Глава 22

Франция и Лондон, есента на 1435 г.

Хенри Боуфърт разбра защо Пилат Понтийски е измил ръцете си. Има момент, мислеше си той, в който мъдрият човек трябва да се оттегли от ситуация, над която вече няма контрол. В случая не ставаше дума да бъде разпънат някой на кръст, но твърде много чудесии млади хора бяха загинали. Твърде много войни, твърде много смърт. Измори се от това. Единственото, което искаше сега, е да живее старините си, знаейки, че между Франция и Англия е сключен мир. Мечтаеше да измие ръцете си от цялата тази катастрофална пантомима, в която се бе превърнал конгресът в Арас, и да се прибере у дома в Англия.

А всичко беше започнало толкова добре. Кардинал Боуфърт бе посрещнал с радост поканата да участва в мащабен дипломатически конгрес в Северна Франция, първия след Договора в Троа преди петнайсет години, чиято давност отдавна беше изтекла, Тръгна за Арас с много надежди начело на делегация от изтъкнати англичани и беше особено горд, че в групата е включен н племенникът му Едмънд. Всички искаха преговорите да завършат със сключването на мир.

Боуфърт, едновременно дипломат и духовник, беше съвсем наясно с разногласията между Англия и Бургундия. Нещата се влошиха особено след смъртта на Ан, съпругата на Джон Бедфърд, преди три години, Любимата съпруга на Джон се беше грижила за болните в "Хотел дьо Бурбон" в Париж по време на чумната епидемия и сама беше станала жертва на болестта. Джон беше неутешим. Приживе Ан бе успявала да поддържа крехкото разбирателство между съпруга си и брат си Филип. След нейната смърт отношенията им бързо се влошиха.

Седнал лице в лице с херцога на Бургундия на масата за преговори в Арас, Хенри Боуфърт беше цитирал клаузите от Договора в Троа и бе настоял французите да признаят английския крал Хенри Шести за крал и на Франция и да му отдават полагащата му се почит. Французите възразиха, че Хенри Шести няма права върху френската корона, тъй като Хенри Пети е починал, преди да я наследи от Шарл Безумни, следователно синът му няма право да бъде негов приемник. Шарл Седми според тях бил законният крал на Франция.

Така се стигна до пълна безиизходица. Хенри Боуфърт напусна демонстративно конгреса, последван от присъстващите англичани.

В отсъствието на английската делегация Филип Бургундски и крал Шарл бързо стигнали до споразумение, според което Шарл придобиваше земите, владение на англичаните до този момент. В замяна Шарл обещал, като компенсация за смъртта на Жан Безстрашни, да бъде изнесена литургия и да издигне паметник в негова чест.

Най-добре е отмъщението да бъде поднесено студено, Филип от много време бе хранил неимоверно голям апетит за своето отмъщение. Беше се заклел, че ще остане в траур, докато не бъде поискана сметка за убийството на баща му, и удържа на думата си. В продължение на цели шестнайсет години от деня, в който Жан Безстрашни беше посечен на моста в Монтеро, той носеше единствено черни дрехи.

Изглежда проблемите на Филип скоро щяха да получат решение, защото като допълнение към благоприятния за него изход от конгреса в Арас той получи съобщение, че неговият зет Джон Бедфърд лежи тежко болен в Руан. Ако Джон умреше и с този слабохарактерен Шарл на трона, Филип щеше да е човекът с най-голяма власт във Франция. Той щеше да управлява страната. Предчувстваше, че часът на неговата слава наближава.

* * *

Катрин се възстановяваше дълго и бавно след тежкото раждане на Джаспър. Слаба, апатична, без апетит, с глуха дълбока кашлица, която не се влияеше от никакви лекарства. По едно време Оуен се сети, че майка му се кълнеше в едно лекарство, което твърдеше, че знае от прочутите лекари билколечители от Мидфай. Още помнеше отвратителния вкус на дъбравннк, смесен с варено мляко, но той бе излекувал много от кашлиците в детството му и ето че сега не само влезе в употреба, но и като че ли помогна на Катрин. Под строгото наблюдение на Оуен и с помощта, естествено, на Трите Жо-Жо, тя бавно възстанови силите си и започна да се радва на обичта и вниманието на съпруга си и двете здрави малки момчета. Едмънд беше вече на пет, а Джаспър на четири. Добре загърната, за да се пази от лекия вятър, тя ги наблюдаваше как играят на гоненица и криеница с баща си в слънчевия октомврийски ден. Какво удоволствие бе да гледа движението на набитите им здрави крачета и да слуша виковете им.

