Розата на Тюдорите

Глава 6

Лестър, Великден 1421 г.

През март Катрин тъкмо реши, че най-сетне пролетта е дошла, и изведнъж застудя. Пухкавите главички на напъналите лешникови храсти вече се бяха показали за всеобща радост, когато зимата реши внезапно да се завърне и покри със скреж коловозите на вече разкаляните пътища, правейки пътуването изключително трудно. Хенри бе изпратил вест, че я вика при себе си, и тя с огромна радост прие тази възможност, макар да знаеше, че няма да е лесно да се придвижи от Лондон до Лестър.

Така и не успя да разбере какво налагаше само няколко дни след коронацията й той да тръгне на път и да я остави сама в „Уестминстър“. Да не би да се бе провинила с нещо? Нищо чудно да беше така, защото с очевидно раздразнение той й обясни, че е време да се сближи с поданиците си. Много време прекарал във Франция и хората сигурно ще забравят как изглежда, ако не отиде да се срещне с тях, а и как иначе щял да поиска от тях пари за армията си?

Катрин се опита да възрази, че и в Лондон има достатъчно поданици, които редовно се срещат с него, но според Хенри, макар в града да имаше тълпи хора, той беше твърде малка територия. Едрите земевладелци извън столицата държаха сериозните пари. С тези хора трябваше да говори. Техните пари искаше той, от тях очакваше да попълни армията си с войници

И така, кралят потегли с малоброен отряд заедно със своя изповедник епископ Уилям Аник, служил му вярно по време на целия престой във Франция и на чиито духовни напътствия Хенри много разчиташе. Напускайки Уестминстър в западна посока към Бристол, Аник яздеше непосредствено след краля. Оттам щяха да се отправят на север към блатистия Уелс — първо към Херефорд, а оттам към Шрусбъри.

Катрин се чувстваше изненадващо самотна без Хенри. Разбира се, Маргарет й правеше компания, но тя беше възрастна. Нищо не можеше да я разубеди да се отдели от Катрин и заедно с нея тръгна да празнува Великден в Лестър. А и съпругът й Томас беше още във Франция, за да брани интересите на брат си. Ето защо двете жени заедно поеха на път. Катрин така и не можеше да проумее защо Маргарет настоява да ги придружава ескорт от сто души, включително рицари, носачи, четирима певци и десет свещеници, както и Антон, кралският готвач.

В навечерието на Цветница ескортът им прекрачи прага на великолепната порта „Type“ на замъка „Лестър“ и Катрин с огромна радост видя, че Хенри ги очаква. Протоколът изключваше това емоционално публично посрещане, но в погледа му се четеше искрена радост и желание; не пропускаше да я докосва, да й шепне нежни слова и от време на време тайно стисваше палеца й в дланта си, което беше техен таен знак, че я желае.

И никой не се изненада, че кралят влезе с бързи стъпки в будоара й до спалнята, докато Гиймот и Трите Жо-Жо още разопаковаха сандъците и кутиите на своята кралица и й помагаха да свали дрехите от пътя.

— Вън! — разпореди се Хенри и плесна с ръце да побързат. — Излизайте — ухили се той широко. — Горя от нетърпение да съм със съпругата си. Вън!

Изгони ги от стаята, а те, кискайки се, неуспели дори да оставят на място гребените и огледалата, ги пускаха пътьом където им попадне. Господарката им, с разпусната по раменете коса, беше вече по долна риза и успя само да притисне ръце до гърдите си. Хенри завъртя ключа на стаята зад момичетата и облегна гръб на вратата.

— Катрин, изминаха само няколко седмици… но… — Той не сваляше поглед от нея, усмивката постепенно угасна на пребледнялото му от желание лице.

Тя протегна безмълвно ръце и той пристъпи напред.

— Мечтаех за този момент… — Хенри зарови лице в рамото й. — Представях си го, преживявах го. — Познатият аромат на лавандула го зашемети напълно.

— Не говори, моля те, Хенри. Нека просто те почувствам до себе си. Моля те, Хенри. Моля те… — поведе го тя към леглото.

Обзет от страст, той я облада стремително и макар че тя изви тяло към неговото с пламенност, сравнима с неговата, след това той изпита известно неудобство, че е бил по-груб и може би й е причинил болка.

