Розата на Тюдорите

ЧАСТ ВТОРА

ОУЕН

Maent yn dweud fy mod yn caru,

lle nad wyf, mi allaf dyngu.

Yn lle 'rwyf yn caru mwyaf

y mae lleiaf son amdanaf.

Хората казват, че имам любима.

Коя — никой няма да знае.

Държи сърцето ми като в юзда,

но никой не свързва нашите имена.

"Хората казват" — стара народна песен от Уелс

Глава 9

Дворецът " Уиндзор", ноември 1422 г.

— Diawl! (дявол — уелски) — изруга високо Оуайн и бутна неволно рога с мастило.

— Несръчен дявол! — Маредид скочи от мястото си. — Добре че нямаше много мастило, почти нищо не се е изляло. Ето, нека ти помогна да почистиш. Ще трябва да се постараеш повече, ако искаш да направиш добро впечатление на Хънгърфърд.

Двамата бяха сами в малката стая зад библиотеката на замъка "Уиндзор" без разрешение. Истината бе, че Маредид искаше да направи услуга на своя млад роднина, който току-що бе пристигнал в замъка от северните райони на Уелс след дълго пътуване на юг, за което бе изхарчил оскъдните си спестявания. Отчаяно се нуждаеше от работа, а Маредид знаеше, че един от писарите, благодарение на навика си да посещава често евтините бардаци в Садърк, наскоро беше умрял от сифилис. Така че имаше свободно място.

Преди да обърне мастилницата, Оуайн прелистваше счетоводна книга с колони от цифри.

— Светлината угасва — обади се той и разтри гърба си. — Почти нищо не виждам. Все пак мисля, че трябва да свикна с тези сметки.

— Не е по моята част — рече Маредид. — Ние, войниците, не се занимаваме с подобна работа. Във всеки случай не показвай колко много знаеш за счетоводството, защото Хънгърфърд ще поиска да разбере как си се научил. Пък и не се предполага да сме тук.

— Нека да отидем в града тогава — предложи Оуайн. — Ожаднях от взиране в тези листове.

— Да отидем първо да хапнем. Онзи надут дребосък французинът може да отпусне нещо.

Този час на деня бе сравнително спокоен в кухнята на замъка. Беше почистено след обяда, миячите бяха приключили със съдовете. В царството на Антон цареше ред и той седеше в стаичката си зад голямото помещение, до вратата на килера. Именно там, в това свое светилище, той държеше съкровищата си: захар, чуфа, райски зрънца мелетата. Тук стояха и счетоводните тефтери на кухнята, а в малка кутия на най-горния рафт беше и скъпоценното копие на Le Viander (Бележките — фр.), сборника с рецептите, създадени от великия главен готвач на Валоа Тайлеван, дадени му, след като завърши обучението си в кухнята на Валоа. Когато Маредид почука на открехнатата врата, Антон, с ренде и хаванче в ръце, приготвяше пудра от донесена от чужбина безценна захар.

— Entrez! (влез — фр.) — отвърна той и вдигна очи. — А! Хубавият гвардеец от Уелс! Защо не си на погребението?

— Някой трябва да пази къщата. "Уиндзор" не бива да остане неохраняван, докато всички вият и плачат в "Уестминстьр". Оставиха двайсет от нас на стража в двореца. Смяната ми тъкмо свърши.

— И сега се готвиш да вървиш в града може би, да пиеш вашата английска бира?

— Щом няма бира от Уелс, приятелю, и английската става. Но преди това трябва да хапнем нещо, ако има, разбира се. Не става на празен стомах.

— Ние ли? — Антон погледна над рамото на Маредид и едва сега видя Оуайн, който чакаше отвън. Остави рендето и хавана и излезе в кухнята. — A, oui! (да — фр.) — Очите му светнаха одобрително. — И кой е този?

— Роднина. Братовчед ми Оуайн. Надява се да си намери скоро работа тук в "Уиндзор".

— Аз също! — подхвърли Антон.

— Също какво?

— Също се надявам да си намеря скоро работа тук в "Уиндзор".

— Не ме занасяй, французино — размаха пръст Маредид. — Братовчед ми не е някой загубен просяк. Не се заяждай с него.

