г.

С добър попътен вятър и издута платна "Тринити Ройъл" пореше вълните в посока към Франция. Множество слуги, стражи и хора от домакинството на кралския двор се излежаваха на долните палуби, разменяха си шеги, забавляваха се с гатанки и с новата мода — игра на карти — за да убият времето. На горната палуба Джон Бедфърд, който чудесно знаеше колко зле се чувства снаха му по време на път, й предлагаше марципан и вино. Катрин отказваше и двете. Решила бе, че ще се бори с морската болест с известния трик, на който я беше научил капитанът на "Грас Дю". Сгушена в подплатената с хермелин пелерина, тя седеше встрани от останалите дами и членовете на двора и не откъсваше поглед от хоризонта в очакване да зърне първа френския бряг. Опитваше се и да си припомни събитията от предишното си пътешествие през Ламанша. Но най-вече се мъчеше да не се тревожи прекалено за своето бебе.

Странно е наистина, мислеше си тя, колко много се променя животът след появата на едно дете. Не познаваше друга така всепоглъщаща обич, каквато изпитваше към това малко създание, което дори не можеше да й казва "мамо". Може би трябваше да започне да го учи да я нарича "маман". Все пак беше наполовина французин.

Знаеше колко много ще й липсва, докато е във Франция, но беше раздвоена между нежеланието да се раздели макар и за малко с бебето и огромния копнеж по Хенри. Когато двамата се завърнеха в Англия, детето щеше да е достатъчно голямо, за да предизвика интереса на баща си. Може би дори щеше да е в състояние да повтаря онези кратки стихчета за имената на пръстите, които Хенри й беше рецитирал толкова отдавна при първата им среща в Понтоаз. Единственото, което тя помнеше, беше малкото пръстче jolie или нещо подобно. Във всеки случай jolie подхождаше на бебето им. Беше толкова красиво, че често изпитваше желание да го целува по върха на меката пухкава глава, зад ушите, нежната кожа отвътре на пухкавите ръчички, закръглените крачета, коленете и малките стъпала, за да чува как се смее и се радва точно толкова, колкото и тя самата.

Точно в тези моменти Елизабет Раймън намираше повод да го отнесе.

Обикновено бебето беше заобиколено от грижовни жени, които гукаха около люлката му и подаваха пръсти, за да ги улавя с малките си ръчички. Най-често около него беше графиня Жаклин, която от момента, когато застана в черквата в ролята на негова кръстница и го подаде на архиепископ Хенри Чичли, за да го кръсти, проявяваше искрена и неугасваща обич към момченцето. От двете й страни тогава застанаха други двама кръстници — Джон Бедфърд и прачичо му епископ Хенри Боуфърт. Катрин не присъстваше на церемонията, тъй като все още не й беше четена "чиста" молитва след раждането.

Ето защо, когато се наложи да остави детето в "Унндзор", за да замине за Франция при съпруга си, тя знаеше, че го оставя в добри ръце. Жаклин дълго я уверява в това. Бе обещала да се грижи за него, дори ако се наложи да сръга в ребрата страховитата Раймън. Така че Катрин нямаше защо да се тревожи!

* * *

Вече свободен от задълженията си на войник, след капитулацията на Му Хенри посрещна Катрин в Шато дьо Венсан недалеч от Париж. Разкошният им апартамент беше на втория етаж на грамаден квадратен донжон, извисяващ се много над останалите части на замъка. Тук имаха всичко, от което се нуждаеха, и скоро след като пристигнаха, Гиймот им сервира просто меню и кана вино, след което ги остави да прекарат първата си вечер заедно. В камината гореше цепеница от ябълково дърво. Топло слънце грееше през целия ден, но вечерите бяха студени. Останала най-сетне насаме със съпруга си, Катрин не си представяше, че той ще остане сдържан дълго.

