Глава 3

Монтеро, Франция, септември 1419 г.

Жан Безстрашни обу ботушите си и се изправи, за да донамести колана си. Чувстваше се вече стар за тези преговори — петдесетият му рожден ден се задаваше, а отдавна беше на мнение, че щеше да е далеч по-лесно да можеше Бургундският клон от династията Валоа да управлява Франция вместо известните луди от рода Орлеан.

Подръпна туниката си така, че да е точно под колана. Не искаше да се появи в Монтеро за срещата си с онзи хлапак Шарл като раздърпан селяндур. Шестнайсетгодишният младеж бе пораснал с няколко сантиметра и като че ли пъпките по лицето му отпреди година бяха намалели, но с всяка следваща година той все повече заприличваше на чичо си, покойния херцог на Орлеан. Възможно бе да е семейна прилика, но се говореше, а и той добре познаваше онази мръсница Изабо, за да е почти сигурен, че е имала връзка с брата на съпруга си.

Подобно поведение не само се толерираше, но дори бе обект на възхищение у един мъж, но не и когато ставаше дума за жена. Не че това можеше да разтревожи Изабо, която имаше умна глава на раменете си, а и никакви скрупули, стане ли дума за онова, което си е намислила. Би била добър владетел, макар да беше ужасна майка. В годините, когато беше по-млада, раждаше дете почти всяка година, и то без каквото и да е усилие, все едно бели шушулки грах, но не си даваше труда да се грижи за което и да е от тях. Успя да роди няколко момчета.

Докато неговата жена — тъкмо обратното. Маргарет роди шест дъщери и само един син от децата, които оживяха. Младият Филип беше здраво момче и отрано се виждаше, че го чака добро бъдеще. Сега, на двайсет и три, той беше мъж в разцвета на силите си и син, с когото всеки баща би се гордял. Имаше голяма доза здрав разум в брака между Филип и Мишел, най-голямата дъщеря на краля, защото така щеше да се заздрави връзката между двата враждуващи клона на управляващата династия Валоа. С известна доза късмет двойката щеше да се сдобие много скоро със син и тогава възкачването на Бургундския род на трона на Франция щеше да е почти осигурено. Единственото препятствие пред амбицията на херцога беше дофинът, но нямаше да е трудно тази пъпчива невестулка да бъде компрометирана. Жан Безстрашни презираше племенника си от цялата си душа.

Един от камериерите отупа няколко прашинки от раменете на херцога, след което му помогна да закачи ножницата за колана си. Жан пъхна предпазливо сабята си в ножницата, така че да му е подръка. Ножницата изглеждаше малко по-дълга от необходимото, но това не беше от голямо значение. Нямаше намерение да влиза в двубой. Отиваше на дипломатически разговор с цел да сключи примирие между враждуващите клонове на династията Валоа. Ако искаше да стигне навреме, най-добре беше да тръгва. Отвори вратата и излезе, за да се присъедини към групата съветници, които го очакваха.

* * *

Дофинът Шарл бе задигнал от майка си, кралица Изабо, огледало от Нюрнберг с дълга дръжка и инкрустирана рамка от слонова кост. Нямаше никакви угризения, макар красивата вещ да беше много скъпа. Извади я от скривалището в дъното на един шкаф и я опря на масата близо до прозореца, където беше достатъчно светло. Прокара гребен по рядката си коса, завъртя глава, за да огледа лицето си от всички страни, и с гордост се увери, че има „Орлеански нос“, както често повтаряше майка му. Приближи лице до огледалото, за да изстиска жълтеникава гной от издута пъпка встрани от ноздрите си.

