Розата на Тюдорите

Глава 14

Англия, пролетта на 1424 г.

След смъртта на краля бяха предприети толкова малко пътувания, че сър Уолтър почти бе забравил как ставаше това. Преди дворът пътуваше редовно, прекарваше по няколко седмици в някои от по-големите кралски резиденции извън Лондон и така кралят се срещаше с хората в страната, които бяха източник на средствата му. Правило беше поне веднъж в годината да посещават Лестър, обикновено за Великден, а за Коледа бяха в Кенилуърт.

Кралицата искаше да наруши традицията и да прекара празниците малко по-различно. "Хартфърд" й се видя добър избор. Това беше стар, удобен замък на около двайсет и пет мили северно от Лондон. Катрин и малкият й син бяха придружени дотам от епископ Хенри Боуфърт, към тях се присъединиха херцогинята на Кларънс, синът й Едмънд и дъщеря й Джоун. Няколко дни по-късно дойдоха херцогът на Глостър с херцогиня Жаклин. Последен в навечерието на Коледа пристигна Джеймс от Шотландия, за когото много скоро дъщерята на Маргарет щеше да се омъжи. Катрин искрено се радваше на присъствието им. Планираха сватбата да се състои през февруари и ако не беше с годеника си, Джоун или се занимаваше с чеиза си, или обсъждаше с майка си някой детайл от планираната церемония и празненствата след това.

Катрин ги остави потънали в списъци и менюта и отиде да намери Жаклин. Бе откъснала клонка имел от венеца, закачен над вратата на голямата зала в замъка, и подавайки я на Жаклин, я посъветва да закачи клончето на колана на дрехата си. Обясни най-сериозно, че имелът помага на жената да зачене, стига истински да го желае. Жаклин се обърна с грейнало лице.

— Катрин, няма нужда да го правя — възторжено отговори Жаклин. — Не исках да ти казвам, докато не съм напълно сигурна, но сега знам, че съм бременна и бебето ще се роди някъде през лятото.

Двете се прегърнаха радостни от хубавата вест. С две думи, прекараха една щастлива Коледа.

* * *

Дворът остана в "Хартфърд" близо две седмици след Богоявление, но Катрин искаше да се приберат в "Уиндзор" преди Сретение Господне в началото на февруари, за да има достатъчно време да се приготви за сватбата на Джоун на дванайсети същия месец. Подготовката за завръщането и самото завръщане бяха изцяло отговорност на секретаря за гардероба и той въздъхна с огромно облекчение, когато всичко беше прибрано и пое по пътя обратно към "Уиндзор". Оуен не спираше да се чуди защо на една жена са й нужни толкова много дрехи. А не бяха само дрехите; освен за тях той трябваше да се грижи за чинии, ножове, лъжици и чаши, за тапети и за всичките бижута. За обувките също. Всемогъщи боже! Колко чифта имаше тази жена?

Гиймот, която беше негов неоценим помощник, неслучайно го предупреди, че пътуването винаги е сериозно изпитание за хората, обслужващи кралицата. Никога не бе сигурно дали ще има достатъчно място за къпане и фризури, да не говорим за прането и текущите поправки на дрехи. Поне сега се прибираха у дома, където имаше място за всичко.

— Обичам всяко нещо да е на мястото си! — въздъхна Гиймот с ръце на кръста, докато оглеждаше познатите места в "Уиндзор". Вещите бяха извадени и оставаше само да се реши какво ще облече кралицата на сватбата на своята племенница.

— Такова нещастие с тази синя коприна — промърмори Гиймот. — Напълно неподходящ нюанс.

— Какъв нюанс на синьото предпочита Нейно Величество? — попита Оуен и вдигна поглед от счетоводната книга.

— Тя изобщо не харесва синия цвят, нищо че в очите й има малко синьо. Понякога изглеждат по-скоро сиви, отколкото сини, може и това да е причината. Така или иначе, съмнявам се, че ще успеем навреме да набавим това, което тя иска, за да има какво да облече на сватбата.