— Mared paid! Gad iddo fo. (Маред, недей. Остави го — уелски)

— Какъв е този език? Уелски?

— Да. И не иска да говори с теб на този или на кой да е друг език. Дай ни само по малко хляб и сирене и ще се разкараме от кухнята, така че ще можеш на спокойствие да украсяваш пауните си или там другото, което правиш.

— Добре де, добре — затвори Антон очи, вдигайки ръце помирително. — Не исках никого да обидя.

— Никой не се е и обидил — промърмори Оуайн.

— Козето сирене е много добро — намусено рече Антон. — Вземете си, mes amis (приятели мои — фр.).

На пейката пред кухнята Оуайн впи зъби в бучката ронливо бяло сирене, без да дава много ухо на сърдитите забележки на Маредид по повод лигавенето на французина. Оуайн, очевидно красив мъж, се бе научил да пренебрегва подобни реакции от страна на непознати. Докато растеше, неведнъж бе проклинал дълбоките си кафяви очи и къдрите на тъмната си коса над челото. Още съвсем малък бавачката му го беше хванала как се опитва да изскубе дългите си черни мигли пред огледалото на майка си, защото бе решил, че с тях прилича на момиче.

Разказа тази история на Маредид, докато седяха пред огнището в кръчмата "При лебеда" на халба от най-добрата бира на стопанката.

— Болеше ме адски — разказваше той. — Помниш ли Меган?

— Меган ли? Защо?

— Няма как да я помниш наистина. Вече беше заминал с войската на баща си, когато бях на тази възраст. Все едно, Меган беше бавачката ми и тя ми обясни, че миглите ми ще пораснат, но ще бъдат два пъти по-дълги и по-гъсти. И това ме спря!

— Не можеш да промениш това, което Бог е създал. Ти си красавецът в семейството. — Маредид вдигна поглед, забелязал други двама от гвардейците, които приближаваха към масата им. — Хей, Уил! Как си?

— Здрасти, Маред! Кой е твоят приятел?

— Малкият ми братовчед,

— Първи братовчед ли?

— Не съвсем. Баща му и моят баща са първи братовчеди, значи с този тук сме втори братовчеди.

— Все едно, член е на семейството. Още един от Уелс. Е, как се казваш, приятелю?

— Оеуйн ап Маредид ап Тудур ап Горонуи Вихън — отговори му Оуайн.

Настъпи миг на мълчание.

— Как? Това не е име. Чак гърлото ме заболя.

— Това е името ми — сериозно започна Оуайн. — Така разбираш кой съм. "Ап" значи "син на". Също като при шотландците "Мак". И така, аз съм Оуайн, син на Маредид, той пък е син на Тудур…

— А Тудур пък беше син на Горонуи Вихън — завърши вместо него Маредид. — Обясних ти всичко това преди години, Уил, когато мрънкаше за моето име. Гордеем се с потеклото си и с родината си.

— Очевидно. Това тук е Хари, между другото, и той е нов. Уил и Хари. Хубави английски имена. Пък и прости, бих казал. Е, къде е бирата? Още малко и ще умра от жажда.

Новодошлите отидоха да си вземат питие и използваха случая да позакачат и подравнят дъщерята на собственичката, докато пълнеше чашите им от глинена кана.

— Защо името ми толкова много ги забавлява? — обърна се Оуайн на уелски към Маредид.

— Защото са невежи. Ще свикнеш. Нямат лоши намерения, ио за тях сме чужденци. Уморих се да им обяснявам, че сме тук преди тях, че ние сме тези, които говорим стария език на Британия. Не могат да го проумеят. А и не искат да разберат. За тях сме нещо като французите или испанците, като всеки чужденец, който не е англичанин.

— Жалко. Езикът им е много грозен.

— Само не им го казвай — предупреди Маредид. — Най-добре свиквай с тях и се опитай да не си прекалено различен. Така е най-добре.

Уил се върна с халба в ръка и седна до Оуайн.

— Слушай, приятел, няма да се оправя с това твое име. Я пак ми го кажи.

— Оуайн — повтори младежът, след като пое дълбоко дъх.

— Доста глупаво ми се струва — рече Уил. — Оуайн. О…уайн! Уайн (Игра на думи, wine, "уайн" на английски означава и вино)! — Той се опита да имитира доста неуспешно произношението. — Искам да пия вино!