Беше блед и много отслабнал. Тя се суетеше около него, поднасяше му храна на малки хапки или с лъжица, така както хранеше бебето. Хенри я оставяше да го глези и само се усмихваше едва-едва. Катрин не спираше да бърбори и да разказва за бебето, за това как почти бе казало "маман" само няколко дни преди тя да напусне "Уиндзор". Беше само на шест месеца и не се очакваше да говори, но повече от ясно било, че е изключително интелигентно дете и ако Хенри си бил у дома, малкият му син със сигурност вече щял да му казва "папа".

Хенри се усмихна вяло и сложи показалец върху устните й.

— Тихо, Катрин — мило помоли той. — Ще ми разкажеш утре за умния ми син. Уморен съм до смърт, скъпа моя, и имам нужда от сън. Няма да мога да уважа жена си тази нощ. Дори това да си ти.

— Но, Хенри…

— Утре, мила. Няма как да знаеш какво изкушение е топлото сухо легло за войник, който месеци наред е търпял влага и неудобства. Не спря да вали и почти нямахме храна, преди Мо да капитулира. Загубих много хора от дизентерия. Каква диария само. Кошмарна, миризлива болест. Повярвай ми, не прощава дори на кралете.

— Това ли е, което ви мъчи, милорд?

— Да, но поне мога да разчитам сега на няколко дни топлина и почивка и се надявам, че малко прилична храна ще успокои нещастните ми черва. Антон със сигурност знае какво да приготви. — Той обърна към нея лице разтревожен. — Пристигна с теб, нали?

— Да, с нас е — отвърна Катриин. — Държах да дойде, защото знаех, че ще имаш нужда от свястна храна след месеците войнишка кухня.

— Ще хапна каквото предложи — рече Хенри и се качи на леглото. — Нека поспя тази нощ, любима моя, моля те. Имам нужда единствено от сън. Блажен, спокоен сън.

На Катрин не й оставаше нищо друго, освен да приеме ситуацията с достойнство. Сви се зад широкия гръб на Хенри и затвори очи с надеждата, че бързо ще заспи.

Събуди се плувнала в пот и с разтуптяно сърце. В стаята беше тъмно като в рог и й трябваха няколко минути, за да осъзнае къде се намира. Протегна ръка и усети топлина на мястото, където доскоро бе лежал Хенри. Беше сънувала някакъв неприятен сън. Имаше коне, бързи коне и мъже, които крещяха. Деца пищяха ужасени. Тя легна по гръб, взирайки се в мрака, докато сърцето й възвърне нормалния си ритъм. Едва тогава чу звука, който вероятно я беше събудил — красивата пронизителна песен на кос пред прозореца. Чу обаче и друго — грозни и тревожни звуци. Катрин се обърна настрани и загърна завивката около раменете си, за да се стопли, заслушана в стенанията на съпруга си в тоалетния шкаф.

* * *

Измъкна се от леглото рано на следващата сутрин, излезе в коридора, за да не събуди Хенри, и разклати звънчето, с което викаше Гиймот. Много скоро камериерката дотича боса.

— Кралят е болен, Гиймот — прошепна Катрин. — Стана няколко пъти през нощта.

— Какво му е, мадам?

— Диария.

Гиймот се ококори тревожно и се прекръсти.

— Трябва да се молим за него, милейди.

— Да, разбира се, но според него му трябва само твърда храна, за да успокои стомаха му. Би ли попитала Антон какво може да предложи? Сигурно знае какво да се направи в такъв случай.

— Разбира се, мадам.

Гиймот пусна чехлите, които носеше в ръка, нахлузи ги и бързо тръгна към кухнята.

Катрин се върна в спалнята, където Хенри все още спеше дълбоко. Тя коленичи и се загледа в лицето му. Отслабнало, с много повече бръчки около очите от преди, повече сиви кичури в косата и брадата. Кожата му беше някак изтъняла и прозрачна, белегът под дясното око изпъкваше посинял, твърд и възлест. Понечи да го докосне, за да възвърне предишния си вид, но се боеше да не събуди Хенри. Все така на колене, тя затвори очи и започна да се моли.