— Катрин, прости ми. Не помня да съм изпитвал такова желание. Добре ли си? — попита той, легнал по гръб, все още задъхан, с ръка върху челото. — Сладка моя, моля те да ми простиш. Войниците понякога са истински грубияни.

Изтегната гола до него, Катрин въздъхна тежко, а лицето й се разтегна в усмивката на вечната жена, докато разглеждаше бродериите върху балдахина над тях.

— Милорд — почти тържествено заяви тя, — надявам се, не очаквате от мен да крача утре с процесията на Цветница!

* * *

Голяма част от дните на Страстната седмица кралското семейство прекара на колене, съблюдавайки религиозните ритуали за Великден в малката черква „Сейнт Мери де Кастро”.

Застанала до Хенри, Катрин проследи внимателно освещаването на мирото и ознаменуването на Светото причастие, а в неделята на Великден си позволи светотатствената мисъл, че със сигурност Бог най-сетне е доволен от молитвите й. Беше казала Attende Domine толкова много пъти, че със сигурност бе успяла да убеди Всевишния да се вслуша в най-горещото й желание да зачене наследник на трона на Англия.

Много скоро след това се наложи Гиймот и Трите Жо-Жо да прибират и опаковат отново дрехите й, защото, както обикновено. Хенри трудно стоеше на едно място и държеше да потеглят. Дворът щеше да се премести близо до Йорк, докато кралят и кралицата с неголям ескорт щяха да заминат на поклонение до Бевърли и Бридлингтън. Преди много години бащата на Хенри беше избрал за патрон на сина си свети Джон от Бридлингтън, а и той беше истински щастлив, че денят, в който духът на светеца се с преселил в отвъдното, 25 октомври, съвпада с празника на свети Криспин, деня, в който той бе спечелил най-важната си битка при Ажанкур шест години по-рано. Макар да отричаше яростно, че е суеверен, Хенри бе убеден, че дължи много на свети Криспин и на застъпничеството на свети Джон. Ето защо държеше при всяка възможност да посещава Бридлингтън.

Онова, което вълнуваше най-много Катрин, бе да има поне няколко дни почивка. Открай време не се чувстваше добре на път, но друсането и люлеенето на кралския екипаж я докарваше до състояние, много близко до това на морската болест, и тя се чувстваше много изморена. На следващата сутрин в Йорк я събудиха стъпките на оръженосеца на Хенри, който дойде да събуди господаря си. Хенри я целуна по челото и се оттегли в своята стая с човека. Катрин се надигна и разклати звънчето, което винаги стоеше до главата й, за да повика Гиймот, а тя неизменно се явяваше все едно по кое време на денонощието я викаше господарката й. Гиймот влезе в стаята минути по-късно и завари Катрин да повръща неудържимо.

— Божичко, Гиймот — продума младата кралица, докато камериерката държеше челото й. — Никога не ми е било толкова зле.

Момичето започна да прехвърля наум възможните причини. Най-голямата дъщеря от общо тринайсетте деца в къщи, тя често бе виждала майка си да повръща преди закуска, а след по-малко от година в дома им се появяваше ново бебе. Само че не искаше да буди надеждите на Катрин, поне не толкова скоро.

— Възможно ли е причината да е в английската храна, милейди? Или пък да не ви е добре заради дългото пътуване?

— Ще ми се да знам. Но докато не се почувствам по-добре, не мога да мисля за следващо пътуване в близките няколко дни.

— Елате, нека ви заведа до леглото — предложи момичето, докато подаваше чиста кърпа и розова вода, за да може Катрин да изплакне устата си. — Ще доведа лейди Маргарет, тя със сигурност ще знае какво да се направи.

— Да — съгласи се Катрин и се покачи във високото легло, завивайки се до брадичката. — Маргарет ще знае какво да прави.

Когато се върна отново в спалнята при нея, Хенри се изплаши от бледото лице на жена си. Дръпна настрани камериерката и попита:

— Какво става, Гиймот?

— Не мога да кажа със сигурност, Ваше Величество. Сега е по-спокойна, но преди малко й беше много зле.

