Розата на Тюдорите

Глава 12

Англия, Коледа 1422 г.

Кичести клони зеленика украсяваха голямата зала на замъка "Уиндзор", а над вратите дискретно висеше имел. Големият коледен пън тлееше и бавно се превръщаше в пепел в огнището; поради скорошната смърт на краля пиршеството щеше да е съвсем скромно. Въпреки това Антон се беше разпоредил в кухнята на замъка да бъдат опечени гъски, лебеди, пилета, глиган и прасета сукалчета, за да бъдат задоволени вкусовете на всички от кралското семейство и гостите.

Дворът все още бе в траур, тъй че Оуен и приятелят му Гилбърт често с радост заменяха мрачната атмосфера на замъка с далеч по-жизненото обкръжение на "Лебеда", кръчмата, където все по-често търсеха Оуен и неговия крут за съпровод на дрезгавите весели песни. Гилбърт, който се оказа неочаквано добър в акомпанимента на барабани, бе изумен от уменията на Оуен да свири на странния уелски инструмент, какъвто виждаше за първи път, но пък харесваше звука, особено когато Оуен прокарваше лъка по струните. Много скоро разбраха, че докато са готови да свирят на пеещите, няма да се налага да плащат бирата си, ако ще да стоят в кръчмата цяла вечер.

— Туй е животът — отбелязваше Гилбърт на своя диалект.

— Прав си — съгласяваше се Оуен. — Но да знаеш, че ако не започнеш да спазваш правилния ритъм, ще спрат да ти плащат бирата. Внимавай! Забави темпото.

— Така си е. Само да допия тази халба. — Гилбърт пресуши високата чаша и шумно я тупна на масата. — Хайде, Оуен, давай следващата песен.

— Коя да бъде?

— "Легло на блудница".

Оуен се ухили широко.

— Коя, коя?

— О, не! Прощавай! "За мойта ранобудница" — вече по-внимателно произнесе Гилбърт. Клепачите му обаче всеки миг щяха да се затворят.

Оуен избухна в смях.

— Хайде, пияни приятелю, давай "Легло на блудница".

Вече бяха към края на песента, когато в кръчмата влезе Маредид с група от кралската гвардия. При познатия звук на уелския крут той с радост забеляза, че по-младият му братовчед е изпълнителят, който акомпанира на нестройния хор на публиката. Маредид отдавна беше разбрал, че англичаните никакви ги няма в пеенето. Той си проправи път през тълпата и стигна до Оуен и Гилбърт в момента, в който свършиха песента.

— Закъсня тази вечер — рече Оуен, опитвайки се да надвика шума наоколо.

Маредид само сви рамене. Беше дошъл с новина за братовчед си, но реши да почака, докато Оуен и Гилбърт вече не са център на вниманието. Огледа се за място и откри една пейка недалеч от огъня.

Гилбърт пръв се предаде. С тежка въздишка се стовари до Маредид.

— Не мога повече — рече той. — Остарявам.

— На двайсет и шест? Глупости! — изсумтя Маредид. — Гледай какво става, щом стигнеш моите години! Просто си пийнал повече.

Гилбърт кимна, подпирайки лакти на масата. След минута главата му вече беше върху ръцете и той спеше.

Оуен трябваше сам да изкара "Враждата между зелениката и имела" и едва тогава певците го пуснаха да си почине, но не и преди да го потупат по гърба и да му налеят още бира. Той клатеше усмихнато глава, пробивайки си път към братовчед си и заспалия дълбоко Гилбърт.

— Как е той?

— Спи. Твърди, че вече е стар за това.

— Ами, само с три години е по-голям от мен.

— Де да можех да съм отново на двайсет и три — въздъхна Маредид. — Вярвам, че горкият Гилбърт ще се съгласи с мен.

— Със сигурност щеше да го направи, ако не беше толкова пиян — отвърна Оуен. Какви са новините от гвардията?

— Може да е само слух, но вероятно някои от нас скоро ще тръгнат към Холандия — сподели Маредид. — Така се говори поне. Няма нищо официално.

— И защо Холандия?

— Херцогът на Глостър събира армия за там. Става дума за земите на графиня Жаклин, доколкото разбрах.

— Какво го засяга това? Защо ще напада Холандия?

— Много даже го засяга — рече Маредид и обърса пяната от устата си с опакото на ръката. — Май иска да се жени за нея.

— Глостър за графиня Жаклин ли? Но тя нали е омъжена?