Хари, който седеше срещу тях, се засмя на шегата.

— Най-добре си стой на бира — посъветва го той. — По-просто е.

— Виж, Уил — обади се Маредид, който правеше усилие да не се ядоса. — Викай му Оуен. Достатъчно близко е. Той ще отговаря на това име, не се тревожи.

— Добре де, но Оуен чий?

— Ап Маредид.

— Но това е твоето име — възрази Уил. — Не мога да го наричам така. Объркващо е.

— Ап Тудур тогава.

— Защо не само последната част? Така както ми казваш, все едно плюя или ще повръщам. — Уил се направи, че кашля или плюе доста противно, все едно нещо дразни гърлото му, Хари, който единствен го слушаше внимателно, вече се кикотеше неудържимо.

— Нека го опростим съвсем — рече Маредид, който вече кипеше вътрешно. — Викай му просто Оуен.

— Добре, Оуен — съгласи се Уил. — А как беше онова другото име?

— Тудур — отвърна Оуайн, произнасяйки името си като истински уелсец.

— Тий… Т… т… тюдъ? Я пак го кажи.

— Тюдор е добре — намеси се отново Маредид. — Това е името на дядо му. Дори ти ще можеш да го запомниш.

— Значи Оуен Тюдор? — Повдигайки вежди, Уил се обърна към Хари. — Не се помни лесно. Какво ще кажеш, Хари?

Онзи сви рамене.

— Не мисля, че ще е важно за историята — рече той. — Какво всъщност е едно име? Наречи една блудница "милейди" и тя пак ще си вдигне полата.

— Което правят и много благородни дами, уверявам те! — избухна в смях Уил и се плесна по бедрата. — Е, добре дошъл в "Уиндзор", Оуен Тюдор. Харесваш ли си новото име? Нека те кръстя със светена течност! — Той потопи пръсти в халбата си и пръсна няколко капки бира в лицето на Оуен.

* * *

Въпреки множеството, изпълнило абатстката църква в "Уестминстър", вътре беше много студено. Седнала до Жлклин между Хъмфри от Глостьр и Джон Бедфърд, Катрин трепереше от студ. Краката й бяха вкочанени и поглеждайки към редиците опечалени, видя, че Маргарет разтрива ръце, опитвайки се да ги стопли. До нея седеше Джеймс от Шотландия с Джоун, дъщерята на Маргарет, и най-малкия й син Едмънд Боуфърт. Зад тях бяха лордове, приятели на починалия крал, членове на антуража му и мъже, които се бяха сражавали рамо до рамо с него. Черквата беше претъпкана.

Ковчегът на Хенри, покрит с черно кадифе и обточен със златна драперия, бе закаран в самия неф от четири едри бойни коня с пълно снаряжение, водени от рицари в броня. Наредени един до друг пред издигнатия олтар, високите черни коне удряха копита и пръхтяха, неспокойни от непознатата обстановка, стряскани от блясъка на свещите. По дадена команда рицарите едновременно вдигнаха ръце и свалиха шлемовете си. Символично отстраниха оръжието и нагръдниците си, подавайки ги на оръженосците. Обърнаха се към конете, свалиха предпазните оглавници, след което една по една и частите на броните от широките им гърди, докато най-сетне кожата отдолу заблестя на светлината на свещите. Вече по-спокойни, конете притихнаха като животните в обора във Витлеем. Предстоеше финалната литургия и тялото на Хенри щеше да бъде погребано. Кралят воин беше церемониално освободен от въоръжението и бронята, с които си беше служил в този живот. Той вече нямаше нужда от всичко това. На небето няма войни.

* * *

Сър Уолтър Хънгърфърд щеше да пристигне всеки момент и на Оуен му беше поръчано да седне и да чака в библиотеката на замъка. Прозорците с прозрачни стъкла, които позволяваха на светлината да залива просторното помещение, много му харесваха. Удивяваше го и броят на книгите, които трябва да бяха към четиресет или повече. "Пътуването на Годфроа дьо Буйон" заедно с "Хроники от Йерусалим", както и всички текстове на папа Григорий и красиво подвързано копие на "Кентърбърийски разкази" от Джефри Чосър.

