Розата на Тюдорите

Глава 18

Зимата на 1425–1426 г.

В очакване да акостират херцогът и херцогинята на Бедфърд стояха на палубата на "Тринити Ройъл" с присвити очи заради хапещия вятър и наблюдаваха движението и суетнята долу на пристанището на Дувър, което се готвеше да посрещне големия кораб. Плъзгав от влагата и студа, мостикът за пореден път се измъкна от мястото за закачване, предизвиквайки ядосаните викове и ругатните на моряци и работници. Джон буквално скърцаше със зъби от нетърпение. Двамата с Ан бяха здраво загърнати в топли, подплатени с кожа пелерини, носеха и кожени ръкавици, но студът успяваше да проникне чак до костите. Времето напредваше и те искаха да тръгнат час по-скоро за "Уестминстър", още повече че всеки момент щеше да се спусне мрак. Вече в Англия, Джон очакваше с нетърпение приближаването на Коледа, която да прекара със съпругата си в приятната компания на приятелите си, както и да се види със своя малък племенник, краля. За съжаление двамата с Ан нямаха деца.

Ако трябваше да е съвсем честен, Джон предпочиташе да остане във Франция, където все повече се чувстваше у дома си, но като член на кралското семейство, нямаше голям избор и беше длъжен да се върне, за да се намеси в разразилата се вражда между брат си и техния чичо. Посещението му бе в отговор на спешната молба на Хенри Боуфърт, който твърдеше, че Хъмфри е започнал да се държи твърде неразумно и с това заплашва живота на краля. Джон просто нямаше избор, освен да отговори на молбата на Боуфърт. Не можеше да предвиди колко време ще се наложи да остане в родината, за да уреди отношенията им, ето защо взе и жена си. Беше прекарал предишната Коледа без нея и не можеше да понесе мисълта, че и тази година ще бъдат разделени за празника.

Успяха все пак да стигнат до абатството "Мъртън" и с радост установиха, че Хенри Боуфърт е пристигнал от Лондон, за да ги посрещне. Силна снежна буря правеше по-нататъшното им придвижване към столицата невъзможно. Би било истинско безразсъдство да продължат и колкото и да им се искаше да бъдат с краля и неговата майка, бяха принудени да останат в "Мъртън" и да прекарат празника тримата спокойно и приятно.

* * *

Лошото време и силният студ продължиха още няколко дни, което даде възможност на Хенри Боуфърт да запознае племенника си със събитията от последните три-четири месеца. Бедфърд беше отвратен от интригите на брат си и агресивното му поведение. Чу как се е стигнало до сблъсъка между племенник и чичо в края на октомври на Лондонския мост, когато те двамата и придружаващите ги едва не се сбили. До бой не се стигнало благодарение на намесата на архиепископ Чичли, който успял да ги убеди, че подобна безотговорна публична демонстрация на враждата между двама от най-важните принцове с кралско потекло изобщо не е от полза за младия крал.

— Искаш да кажеш, че и двамата сте участвали в този сблъсък? — попита Джон, който не желаеше да хвърля обвинения, докато не е сигурен чия точно е вината.

— Така е — призна Боуфърт — и искрено се срамувам от това. Само че поведението на Хъмфри до този момент бе наистина възмутително. Той обаче отиде твърде далеч. Просто трябва да бъде спрян.

— За какво става дума? — вдигна вежди Джон.

— Примерите не са един и два, но най-много се възмутих когато отвлече краля.

— Как така го отвлече? Искаш да кажеш, че…

— Взел момчето от детската стая, нахлузил му някакво подобие на корона на главата, след което заедно с няколко от своите приятели яхнали конете и минали по улиците на Лондон, за да го покажат на хората… Махали им, накарали и момчето да ги поздрави. Хъмфри е много популярен сред лондончани и те на драго сърце приветстват всяка негова поява.

— Какво, за бога, си въобразява, че постига с такова нещо — потресен попита Джон.