— Очевидно вече не е. Анулирали са брака й.

— Кралицата дали знае?

— Кралицата ли? Защо те интересува дали знае?

— Ами… — започна колебливо Оуен. — Като че ли не е много наясно какво става в двора. Останах с това впечатление, когато говорих с нея.

— Че кога успя да говориш с нея? С кралицата? Божичко! Всичко ми е ясно вече.

— Видя ми се много симпатична — заяви Оуен.

— Обзалагам се, че е — засмя се Маредид. — Но не си прави труда да казваш на новата си приятелка кралицата за това. Тя със сигурност ще е разбрала. Всеки знае вече.

* * *

Ала кралицата нищо не знаеше. Жаклин не беше споделила с Катрин тази новина, защото Хъмфри ясно бе дал да се разбере, че това изобщо не влиза в работата на снаха му, и предупреди Жаклин да го пази в тайна от нея. Сега Катрин е вдовица, посочи той, затова може да е опасна. Няма съпруг, който да ангажира мислите й, за бебето се грижат добре, така че няма нужда от нейното мнение. Разполага с време и може да й хрумне да мисли за политически машинации. Майка й беше добре известна с тази си дейност и бе логично дъщерята да прилича на нея. Знаеше се също така, че тя не признава властта на папата от Авиньон и е възможно да се намеси и да осуети плановете им.

Жаклин най-сетне бе получила разрешение да се омъжи за Хъмфри и пет пари не даваше кой от папите е анулирал брака й. Тя четеше отново и отново пергамента и притискаше страстно папския печат до устните си. В ръцете си държеше писменото съгласие на папа Бенедикт да бъде анулиран бракът й с херцога на Брабант, базиращо се на клетвената й декларация, че бракът е бил фиктивен и никога не е консумиран. Слава Богу! Най-сетне! Беше го чела стотици пъти. Знаеше го наизуст, но не можеше да се спре да го препрочита. Толкова много месеци се беше надявала, молила, правила бе комбинации и планове и ето че най-накрая заветният документ беше в ръцете й, донесен от папски пратеник направо от Авиньон.

Не можеше да си позволи да рискува нещо да се обърка, дори това да означава да започне да страни от Катрин, за да не се издаде по някакъв начин, още повече че имаха една и съща шивачка. Покупката на топче бяла коприна бе надлежно вписана в счетоводната книга за гардероба й, а срещу сумата беше отбелязано, че платът е необходим за тържествената служба по случай празника на Ордена на жартиерата. Дори Катрин да видеше записа, Жаклин разполагаше с благовидно обяснение.

Катрин прие естествено факта, че братовчедка й ще отсъства от двора за няколко седмици преди Великден, защото Жаклин винаги бе казвала, че Хъмфри иска да я заведе да се запознае с неговия скъп приятел абат Джон Уетамстед в Сейнт Олбанс.

Жаклин много се вълнуваше, че ще бъде посрещната в Сейнт Олбанс като херцогиня Глостър. Посещението почти изтри от съзнанието й тайната церемония, при която съвсем наскоро беше омъжена за Хъмфри. Беше си мечтала това да се случи в голямата катедрала в Кентърбъри и службата да се води от архиепископ Хенри Чичли, но Хъмфри беше на друго мнение. Не искаше да губи време и средства в организирането на луксозна сватба в катедрала, все едно какво бе желанието на Жаклин. Вълнуваше го единствено как да стане час по-скоро херцог на Холандия, Зейланд и Ено.

* * *

За първи път Катрин научи за сватбата един следобед през април, когато Елизабет Раймън влезе в детската стая. Кралят седеше на коляното на майка си, тя го люлееше в ритъма на известна детска песничка:

Бее, бее, черна овчице, вълна имаш ли?

Как да нямам, господине, цели три торби.

Една за господаря, едно за господарката,

и една за момченцето от къщата с арката.

В този момент Джоун Астли вече пееше с тях и момченцето се смееше високо.

— Милейди — повиши глас Елизабет Раймън, за да я чуят. — Трябва да ви предам съобщение! Негова Светлост херцог Бедфърд иска да ви види спешно.

Катрин целуна чудесното си момченце по връхчето на носа и го подаде на Джоун Астли.

— Няма да се бавя, мъниче — обеща му тя, изправи се и приглади с длан полата си. — Благодаря, госпожо Раймън. Къде е Негова Светлост?

Бяха поканили Джон Бедфърд в покоите й и когато Катрин влезе, Гиймот тъкмо слагаше пред него чаша вино.