На моменти Катрин страдаше, че само част от семейството е тук. Истинско щастие щеше да е, ако по-големият им брат Хенри участваше в игрите, ако помагаше на Едмънд да язди кон, на Джаспър с някоя нова игра. Щеше да намери начин да ги научи да са внимателни със сестра си Тасинда и недъгавия си брат Томас. Тасинда беше близо десетгодишна. Колко много й се искаше да види момиченцето си. На кого ли приличаше? Дали имаше червеникавата коса на братята си, или тъмните къдри на баща си? Харесваше ли й да носи красиви дрехи? Наследила ли беше носа на Валоа? А очите? Дали бяха все така сини?

И въпреки това, каза си тя, като стана решително от мястото си под сянката на кестеновото дърво, приглаждайки с длан полите на роклята си, не бива де се живее в миналото. Имаше толкова много жени, които биха й завидели за тези здрави малки момченца. Кобам например. Доколкото знаеше, тя така и не бе успяла да зачене. Катрин не свикна да я нарича в мислите си херцогинята на Глостър. Това беше титлата на Жаклин.

Остави Оуен и момчетата да играят и се отправи към къщата. Видя как Джоана Траутбек куцука срещу нея. Горката Траутбек, и тя остаряваше като всички останали. Трябваше да намери начин да я убеди да не се престарава толкова.

— Имате посетител, Ваше Величество — задъхано съобщи жената. — Кардинал Боуфърт е тук и иска да ви види.

— Скъпият ми чичо! Не знаех, че е в Англия. Каква изненада! Благодаря. Благодаря ти, Траутбек. Нямам търпение да го видя!

Спряла за миг, за да си поеме дъх, Джоана Траутбек изпрати с поглед Катрин, която бързаше към къщата. Кралицата надали щеше да е много щастлива от вестта, която носеше кардиналът.

Катрин веднага разбра, че се е случило нещо неприятно. Хенри Боуфърт пропусна обичайните за кралския протокол встъпителни слова и побърза да улови двете й ръце.

— Скъпа моя — започна той. — Нося много тъжна вест.

— Кой? — попита тя.

— Моят племенник Джон Бедфърд.

— Джон? Не! Да не е умрял? Не може да бъде!

— Боя се, че това е самата истина. Починал е миналия месец след дълго боледуване и е погребан в катедралата в Руан. Великолепно погребение, ако това може да е някаква утеха — добави той.

— Но Джон е англичанин. Защо не са го докарали у дома? Тялото на Хенри беше пренесено тук. Не може да е било толкова трудно. Защо ще погребват Джон във Франция? Да не би новата му жена да е настояла за това? Не би трябвало да се съгласяват. Бяха женени отскоро. Трябваше да го погребат в Англия.

—Успокой се, Катрин. — Боуфърт продължаваше да държи дланите й с надеждата, че така ще я успокои. Знаеше, че Катрин не се е срещала c новата жена на Джон — Жакета Люксембургска, но нямаше как да не знае, че това беше брак, сключен по политически причини. Нямаше нищо общо с брака му с първата му съпруга. — Такова е било неговото желание, Катрин — опита се да обясни той. — За Джон Франция беше вече почти като Англия. Помниш, че Ан е погребана във Франция. И мисля, че това е причината. Вероятно е пожелал да е по-близо любимата си Ан.

Ан — сериозната, но и толкова добросърдечиа братовчедка, която винаги успяваше да разсмее Катрин, и високият, деликатен Джон, който не спираше да е мил е нея. Не можеше да си представи света без тях. Тя измъкна ръцете си от топлите длани на Боуфърт и скри лицето си в тях.

В този момент, предупреден от Джоана Траутбек, че кралицата със сигурност ще има нужда от него, пристигна Оуен. Той веднага схвана сериозността на положението и побърза да прегърне жена си.

— Кой? — едва чуто попита госта над главата на Катрин.

— Джон Бедфърд — по подобен начин отвърна кардиналът. Оуен само кимна, давайки си сметка колко ще страда Катрин от тази загуба. Тя хълцаше, скрила глава на гърдите му. И за него беше ясно, че тази смърт е нещо повече от тежка загуба. Означаваше, че случи ли се нещо с Хенри, сина на Катрин, единственият, който може да наследи трона, е Хъмфри от Глостър. А това не вещаеше нищо добро за тях.