По-късно същата сутрин Антон изкатери витата стълба на донжона и беше пуснат в дневната на краля. Скоро заяви, че знае какво е нужно.

— Зззаек — каза той, подчертавайки звука "з".

— Точно заек ли?

— Oui. Заек. — Разтревожен да не би кралят да не е разбрал за какво говори поради лошото му произношение, Антон вдигна пръстите на двете си ръце над главата, имитирайки заешки уши.

— Задушен заек, Ваше Величество. Антон ще прави вкусен сос от вътрешности и ще сложи пипер в жлъчка му. Ваша болка ще изчезне. Пфу! — Той щракна с пръсти, за да илюстрира бързината, с която ще изчезне болката.

— Ще ме отървеш от нея, така ли, Антон? — светна лицето на краля.

— Ще опитам, сир — отвърна дребният французин и ниско се поклони, — с помощ на Monsieur Lievre, умен мистър Заек.

— Отивай в кухнята, човече, и сътвори чудо за мен — усмихна се Хенри и се отпусна на възглавниците.

Той остана в леглото този ден и до края на седмицата, позволявайки на Катрин да се грижи за него, ядеше насила колкото може от задушения заек.

Докато съпругът й боледуваше в Шато дьо Венсан, Катрин използва възможността да посети родителите си в Сен Пол. Беше поразена от вида на кралица Изабо, на която годините най-сетне бяха започнали да личат. На петдесет и две, тя беше страшно напълняла. Кожата й бе пожълтяла и единствено забележителните й очи напомняха за някогашната красота.

Кралят, виждайки Катрин до леглото си, се разплака, но така и не разбра коя е. Прекарваше по-голямата част от времето в спалнята си, а жена му мечтаеше за компания и някого, с когото да си поприказва.

Изабо прокарваше ръка разсеяно по козината на малкото бяло куче в скута си и жадна за информация, разпитваше дъщеря си за своя внук. Катрин с огромно удоволствие се хвалеше колко красиво и умно е нейното момченце. Разказа за коронацията си, а майка й искрено се забавляваше с историите за чудесата с риба, които Антон бе сътворил.

Катрин пък искаше да чуе новини за братята и сестрите си. Изабо сподели, че дофинът се е оттеглил с подвита опашка в Бурж някъде по времето, когато бе подписан Договорът в Троа, и не е напускал града.

— Чух, че се канел да се жени — добави Изабо.

— Така ли? За кого?

— Мари от Анжу — отговори майка й. — Без съмнение майка й го е накарала. Тя е яростно решена да го обсеби, откакто той си тръгна оттук и избяга на юг. Познавам я от преди. Ужасна жена!

Катрин едва прикри усмивката си, тъй като се оказа, че има и друга майка от кралско потекло, която е не по-малко властна от нейната собствена.

— А как е скъпата ми сестра Мари? — попита тя.

— В манастира в Поаси имат толкова високо мнение за нея — презрително отбеляза Изабо, — че със сигурност след време ще стане майка игуменка.

— Убедена съм, че ще е много щастлива. — Катрин добре помнеше колко се радваше Мари, когато стана послушничка.

— Докато Мишел едва ли някога ще стане майка — игуменка или не. Все още не е дарила съпруга си със син и наследник, какъвто се очаква да роди.

— Има много време за това — заключи Катрин от висотата на жена, родила наскоро здраво дете, и то без голямо усилие.

— Не съм съгласна — рече Изабо. — Честно да ти кажа, не мисля, че изобщо ще се случи някога. Остарява, а и вече не е така хубава. На двайсет и седем е. Филип, разбира се, я посещава в леглото с надеждата да му роди наследник, и то законен. Доколкото разбирам, е зает да създава деца, копеленца, от Дижон до Фландрия, но така и не успява да направи дете на Мишел.

— Тя обаче не губи надежда, нали?