Не бързаше за срещата с братовчеда на баща си Жан Безстрашни. Херцогът на Бургундия дори не беше участвал в битката при Ажанкур. Повече щеше да му приляга да му казват Жан Безсрамни, помисли си Шарл, макар че Жан Безскрупулния щеше да е още по-подходящо. Добре известно беше, че той бе поръчал жестокото убийство на чичото на Шарл, херцога на Орлеан. Не само го бяха намушкали, но и бяха отсекли без всякаква милост ръцете му. Неспособен да се защити, беше оставен да крещи в агония и да кърви до смърт насред улицата. Това срамно деяние предизвика широк отклик. Потънала в скръб от хладнокръвното убийство на брата на своя съпруг, кралица Изабо напусна двора за няколко седмици. Жан Безстрашни така и не бе призован да даде обяснение за случилото се. Истината е, че получи официално опрощение от своя братовчед краля и така се сложи край на тази история, независимо от това, че всички знаеха за душевната болест на владетеля.

Дванайсет години бяха минали оттогава и сега вече беше твърде късно да се направи каквото и да е, но можеха поне да се опитат да уредят отношенията си. За Шарл най-възмутителен беше фактът, че Жан Безстрашни очевидно подкрепя англичаните. Не можеше да го разбере, при това и майка му толкова държеше сестра му Катрин да се омъжи за английския крал. Цялата тази история го отвращаваше.

Шарл се огледа още веднъж, изтупа полепналия по раменете си пърхот и старателно прибра задигнатото огледало в тайника в дъното на шкафа.

Срещата между двамата благородници и техните съветници с цел сключване на примирие трябваше да се състои на моста на река Сена при Монтеро. Спешно се налагаше да обсъдят проблема с агресивното присъствие на англичаните във Франция. Английските войници се чувстваха като господари — крадяха пилета, насилваха жени, наливаха се с вино. На това трябваше да се сложи край, но нямаше как да стане, докато Франция е разединена, два клона на кралското семейство враждуват и не могат да постигнат съгласие по никакъв въпрос.

* * *

Удари пет часът и Шарл наближи моста, придружен от група близки съветници и стражи. Жан Безстрашни стъпи на отсрещната страна на моста със своите хора. С бавни стъпки напредваха един към друг към покритата част в средата на съоръжението.

Херцогът и дофинът влязоха едновременно с хората си и вратите се затвориха зад тях. Всеки от присъстващите бе напрегнат до краен предел. Както изискваше протоколът, Жан Безстрашни падна на едно коляно пред дофина, син на неговия крал. В опита си да се изправи отново, въздългата ножница се пъхна в ботуша му и му попречи да стане. Той хвана дръжката на сабята си, за да освободи ножницата. Жестът бе изтълкуван напълно погрешно.

Лъскавото острие на бойна брадва блесна на следобедното слънце и Шарл отстъпи назад пред падналия възнак свой чичо, по чието изненадано лице се стичаше кръвта от дълбоката рана в черепа му. Настъпи дълъг миг на абсолютна стъписваща тишина, която сякаш нямаше край; миг по-късно въздухът се изпълни с буря от ругатни и викове, размахани остриета на оръжия, тропот на тежки ботуши по дъските на моста.

Бърза и жестока смърт застигна неколцина от хората в Монтеро в късния следобед на този ден. Хаосът прерасна във вледеняващ ужас. Шарл вцепенен се взираше в мъртвото тяло на Жан Безстрашни, свлякло се в краката му, когато някъде удариха камбани. Този звън отекна в съзнанието на Шарл със словата „Жан Безжизнени“… и отново „Жан Безжизнени“.

* * *

Кралица Изабо скъса третата поред чернова на писмото до крал Хенри, след което взе перото, потопи го в мастилницата и започна отново:

До замъка в Троа

11 септември 1419

Ваше Величество,

Бих желала да споделя с Вас безпокойството си от липсата на решения по въпросите от взаимен интерес, а тревогата ми нараства с всеки изминал ден…

В този момент врата се отвори рязко и сепната, тя бутна с ръка рога с мастилото, което се разля върху четвъртата чернова.

— На какво прилича това? Как смееш да влизаш в тази стая без предупреждение?

— Ваше Величество, много се извинявам. Наистина се извинявам… — Задъхан, слугата падна на едно коляно и стреснато от резките му движения, малкото кученце се спусна да се скрие под писалището. — Нося новини, Ваше Величество, тревожни новини за дофина.