Оуен се изправи и попита:

— Имаш ли мостра на цвета, който Нейно Величество харесва? Някое малко парченце. Ще видя дали мога да направя нещо.

Рано сутринта на следващия ден, с малко късче бледозелен плат в джоба, Оуен трепереше на стъпалата на "Уиндзор" на брега на реката. Беше много студено, поне пътуването щеше да е кратко с лодка. Беше поръчал на един лодкар да го превози.

Оуен стигна до Лондонския мост откъм Садърк, където търговията в малките магазинчета от двете страни вече кипеше. Сбърчи нос от отвратителната миризма на гниещи треви, помия и мъртви животни в реката. Огледа се и се насочи към поредицата магазини между каменната порта и подвижния мост от западната страна. Беше забелязал табела с нарисувана на нея ръка в ръкавица. На дървена маса пред магазина помощник нареждаше мостри от стоката на собственика в различни цветове, модели и размери.

— Родри Вихън! Sut wyt ti, 'ngwas i? (здравей, момче — уелски) — поздрави Оуен, доволен, че така бързо намери приятеля, когото търсеше. Тупна го дружески по гърба.

— Оуайн ап Маредид! Как си, по дяволите? — възкликна Роди, щом се обърна.

— Няма го вече Оуайн ап Маредид, приятелю. Сега съм мастър Оуен Тюдор, да знаеш. Изискан господин на служба в английския двор при Нейно Величество кралицата. Секретарят за гардероба.

— Нее! Охоо! Така, значи, се намести тук. Смени си името, а? Аз пък мога да съм мастър Родерик Вихън тогава.

— Можеш, разбира се, но за мен ще си останеш Родри Викън. Как си?

— Щастлив като прасе в… Шрусбъри! — заяви Родри широко ухилен. — Да знаеш, най-умното, което направих, беше да напусна Шрусбъри. Тук в Лондон печеля по два паунда повече. А и момичетата са по-хубави!

— И два пъти по-дашни, кълна се!

— Така е, два пъти по-дашни! — съгласи се ухиленият Роди. — А ти имаш ли си вече момиче?

— Не! Нямах този късмет — доста припряно отвърна Оуен, тъй като образът на млада жена със сиво-сини очи и сплетена руса коса изникна в съзнанието му. — Родри, тук съм по работа със задача за Нейно Величество кралицата.

— Какви ръкавици точно иска Нейно Величество?

— Ще бъда честен с теб. Не идвам за ръкавици. Но… ако ти и господарят ти можете да почакате, докато тя дойде в двореца "Уестминстър", ще я попитам дали не иска да види вашите. Смятай, че съм ти хвърлил ръкавицата. — Оуен се разсмя весело на шегата си, която Роди така и не разбра.

— Наистина ли? Чакай да кажа на господаря. Дано ми даде по-висока заплата, ако му кажа, че кралицата може да ни стане клиент.

Оуен сложи ръка върху ръкава на приятеля си, за да го спре.

— Искам да ми направиш една услуга преди това.

— Каквото кажеш, Оуайн. Говори.

— Искам информация. Кой продава най-добрата коприна в града в момента? И на най-добра цена, естествено.

— Не знам — погледна объркано Родри. — Не разбирам много от коприна, но ей сега ще разбера. Чакай тук. — Той изчезна във вътрешността на магазина и минута по-късно се върна с възрастен мъж, който раболепно потриваше ръце. — Оуайн, това е господарят ми Томас де Глостър. Той е майстор ръкавичар, но семейството му търгува от години с платове. Мисли, че може да ти помогне.

— Коприна ли търсите, мастър Тюдор? — попита мъжът и след кимването на Оуен продължи: — Зет ми е търговец на коприна. Много разумен човек. Държи скромно помещение в Куинхайт и съвсем наскоро внесе коприни от Франция. От Лион, поне така ми каза. — Човекът не сваляше поглед от Оуен. — Ако става дума за покупка за Нейно Величество, може би ще й е приятно в узнае, че платът е внесен от Франция.

— Със сигурност. А ще бъдете ли така добър да ми кажете как да стигна до магазина на вашия зет. Искам да го посетя.