Щом вратата се отвори, Оуен скочи на крака и видя четирима мъже в черни дрехи, следвани от двама секретари. В този момент Оуен държеше "Роман за розата" и докато се оглеждаше неспокойно къде да остави тома, секретарите започнаха да нареждат пейки и столове. С гръб към масата, Оуен успя да остави книгата, но беше много смутен, че го спипаха с нея.

— Ти ли си човекът, който иска мястото на писар? — попита сър Уолтър Хънгърфърд.

— Да, милорд.

— Много съжалявам, младежо, но се боя, че няма да мога да говоря с теб днес. Имам среща с братята на покойния крал и негова светлост епископ Боуфърт. Ще трябва да дойдеш утре.

— По кое време ще ви е удобно, сър?

— Ами… Да речем, в десет.

— Разбира се, сър.

Оуен се беше отправил към вратата, когато Хъмфри от Глостър забеляза "Роман за розата" върху масата.

— Чакай! — обади се той. — Преглеждаше книгите на покойния крал, нали? Пипаше ли ги?

— Ъ… Да, милорд. Извинете ме — призна Оуен смутен. — Ръцете ми са чисти и бях много внимателен. Не съм ги повредил.

— Значи умееш да четеш — попита сър Уолтър спокойно.

— Да, сър, умея. Мога да чета и да пиша.

— Добре. Много добре. Ще говорим утре. Как ти беше името?

— Оуайн ам… Оуен Тюдор, сър Уолтър.

— Оуен Тюдор ли? Не си много сигурен май! Името уелско ли е?

— Да, сър. Английската версия на моето име. — Оуен отстъпваше бавно назад по посока на вратата. — Ще ме извините, ще бъда тук утре. Приятен ден, милорди. — Той напусна стаята колкото може по-бързо и един от секретарите затвори зад него.

Хъмфри от Глостър взе книгата, оставена от Оуен, и прочете заглавието.

— Дано уелският простак не е изцапал с мръсните си пръсти тази хубава книга.

— Не ми се вярва — рече Джон Бедфърд, който бързаше да започнат разговора. — Стори ми се съвсем приличен човек. И така, милорди, трябва да решим как най-добре да управляваме домакинството на нашия млад племенник, краля. Откъде искате да започнем, сър Уолтър?

Уолтър Хънгърфърд извади един от листовете пред себе си.

— Предлагам да задържим Елизабет Раймън на досегашната й длъжност. Кралят е в добри ръце с нея. Дойката вече не е нужна и е освободена. Заменихме я с една разумна млада жена — Джоун Астли. Госпожа Раймън ми каза, че имала отлични препоръки, но ще ни струва двайсет паунда на година. Това е сериозна сума. Надявам се жената да оправдае очакванията ни.

— Щом вече е отбит — обади се Хенри Боуфърт, — скоро ще трябва да търсим гувернантка.

— Със сигурност е рано за това — възрази Джон. — Та той е още бебе. По-скоро има нужда майка му да е наблизо.

— Не — намеси се Хъмфри рязко, дори по-остро от очакваното. Мъжете около масата вдигнаха глави. — Не мисля, че това е добра идея. Вижте — той понамали силата на гласа си, трябва да сме предпазливи в това отношение. Не мисли, че е добре да окуражаваме майката да прекарва твърде много време с него.

— Но защо? — попита Джон.

— Французойка е — сви рамене Хъмфри, — което значи, че не може да й се има доверие. Ще се опита да му повлияе. Освен това му говори на френски, а е редно първият му език да е английският. Знаем колко много държеше Хенри на това.

— Имаш основание, предполагам — рече Хенри Боуфърт, — макар да не съм напълно съгласен,

Доловил, че разговорът може да поеме по посока на политика, сър Уолтър реши да насочи вниманието им към по-практични проблеми.

— Разбрах, че един от сериозните въпроси, вълнували покойния ни крал, и това е отразено в завещанието му, са дълговете, които да бъдат платени спешно, ето защо ми се струва, че трябва да сме много предпазливи с разходите. В момента сме с един секретар по-малко и се налага да назначим нов с подходяща подготовка. Няма да ни струва много — може би дванайсет-тринайсет паунда годишно. Има млад човек, когото можем да назначим.