— Кой знае? Напоследък е толкова кисела, че естествено той се вихри някъде другаде. Такава е от три години, откакто убиха Жан Безстрашни. Не знам по каква причина тя се смята за виновна, сякаш собственият й брат го е убил. На лицето й непрестанно е изписано страдание, та нищо чудно, че Филип се държи като разгонен котарак. Кой ли може да му се сърди? Сама си е виновна.

* * *

Не мина и месец и Катрин си спомни думите на майка си, когато в Шато дьо Венсан пристигна новината, че Мишел е починала. В началото Катрин отказа да повярва. Мишел? Мъртва? Не беше възможно. Но ако беше истина, защо? И как? Хенри се чувстваше по-добре, но все още не беше готов да пътува и настоя тя да замине отново с малоброен ескорт в "Сен Пол", за да научи какво точно се е случило със сестра й и да се опита да успокои родителите си.

Човекът, който пръв донесе вестта от Гент, беше повикан пред Изабо и Катрин, за да даде подробности, но той не успя да им каже нищо конкретно, освен че ден-два преди да почине, изглеждала напълно здрава. Не, не е имало инцидент и доколкото знаел, не била починала от вероятно усложнена бременност. Нямали информация да върлува някаква болест в Гент. Просто умряла — сви рамене пратеникът. Не успя да съобщи никакви нови сведения, освен че на погребението присъствали много хора. Тя все пак беше много популярна херцогиня.

Изабо галеше главата на кучето си така енергично, че ябълките на изпъкналите му очи се показаха. Кралицата отпрати човека с властен жест.

— Как мислиш, Катрин — подхвана тя, щом останаха сами, — дали не става дума за отрова?

— Не, маман! — Катрин беше потресена и не спираше да плаче. — Кой би спечелил от такова нещо?

— Не се знае — мрачно отбеляза Изабо. — В днешно време нищо не се знае. А и отровата много трудно може да се докаже.

— В такъв случай ще трябва да си припомним думите на свети Августин, мадам: "Нищо не е по-сигурно от смъртта и нищо по-несигурно от часа, в който тя ще настъпи".

Кралицата завъртя очи драматично, изненадана от факта, че дъщеря й продължава да търси обяснения и утеха в думи на светци. Сетне поклати глава и избута малкото куче от скута си. То тупна на земята и се скри под стола й, далеч от болезнените й милувки.

Филип Бургундски с нищо не показа, че тъгува за жена си. След неприлично кратък срок от нейната смърт изпрати свой пратеник при Хенри с молба да го подкрепи за освобождаването на Кун сюр Лоар.

Катрин седеше с Хенри в дневната им в Шато дьо Венсан, когато писмото пристигна.

— Милорд, не бива дори да мислите за подобно нещо — рече тя. — Тъкмо започнахте да се възстановявате, а сега искате да тръгнете отново, за да помагате на Филип за някаква глупава малка обсада, която дори не ви засяга.

— Всичко, което се случва във Франция, ме засяга, Катрин — отсече Хенри. — А и се оказва, че в дъното на този проблем е дофинът. Установил е свой център в Кун, така че едва ли това може да се нарече глупава малка обсада.

— Не мога да отговарям за постъпките му! Шарл може да е мой брат, но сам взима решенията си. Не искам да се биеш с него, Хенри! Не искам да се изправяш срещу Шарл! — Катрин вече беше права, почти викаше, стиснала длани в юмруци, а в очите й блестяха сълзи. Опитваше се да го накара да я чуе, боеше се, че отново ще се разболее, ако влезе в битка. Толкова скоро беше загубила сестра си, не можеше да понесе мисълта да загуби и съпруга си. Ако не него, то със сигурност щеше да загуби брат си. Както вървяха нещата, скоро щеше да изпадне в истерия.

— Катрин, престани! — сряза я Хенри, за да я накара да млъкне. — Изобщо не става въпрос какво искаш ти. Ще замина да помогна на Филип и точка по въпроса.