— Много просто, напомня им, че именно той е най-важният човек в Англия, че той е отговорен за краля и следователно за държавата.

— Направо не е за вярване.

— Поведението на Хъмфри в последно време е направо непредсказуемо.

— Къде е майката на краля? — поиска да знае Джон Бедфърд. — Къде е била Катрин, когато всичко това се е случвало?

— Пътуваше — отговори Хенри Боуфърт, без да се впуска в подробности. — Наскоро се прибра в двора.

— Да поискаме още дърва за огъня — въздъхна Джон. — Трябва да обсъдим още много проблеми.

* * *

Откакто дъщеря й Джоун се омъжи за Джеймс от Шотландия, херцогинята на Кларънс се сближи много със сина си Едмънд Боуфърт. С огромна радост го посрещна в "Уестминстър" десетина дни преди Коледа, където той пристигна, за да прекара празника в двора. Приятно се изненада, че не бе останала и следа от недодялания хлапак. Младежът очевидно беше помъдрял и се бе превърнал в привлекателен млад мъж. Сега вече щеше да е далеч по-лесно да му намери подходяща съпруга, стига момичето да го хареса.

Наблюдаваше го как повежда кралица Катрин към дансинга след първите звуци на танца фарандола — истинско олицетворение на елегантността. Тя винаги беше обичала Катрин и нищо нямаше да й достави по-голямо удоволствие от това да я приеме за своя снаха. Въпреки разликата във възрастта Катрин и Едмънд щяха да са чудесна двойка. Пет години не са съществена разлика между мъж и жена, дори жената да е по-възрастна. Тя все още беше в години, когаго можеше да ражда, а и един брак между двамата щеше да направи Едмънд втори баща на краля. Едно общо тяхно дете пък щеше да е полубрат или полусестра на крал. Идеята й и се струваше много привлекателна.

Не само нейните очи следяха двойката. Хъмфри от Глостър, който беше в челната двойка и ту влизаше, ту излизаше от редицата, в която беше Катрин, наместо да кръстосва ръце с нея, плъзваше ръка около кръста й и тя неволно правеше гримаса на неудоволствие. Елинор Кобам, която не изпускаше от очи Хъмфри, скърцаше със зъби от безсилие. Докато той беше женен за Жаклин, положението на Елинор бе твърде несигурно. За него не беше никакъв проблем да поглежда и настрани, а кралицата беше много красива жена. Нещо повече, сега, когаго беше вдовица и ако Хъмфри успееше да се разведе, той като нищо щеше да поиска да се ожени за нея. Съвсем обичайно бе да се ожениш за вдовицата на своя брат. Подобен акт със сигурност щеше да засили стремежите му към трона. Единственото оръжие на Елинор би било да зачене дете от него, с което да го закове за себе си. Но колкото и молитви да отправяше към Светата Дева, колкото и срещи да бе провела с врачката Марджъри Джърдемейн, все не се получаваше.

Херцог Хъмфри беше в настроение за лов тази вечер — с повишен дух от празника, заобиколен от красиви жени, той беше в центъра на вниманието — любимото му място. В такива моменти Елинор доста му досаждаше. Но пък не съм нейна собственост, обичаше да се утешава той, в края на краищата съм женен мъж, така че няма право да ми държи сметка за поведението. Все по-рядко се сещаше за Жаклин, макар да получил няколко писма, изпълнени с отчаяни молби и уверения, че го обича повече от самия живот. Молеше го да се върне в Холандия, да събере нова армия и да се бори за нейната кауза.

Той не само не можеше, но и не искаше. Дори бе принуден да признае, че походът му в Холандия се беше провалил. На всичкото отгоре никак не беше сигурен, че иска да върне Жаклин в този момент. Елинор му вършеше добра работи в леглото, а и в морето имаше много риба, ако тя му досадеше. Имаше и няколко недостъпни дами, но пък Хъмфри обичаше предизвикателството, особено ако става дума за завоюването на горделива красавица.