Кардинал Боуфърт също беше наясно с всички евентуални последствия, но в момента не можеше да направи нищо повече от това да опише на неутешимата Катрин как е минало погребението. По-късно същия ден той им разказа за изхода от конгреса в Арас. Слабоволевият, неспособен за нищо брат на Катрин беше сега крал на Франния, а претенциите на нейния син към френския трон бяха напълно отхвърлени от французите. Със смъртта на Джон Бедфърд властта на Филип Бургундски във Франция ставаше огромна, както и на Хъмфри в Англия.

От думите на кардинала Оуен разбираше, че от тук нататък ги очакват само неприятности.

* * *

Заупокойната служба в памет на херцога на Бедфърд беше отслужена през ноември в черквата на абатството в "Уестминстър" в присъствието на много негови приятели. Той беше сред популярните членове на кралското семейство и мнозина от събралите се с усмивка си спомняха за неговата доброта. Кардинал Боуфърт произнесе тържествено слово, като едва владееше гласа си. Никога не бе съжалил за решението си да избере пътя на духовник, но чувстваше племенниците си като свои синове. Не беше естествено родителите да изпращат децата си в отвъдното, а ето че сега той ръководеше заупокойна служба за последния починал брат. Задача, която никак не беше лесна. Останал беше само Хъмфри. Хенри Боуфърт се чувстваше смъртно уморен.

Катрин също трудно издържа службата. Двамата с Оуен по различно време се върнаха в двореца "Уестминстър", те изобщо не смееха да се срещат там. Бяха оставили Едмънд и Джаспър на грижите на Джоана Курси и на две бавачки. Брачната халка отново висеше на верижката, скрита на тайното си място. Докато слушаше словото на кардинал Боуфърт, в съзнанието на Катрин изникна споменът за това колко внимателен беше Джон към нея по време на мъчителното пътуване към Англия през Франция с ковчега на покойния й съпруг. Този мъж щеше много да й липсва. Тя искрено се молеше да се събере с любимата си Ан.

Дворът беше още в траур през първата седмица на декември, когато рожденият ден на краля дойде като всеобщо облекчение. Катрин с радост отиде на скромното тържество в "Уиндзор", за да бъде поне за малко със сина си.

Както винаги, Антон бе създал истинско чудо за гощавката на четиресетте гости. Кралят седеше между майка си и херцогинята на Глостър, която не спираше да говори. Беше взела думата и само от време на време се изсмиваше високо. Направо искреше. Катрин, от другата страна на сина си, се чувстваше някак не на място и само си мечтаеше да се върне в "Хатфийлд" при съпруга и децата си.

Но пък и това момче тук беше нейно дете. Само на четиринайсет, то беше твърде сериозно за годините си. Натоварено беше с твърде много отговорности. Не показваше никакви чувства по повод скорошната смърт на чичо си, вероятно защото се безпокоеше някой да не се намръщи и да го укори. Кралят беше старателно трениран за ролята си в живота, а и бе овладял изкуството да води светски разговор.

— Кажете, милейди — обърна се той към майка си между две хапки от любимия си пудинг, — да ви очакваме ли в "Уиндзор" за Коледа?

— Ако мога да смятам въпроса ви за покана, с радост приемам — рече тя. — За мен е огромно щастие да прекарвам време със сина си. — С всичките си синове, допълни тя наум. Това означаваше обаче, че ще бъде далеч от Едмънд и Джаспър. а момчетата толкова много се вълнуваха за празниците. Дали пък нямаше да успее тайно да ги доведе в "Уиндзор"?

— Да, разбира се — надуто отвърна Хенри. — Винаги очаквам с нетърпение Коледа, времето, когато нашият Бог се е появил. Обикновено отбягвам най-незначителните страни на празника, но коледните песни са много приятни.

Катрин копнееше да го насърчи да се отпуска повече и да преживява по-пълноценно младостта си.

— Естествено — предпочете да отбележи тя. — Това е сигурен знак за вярата на човек.

— Често си мисля — продължи той, — че този празник е по-скоро за малките деца, но тъй като в двора няма такива, го отбелязваме някак по-спокойно.

За Катрин това беше страхотна възможност да му разкаже за братята и сестра му.