— В такъв случай няма да тръгвам за Бевърли. Ще отида утре. Нищо не налага това да стане още днес. — Върна се пак при леглото и отстрани от челото на Катрин кичур влажна от потта й коса. — Не се тревожи, скъпа моя, ще кажа на Аник да изпрати вест в Бевърли и Бридлингтън, че отлагам посещението си. Най-добре да повикаме лекар.

Херцогинята на Кларънс завари Катрин облегната на възглавниците в леглото с опрени в брадичката колене да пие мляко с вино и подправки, което Гиймот й беше приготвила.

— Е, Катрин, мила моя, възможно е да си бременна — поздрави я Маргарет, минавайки веднага на въпроса.

— Бременна ли? — Катрин изглеждаше изненадана. — Със сигурност…

— Било ти е много зле тази сутрин, каза ми Хенри. Дори е поискал епископ Аник да повика лекар, за да сложи пиявици.

— Така е, но…

— Много се надявам пиявиците да не са нужни, макар че няма да ти навредят. А сега, кажи ми кога двамата с Хенри бяхте заедно в Лестър. Преди колко седмици?

— Но тогава беше Страстната седмица.

— Какво общо има това, което те питам, със Страстната седмица?

— Е…

— Да не искаш да кажеш, че освен месо си отказала на Хенри и друго? Не мога да повярвам, че си го лишила от неговите удоволствия.

— Не — отвърна Катрин с широко отворени очи.

Лицето на Маргарет се разтегна в широка усмивка. Тя гледаше с обич младата си снаха. Изглеждаше толкова дребна и малка в огромното легло, безпомощна някак, почти дете.

— Бебета се зачеват и по време на Страстната седмица, както и по всяко друго време на годината. Защо мислиш, че не бива? Та те са най-големият дар, който нашият Спасител дава на жената, особено когато тя е кралица.

Катрин само поклати глава. Кралица Изабо щеше да се окаже права. Беше прекарала твърде много време в компанията на монахини.

* * *

Хенри не можеше да си намери място от радост. Маргарет бе отишла да говори с него, за да му съобщи, че Катрин има много специална новина за него, която трябва сама да му каже. Той, естествено, беше наясно, че има само една ситуация, която е достатъчно важна, за да бъде Маргарет така тайнствена.

— Тя да не е…? Маргарет, да не искаш да ми кажеш, че тя може би е…? — Дори не смееше да произнесе думата.

— Нищо не казвам — ликуваща отговори Маргарет. — Макар да би ми доставило върховно удоволствие аз да съм носител на тази чудесна новина.

Хенри почти изтича вън от стаята, изгарящ от нетърпение да се види с Катрин.

— Катрин! Маргарет ми каза, че… Че може би… Че ти…

— Да, милорд — усмихна се тя. — По всичко личи, че ще имаме дете.

Хенри прекоси разстоянието между тях стремително и почти се хвърли отгоре й, за да я прегърне. Гиймот инстинктивно вдигна ръка, за да го спре.

— Ваше Величество! Внимавайте! Не бива да сте толкова буен.

— Разбира се, разбира се. Извинявам се. О, Катрин, не можеш да си представиш дори колко щастлив ме правиш! — Улови и двете й ръце и ги покри с целувки.

Катрин, която се чувстваше малко по-добре, реши да го подразни:

— Мисля си, че сега си най-щастливият мъж в Англия.

— Не, Катрин.

— Не ли?

— Аз съм най-щастливият мъж в целия свят! — Стисна отново ръцете й и изведнъж помръкна. — Ще бъде момче, нали?

* * *

Прекараха вечерта като истинско семейство със скромна вечеря в дневната на покоите си — Катрин, Хенри и Маргарет; присъстваха само Гиймот, която прислужваше, и двама от музикантите на Хенри. Маргарет не им обърна никакво внимание, дори не ги слушаше, развълнувано говореше за бебето, което щеше да се роди на Коледа. Всички знаци и знамения са благоприятни, не спираше да се вълнува тя, заченато бе вероятно в замъка „Лестър“, седалище на херцога на Лестър. Ще бъде чудесен младеж, велик крал, който ще продължи традициите на своя баща, на своя дядо и прадядо, мъдрия и могъщ Джон от Гонт. Хенри слушаше и направо грееше.