— Ваше Величество! Катрин, скъпа — изправи се той и се поклони ниско над подадената му ръка. — Благодаря ти, че ме прие, и се извинявам, че поисках аудиенция по този начин, но трябва спешно да говоря с теб.

— За средствата, които ми се отпускат ли?

— Не, те си остават така, както ги гласува Съветът. Достатъчно са нали? Ако имаш нужда от допълнителни, мога да поискам увеличение.

— Няма нужда, предостатъчно са и съм много благодарна. За какво тогава…

— Брат ми Хъмфри — започна той — и братовчедка ти Жаклин…

— Добре ли са? Да не им се е случило нещо?

— Да, добре са. — След миг мълчание продължи: — Те се ожениха.

— Моля? Оженили са се? — Катрин беше поразена. — Не е възможно! Имат ли разрешение?

— Получили са разрешение от папата в Авиньон. Решили са, че папа Бенедикт е достатъчно авторитетен, за да анулира брака на Жаклин с херцога на Брабант.

— Но Бенедикт не е папа. Папа Мартин в Рим е единственият папа. Бенедикт няма подобно право!

— Така е — съгласи се Джон, — но много зависи от това на коя страна след разделението на Римската църква си. Съгласен съм с теб, но Хъмфри и Жаклин вярват, че папа Бенедикт има право да произнесе анулиране на нейния брак. Оженили са се преди няколко седмици, преди посещението в Сейнт Олбанс.

Катрин се ужасяваше от отговора на следващия си въпрос.

— Братовчед ми Филип знае ли?

— Да. О, да, знае. И очевидно е бесен. Предизвикал е Хъмфри на дуел. А Хъмфри е достатъчно луда глава, за да приеме. Ще се избият.

— О, Mon Dieu! — Катрин стана и започна да крачи неспокойно напред-назад, давайки си сметка за сериозността на положението. — Предвиждам неприятности.

— Чакат ни големи неприятности. Не виждам изход. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Ами… Не знам. От теб зависи. В крайна сметка ти си единствената, която познава всички в този конфликт. Познаваш ги истински, искам да кажа. Мислиш ли, че можеш да направиш нещо? Дано се вслушат в думите ти.

— А може и да не се вслушат!

Катрин се отпусна на една от пейките до стената. Какво да направи! Откъде да започне? Хъмфри със сигурност нямаше да я чуе. Убедена беше. Жаклин пък ще приеме всичко, което Хъмфри поиска от нея. Ситуацията изискваше прекалено бърза намеса, за да има време тя да замине за Франция за лична среща с Филип, а той пък нямаше да се съгласи да дойде в Англия, още по-сигурно бе, че няма дори да изслуша аргументите на една жена.

Нямаше значение на коя страна след схизмата в Църквата стоеше Филип, защото от политическа гледна точка той винаги щеше да е на страната на онзи папа, който отказва да разреши анулиране на брака на Жаклин. В негов интерес беше Жаклин да остане съпруга на херцога на Брабант. И щеше да направи всичко възможно, за да запази своето наследство. Със сигурност щеше да оспори решението на папата в Авиньон.

За кой ли път Катрин съжали горчиво за смъртта на Хенри — и не само заради личната си загуба и скръб, но и защото бракът му с нея бе създал устойчива връзка между двете държави. След неговата смърт този съюз значително отслабна. Заради собствения й син той трябваше да се укрепи и единственият начин според нея беше друг династичен брак. Отправи твърд поглед към Джон Бедфърд, съзнавайки, че това, което се готви да предложи, не бива да бъде отхвърлено.

— Знаеш ли, Джон, много ми се иска да помогна, а и си напълно прав, нещо трябва да се направи. Филип трябна да бъде укротен, но това може да стане само с твоето участие.

— Не знам какво мога да сторя — въздъхна той отчаяно.

— Напротив. Чуй ме, Джон. Братовчедът Филип е единствен син на леля ми Маргарет, която продължава дълбоко да скърби за съпруга си Жан Безстрашни. Филип е единствен брат на шест сестри.

— Да не би да намекваш…

— Точно така. Единственият начин да се укрепи връзката между Англия и Бургундия е чрез още един брак и тъй като Хъмфри е вече в брак с Жаклин, а Томас не е между живите, ти си единственият неженен брат.

— Но… Всички твърдят, че момичетата приличат на бухали.