— Не и този грубиян, когото видяхме преди малко, нали?

— За него става дума. Ще разговарям с него утре, разбира се, но мисля, че той ще се справи. Негов братовчед вече работи тук, един от старшите в гвардията. Изглежда свестен човек и препоръча този свой роднина.

— Но той е… уелсец — възрази Хъмфри. — Не може да им се има доверие.

— Не бива да ги мериш с една и съща мярка — обади се Хенри Боуфърт. — Кралят, моят племенник, харесваше уелсците, особено след като успя да ги покори. Хора като Дейви Гам. Помниш ли го, Хъмфри? Мъртъв е, разбира се. Имаше вид на кривогледа коза, но беше много лоялен. Хенри го ръкоположи за рицар на бойното поле. А и уелсците свършиха чудесна работа при Ажанкур. Ти най-добре би трябвало да го знаеш.

— Да, може би — съгласи се Хъмфри с известна неохота. — Много ги бива с лъка.

— Чудесни стрелци с лъкове са — додаде Джон. — Особено тези от Гуент и Гламорган. Всичко е в дървото, което използват…

— Милорди — прекъсна ги сър Уолтър. — Ще ви бъда много благодарен, ако се съгласите да бъде нает още един човек за писар или секретар. Може да не е за дълго, само докато се сложи ред.

— Ще разговаряте с човека, нали, сър Уолтър ? — попита Хъмфри. — И как му беше името? Не ми се видя много сигурен в него! — засмя се той. Сър Уолтър Хънгърфърд също се засмя. — Не каза ли нещо като Тюдор? Оуен Тюдор?

* * *

В детската стая беше почти тъмно. Елизабет Раймън седеше пред запаления огън, откъдето идваше единствената светлина, а на масата пред нея бе поставена купа с овесена каша. Жената се опитваше да нахрани краля на Франция и Англия, който упорито буташе ръката с лъжицата.

— Матрона Астли — извика тя. — Джоун, ела и виж дали ти можеш да го нахраниш. Не разбирам какво му е. В ужасно настроение е.

Щом Джоун Астли влезе в стаята, Елизабет се изправи и отстъпи мястото си пред огъня. Джоун, кръглолика млада жена с едро телосложение, обожаваше бебетата и очевидно умееше да се справи с всичко.

— Мисля, че го мъчат зъби, мадам — рече тя, докато Елизабет й подаваше детето.

Джоун наистина знаеше за проблема, тъй като беше бръкнала в устата му същия следобед. Отвара от кора на бяла върба беше отговорът. Можеше да се закълне в това.

— Хей, мое малко кралче — усмихна се тя и се настани на стола пред огъня. Намести бебето удобно в сгъвката на ръката си. — Я да видя, кого го болят зъбките? А? Сега Джоуни ще ти помогне. — Тя извади от джоба на полата си малко стъклено шише и го разклати добре, преди да свали тапата. Потопи пръст в течността и внимателно я втри в подутите венци на момченцето. След това го залюля леко, за да заспи.

Точно така го видя Катрин за първи път след шест месеца раздяла. Връщайки се в "Уиндзор" след погребението на Хенри, без дори да свали тежката, подгизнала от дъжда вълнена пелерина, тя се запъти заедно с Жаклин към детската стая.

— Трябва да го видя, Жаки — сподели тя. — Нямаш представа откога мечтая за този момент. Променил ли се е много?

— О, да — отвърна Жаклин. — Вече е голямо момче, при това доста тежко. И е силен. Скоро ще навърши година. — Тя спря с ръка на дръжката на вратата и се усмихна широко. — Готова ли си?

Катрин се поколеба за миг, след което се втурна вътре. Нямаше търпение да усети ръцете на своето бебе около врата си, да зърне беззъбата му усмивка. Изненадана от неочакваното посещение, Джоун Астли се опита да се изправи, без да събуди малкия си повереник. Предположи, че новодошлата с херцогинята на Ено е кралицата, но държеше детето и не успя дори да направи реверанс както трябва.

— Не се тревожи, моля те — рече Катрин. — Само ми го дай. Нека да го подържа.

— Внимавайте, милейди — предупреди Джоун и подаде спящото момченце. — Растат му зъби.