Облегната в своя стол, Катрин бе отпуснала ръце върху корема си. Със застинала на лицето усмивка, тя наблюдаваше щастливия Хенри и слушаше бъбренето на Маргарет, но някак разсеяно. Съзнанието й беше изпълнено с безпокойство. Надеждите и страховете на цялото кралско семейство на Англия бяха насочени към тази малка част от човечеството, която растеше в утробата й, ала имаше усещането, че я чакат изпитания. Въпреки времето, прекарано в двора, не можеше да се отърси напълно от възпитанието в манастира. Една фраза от Книга Битие звучеше в главата й: „с болки ще раждаш деца” (Светото писание, Книга Битие 3:16). Така и не сподели нито с Хенри, нито с Маргарет страха си от болката, но се питаше колко ли боли раждането на едно дете.

Легнаха си рано тази вечер и Хенри я държа нежно в прегръдките си, сякаш тя беше нещо много ценно. Преструвайки се на заспала, с отпусната на рамото му глава, Катрин безмълвно се молеше детето да е момче, за да може да даде на Хенри единственото, което той така отчаяно желаеше — наследник на трона. Щеше да изстрада Проклятието на Ева, за да се случи това, но пък и резултатът щеше да е връхната точка на всичко, за което тя и майка й бяха положили толкова усилия.

Кралят беше буден преди първи петли. Изтегли внимателно ръката си изпод главата на Катрин, за да не я събуди. Искаше му се да започне много рано този ден. Сега, когато по всичко личеше, че тя е бременна, за нищо на света не искаше да рискува здравето й. Налагаше се да направи поклонението без нея, но пък и сега повече от всеки друг път имаше нужда от закрилата на свети Джон и свети Криспин. Убеден беше, че те ще се погрижат детето да е момче.

* * *

Преди да тръгне, Хенри помоли сър Уолтър Хънгърфърд да остане с Катрин и Маргарет в Йорк, доверявайки му, че налице е допълнителна причина кралицата да получи неговата защита. Имаше пълно доверие на Хънгърфърд — зрял мъж над четиресетте. Предан на крал Хенри, така както бе верен и на баща му преди него, Хътърфърд беше кралски съветник и иконом на домакинството му от няколко години. Сър Уолтър се усмихна и го увери, че за него ще е чест и удоволствие да бъде отговорен за безопасността на кралицата и на херцогинята на Кларънс.

Сега вече Маргарет зае изцяло позицията на съветник на Катрин. Значително по-млада от майка й, все пак беше опитна жена. Кралица Изабо никога не се бе занимавала кой знае колко с образованието на дъщеря си нито по религиозни, нито по житейски въпроси, ето защо младата жена бе изненадваше невежа по отношение на тялото си и на процесите в него. Монахините в Поаси се бяха ограничили само до катехизиса и как да насочат мислите й към богопочитание. Осведомиха я, че според Божията воля жените всеки месец губят кръв, и я научиха и практически да се справя с това състояние, но иначе старателно избягваха да обсъждат с нея всеки друг аспект от женското тяло. Естествено Катрин добре знаеше как се зачеват децата, но пък нямаше никаква представа как бременността ще променя тялото й е течение на времето.

Ето защо тя обсипваше Маргарет с въпроси, на които херцогинята, искрено зарадвана от перспективата Катрин да носи дете, което ще стане наследник на трона на Англия, а след време и на Франция, гледаше да отговаря по най-подходящ начин.

Въпреки сутрешните неразположения времето минаваше бързо за Катрин, докато Хенри беше на път, и много скоро пристигна конник в кралска ливрея с вестта, че поклонението е завършило и групата се прибира на следващия ден. Катрин реши, че ще приготвят специално пиршество по този случай, още повече че имат още една причина да празнуват. Бяха говорили доста свободно на вечерята пред двамата музиканти на Хенри и слуховете за нейното състояние вече пълзяха в двора. И все пак нямаше официално обявяване на нейната бременност и тя смяташе, че е много подходящо това да стане сега. Двете с Маргарет повикаха кралския готвач, за да обсъдят менюто. Следващият ден беше четвъртък, ден, в който бе разрешено месо, а известно бе, че Антон предпочита да готви дивеч. Наистина наближаваше краят на ловния сезон, но французинът пазеше парче еленско месо, отлежавало вече двайсет и един дни, и смяташе да приготви плешката на бавен огън с вино и да я поднесе със сос от хвойна. Смяташе да предложи и пилешко, за съжаление сезонът на гроздето бе отминал, тъй като обичаше да сервира пиле, пълнено с гроздови зърна. Но пък, от друга страна, беше сезонът на агнешкото — младо и много вкусно. Щеше да опече две или три животни, в зависимост от размерите им и… За този специален случай, защото и той беше чул слуховете и знаеше какъв е поводът за празненството, щеше да е много щастлив да поднесе паун с подправки.