— Шарл? Синът ми? Какви са тези тревожни новини? Нали не е… Нали…? — Тя бързо се прекръсти.

— Не, мадам, не е мъртъв. Моля ви, не се разстройвайте. Не е пострадал. Жив е. Жив е, макар че… — Човекът се поколеба как да продължи.

— Говори, какво се е случило, човече? Казвай най-сетне. Макар че какво…?

— Херцогът на Бургундия, госпожо. Херцогът на Бургундия е мъртъв. Убит е вчера на моста при Монтеро по време на камбанния звън в пет. Убит е.

— Убит! — Кралицата беше потресена. — Херцогът на Бургундия? Убит? Дано не е работа на Шарл!

Слугата се колебаеше.

— Не зная, госпожо — продума той най-накрая. — Пратеникът, който донесе новината, пелтечеше от вълнение. Ако трябва да съм честен, не успя да ми каже какво точно се е случило, но в едно беше сигурен, Жан Безстрашни е мъртъв. Убит, така каза. Убит. Беше съвсем сигурен.

Кралица Изабо се отпусна назад в стола си.

— Боже мой! Ужасно! — процеди дрезгаво тя. — Върви! Върви и разбери повече подробности. Трябва да знам точно какво се е случило. И какво е участието на сина ми в цялата тази каша. Искам да знам всяка подробност. Искам истината! Върви, ти казвам, още тази минута! И доведи дофина със себе си. Кажи му, че държа веднага да го видя.

Слугата се изправи с разтреперани крака и преди да напусне стаята, направи бърз поклон. Изабо се наведе и скри лицето си с длани. Мина известно време, преди да вдигне глава.

Отиде да потърси Катрин и завари при нея Гиймот. Двете момичета шиеха рокли. Гиймот поправяше подгъв, докато Катрин бродираше венец от дребни цветчета около деколтето на същата дреха.

— Остави това, Катрин — разпореди Изабо, — и ела с мен. — Кралицата се завъртя на пета и излезе от стаята.

Разтревожена от тона на майка си, Катрин забоде набързо иглата в плата и остави роклята. Гиймот я хвана миг преди да се свлече на пода.

— Случило ли се е нещо, маман? — попита Катрин, докато затваряше вратата след себе си.

Изабо се огледа, за да провери дали наблизо има някой, който може да чуе какво говорят.

— Шарл. Винаги съм знаела, че ще направи нещо достатъчно глупаво, за да ни докара големи неприятности. Участвал в някакво сбиване.

— Добре ли е?

— Очевидно на него нищо му няма. Което съвсем не може да се каже за Жан Безстрашни, бедната душа. — Тя се прекръсти. — Мъртъв е.

— Мъртъв? Чичо ми от Бургундия? — Катрин притисна юмрук към устните си, за да спре треперенето им. — Наистина?

— По всичко личи, че е истина. Говори се, че е убит. Знаех, че отдавна имаше уговорена среща с Шарл в Монтеро. Очевидно нещата са се развили не както трябва.

— Какво се е случило? — попита девойката изумено,

— Не зная, Катрин. Наистина нямам представа. Страхувам се единствено… — Кралицата се поколеба, преди да завърши мисълта си. — Само се моля Шарл да няма пръст в това убийство. Между нас казано, понякога е толкова глупав, че няма да се изненадам.

— Не мога да повярвам, че… че чичо ми е мъртъв. — Дълбоко разстроена, Катрин притискаше все по-силно устните си с длан.

— Явно е истина. Естествено, много скоро ще разберем повече. Лошите новини обикновено бързо се разчуват.

— Какво ще стане с…? Какво ще стане със семейството? С леля Маргарет? С момичетата? Ан и малката Агнес ще са много разстроени. — Катрин бе започнала да проумява сложността на ситуацията.

— Филип, разбира се, ще наследи титлата на баща си — бързо отвърна Изабо. — А Мишел, сестра ти, ще стане херцогиня на Бургундия. Свиквай с този факт, скъпа, в бъдеще ще има нов херцог на Бургундия за преговорите ни с крал Хенри.