— Това е склад, мастър Тюдор, веднага след Брукс Уорф в Куинхайт, съвсем близо до една табела с мечка. Кажете им, че аз ви пращам, и съм сигурен, че ще ви дадат добра цена. Мога ли да се надявам, че Нейно Величество ще се поинтересува от покупка на ръкавици в близкото бъдеще?

— Да, разбира се — увери го Оуен, който вече се отдалечаваше. — Щом дворът пристигне в "Уестминстър", ще уведомя Родри. Това ще е много скоро.

— Diolch I ti, 'rhen gyfaill! (Благодаря ти, приятелю — уелски) — Родри се съмняваше, че приятелят му чу последното. Гласът му се загуби, понесен от течението откъм реката.

* * *

Наистина коприните, които се предлагаха, бяха от най-високо качество и на съвсем разумна цена. За радост на Оуен се намери парче, чийто цвят напълно съвпадна с мострата, която носеше. Когато го попитаха колко метра му трябват, той си даде сметка, че няма никаква идея, затова купи цялото и се върна в "Уиндзор" със спретнат пакет под мишница.

Време беше да включи още хора в тайния си план — Гиймог, Трите Жо-Жо и две от кралските шивачки, Моли Бетс и Мадж Уилкин. За съжаление платът се оказа недостатъчен за цяла рокля, но Мадж Уилкин предложи да използват част от коприната за корсажа, а от останалата да ушият пола от парчета, които да се редуват със златиста коприна. Щяха да приготвят пелерина в подходящ цвят, която да подплатят с хермелнн, така че на Нейно Величество да е топло в ледената църква "Сейнт Мери Овъри" по време на сватбената церемония. По-късно, ако пожелаеше, можеше да я свали по време на пиршеството и тогава роклята щеше да изгрее в цялото си великолепие. Оуен нямаше опит с вариантите на различните облекла, затова остави решението на жените, които знаеха какво правят. Времето беше твърде кратко и Мадж и Моли веднага се заеха за работа заедно с още четири помощнички. Почти не спяха, докато не създадоха разкошните дрехи.

Катрин, която нямаше и най-малка представа за тайния им план, поръча да й донесат няколко от официалните облекла от Кралския дрешник недалеч от "Сейнт Пол", където бяха прибрани, за да избере тоалет за сватбата. Оуен се погрижи роклите да бъдат незабавно донесени и показани на кралицата. Гиймог все още пазеше тайната им, за да може изненадата да е пълна и да я поднесе в подходящ момент.

След дълъг размисъл Катрин най-сетне избра бялата бродирана дреха, която беше носила на коронацията, и я сложи пред себе си.

— Добра е за сватбата, нали? — попита тя Гиймот. — Почти не е носена. Какво ще кажеш? Да я облека ли?

— Ще са нужни някои корекции, милейди. Коронацията ви беше преди три години, междувременно родихте. Може малко да сте напълнели. А и в бяло изглеждате по-бледа от обикновено.

— Тогава няма какво да облека — жално се оплака Катрин. — Нищо друго не ми хареса. Гиймот, какво да правя? Ще има ли време за тези поправки?

— Почакайте, милейди. Имам малка изненада за вас! — Гиймот изчезна бързо в стаята до гардероба, където бяха останалите заговорници. Почти дръпна от ръцете на Мадж Уилкин новия тоалет и го занесе на Катрин.

— Мисля, че това ще ви хареса — рече тя с реверанс.

Оуен умираше да види изражението на Катрин. До този момент не си беше давал сметка колко много му се иска да й достави удоволствие. Миг по-късно чу възторжения й изблик.

— О, Гиймот, никога не съм виждала по-красива дреха! Виж само коприната. Ами цветът! И тези златни ивици на полата… Изглежда прекрасно. Кой я уши? Дай да я пробвам. Дано да ми стане!

— Моли и Мадж я ушиха, милейди, и съм сигурна, че ще ви е добре, защото взеха размерите от роклята, която носихте миналата седмица.

— Какъв красив цвят, Гиймот! Прелестен! Кой намери тази прекрасна коприна?