Катрин определено го дразнеше, тъй като по всички мерки тя беше най-привлекателната жена в двора, но му бе дала ясно да разбере, че категорично не приема неговите аванси, а и не пропускаше да попита за жена му. Наблюдаваше я сега колко елегантно се движи във фигурите на салтарело и очевидно танцуваше с удоволствие с Едмънд Боуфърт. На всички беше ясно, че Едмънд е хлътнал до ушите но нея. Възможно беше онова, което Хъмфри бе предрекъл по време на празненството по случай първия рожден ден на краля, най-сетне да се е случило. Може би сега, когато Боуфърт се бе издигнал достатъчно, а и бе узрял като мъж, Катрин беше започнала да го харесва.

Ако всичко това се е случило наистина, беше длъжен да направи всичко по силите си да предотврати брак между тях. Последното, което искаше, бе да види поредица от нежелани хлапета в двора с претенциите, че са полубратя и полусестри на краля. Това значително щеше да отслаби позициите му и трябваше да бъде спряно навреме. Идеалният вариант беше той да се ожени за Катрин, но докато беше женен за братовчедка й, това беше невъзможно. Много жалко! Междувременно си блъскаше главата какво да направи, за да застане между кралицата и младия Боуфърт, да прекъсне още в зародиш всякаква връзка между тях.

* * *

Кралят седеше в детската си стая в замъка "Лестър" и напълно сериозно се упражняваше да кима с глава, след което — да я върти. И отново — кимане с глава, въртене на глава. Чичо му Бедфърд му беше обяснил, че трябва да прави тези две движения, когато отиде с майка си на заседанието в голямата зала на "Лестър", където ще седи на трона пред голяма група много важни господа от Парламента, и да кимне с глава, когато чичо му Бедфърд каже: "Съгласен ли сте, Ваше Кралско Величество?", и да завърти глава, когато чуе: "Не сте ли съгласен, Ваше Кралско Величество". Налагаше се много да се постарае да разбере правилно, но детето не правеше голяма разлика между "Съгласен ли сте" и "Не сте ли съгласен". Разликата беше в една малка дума. Трябваше само да помни, че чуе ли "не", трябва да завърти глава. Чичо му Бедфърд бе обещал, че самият той ще кимне едва забележимо, когато Хенри трябва да кимне, ето защо не бива да го изпуска от поглед. Трудно беше. Вече главата го заболя от напрежение.

Катрин наблюдаваше с тревога сериозното личице на своя малък син, настанен в широкия за него трон с твърде голяма корона на главата. Пред него стояха Хъмфри от Глостър и прачичо му Хенри Боуфърт. Между тях, сякаш за да не им позволи да се сбият, стоеше архиепископ Хенри Чичли с разгънат пергамент, от който четеше дълги неразбираеми изречения. На крачка встрани от групата Джон Бедфърд се стараеше да не излиза от полезрението на краля, за да е в състояние да му даде знака, за който се бяха уговорили.

Бедфърд не можеше да си позволи грешки, не и този път. Бяха му нужни цели три месеца, за да уговори брат си и чичо си да се срещнат, за да се уреди тази абсурдна ситуация. Ако единият беше налице, другия го нямаше и той наистина се плашеше конфликтът им да не стигне до саморазправа, така че забрани носенето на мечове по време на сесиите на Парламента. Знаеше обаче, че някои членове крият сопи и здрави пръчки под пелерините. Шегобийците вече го бяха нарекли "Парламента на сопите".

Беше бесен на брат си Глостър за зловредните слухове, които бе пускал по адрес на епископ Боуфърт за държавна измяна и заговор срещу короната. Неговите обвинения бяха отхвърлени вече, благодарение на обстойната реч на архиепископ Чичли. Епископът бе дал официално клетва, че никога не е участвал в заговор за убийството на крал Хенри Пети. От мястото си Джон Бедфърд бе наблюдавал гнева, изписан на лицето на чичо му пред явната несправедливост на обвиненията, и макар идеята за подобно нещо да беше напълно нелепа, Бедфърд знаеше, че това трябва да бъде отхвърлено официално като фалшификация пред целия Парламент и най-важното, да бъде ратифицирано от краля.