Едва сдържайки се да не се засмее на възмущението му, Катрин сложи длан върху ръката на своя зет.

— Знаеш, че често браковете между кралски семейства са доста успешни. Моят например беше такъв, макар да бе уреден чрез Договора в Троа. Така че имаме основание да предполагаме, че и твоят ще е такъв. Повярвай ми, сестрите на Филип изобщо не приличат на бухали. Те са много мили млади жени. Виждал си ги на сватбата ми с Хенри.

— Сигурно, но не ги помня особено добре. Тогава, скъпа моя, ти беше център на вниманието!

Катрин му благодари с усмивка за комплимента, преди да продължи:

— Две са възможностите ти за брак. Агнес и Ан. Агнес е все още много млада, но Ан е на деветнайсет и не е била сгодена досега.

— Сигурно защото е някоя грозотия — промърмори той.

Тя го тупна леко по ръката в израз на шеговит укор.

— Е, милорд, не бъди груб. Ан е забавна, остроумна и чудесна за компания. Доста често съм била с нея в двора, преди да се омъжа. Двамата с Хенри винаги с удоволствие разговаряхме с нея, защото чудесно ни разсмиваше. А и е много, много лоялна.

— Има ли добра зестра?

— Предполагам, семейството е в добро финансово състояние. Но, Джон, зестрата не е всичко. Хенри се отказа от искането за зестра, преди да се оженим, и само това направи брака ни възможен. Не си създавай допълнителни трудности. Уверявам те, това е единственият ни изход.

Някой почука леко на вратата и Гиймот влезе отново с малка чиния медени кексчета, която остави до чашата с вино на Джон. Тя направи реверанс и това му напомни за онзи ден, в който тя вървеше пред него по един коридор и той се възхити на тънката талия, на изправените силни рамене и на блестящата й черна коса. Може би наистина хубавото лице невинаги е гаранция за добра съпруга. Тогава си беше помислил, че французойките сигурно са добри съпруги. Възможно бе Ан Бургундска да се окаже добър избор и ако онова, което твърдеше Катрин за нейната лоялност и приятно поведение, беше вярно, то той щеше да бъде по-малко самотен, а това най-много го измъчваше в последно време. Пък ако не беше надарена с впечатляваща хубост, нищо чудно да е благодарна, че ще има съпруг. Каквото и да се случи, беше длъжен да се опита да укроти гнева на Филип Бургундски. Ако поиска ръката на сестра му, той със сигурност ще забрави за заплахите, отправени към Хъмфри.

— Да ти кажа право, Катрин — започна замислено той, — идеята ти може да се окаже добра.

— За мен това е единственият изход — усмихна се тя отново. — Мисля, че трябва да тръгнеш за Франция час по-скоро.

* * *

Настанил се удобно в скута на майка си, обвила го с двете си ръце, кралят гледаше в захлас пантомимата, представяща подвизите на свети Георги. Малкият Хенри не разбираше много добре ролята на дракона — страховито създание, направено от зелена вълна, опъната върху върбови пръчки. Под уродливото тяло се подаваха чифт крака в зелени чорапи и обувки, но вниманието на детето бе обсебено от дългия червен език, увиснал от устата на чудовището, както и от страховитите звуци, които издаваше. Беше доста изплашено от звяра и се притискаше силно към майка си.

Тълпи от гости и прислуга на кралското семейство присъстваха на празника на свети Георги в замъка "Уиндзор". Стрелци с лъкове демонстрираха уменията си, шутове и бардове се смесваха с гостите, а в свежия априлски въздух се носеше апетитно ухание на печено месо. В отдалечения парк чифт великолепни внесени от чужбина соколи се виеха и кацаха под вещото ръководство на кралския соколар.

Оуен Тюдор и Гилбърт Уилкинс наблюдаваха представлението и аплодираха възторжено с останалите зрители, когато най-накрая соколарят сложи качулките на своите питомци. Младежите искрено се забавляваха. На импровизирана площадка на тревата под акомпанимента на гайда и барабан вече се въртяха двойки танцуващи млади хора. Оуен съжаляваше, че е оставил крута си в спалното помещение, иначе щеше да свири с музикантите, но с радост аплодира танцьорите, преди двамата с Гилбърт да се присъединят към тълпата, наобиколила шатрата на пантомимата.

— Фу — пренебрежително махна с ръка Оуен още отдалеч. — Англичаните нищо не знаят за драконите!