— Новият секретар за гардероба, госпожо, Мастър Тюдор.

— Така ли? — повдигна вежди Катрин и се изчерви от удоволствие. — Но откъде е знаел какво да купи?

— Това му е работата. Много държеше да ви зарадва.

— Наистина успя. — Катрин допря плата до лицето си. — Във възторг съм!

Заслушан в гласовете в съседното помещение, Оуен се извърна, за да не видят двете ухилени до ушите шивачки колко е щастлив.

— Да — прошепна той и стисна пестници. — О, да!

* * *

Когато Катрин влезе в църквата, където щеше да се състои сватбата между крал Джеймс от Шотландия и Джоун Боуфърт, мнозина извърнаха глави да я огледат. Майката на младоженката вдигна изненадано поглед от броеницата, чиито мъниста нервно местеше, а веждите на херцогиня Жаклин отскочиха почти до ръба на косата й. Херцог Хъмфри не свали очи от нея доста по-дълго, отколкото приличието позволяваше. Катрин приближи високия олтар и наклонила леко глава, изрече безмълвно кратка молитва и се прекръсти. Скоро след това вниманието на всички се насочи към страничния вход на черквата, откъдето влезе младоженката — бледа и неспокойна, хванала под ръка брат си Едмънд.

Церемонията водеше епископ Хенри Боуфърт, чието лице грееше от гордостта на по-възрастния роднина, докато траеха обетите на двойката. Сватбеното пиршество естествено се състоя в голямата зала на Уинчестър, лондонския дом на епископа в Садърк, но един от многото подаръци на Катрин за младоженците бе пиршеството няколко дни по-късно, този път от името на краля в двореца "Уестминстър". Кралският готвач Антон използва възможността и се разгърна максимално до степен на екстравагантност. Седемдесетте поканени гости се наслаждаваха на телешко, овнешко, петли, водни птици, пилета, глиганска глава, поднесени в най-красив вид, и всичко това, придружено от най-качествените вина на Франция. Певци и жонгльори свириха и танцуваха, шутове един след друг ги забавляваха с пикантни истории за невинни младоженки и неопитни младоженци.

Кралското семейство, настанено на подиума за официалните лица, се бе нахранило спокойно, когато започна местенето на пейките и масите в центъра на залата край стените, за да се отвори място за танци. Уловени за ръка, кралят и кралицата на Шотландия излязоха на дансинга, щом музикантите засвириха първите ноти на павана (Старинен испански танц), онзи прост танц, в който можеше да се включи всеки от присъстващите.

Катрин използва момента, за да отиде в детската стая, където кралят спеше следобедния си сън. Усмихна й се сънливо, докато тя целуваше пухкавата му коса. Изчака Джоун Астли да го нахрани и да го облече отново в костюма от алено кадифе и да сложи на главата му шапката с короната. Бавачката го изнесе на ръце от стаята и го носи по дългия коридор, но пред вратата на залата го пусна на земята. Катрин го улови за ръка и двамата влязоха вътре. Момченцето стъпваше уверено, но не изпускаше ръката на майка си.

Дансингът беше претъпкан с танцуващи, но откъм мястото на музикантите се чу фанфарен зов, който накара всички да спрат. Малкият крал влезе в залата с майка си и всички заръкопляскаха възторжено, отдръпвайки се пред майка и син. Младоженката направи дълбок реверанс пред Хенри, младоженецът се поклони и много скоро всички присъстващи последваха примера им.

Катрин заведе Хенри до центъра на подиума за официалните гости, където бе поставен специален висок стол. Приличаше на трон, но в името на сигурността на детето пред него имаше малка преграда. Идеята беше кралят, макар и ненавършил още тригодишна възраст, да се извисява малко над гостите. Катрин не беше достатъчно висока, за да го вдигне, ето защо прие граф Уорик да я замести и да вдигне краля на стола, докато тя тревожно наблюдаваше дали ритащото и съпротивляващо се дете няма да ритне неволно човека и да му причини нова синина.