— Но вие, милейди, не бива да го носите до масата — предупреди той, размахвайки драматично пръст, — какъвто е обичаят за англичанките. Mais non! Ще е твърде тежък. Прекалено тежък за вас сега, когато сте… Как да кажа… enceinte! (фр. — бременна)

— О, Антон! — засмя се Катрин, преструвайки се на възмутена. — Не бива да го казвате на никого. Все още е тайна!

— Няма тайни за Антон — потупа той носа си отстрани. — Антон всичко знае! Лично ще носи паун на масата. — Той демонстрира как ще го направи, покланяйки се театрално. — Ще е красив, най-красивият, който някога сте виждали. Негово Величество кралят ще се чуди и мае колко е голям, колко много цветове има опашката. А колко само ще е вкусен… — Тук той спря, за да целуне върховете на пръстите си по типично френски маниер. — Ммм… Божествено!

Естествено, приеха предложенията му, искрено развеселени от смешното му поведение и от грешките в езика му.

Антон се оттегли в своето царство — кухнята, където беше истински тиранин.

* * *

Хенри и малобройният му ескорт бяха стигнали Уикстън, където щяха да пренощуват в последната вечер от поклонението си, преди да изминат оставащите двайсет мили от пътешествието си и да се приберат в Йорк. Скоро след залез слънце Хенри се оттегли, за да може да тръгне още призори на следващия ден и да прегърне час по-скоро Катрин. Катрин, която носеше в утробата си наследника на неговия трон. Беше отправил горещи молитви към свети Джон от Бридлингтън да помогне на жена му да роди син и знаеше, че светецът няма да го изостави.

Открай време при най-лекия звук нощем Хенри посягаше към меча си и имаше чувството, че е спал само няколко минути, когато чу приглушен шепот и нечии стъпки пред вратата на стаята си. Миг по-късно вече беше на крак.

— Какво става? — попита той, отваряйки вратата. — Какъв е този шум?

Стражите отвън се опитваха да удържат пратеник в кралска ливрея. Дрехите на човека бяха раздърпани, а ботушите му — натежали от калта по пътищата.

— Моля да ми простите, Ваше Величество — промърмори стражът. — Опитахме се да бъдем по-тихи.

— Добре, добре. Какво има?

— Този човек твърди, че носи известие за вас, сир, от херцога на Глостър. Настоява да ви го връчи лично. Не можело да чака до сутринта. Твърди, че язди от десет дни без почивка, за да ви открие.

— Откъде идваш? — попита кралят, докато човекът се опитваше да се освободи от кожения ремък на чантата, напъхана под мишницата му.

— От „Уиндзор“, Ваше Величество. На кон съм от първи април и пристигнах колкото се може по-бързо. Изтощих осем коня, да ви призная…

— Добре, човече, добре. Върви в кухнята. Някой от стражите ще ти покаже къде е. Нека те нахранят и си почини тази нощ. На сутринта ще се погрижа да бъдеш добре възнаграден за труда. Стража, върви с него. Оставете двама души пред вратата и ми донеси още свещи.

Хенри влезе обратно в стаята и дока го разчупваше печата, ритна с крак вратата. Обзе го лошо предчувствие. Ръцете му трепереха и думите заиграха пред очите му. Светлината, която идваше от факлата в стената над камината, не беше достатъчна.

Много скоро стражът се върна с две запалени восъчни свещи и ги постави на масата. Поклони се и напусна стаята заднешком. Хенри разгъна писмото върху масата и подреди свещите така, че да осветяват написаното.

Не мина и минута и мъжете отвън чуха вледеняващ кръвта звук. Не беше нито вик, нито вопъл, а по-скоро вой на животно, попаднало в капан, вой на огромно страдание. Двамата мъже пред вратата се спогледаха.