Най-сетне Хенри Чичли стигна до края на изявлението в вдигна поглед. Това беше знак за Джон Бедфърд, който се обърна и застана в подходяща позиция пред племенника си и заговори бавно и отчетливо:

— По този начин Негово Светейшество епископът на Уинчестър отрича напълно и по всички точки, че някога по какъвто и да е повод е замислял свалянето на вашия баща крал Хенри Пети или на вашия дядо крал Хенри Четвърти. Той е и винаги е бил верен поданик и слуга на короната и на кралското семейство Ланкастър. Заклева се в това и моли Ваше Величество да му повярвате. Ето защо съм длъжен да ви попитам… — Тук Джон Бедфърд спря и погледна твърдо племенника си. — Приемате ли, Ваше Кралско Величество?

Хенри се размърда неспокойно. Беше чул толкова много дълги думи, но дали бе чул онази малка дума "не"? Май не, без да е много сигурен. Погледна неуверено чичо си Бедфърд и видя, че той е вдигнал вежди, кимайки едва забележимо. Да, значи трябваше да кимне.

Детето закима така енергично, че короната за малко да се изхлузи от главата му. Тих шепот на одобрение мина през залата, пълна с членове на Парламента. Сега може би на глупавото поведение на двамата членове на кралското семейство щеше да се сложи край. Твърде дълго то беше причина за неразбориите в държавата. Но Бедфърд не беше свършил.

— В такъв случай. Ваше Величество, може ли да предложа епископът на Уинчестър и херцогът на Глостър да заявят желанието си да работят заедно за все по-голяма слава на Англия под вашето справедливо и добро управление, като си стиснат ръцете? — Той замълча. — Съгласен ли сте, Ваше Величество?

Отново тези дълги и сложни думи! Момченцето не беше сигурно. Последния път беше кимнало, може би сега се очакваше да завърти глава. Тъкмо щеше да я завърти, когато се сети, че би трябвало преди това да погледне чичо си. Сърцето на Бедфърд се обърна, но той вдигна вежди и леко кимна.

Кралят закима отново енергично, като внимаваше короната да не се плъзне надолу от главата му.

— В такъв случай, милорди — рече Бедфърд високо, — може би ще изпълните желанието на Негово Величество? — Той чувстваше как струйки пот се стичат по гърба му.

Глостър протегна ръка със снизходителна усмивка, епископът с известно усилие на волята я посрещна и двамата си стиснаха ръце. Членовете на Парламента въздъхнаха с облекчение.

* * *

Трудното примирие бе постигнато през тези дълги седмици в "Лестър", но Джон, макар и освободен от напрежението, продължаваше да мисли за недовършените неща.

— Разбира се — посочи той същата вечер по време на скромната вечеря с Ан и Катрин, — това вероятно е краят на политическата кариера на чичо Хенри.

Двете жени вдигнаха въпросителни погледи.

— Защо мислиш така? — попита Катрин.

— Наложи се да го помоля да се откаже от поста си на канцлер — отговори Джон. — Това никак не му хареса.

— Тогава защо?

— Защото Хъмфри настоя за това, преди да даде съгласие за сдобряването. Всички знаят колко се ядоса той, че чичо Хенри е назначен за канцлер по време на неговото отсъствие, а и никой не го очакваше да се върне така скоро от Холандия.

— Чичо Хенри трябва да е много обиден.

— Така е. Но не се тревожете — усмихна се Джон. — Прие го с достойнство, а и аз имам план за него, който ще смекчи значително обидата.

Жена му го погледна с горда усмивка.