— Но Филип е млад и неопитен…

— Така е. Но можем да използваме това в наша изгода. — Изабо вече правеше планове. — Остави ме сега, чака ме много работа. Върви при Гиймот и бродерията си. Излишно е и ти да се разстройваш. Кой знае, възможно е от това да излезе нещо добро, макар в момента да не го виждаш.

Изабо веднага се върна при писалището си и започна ново писмо. Жан Безстрашни бе мъртъв и тя час по-скоро искаше да изкаже най-искрените си съчувствия на новите херцог и херцогиня за тяхната загуба. Най-вече държеше да се подсигури, нещо, което, разбира се, не написа, че младият херцог ще е готов да продължи линията на съюзяване с англичанина, която баща му бе поддържал. Крехкият съюз не биваше да пострада от вчерашните събития. Искаше да е сигурна, че младият Филип Бургундски ще подкрепи плановете й.

Кралица Изабо се канеше да напише още едно писмо, но размисли. Реши, че е по-добре да не се доверява на хартията. Така нямаше да съществува доказателство за намеренията й. Ето защо повика в покоите си един от най-близките си съветници — епископа на Арас, и го помоли да намери повод да се срещне с крал Хенри. Настоя той да намекне на краля на Англия, че дофинът не само се е опозорил в Монтеро, но съществуват сериозни съмнения за правата му върху трона, съмнения, които при нужда могат да бъдат доказани. А когато крал Шарл умре, а той, както е известно, е тежко болен, няма да има пречки Хенри да предяви претенции към трона на Франция, особено ако встъпи в брак с Катрин. Но ако голямата зестра, която той иска, не може да бъде осигурена, Катрин няма да се омъжи за него. И дали той би желал да преосмисля решението си с оглед на новите обстоятелства.

Докато я слушаше, епископът поклащаше глава, изпълнен със съмнения. Изпитваше огромно уважение към политическите способности на Изабо, но много се съмняваше в уменията си на актьор.

* * *

Като истински воин, свикнал да сменя тактиката си, Хенри бе озадачен от новия обрат на събитията. За него беше пределно ясно, че убийството на Жан Безстрашни променя политическия пейзаж. Филип, синът на Жан и новият херцог на Бургундия, нямаше опит също като доста неприятния си братовчед, дофина Шарл, а нито един от тези двамата не беше достатъчно зрял, за да бъде сериозно препятствие за онова, което искаше Хенри.

Хенри искаше трона на Франция след смъртта на Шарл. Искаше и Катрин, особено сега, след като я беше срещнал. Искаше я така, както мъж желае една красива жена. Искаше я в леглото си, все едно дали бракът с нея щеше да му донесе трона на Франция. Възможността да има и двете беше неустоимо привлекателна.

Време беше да направи своята крачка.

* * *

Кралица Изабо бе похарчила значителна сума за уроците по танци на Катрин, която след месеци усилени упражнения със своя учител вече се чувстваше съвсем сигурна в новите си умения. Любимият й танц, а и най-жизнерадостният в нейния репертоар, беше сартарело — последна мода в Италия. Искрено се наслаждаваше на лекотата и свободата на движенията, на подскоците и бързите стъпки. Чувстваше се вече уверена за коледните празненства в Троа, където след религиозната служба и церемониите френският двор щеше да се отдаде на пиршества с много музика и танци.

Гиймот беше хвърлила шепа борови шишарки сред цепениците в малкото огнище в спалнята на Катрин и ароматът им се смесваше с приятните миризми на печени гъски и глиган, идващи от кухнята на двореца. Седнала пред малката дъбова тоалетка, Катрин чуваше долитащата музика и веселите викове и смях от съседни стаи и това още повече повдигаше настроението й. Беше се спряла на яркочервен тоалет за танците. Гиймот вече привършваше с фризурата на господарката си и се готвеше да стегне връзките на корсажа й.