Катрин избухна в ридания на близкия стол.

Все пак беше права. Много рано беше за Хенри да тръгва в пореден поход. Винаги бе обичал предизвикателствата, но този път го водеше единствено решимостта му да се изправи срещу дофина, а това не беше достатъчно. Напусна Шато дьо Венсан на кон, но много скоро се почувства твърде слаб и така и не стигна до Кун.

Лекарят, който се грижеше за него, бил сериозно разтревожен. Наложило се да спрат и да го оставят да си почива в нещо като полеви здравен пункт. Човекът пробвал всички лекарства и билки, които познавал, но без никакъв резултат. И пускането на кръв се оказало напразно. Ясно било, че трябва да върнат краля в Шато дьо Венсан. Беше изпратен човек, който да предупреди за връщането, за да се подготви замъкът. Друг човек замина да повика по спешност Джон Бедфърд.

Разтревожена, Катрин прекара дълги часове пред малък прозорец високо горе в донжона, докато най-сетне забеляза първата група войници, които приближаваха с развети кралски знамена, последвани от носилка. Тя се спусна тичешком по витата стълба и ги посрещна при портата, като внимаваше да не пречи на носачите, които положиха носилката в стая на приземния етаж. Докато слугите, които се грижеха за краля, се заеха да свалят вмирисаните дрехи, за да го почистят, Катрин опита да го заговори.

Хенри извърна лицето си на другата страна.

— Катрин — едва чуто каза той, — позволи ми да запазя достойнството си, моля те. Тази проклета диария не е гледка за очите на благородна дама. Върви. Остави ме. Ще изпратя да те повикат, когато съм чист.

Катрин крачеше неспокойно пред стаята на болния и наблюдаваше как свещеници, писари, лекари и слуги влизат и излизат. Шумът от стъпките на тичащите по коридорите хора събуди смътни спомени в главата й и страх сви сърцето й.

Щом Джон Бедфърд пристигна, той я поздрави сдържано и бързо влезе при болния.

Отпусна се тежко на стола до леглото на Хенри и с огромна тревога установи колко много е отслабнал брат му, колко хлътнали са очите му.

— Е, Хенри — с колкото се може по-бодър глас започна той и си наложи да се усмихне, — за какво искаш да говорим? Сега ли държиш да го направим, или да почакаме, докато се почувстваш по-добре?

— Умирам, Джон — промълви Хенри с напукани устни. — Нека не се лъжем. — И той вдигна ръка, за да спре възраженията на брат си. —— Погрижи се да утешиш скъпата ми жена, когато си отида. Не й оставям много, бижутата ще трябва да се продадат, за да се платят дълговете, а и да остане нещо и за нея. Доведе ли писар? Добре. Има някои неща, които трябва да запише.

С последни сили кралят започна да диктува какво да бъде включено в завещанието му, което той бе подписал, преди да потегли за Франция и преди да се роди синът му. Фактът, че сега вече имаше наследник на трона, налагаше да се направят някои корекции.

— Той трябва да е принц на Уелс — настоя Хенри между две мъчителни поемания на въздух. — Той е най-големият син на суверена. Особено държа на това.

Писарят си отбеляза желанието му.

Бавно и с мъчителни усилия Хенри продължи да диктува волята си, свързана с образованието и отглеждането на малкия му син. Брат му Хъмфри от Глостър трябваше да се грижи за сигурността на детето и за отглеждането му. Грижата за дома на принца се възлагаше на доверения приятел на Хенри сър Уолтър Хънгърфърд. Джон Бедфърд щеше да поеме защитата на английските интереси във Франция.

Катрин прекара часове пред стаята на болния през следващите дни в очакване кралят да я повика. Искаше да е наблизо, когато настъпи този момент.

Тя скочи от мястото си, когато в последния ден на месец август свещеник, стиснал броеницата си, излезе от стаята, следван от Джон Бедфърд, чиито очи бяха зачервени и подпухнали. Нямаше нужда да й казва онова, което тя дълбоко в сърцето си вече знаеше.