— Все едно, искам само да го прегърна.

Бебето отвори очи и при вида на непознатото лице нададе писък. Катрин го притисна до гърдите си, без да съобрази, че грубата тъкан на пелерината й драска нежното лице. Изпод стиснатите й клепачи обилно се стичаха сълзи. Беше положила огромни усилия да се сдържа по време на погребението и само мисълта за срещата с детето й даваше сили да издържи. А ето че бебето се разпищя, щом я видя.

— Моля те, не плачи — умоляваше го тя. — Маман е у дома при теб. Вече всичко ще бъде различно.

— Нека го взема, Ваше Величество — протегна ръце Джоун Астли към ревящия крал. — Не се разстройвайте. Кралят също се разстрои. Моментът е тежък и за него. Нека го подържа, за да го успокоя.

— Не се тревожи, Катрин — опита се да я утеши Жаклин. — Много скоро ще свикне отново с теб.

— Права си — съкрушено въздъхна майката. — Не можех да очаквам, че ще ме познае след толкова време. А и не искам да го разстройвам. Много съжалявам, трябваше да се сетя.

Бебето, нейното бебе, което се мяташе и плачеше в ръцете на бавачката, беше красиво дете с мека, бяла като сметана кожа и кафяви очи. Хенри, помисли си тя. Момчето й имаше очите на баща си. Светла като слама коса покриваше като коприна главата му. Тя наблюдаваше изумена детето, което Джоун се опитваше да успокои. Най-сетне сълзите секнаха и той примигна към трите женски лица, надвесени над него — бавачката, майка му и кръстницата.

— Спря ли най-сетне да реве? — попита току-що влязлата в детската стая Елизабет Раймън. Забеляза Катрин и веднага направи дълбок поклон. — Ваше Величество! Не знаех, че сте се върнали от "Уестминстър". Трябваше да съм тук, за да ви поздравя. Нека Нейно Величество вземе бебето си, Джоун — обърна се тя към Джоун Астли

Джоун се поколеба и погледна неуверено Катрин, която поклати глава.

— По-добре аз да го взема — намеси се Жаклин и протегна ръце към малкия Хенри. — Мен ме познава.

Детето се сгуши в рамото й без никаква съпротива и пъхна палец в устата си. Жаклин погледна братовчедка си над неговата глава.

— Съжалявам, Катрин.

Кралицата затвори очи и само кимна безмълвно. Знаеше, че отвори ли уста да отговори, гласът й ще издаде мъката й. Чувстваше, че е стигнала дъното на своя живот.

* * *

— Съжалявам, че се наложи да идваш втори път. — Сър Уолтър влезе забързано в библиотеката на замъка малко след десет часа на следващата сутрин, стиснал в ръце една от счетоводните си книги. — Седни — посочи той на Оуен една пейка до масата и постави книгата пред него.

— Благодаря ви, сър Уолтър.

— И така, млади човече, твоят братовчед… Мередит, нали?

— Маредид, сир. Маредид ап Оуайн…

— Добре, добре — прекъсна го сър Уолтър. — Той ми каза, че умееш да четеш и владееш умножението до дванайсет. Вярно ли е?

— Точно така, сир.

— Девет по дванайсет е… Колко? — попита сър Уолтър изненадващо.

— Ами… сто и осем — отвърна Оуен след кратък миг на колебание.

— Добре. Това е добре. А езици?

— Уелски, моят роден език. Английски, разбира се. Знам и достатъчно латински, за да разбирам какво се говори в черквата. А, и малко френски.

— Така ли? И къде си получил това добро образование? При монаси, предполагам. В "Уестминстър" може би?

— Не, сър. У дома в Уелс. При монаси — доминиканците в Бангор. Там се научих да пиша и чета, получих и уроци по аритметика. Един от странстващите бардове пък ме научи да сваря на крут (дървен струнен инструмент, свързан предимно с уелската народна музика), а и на метрика също.

— Какво е метрика?

— Правилата, по които се съчиняват стихове на уелски. Бардовете с радост те учат, стига да искаш да знаеш как се прави.

Веждите на сър Уолтър скочиха към челото му.