Някои от заемащите по-отговорни длъжности в двореца служители, включително Оуен и Гилбърт, бяха поканени да се включат в танците. Оуен се вгледа в огромната демонстрация на богатство в залата. Крале, кралици, принцеси, принцове, херцози и херцогини, всички до един се бяха постарали да направят впечатление на останалите с бижутата и дрехите си. Сега, когато късият февруарски ден беше към края си и се наложи да внесат свещи, навсякъде заискриха проблясъци — пламъците им се отразяваха в скъпоценните камъни, в платовете и дори във виното. Оуен взе чаша с питие от една от дървените маси наблизо и я подаде на Гилбърт.

— Пийни си, приятелю, и вдигни тост — опита се той да надвика музиката. — Наслади се на гледката, рядко ще имаш възможност да видиш такова нещо.

— Впечатляващо е, нали? — съгласи се Гилбърт. — Всичките тези скъпоценности. Тези красиви дрехи. И да ти призная, твоите обувки също са много интересни.

— Защо очите ти винаги са в обувките на хората?

— Ами в тази стая не виждам по-дълги и по-остри от твоите. Как успяваш да направиш така, че да не те настъпват?

— С огромни усилия — нацупи се Оуен. Вече съжаляваше, че бе избрал за този случай модерни нови обувки. Все едно, нямаше намерение да тръгне да ги сменя. Просто трябваше да внимава повече.

Едмънд Боуфърт, настанен на подиума сред кралското семейство, вече бе успял да изпие поне половин кана вино. Подпрял лице на дланите си, той следеше навъсено Катрин, която се движеше между гостите. Никога не я беше виждал толкова красива. Косата и кожата й направо грееха на фона на светлозелената рокля, а очите й бяха стъписващо красиви. Така отчаяно му се искаше да се приближи до нея. Беше я сънувал няколко пъти напоследък, събуждайки се сепнато, плувнал в пот. Тайно се изчерви.

Хъмфри от Глостър не изпускаше Едмънд от поглед. Виждаше как момчето на Боуфърт зяпа Катрин като куче, без да се притеснява дори, че някой може да забележи. Бургундското вино беше достатъчно силно да повали и възрастен мъж, да не говорим за неопитен едва седемнайсетгодишен младеж като този, на чието лице дори нямаше брада като хората. На Катрин, мислеше си Хъмфри, й трябва по-възрастен, опитен мъж, който ще знае как да й достави удоволствие. Не беше трудно да си представи как би изглеждала, когато свали тази рокля в зелено и златисто, но дали щеше да е достатъчно добра в леглото? На какво можеше да е готова, за да задоволи желанията на един мъж? Навремето можеше да има Катрин за себе си, но когато я видя за първи път, тя вече бе съпруга на брат му, а сега, когато беше вдовица и готова да се омъжи повторно, той вече имаше своя съпруга. Хвърли крадешком поглед към Жаклин. Изпълнена с мисли за бъдещото дете, тя напоследък съвсем не беше така склонна да му се отдава, а той беше пълноценен мъж в крайна сметка. Дали този факт можеше да обясни защо намира Катрин толкова пленителна днес? А може би тя наистина бе привлечена от Едмънд Боуфърт и искаше да му се хареса? Със сигурност не. И въпреки всичко Хъмфри чувстваше, че не трябва да изпуска от поглед тия двамата.

Кралят бе настанен на безопасно място в своя трон и беше обект на внимание и гукане от страна на благородниците, които се тълпяха около него. Ето защо Катрин го остави под грижите на граф Уорик и отиде да седне на една от ниските пейки при придворните си дами, непосредствено до подиума. Няколко от официалните гости на сватбата, поосвободили се от обичайните формалности, вече се бяха смесили с членовете на домакинството.

Благодарение на изобилното количество вино задръжките на служителите в двореца малко по малко започнаха да падат и те вече искрено се наслаждаваха на танците. Смееха се весело, а Оуен и Гилбърт установиха, че танците им се удават с лекота, като изключим само, че Мадж непрестанно настъпваше върховете на обувките на Оуен. Докато не дойде ред на галиарда (жив старинен танц за двама).