— Мъртъв ли е?

Джон кимна безмълвно.

— Така и не ме повика — глухо простена тя.

* * *

Първите дни на септември минаха за Катрин като в сива обърквана мъгла. В пълен шок тя наблюдаваше събитията около себе си някак отстрани. След внезапната смърт на сестра й, последвана толкова скоро от смъртта на Хенри, тя просто остави хората около нея да ръководят живота й. Правеше каквото й казват, ядеше, щом сложеха пред нея храна, и се опитваше да заспи, дойдеше ли време за сън. Последното беше най-трудно Леглото й се струваше огромно и празно и в тези моменти Хенри й липсваше най-много, нямаше го широкия гръб, зад който се сгушваше. Помнеше как през зимните нощи залепяше ледените си стъпала за краката му, докато той през смях протестираше и я прегръщаше, за да я стопли цялата. Усмихваше се при този спомен, но гърлото й се свиваше и сълзите неизбежно потичаха.

Опита се да прояви интерес към погребението. Джон Бедфърд й бе обяснил, че Хенри трябва да бъде погребан в Англия. Народът щеше да иска да отдаде почит в родината му. Беше немислимо да бъде погребан във Франция.

— Не е възможно… — възрази тя. — Пътуването обратно до Англия ще отнеме много време! — Не намери сили да изтъкне на глас факта, че през дългите седмици на пътуването тялото на съпруга й ще започне да се разлага. Разбрал правилно колебанието й, Джон внимателно обясни, че вътрешностите на Хенри са извадени вече и са погребани с подходящ християнски ритуал във френско гробище. Сега тялото му било балсамирано и поставено в дървен ковчег, а той — запечатан в друг, оловен. Така че колкото и дълго да е пътуването до Англия, нямаше да има проблем.

* * *

През втората седмица на септември Катрин стоеше на вратата на донжона и наблюдаваше как погребалният кортеж се събира за тържественото преминаване през Франция. Няколко принцове, лордове и рицари от кралския двор, както и четиристотин войници щяха да придружават катафалката по време на дългото пътуване до дома в Англия. Изведнъж тя стисна ръката на Джон изплашено.

— Хенри! — възкликна тя. — Това там е Хенри. Виж, Джон, виж! — Тя посочи фигурата, изпъната върху ковчега в дрехите на краля, на чиято глава бе короната. В ръцете си държеше и знаците на кралската власт — скиптър и кълбо.

Краката й се подгънаха и Джон я улови навреме, преди да се свлече на земята. Джон искрено се ядоса, че не беше я предупредил за това, което ще види. Това беше фигура, манекен, изработен от кожа, който отдалеч приличаше удивително на съпруга й, все едно се е върнал от света на мъртвите. Треперейки неконтролируемо, тя скри лице в дланите си, мъчейки се да забрави видяното. В желанието си да я успокои Джон обгърна раменете й с ръка.

Придружена от Джон, Катрин се включи в погребалния кортеж по-късно същия месец. Вече беше втората седмица от октомври след множество спирания за упокойни литургии в памет на починалия крал в черкви и катедрали по пътя, когато мрачната процесия стигна Кале и започна да чака подходящ плавателен съд, с който да прекоси Ламанша.

Именно в Кале Катрин получи вестта, която смътно очакваше от години. И въпреки това тя почти я повали. Пратеник от Париж донесе известието, че на двайсет и първи октомври баща й, крал Шарл Шести, най-сетне се е освободил от страданията. Светът напълно се срина за Катрин. Сестра й Мишел й беше отнета внезапно и макар да не се виждаха често и да не бяха много близки като деца, Катрин изпитваше дълбока тъга. Ето че и единствените двама мъже, които някога я бяха обичали, бяха мъртви. Нямаше нито съпруг, нито баща. Нищо.