— Най-добре да повикаме епископ Аник — рече единият. — Явно новините са лоши.

Уилям Аник завари Хенри с лице, захлупено върху масата.

— Господарю, какво има? Стражът ми каза, че сте получили съобщение…

— Томас… — потрепериха раменете на краля. — Томас — гласът му заглъхна. — Брат ми Томас…

— Херцогът на Кларънс?

Хенри вдигна пребледнялото си лице.

— Убит — промълви той. — Да, херцогът на Кларънс. Моят брат Томас. Мъртъв е. Още преди Великден. А аз нямаше как да знам. Докато съм бил в Лестър, в Бевърли и Бридлигтън. Можех поне да се помоля за душата му. Мъртъв е от толкова време… а аз нямах и представа!

— И как можехте да знаете? Той е във Франция.

— Беше във Франция — поправи го Хенри едва чуто. — Пазеше мира там, грижеше се за моите интереси. Трябваше да се досетя, че французите няма да зачитат мирния договор. Човек не може да им има доверие. Трябваше да го знам. Да доведа Томас у дома. И тогава той още щеше да е… Божичко, щеше да е…

— Как се е случило, милорд?

Хенри мълчаливо му подаде писмото. Епископ Аник прочете краткия текст. Съобщаваше се, че братът на Негово Величество Томас, херцогът на Кларънс, е загинал на двайсет и втори март в битка с френско-шотландски отряд при Боже ан Анжу. Врагът бил далеч по-многоброен и англичаните загубили. Писмото завършваше с молбата вестта за смъртта на съпруга й да бъде предадена на Нейна Светлост херцогинята на Кларънс.

— Как ще й кажа? — прошепна Хенри. — Какво мога да й кажа?

Епископ Аник мълча дълго.

— Може би аз трябва да й съобщя — продума най-сетне той. — Няма да е лесно, но ще направя каквото мога. — Той се прекръсти бавно. — Херцогинята е дълбоко религиозна. Ще разбере, че такава е била Божията воля.

* * *

Антон следеше как върви печенето на агнетата. Кухнята в Йорк не беше много по вкуса му, но той беше толкова щастлив от хубавата вест, свързана с господарката му, че бе готов да се примири с всички неудобства, само и само да участва както подобава в празненството по случай обявяването на нейната бременност. Собственоръчно украсяваше пауна и от време на време отстъпваше назад, за да прецени резултата на творчеството си. Трябваше само да намери място на тези две пера за опашката…. При поредното отдръпване назад настъпи някого зад себе си.

— Quel cretin! (ама че кретен — фр.) Махни се, глупако… — Антон млъкна и се обърна да види кой му пречи. — О, сър Уолтър! Много се извинявам. Помислих, че е някой от миячите на съдове, дето непрестанно се мотаят в краката ми… — Така и не довърши, забелязал изражението на сър Уолтър Хънгърфърд. — Какво се е случило?

— Нещо ужасно. Наистина ужасно! Кралят не се е прибрал. Останал е в замъка „Понтефракт“. Епископ Аник се завърна и донесе страшната новина. Искам да те предупредя, че няма да има празненство, няма да има угощение. Братът на краля, херцогът на Кларънс, е загинал в битка при Анжу.

— Mon Dieu! (Боже мой! — фр.)

— Епископ Аник е при лейди Маргарет сега. На дамите от кралското семейство в момента изобщо не им е до ядене, макар че останалите от домакинството ще трябва да се нахранят, така че приготвеното от теб няма да се похаби. Може би все пак ще намериш кого да нагостиш с агнешкото. Знам колко труд положи.

Сър Уолтър се обърна и напусна кухнята. Антон се прекръсти и въздъхна. Огледа огромното количество храна, приготвено и готово за сервиране — хлябове, салати, зеленчуци, сосове и пюрета, плодове, накиснати във вино с подправки, желета, плодови пити и сирена. Дългите маси покрай стената се огъваха под тежестта на това изобилие.

Антон отвори вратата на кухнята. Отвън се виждаше обичайната тълпа от просяци и бедняци, които чакаха да получат остатъците от кралската трапеза. Антон отстъпи настрани и ги пусна в кухнята.

— Entrez mes amis (Влезте, приятели — фр.) — покани ги той. — Тази вечер ще хапнете като крале.