— Милорд — започна тя замислено, — искам да ви кажа нещо, което си мисля, че може би ще искате да чуете…

— Скъпа Катрин — долетя женски глас от другата страна на краля, — нека всички чуем за какво става дума, стига да е приятно и на краля!

Катрин се ядоса на себе си. Трябваше да се сети, че Кобам слухти.

— Не е нещо съществено. Просто една идея за коледно забавление — рече тя. — Може да почака по-подходящ момент.

* * *

Такъв момент наистина настъпи няколко дни по-късно, когато Хенри, разбрал колко обича майка му да слуша музика, я покани да чуят последните композиции на мастър Джон Дънстабъл, завърнал се наскоро от Франция. Ала когато я въведоха в салона, тя с изненада установи, че Хенри я чака вътре съвсем сам.

— Най-сърдечните ми извинения, майко — рече той след нейния поклон. — Мастър Дънстабъл е повален от внезапно заболяване и трябва да остане в стаята си. Доколкото разбрах, състоянието му няма да позволи да ни забавлява до края на тази седмица.

— Няма значение, милорд — успокои го Катрин. — Ще можем да използваме времето да поговорим. От много време не сме го правили.

— Вече няколко години — опита се да се усмихне Хенри. — Вероятно защото толкова рядко ви виждаме в двора. Кажете, майко, защо предпочитате да пътувате? Бих искал да ви виждам по-често.

Моментът наистина беше настъпил.

— Хенри — започна тя след продължително мълчание, — най-добре да седнеш. Това ще отнеме известно време, а и ми е трудно да реша откъде да започна.

Нищо не премълча. Трепереща от вълнение, тя разказа за унизителната изолация, на която беше подложена от всички страни след смъртта на баща му, за пренебрежението и арогантността на херцога на Глостър и за изключително любезното отношение на нейния секретар за гардероба, който първо беше станал неин добър приятел, а впоследствие и неин съпруг. Разказа и за братята и сестра му.

Хенри слушаше поразен, потънал в мълчание, без да откъсва очи от лицето й. Прекъсна я само веднъж, когато поръча да донесат от кухнята кана с вино и малко медени кексчета. Докато чакаше да им сервират, приближи до прозореца и остана там дълго, загледан навън. Стискаше ръцете си, за да спре треперенето им.

Блудница! Думата кънтеше в главата му и се наложи да мобилизира целия си самоконтрол, за да не й се разкрещи. Възможно ли беше собствената му майка да падне толкова ниско? Не можеше да повярва, че се е сближила с един слуга, позволявайки на този слуга да легне в леглото й и да оскверни тялото й. Блудница! Развратница! Майка му е същинска проститутка!

Въпреки всичко тя се бе омъжила за този човек пред лицето на Всевишния и кой беше той, дори и крал, да я съди?

Кексчетата и виното бяха донесени и оставени върху масата. Хенри освободи слугата с нетърпелив жест и отново седна на мястото си.

— Значи вие с мастър Тюдор сте женени — рече той след дълго мълчание.

— Така е. Минахме през какво ли не, за да запазим брака си в тайна, защото мастър Тюдор ще има големи неприятности, ако този факт стане известен на някои хора. Сключихме брак в черквата "Сейнт Андрю до Дрешника".

— По времето, когато живеехте в замъка "Бейнард", нали?

— Да, преди седем години.

— Не носите пръстен.

Катрин улови златната верижка, на която висеше халката, и я извади, да я покаже.

— Имам пръстен, но не мога да го нося постоянно.

— Разбирам. Но мастър Тюдор е слуга, майко.

— Така е.

— При това от Уелс.

— Да, вярно е. Но той е достоен и почтен мъж, а и потомък на семейство на благородници, сред които има принцове, а и стари родове, управлявали техните земи много преди норманите.

— Знам, че уелсците са мързеливи и невежи хора. И мръсни също, така поне твърди чичо ми, херцогът на Глостър.

— Сине, някой ден сам ще си съставиш мнение за чичо си. Аз поне смятам, че го познавам. Той не е добър човек.

Хенри усещаше, че трябва да защити Глостър, само че не знаеше как. Да можеше да разчупи това недоверие, което цареше между майка му и чичо му, двамата най-важни хора в живота му.

— Известно ли ви е, че след пожара в замъка "Бейнард" чичо ми Глостър се е настанил там?

— Чух за това. Надявам се да е много щастлив. Аз определено бях щастлива там.