— Успях да го убедя, че сега, когато ще има повече свободно време, ще може да предприеме своето поклонничество. Знам, че отдавна мечтае да измине Камино де Сантяго. Предложих му да тръгне с нас, когато се отправим към Франция, така че ще може да започне своя поход от Кале.

Ан Бургундска плесна с ръце, усмивка огря лицето й.

— Ah, Une idee excellente! (отлична идея — фр.) — възкликна тя.

Джон улови ръката й с усмивка, за да спре по-нататъшен изблик на ентусиазъм, и целуна пръстите й.

Катрин също се усмихна. Истинско удоволствие бе да наблюдава очевидната им привързаност, като се радваше, че и тя има известна роля в събирането им. Бракът им не само беше успешен, но и помогна много за укрепване на връзките между двете държави.

Да можеше само да помогне по някакъв начин да се изгладят разправиите между Боуфърт и Глостър. Тревожеха я най-вече, откакто разбра, че Хъмфри е измъкнал сина й от детската му стая. Подозираше, че Елизабет Раймън просто му го е дала, и нямаше престава как ще се отразят на сина й действията му. Нямаше смисъл да изпитва чувство на вина заради отсъствието си, защото малко зависеше от нея да помогне на сина си, още повече че страдаше достатъчно от раздялата с дъщеря си. Горката малка Тасинда. Останеше ли сама, Катрин често се молеше малкото й бебе да е намерило любящо семейство в лицето на семейството на Джейн и Едуард Страдлинг. Историята с отвличането на Хенри само я убеди, че трябва да прекарва колкото може повече време с него, детето, което й бе разрешено да признае за свое. Така поне щеше да притъпи болката от раздялата с детето с небесносините очи.

Сега, когато наблюдаваше Джон Бедфърд и жена му, си даваше сметка колко много й липсва Оуен. Бе задържан в Лондон от сър Джон Норис, новоназначения управител на Кралския дрешник. който настояваше да въведе нова организация на работата. Новите метли винаги чистят по-добре, беше отбелязал Оуен тъжно, когато й съобщи, че ще бъде в Лондон, докаго тя е в "Лестър". Би могла да настоява секретарят за гардероба й да я придружи, но не беше зле да се разделят от време на време. Така щяха да се разсеят поне за малко подозренията, ако имаше такива, за тяхната връзка, а и Гиймот се справяше съвсем добре и сама. Катрин не беше виждала Оуен от няколко седмици.

Малкото на брой слуги, които знаеха за връзката им, пазеха успешно тайната, но тя искрено страдаше за Оуен и за възможността да говори с него за тревожните мисли, които не й даваха мира. Нощните кошмари от едно време с викащите мъже и галопиращите коне се бяха върнали. Лесно можеше да го отдаде на това, че спи отдавна сама.

Независимо от радостта, че е близо до краля, животът на Катрин в "Лестър" беше твърде скучен. Единствената й друга радост бе да прекарва известно време с братовчедка си Ан. Двете бъбреха и клюкарстваха на френски за всичко, което се бе случило в родината, откакто Катрин бе за последен път във Франция.

Много й се искаше да узнае какво става с брат й Шарл. Дофинът, по думите на Ан, се бе установил в южния град Бурж. Чула, че отчаяно искал да бъде коронясан съгласно френската кралска традиция в катедралата в Реймс, но тъй като Филип Бургундски и Джон Бедфърд контролирали цяла Северна Франция, включително и Реймс, Шарл бил принуден да стои в Бурж.

Ан сподели също, че кралица Изабо е станала изключително дебела, прекарвала по-голяма част от времето си в "Сен Пол" при менажерията си от зловонни домашни любимци.

— Аха — възкликна Катрин и се разсмя. — Предполагам, че не е успяла да се сдобие с дракон! В една от куклените пиеси в "Уиндзор" неотдавна видях един зелен. Чудя се дали не би искала да има и него. Беше направен от зелена вълна и носеше зелени обувки. Малкият Хенри много се изплаши. Имай предвид, Ан, че червените дракони са много по-привлекателни от зелените.