Шумният лай на малко кученце в коридора отвън предизвести пристигането на кралица Изабо. Миг по-късно вратата се отвори широко и тя влетя в стаята. Размахваше развълнувано лист хартия над главата си, докато джафкащото пале подскачаше пред нея на задните си крака и опираше лапи в полите й. Кралицата го избута с върха на обувката си и бедното създание се плъзна по пода, а после тя отстрани с ръка Гиймот, за да не й пречи, и застана зад дъщеря си.

— Катрин! Катрин! Чудесна новина! — почти крещеше кралицата, обвивайки енергично ръце около шията на дъщеря си, и едва не я събори от стола.

— Какво има, мадам? За какво говорите? — Катрин се опита да се изправи, но спря, тъй като връзките на корсажа бяха пуснати и роклята всеки момент щеше да се свлече в краката й.

Изабо отстъпи назад и отново размаха листа, от чиито краища висеше панделка и печат.

— Погледни, Катрин! Пристигна от Руан, където крал Хенри и Филип Бургундски водят преговори. Това е копие от договора, който са сключили вчера, и са ни го изпратили за наше сведение. Ще бъде официално подпечатан днес с големия печат на краля.

— Дайте да видя, маман… — Девойката протегна ръка и роклята отново се свлече от рамото й.

— О, не, дете. — Изабо притисна хартията до гърдите си. — Не! Твърде важно е. От толкова време го чакам. Ще ти го прочета лично. — Изпълнена със страхопочитание, тя улови с двете си ръце листа, пое си дълбоко дъх и зачете.

Катрин най-сетне бе успяла да се изправи и Гийот, която бе залепена за стената от кралицата, направи пореден опит да стегне връзките на корсажа на алената рокля, докато господарката й развълнувано свиваше и отпускаше длани.

С пресекващ от вълнение глас кралицата започна да изброява предлаганите клаузи в договора, който щеше да доведе до общо примирие между Англия и Франция. Датата беше двайсет и четвърти декември 1419 година.

Катрин слушаше внимателно. Имаше няколко клаузи, отнасящи се до разделянето на територии — Нормандия и Аквитания щяха да бъдат върнати към английската корона, както и официално потвърждение на някои отстъпки, направени от Филип Бургундски по-рано същия месец. И кралят, и херцогът се бяха договорили след инцидента в Монтеро повече да не се търси мнението на дофина по какъвто и да е въпрос.

— Шарл никак няма да е доволен — обади се Катрин. — Той все пак е дофин. Ще наследи титлата на папа.

— Дофин или не, мнението му вече няма значение — отсече Изабо и махна пренебрежително с ръка. След което продължи да чете.

В договора бе записана и клауза, подсигуряваща интересите на Мишел, съпругата на Филип. Тук Изабо не се сдържа и възкликна тържествуващо. Мишел беше потънала в дълбока скръб след смъртта на свекър си, смятайки, че той е загинал от ръката на брат й. Изабо спря за момент и изгледа Катрин.

— А сега искаш ли да чуеш добрата новина? Истински добрата новина? — Тя потръпваше от вълнение.

— Да, маман. Не ме мъчете!

Изабо пое дълбоко дъх.

— Хенри те иска за жена. И… — Изабо не сваляше очи от лицето на дъщеря си.

— Да? Какво още?

— Оттегля искането си за зестра!

— Какво? Напълно?

— Напълно и изцяло! — Изабо пусна листа на масата и разпери ръце да прегърне дъщеря си. Двете се притиснаха една към друга, не знаейки да плачат или да се смеят, като правеха и двете едновременно. Сълзи се стичаха по лицата им.

Гиймот ги наблюдаваше с широко отворени очи — кралицата на Франция и бъдещата кралица на Англия се прегръщаха и подскачаха из стаята като две развълнувани деца. Какви ли промени щяха да настъпят от тук нататък, мислеше си момичето. Щеше да се наложи да замине за Англия с господарката си и да живее сред англичани. Всички знаят, че те имат опашки!

Гиймот тревожно се прекръсти.

Загрузка...