Оуен обичаше да танцува галиард. Щом чуха първите акорди, повечето танцуващи се отдръпнаха, знаейки, че това е танц за хора, които го владеят. А и стъпките включваха пет подскока на кавалерите, които трябваше да отскочат колкото се може по-високо, като всеки път приземяването трябваше да стане по различен начин.

Заедно с Моли и Мадж, Гилбърт наблюдаваше отстрани. Колкото и да го молеха момичетата да опита, той категорично отказваше.

— Хайде, Гилбърт, защо не се пробваш? Щом Оуен може, значи и ти ще успееш!

Оуен наистина се забавляваше. Много от останалите танцуващи вече се бяха отдръпнали и пляскаха в такт с музиката.

Така че очите на почти всички бяха насочени към него, когато падна.

Гилбърт се оказа прав. Оуен се спъна в смешно дългите върхове на обувките си. Опита се да се справи, но не успя и тупна шумно на пода пред пейката, на която седеше кралицата. Придворните дами скочиха с писък. Музиката спря и всички се обърнаха да видят какво стана. Оуен лежеше проснат в цял ръст, а главата му се бе озовала в скута на кралицата.

Той остана така един дълъг миг, с вдигнат към нея поглед. Очите й, втренчени в него в този момент, имаха цвета на каменните плочи в долината Огуен в родния му Уелс. Катрин изписка тихо и вдигна ръце ужасена, но първото, което си помисли, беше, че лицето на този човек е все така приятно, независимо от неудобната поза.

* * *

В опита си да спре падането Оуен бе изкълчил китката на едната си ръка и след като се изправи и се поклони ниско на кралицата, за да се извини, позволи на Моли Бетс да го отведе настрани, за да го намаже с мехлем от корен на мандрагора. Докато втриваше сръчно мехлема в кожата на ръката му, тя бъбреше както обикновено.

— Нейно Величество не се ядоса много, нали? Мога да се закълна, че дори й беше приятно главата ти да лежи в скута й.

— Не ми се вярва, Моли.

— Грешиш, Оуен. Можеше да вдигне голям скандал. Можеше дори да нареди да те накажат, задето се правеше на глупак.

— Не се правех на глупак, просто танцувах.

— Така ли? — лукаво го погледна Моли.

В голямата зала танците продължиха след драматичното падане на Оуен, но графиня Уестморланд беше така скандализирана, че не се сдържа да направи своя коментар пред кралицата.

— Ваше Величество, този грубиян се възползва от добротата ви. Трябваше да го изгоните от стаята.

— Не мисля — кротко отговори Катрин. — Беше просто инцидент. Мастър Тюдор не се опита да ме удари или нещо подобно. А и не искам да правя сцени и да провалям деня на младоженците.

— Но той е само един слуга!

— Добре знам, скъпа графиньо, но дори на слугите се случват инциденти. И невинаги можем да ги виним за това.

— Не можете да си позволите да отминавате подобно нещо с лека ръка. Та вие сте кралица. Разбира се, французойка сте и може би не разбирате нещата добре. Та нека да ви обясня. Той е не само най-обикновен слуга, а е и…

— Какво?

— Дори не е англичанин.

— Също като мен.

— Но, милейди, той е… той е… — Графинята се чудеше дала ще успее да обърне езика си. — Той е… уелсец.

— Така е. — Катрин замълча и се изправи. Обърна се към графинята, която все още седеше на пейката. — Да видя правилно ли съм ви разбрала, госпожо. Не трябва да простя на горкия човек за инцидента само защото е уелсец, така ли? Или защото е слуга? Или пък защото е слуга от Уелс?

— Моля, нека ви обясня. Вероятно не сте съвсем наясно. Но… услсците не са като нас. Те са груби, варвари, далеч от доброто общество. Ние, англичаните, сме принудени да строим непристъпни и много скъпи замъци, за да ги държим в подчинение. А и те говорят най-абсурдния език, който никой приличен човек не би могъл да разбере. Собственият ви съпруг, покойният крал, непрестанно имаше неприятности с тях. Не разбирам как сте допуснали един от тях да попадне в домакинството на двора ви!