— Този тук ми изглежда доста яростен, поне от това, което виждам — отбеляза Гилбърт. — Като изключим обувките. Не знаех, че носят обувки, а ти?

Оуен не го слушаше.

— Ще напиша текст за пантомима за уелски дракон — размишляваше той на глас. — За това как червеният дракон на Уелс побеждава белия на саксонците и за старото пророчество, че той още спи под Динас Емрис в очакване на призива да избие англичаните. А когато този призив се чуе и битката е спечелена, уелсец ще седне на трона на Англия.

— Как ли пък не — презрително подхвърли Гилбърт. — По-скоро на прасетата ще им поникнат криле, приятелю! Чувал съм, че уелсците обичат юмручния бой!

— Не и ако не са предизвикани. Ние сме много миролюбиви. Предпочитаме да пишем поезия, вместо да се бием.

— Защо тогава го правите?

— Вече ти казах, просто реагираме на чуждо нападение.

— Имаш предвид нас, англичаните, нали?

— Не, не точно теб. Ти си кротка душа. Говоря за алчните английски земевладелци, които никога не се задоволяват с онова, което имат, и все гледат към нашите земи. Те много често и лъжат. Налага се да се браним.

— Защо пък ще лъжат?

— Моля? Да не мислиш, че англичаните не лъжат? — не вярваше на ушите си Оуен. — Питай братовчед ми Маредид за съседа на неговия баща, лъжливото копеле барон Реджиналд Грей! Няма по-голям лъжец от него. Поискали от него да предаде послание от краля с молба бащата на Маредид да се присъедини с войската си към армията на краля в Шотландия. Говоря за Хенри Четвърти, разбира се, който бил тогава на трона…

— Но бащата на Маредид беше уелсец — прекъсна го Гилбърт. — Щеше ли да се бие на страната на английски крал?

— Оуайн Глиндур ли? Да, разбира се, щом каузата е справедлива. Той беше много справедлив човек, беше учил право в Лондон. Ала Грей скрил съобщението, така че не стигнало до Оуайн. И Глиндур бил обвинен в държавна измяна. Ето така злобата на един англичанин предизвика негодувание и то доведе до въстанието: направо избухна като цирей.

— Негодувание ли, но защо? — продължаваше да недоумява Гилбърт.

— Защото англичаните векове наред са ни нападали, опитвали са се да ни подчинят, обиждали са ни, прокарвали са закони, за да отнемат правата ни, които така и не сме си върнали.

Гилбърт чоплеше замислено зъбите си с една клечка. Оуен беше добър приятел, но малко нещо объркан. Уелсец на английския трон? Уелсец? Никога! Не беше се замислял много за отношенията между Англия и Уелс, преди да срещне този пламенен уелсец, който очевидно бе много пристрастен. Чувал беше, че шотландците също са доста особени. Щастлив беше, че е англичанин и не се налага да доказва каквото и да било, с изключение на превъзходството на своята нация над французите, разбира се.

Пиесата свърши и уловени за ръце, актьорите излязоха пред своята палатка широко усмихнати и се поклониха на ръкопляскащата тълпа. Свети Георги победоносно стъпи на врата на дракона, а отдолу се подаваха чифт зелени обувки. Актьорите се поклониха ниско на младия крал, на кралицата и на останалите членове на кралското семейство.

Докато ръкопляскаше в края на представлението, на Катрин й хрумна мисъл, която я накара да се разсмее весело. Кралица Изабо сигурно с удоволствие би взела дракон за домашен любимец. Беше чула, че напоследък майка й е добавила леопард и маймуна към своята колекция от екзотични животни, в която вече имаше кучета, котки и птици. Катрин си представи как Изабо води на каишка голям вълнен дракон в градините на "Сен Пол". Няма да има нужда свети Георги да я пази от звяра, който със сигурност не би дръзнал да изяде точно нея.

Стана от мястото си, подаде малкия Хенри на Джоун Астли, за да го носи, усмихна се на актьорите и вдигна ръка в знак на одобрение за представлението им. Сетне се отправи към замъка, следвана от придворните си дами. Оуен и Гилбърг се отдръпнаха с дълбок поклон, за да им направят път.

— Добър ден, Ваше Величество — обади се Оуен, след като се изправиха.

Кралицата погледна към тях и лицето й светна.

— Добър ден, мастър Тюдор — отговори тя. — Надявам се да сте добре.

— Да, госпожо, благодаря ви.

Гилбърт гледаше изумено своя приятел. Кралицата знаеше името му.