Не й обясни защо мисли така.

* * *

Хъмфри, който наистина се чувстваше победител в конфликта с чичо си Хенри Боуфърт, зае отново мястото си в управляващия страната Съвет и контролираше всекидневната работа на Камарата на общините. Виждаше в това възможност да брани собствените си интереси, като прокара закон, според който да се смята за престъпление, ако вдовицата кралица на Англия реши да се омъжи повторно без знанието и изричното съгласие на суверена. Хъмфри твърдо беше решил да не даде възможност на глутницата хлапетии от евентуалния брак на Катрин и Едмънд Боуфърт да заплашат собствените му апетити към трона. Естествено, не го заяви публично.

Камарата на общините обаче отхвърли предложението му и това го вбеси.

Но пък зарадва Джон Бедфърд, който наистина не виждаше нуждата от подобен закон. Всъщност идеята кралят да не даде решение за подобен брак беше абсурдна. Та кралят беше едва на пет години.

Джон недоумяваше защо му е на Хъмфри да предлага подобен закон. Дали не подозираше нещо за Катрин, за което той самият не знае? Сподели мислите си с Хенри Боуфърт и за негова изненада чичо му само се засмя.

— Това означава, че Хъмфри вече има съмнения. Мисли си, че кралицата е хвърлила око на някого за свой втори съпруг, и няма да се изненадам, ако е забелязал с какъв поглед племенникът ми Едмънд Боуфърт я следи! Възможно е чувствата им да са взаимни. — Хитро пламъче блестеше в очите на епископ Боуфърт, който предпочиташе Джон да тръгне по фалшива следа.

Като размисли, Джон реши да не споделя с Катрин за случилото се в Парламента, защото така само щеше да я разстрои и да я отчужди още повече от английския двор. Нямаше да скърби за нещо, за което не знае. В края на краищата Камарата на общините бе отхвърлила предложението на Хъмфри, така че за нея ще е без значение, ако е харесала Едмънд. Дано късметът да е на нейна страна. Заслужаваше да има малко щастие поне.

* * *

Катрин беше на мнение, че на Хенри му е рано за това, но Джон Бедфърд бе убеден, че присъждането на рицарско звание ще получи подходящо одобрение от Парламента в "Лестър". Катрин нямаше намерение да спори, ето защо, преди да бъде закрита последната сесия в голямата зала на замъка, тя накара малкия Хенри да се завърти два-три пъти, докато се убеди, че изглежда както трябва.

— Но, маман, аз съм крал. Няма значение как изглеждам!

— Тъкмо защото си крал, това има значение — подчерта тя. — Госпожа Алис Ботелър никога няма да допусне да влезеш в Парламента като момче от простолюдието, нали? Но тъй като тя не се чувства добре и е на легло, решението ще взема аз! Мисля, че изглеждаш чудесно. — Тя се усмихна и се наведе да го прегърне. Момченцето се стегна, не знаейки как да реагира на този жест на обич.

В утрото на празника Петдесетница Джон Бедфод посвети племенника си в рицарско звание, а той на свой ред, с помощта на изтъпен меч, посвети други трийсет рицари. Майка му го гледаше гордо и дори лицето на чичо му Хъмфри грееше доволно.

Оставаше още една задача в плановете на Джон. Като част от решаването на проблемите, бе поискал среща с папа Мартин в Рим. Възнамеряваше да помоли папата да назначи епископ Боуфърт на така мечтаната от него длъжност кардинал, отказана му преди време. Убеден беше, че онова, което ще върне доброто настроение на Боуфърт, а и ще го възнагради за преживените тревоги от кашата, в която беше забъркан, е да бъдат задоволени амбициите му за издигане в йерархията на Църквата. С удоволствие си представяше щастливата усмивка на чичо си под широката периферия на червената кардиналска шапка.