Катрин мълча известно време, след което си пое дълбоко дъх. Когато заговори отново, тонът й беше по-нисък от обикновено и тя отчаяно се опитваше да се контролира.

— Не мисля, че имате право да споменавате покойния ми съпруг, графиньо. Негово Величество имаше няколко уелсци сред своите приятели, които се биха редом с него на бойното поле, и той високо ценеше службата им, особено в битката при Ажанкур. А и нека ви кажа още нещо, мастър Тюдор е отличен слуга, сред най-добрите от тези край мен. Възпитан и добронамерен е и полага много усилия, за да ми служи добре. Нямам намерение да се карам с вас, графиньо, но ако намеквате, че трябва да наредя мастър Тюдор да бъде наказан само защото е от Уелс, според мен трябва да се засрамите, защото това значи, че сте ограничена фанатичка!

След тези думи Катрин се обърна и с бързи стъпки тръгна към вратата, изпратена от погледите на всички. Сърцето й биеше ускорено и тя направо трепереше от гняв. Как си позволяваше тази глупава, нахална жена да й наговори всичко това? Оуен струваше сто пъти повече от нея!

Тя се втурна в спалнята си, затръшна вратата и се хвърли върху леглото. Мислите препускаха в главата й. Миг по-късно вратата отново се отвори и в стаята при нея влезе Гиймот.

— Добре ли сте, милейди?

— Не, Гиймот, не съм добре. Бясна съм.

— Графинята говори необмислено, милейди. Сигурна съм, че ще се извини.

Вече поуспокоена, Катрин погледна Гиймот.

— Ядосана съм не само на графинята, но и на себе си.

— Но, милейди…

— Не, чуй ме, Гиймот. Просто трябва да си го кажа на някого. Графинята е глупава, суетна, плиткоумна жена и абсолютна фанатичка. Нещо, което мисля, че й казах по един или друг начин, ако си спомням добре! — Катрин въздъхна с усмивка. — Съжалявам само, че не успях да се овладея пред всичките тези хора. Хора като херцога на Глостър, Бог да ми е на помощ… братовчедка ми Жаклин… Не само пред тази ужасна жена графинята на Уестморланд! Мислиш ли, че може да се е досетила защо толкова много се вбесих?

— Заради мастър Оуен Тюдор ли, милейди? За начина, по който тя говореше за него?

— Да, именно — кимна Катрин. — Не можех да понеса да го критикува. Чудесен човек, разумен, очарователен, забавен, загрижен. Кара ме да се смея, направо се забравям. Кара ме да не мисля колко студени хора са англичаните, колко много се тревожа за Жаклин, колко засегната се чувствам всеки път, когато Елизабет Раймън взима бебето от мен. Оуен Тюдор е единственият ми приятел тук… С изключение на теб, скъпа моя Гиймот.

— Благодаря ви, милейди. — Гиймот замълча за малко. — Разбира се, мастър Тюдор е и много хубав мъж. Миналото лято случайно го видях да плува в реката с братовчед си и няколко техни приятели гвардейци.

— Да плува ли? — ококори очи Катрин. — Облечен ли беше?

— Не, госпожо, чисто гол беше. И забелязах… — Гиймот се поколеба, сетне, познавайки добре господарката си, реши, че може да си позволи известно чувство за хумор, ако не за друго, поне да я поразвесели, и продължи: — Забелязах, че той… Ами… Нали си спомняте какво често говореха французите? — Тя отново замълча, след което изведнъж изтърси: — Има хубава малка опашка!

— Гиймот!

Младата жена се усмихна с обич и съчувствие едновременно. Тя сложи длан върху ръката на Катрин, изпълнена със загриженост.

— Влюбена сте в него, нали? Отдавна го подозирах.

В този миг сълзи като порой се застичаха по лицето на Катрин и тя кимна.

— Да, Гиймот, мисля, че си права. Много съм влюбена.

— Ако и той… Ако и той изпитва същото, милейди, и двамата може да загазите много.