Хенри очевидно не прояви особен интерес към предишния й дом и реши да смени темата.

— Споменахте, че имам братя — рече той. — Как се казват?

Катрин се усмихна. Най-сетне можеше да подхване любимата си тема и докато разказваше, забеляза, че лицето на Хенри се отпусна, постепенно се възстанови и цветът на лицето му. Очевидно бе развълнуван от идеята за по-малките си братя. Братя! До този момент той беше смятал, че е единствено дете.

— Щеше ми се да сте ми казали по-рано за тях, милейди. Имам чувството, че сме загубили много време. Щеше ми се да съм можел да се запозная с братята ми по-рано.

— Хенри, ти не беше достатъчно голям, за да водим този разговор. Наистина ли не разбираш защо не съм споменавала за тях досега? Защо се налагаше да се крия, да съм далеч от двора с месеци, за да не се разбере? Скъпият ми съпруг ще бъде преследван заради дързостта да се ожени за вдостващата кралица без твое разрешение. Има закон срещу това, а той е нарушил закона. Много вероятно е да бъде затворен… дори обезглавен. Никога не бих предприела подобен риск.

— Щях да го забраня, майко. Аз съм кралят.

— Разбира се, Хенри, но… Има хора, които действат от твое име. Не съм сигурна, че винаги знаеш за стъпките, които предприемат. Вършат това от момента, в който ти се роди. Съветът… херцогът на Глостър…

— Чичо ми Глостър никога не би…

— Чичо ти Глостър е способен на всичко, Хенри. Повярвай ми. Ще те помоля никога да не му казваш за всичко това. Вероятно избързах да ти доверя моята тайна, но мн се искаше да знаеш. Моля те в името на Бога да ми дадеш дума, че това, за което говорихме, няма да напусне пределите на тази стая. Тревожа се за Оуен и няма да си простя, ако нещо му се случи. Той ми е много, много скъп.

— Добре, маман, давам ви думата си — кимна Хенри, стиснал очи.

Сърцето на Катрин трепна, чувайки отдавна забравеното от него обръщение.

— Много бих искал да се запозная с братята си — обади се той след минута със смутена усмивка.

— Ще го направим. Скъпи сине, ще го направим! Ще уговорим да ни посетиш в "Хатфийлд" много скоро. Прекалено голям риск е да ги доведа тук в "Уиндзор". Ще се върна в "Хатфийлд" за Коледа и ще им кажа, че по-големият им брат ще дойде да ги види напролет. Знам колко много ще се радват. Аз също горя от нетърпение да се запознаете.

Катрин протегна ръце за прегръдка, все едно това бе най-естественото нещо на света, и той, вече малко по-висок от нея, също я прегърна. За първи път от времето, когото беше малко момче.

* * *

Коледата в "Хатфлийлд" беше прекрасно семейно празненство. Катрин имаше чувството, че огромна тежест се е смъкнала от раменете й и се наслаждаваше от сърце на празника. Всички отидоха на вечерната служба на Бъдни вечер, на сутринта бяха отново на черква, след което седнаха на обилен обяд с печена гъска и свинско на жар.

Следобед Оуен извади своята цитра от калъфа, настрои я внимателно и засвири коледни песни. От време на време ги разнообразяваше с танцови мелодии, за голяма радост на момчетата. Естествено, играха и игри, най-любимата от които винаги беше Сляпа баба, но когато децата се измориха и изнервиха, Катрин ги предаде на грижите на Джоана Курси, която ги поведе към леглата.

По-късно Катрин се качи в стаята им, за да им пожелае лека нощ и да им помогне с молитвата. Джаспър вече беше заспал и тя не искаше да го буди, но седна до Едмънд, за да сподели с него една тайна — през пролетта ще се срещнат със своя по-голям брат, за когото не знаеха до този момент. Ококорил очи, Едмънд слушаше внимателно и си мислеше, че когато следващия път казва молитвата си, ще помоли Господ да направи така, че всеки ден да е Коледа.

Катрин завари Оуен изтегнат на кожата пред огнището, с подпряна на дланта брадичка, да съзерцава гаснещите въглени. Тя се настани до него и той взе ръката й в своята.

— Добре ли прекара, кариад? — попита той.

— Най-хубавата Коледа досега. Огънят почти изгасна. Да вървим да си лягаме.

— Денят беше дълъг наистина. Изморена ли си?

— Ни най-малко — закачливо отговори тя.

Загрузка...