— Сериозно? Колко интересно. Това точно няма да ти е нужно в английския двор. Не се занимаваме много с поезия напоследък, особено след смъртта на Чосър, мир на праха му. Но независимо от това мисля, че си подходящ за работата. Сега нека ти покажа този тефтер и да ти обясня какво искам да правиш.

Сър Уолтър беше търпелив учител. Показа му колоните с числа, как да бъдат подредени, така че да се вижда къде са излишните разходи.

— Могат да бъдат направени значителни спестявания, съгласен ли си?

— Сигурно сте прав, сър Уолтър. Ако мога да следя къде отиват повечето пари през следващите шест до осем седмици, ще съм в състояние да кажа кои разходи да се намалят. Чак тогава ще мога да дам предложение.

— Добре — рече сър Уолтър и затвори счетоводната книга. — Искам да започнеш следващия понеделник. Бъди на работното си място тук веднага след утринната молитва. Сенешалът на замъка е сър Уилям Гифърд, пред него ще се отчиташ за всичко. Включително точността.

— Разбира се, благодаря, сър.

Сър Уилям се приготви да си върви, но се сети още нещо.

— Кажи ми, какво те накара да напуснеш Уелс и да дойдеш да работиш в Лондон?

Оуен се поколеба какво да отговори. Нямаше смисъл да обяснява на сър Уолтър колко се е променило всичко след смъртта на бащата на Маредид, когото той боготвореше. Нито имаше смисъл да му казва за своя роднина, подлеца Гуилим ап Грифид, който си присвои фамилните земи на остров Енгълси. Имаше и едно момиче, Рианон, но тя беше сгодена за друг. Ето защо бе пожелал да се махне.

— Вероятно търся приключение — замислено подхвана младежът. — Искаше ми се да си опитам късмета като братовчед ми Маредид. По-голям е от мен. Поканиха го да служи при Негово Величество след амнистията.

— Амнистия ли? За какво става дума?

— Съжалявам, сър Уолтър. Мислех, че знаете. Той е Маредид ап Оуайн, син на Оуайн Глиндур. Ние сме старо, влиятелно семейство.

— Ето, значи, кои сте вие двамата! От коляното на Глендоувър, на измисления принц на Уелс. Знаех си, че във вас двамата има нещо.

— Това ще се отрази ли на назначението ми, сър Уолтър?

— Не виждам причина — сви рамене сър Уолтър след миг колебание. — Само че е трудно да бъде забравен бунтът и войната в Уелс. Глендоуър и хората му бяха упорит и коварен враг.

— Биеха се за свободата си, сър. Това е важно.

Сър Уолтър отново сви рамене, но този път някак по-енергично.

— Не всеки ще се съгласи с теб. Честно казано, бях изненадан, че кралят поде политика за стопляне на отношенията, особено след неприятностите, които уелсците създадоха не само на него, но и на баща му преди това. Глендоуър, така нареченият борец за свобода, не си направи труда дори да признае амнистията, която му беше предложена след потушаването на бунта.

Оуен кипеше вътрешно от факта, че сър Уолтър дори не се постара да произнесе правилно името Глиндур. Но работата му беше нужна и преглъщайки гордостта си, отговори любезно;

— Ние в семейството знаем, че по това време той вече беше мъртъв, сър Уолтър, но няма как да го докажем. Амнистия беше предложена втори път и Маредид я прие от името на баща си. Тогава го поканиха да се запише в гвардията на краля. И той се би с него в Нормандня.

— Ето че сега и ти се присъединяваш към службите на краля. Но този път на крал Хенри Шести. А горкото малко червейче ще се нуждае от всичката помощ, която можем да му дадем.

Оуен се усмихна. Доста необичайно му се стори едни монарх да бъде наречен по този начин. Той наистина беше осиротяло малко червейче. момченце, принудено да разчита на съвестта и искрените подбуди на онези, които се грижат за него.

— Ще направя всичко по силите си да му служа добре, сър Уолтър — заяви той. — Щом смятате, че произходът ми не е пречка да заема поста на секретар в двора.

— Не. Щом го желаеш. Братовчед ти вече доказа своята лоялност към рода Ланкастър, напълно вероятно е и ти да последваш примера му. Ето защо нямам намерение да променя решението си. Късмет, момчето ми.

Сър Уолтър се обърна и напусна стаята.