Дори не можеше да разчита на присъствието поне на Джон Бедфърд, тъй като, научил за смъртта на френския крал, той трябваше да остане във Франция като представител на Англия и да заяви на французите с присъствието си, че без съмнение техен суверен от тук нататък ще е синът на Катрин крал Хенри Шести. Не биваше да очакват, че дофинът Шарл ще седне на трона на Франция.

Този октомври сякаш вредом цареше смърт. Красотата на есенните листа, които застилаха с жълтите си и червени краски земята, оставяйки голи скелетите на дърветата, беше още един знак на смъртта за Катрин. Сякаш светът се бе затворил за нея, а докато спеше, съзнанието й рисуваше единствено картини на болки и страдание. Конете и пищящите деца от детските й кошмари се върнаха.

Почти беше забравила причината, заради която очакваше тази част на годината, но Гиймот помнеше. Сутринта на двайсет и седми октомври тя влезе да събуди господарката си с малък букет есенни цветя. Късни маргарити, жълтурчета и няколко закъснели рози, които остави на нощното шкафче на Катрин.

— Честит рожден ден, Ваше Величество — поздрави тя.

— Рожден ден ли, Гиймот? — отвори очи Катрин. — Не мисля. — Тя примигна, за да прогони бликналите сълзи. — На двайсет и една ставам днес, а животът ми е свършен.

— Милейди — започна момичето след кратка пауза, — служа ви вече достатъчно дълго, за да знам, че мога да ви поправя понякога, без да се боя от наказание.

— Доста дръзко от твоя страна — вяло, но с обич се усмихна Катрин на камериерката.

— Простете ми, Ваше Величество — продължаваше Гиймот, — но си мисля, че лошите неща, които ни сполетяват, обикновено са до три на брой, а вие преживяхте три големи загуби само за три месеца. Вече не можете да бъдете три неща, които бяхте в миналото. Не можете да сте сестра на Мишел, жена на своя съпруг и дъщеря на баща си. Така че на рождения си ден трябва да мислите за това, че сте майка на своя син. Той е толкова малко бебе, а вече е крал, но няма как да е готов още дълги години. Докато това стане, ще има нужда от вашата помощ и грижа. Днес, на рождения ви ден, посоката на живота ви трябва да се промени,

Катрин усети, че за пореден път губи контрол, и долната й устна затрепери.

— Гиймот, скъпа моя Гиймот, понякога липсата на страхопочитание от твоя страна действа доста освежително.

И в този момент сълзите потекоха като река, истински потоп заля треперещото й тяло, отмивайки мъката и горчивината от изминалите месеци. В първия момент Гиймот понечи да я утеши, но после реши да я остави да се наплаче и да потъгува за загубите, които се наложи да преживее за толкова кратко време.

Докато седеше на палубата на "Тринити Ройъл" с поглед към хоризонта, Катрин си спомни думите на Гиймот. Белите скали по крайбрежието на Англия вече се мяркаха в далечината и тя си даваше сметка, че този път посрещането ще е съвършено различно от предишното. Погледът й спря на добре охраняваната катафалка, в която беше ковчегът с тялото на Хенри и грозната фигура на краля отгоре. Спомни си ентусиазма, с който само преди две години населението на Дувър ги беше посрещнало и мъжете, които нагазиха в ледената вода, за да изтеглят лодката, виковете и поздравленията.

— Да живее кралят! — Тътенът на тези викове още ехтеше в ушите й, когато видя хората, които чакаха на брега и наблюдаваха как закрепеният с въжета оловен ковчег бива предпазливо свален на дървения кей в пристанището. Хенри бе отново на английска земя, но единственият звук, който вятърът донесе, бе жалейният камбанен звън на малката черква "Сейнт Мери ин Кастро".

Катрин продължаваше да е кралица на Англия и все още имаше крал Хенри. Но сега тя беше вдовстваща кралица, а той, едва десетмесечен, беше крал на Франция и Англия.