Скандал

10

След прочита на последната воля на баща му, Дом изчезна. Ан го зърна да се отдалечава от къщата, яхнал един от ловджийските коне на имението. Препускаше не към парка с неговите многобройни, удобни за езда пътеки, а към далечните хълмове. Ан въздъхна — знаеше, че в душата му цари смут.

Не можеше да не съжалява Кларис — както заради трудното положение, в което се бе озовала, така и заради унижението, на което я бе подложил Филип, макар и мъртъв. Но не беше изненадана от постъпката му. Още преди години бе доловила, че отношенията помежду им далеч не са само това, което изглеждат.

Към Дом обаче тя не искаше да изпитва нито съжаление, нито каквото и да било друго. Но беше състрадателна по природа, а той току-що бе загубил баща си. Щеше да й бъде много трудно да се отнася към него с хладна сдържаност, особено след шока, който му бе поднесъл Филип със своето завещание. И все пак беше твърдо решена да го стори.

Беше се затворила в просторния кабинет на управителя, който бе превърнала в свой още преда година и половина. Но й беше изключително трудно да се съсредоточи върху книжата и сметките.

Свали очилата за четене с треперещи ръце. Дом искаше да спи с нея, за да получи наследник. Колко долно от негова страна! Изобщо не я бе грижа, че съгласно закона той имаше пълното право да иска наследник и че самата тя бе морално задължена като негова съпруга да му роди син.

Как бе могла да свали предпазния си щит дори за миг? Това, че бе допуснала Дом в леглото си, беше най-голямата глупост, която бе сторила в последните четири години. Нямаше му доверие — и ето че се бе оказала права.

Ан покри лицето си с ръце.

След миг успя да се поуспокои. Може би нямаше да се поддаде на чара на Дом, ако не беше толкова разстроена от внезапния пожар. Все още й бе непонятно как двете свещи са могли да паднат. Дали не ги е съборила самата тя в съня си с някое рязко движение? Това бе единственото обяснение, защото преди лягане се бе уверила, че всички прозорци на стаята са затворени. Нямаше как пожарът да е пламнал от силен порив на вятъра.

Тя прогони мисълта за инцидента от съзнанието си. Имаше по-важни неща за вършене. Внезапната смърт на Филип бе объркала ежедневието й. Беше изостанала с воденето на сметките на имението.

Струваше й много усилия да съсредоточи погледа си, който постоянно се отклоняваше към прозореца, върху цифрите в счетоводната книга. Но числата отказваха да се събират, умножават и делят. Накрая Ан отчаяно захвърли книгата настрана с тихичко измърморена ругатня, съвсем неподхождаща на една дама.

За нейно облекчение на вратата се почука. Първата й мисъл бе, че това е Дом.

— Влез — извика тя.

В стаята влезе Фелисити.

Ан трепна. Появата на братовчедка й беше неочаквана. Фелисити не бе дошла да я поздрави нито на погребалната служба край гроба, нито после, в къщата. Ан не бе разговаряла е нея от четири години — от онази ужасна нощ, в която двете семейства бяха открили нея и Дом в градината и ги бяха откъснали един от друг.

Но това се бе случило много отдавна. За тези години Ан се бе омъжила за Дом, беше изоставена от него, бе пораснала. Фелисити също се бе омъжила, а отскоро беше вдовица. Внезапно сърцето на Ан се изпълни с надежда. Как й се искаше Фелисити да е дошла, за да сложи край на миналото и да възроди старото им приятелство от детинство. Точно в този момент повече от всякога се нуждаеше от добра приятелка.

— Здравей, Ан — каза Фелисити.

Тонът и изражението на лицето й ясно показаха на Ан, че надеждите й са били напразни.

— Здравей, Фелисити. Каква изненада.

— Сигурна съм, че е изненада. — Фелисити не свали ръкавиците си. Носеше тъмночервена рокля, която навярно бе красива вечер, но на дневна светлина изглеждаше прекалено крещяща. И все пак Фелисити бе златисторуса и изумително красива — както винаги. В сравнение е нея Ан се чувстваше дребна, семпла и простовата. Както винаги.

— Всъщност дойдох да видя Дом. Знаеш ли къде е? — попита Фелисити с пренебрежителен тон.

Ан се изправи бавно, но остана зад писалището.

— Какво искаш от съпруга ми? — чу се тя да казва и моментално се изчерви от думите си.

Фелисити сви рамене.

— С него сме стари приятели. Може би искам да си побъбрим за миналото.

В съзнанието на Ан светна предупредителна лампичка. Трудно можеше да се каже, че Фелисити и Дом са стари приятели. Фелисити бе отхвърлената от него годеница… и много красива вдовица. Не беше в реда на нещата да посещава сама който и да е джентълмен. Не беше в реда на нещата да посещава Дом. Ан съзря блясъка в тюркоазените й очи.

— Дом излезе — каза тя някак твърде рязко.

— Така ли? Нима пак успя да го прогониш? Толкова бързо?

— Държиш се нелюбезно, братовчедке.

Фелисити се усмихна, или по-скоро оголи зъбите си. Предните два лекичко се застъпваха.

— Нима? О, как можах да забравя колко любезно бе от твоя страна да прикоткаш Дом в градината в навечерието на сватбата ми с него!

Ан усети, че се изпотява.

— Фелисити, още тогава казах, че съжалявам. С радост бих го повторила и сега.

Този път Фелисити не се и опита да се усмихне.

— Но не съжаляваш, Ан. Ти си маркиза Уейвърли, графиня Кемптън и Хайглоу, баронеса Фелдстоун. Ти си виконтеса Лион. Един ден ще бъдеш херцогиня Ръдърфорд. При това — гласът й стана писклив — съумя да отстраниш Дом от собствения му дом. Сега Уейвърли Хол е твоя. Така че не ми казвай, че съжаляваш!

Ан застина. Явно Патрик бе казал на сестра си за завета на Ръдърфорд.

Предпочиташе да не го бе правил, но вината навярно беше нейна, защото бе пропуснала да го помоли да запази това в тайна. Тя вирна лекичко глава.

— Права си, Фелисити. Не съжалявам. Сега ме извини, но имам важни дела, които изискват вниманието ми. Може би е време да си вървиш.

Фелисити обаче не помръдна.

— Не преставаш да ме изумяваш, Ан. Първо се правиш на уличница с Дом, сетне се правиш на мъж. Нищо чудно, че толкова бързо е загубил интерес към теб.

Ан се вцепени. Думите на Фелисити я нараниха жестоко. Знаеше, че е безкрайно далеч от съвременния идеал за жена. На мода бяха закръглените, синеоки блондинки като братовчедка й, особено онези, които умееха да флиртуват и да рисуват с акварелни бои. Ан отдавна знаеше, че интересът към книгите и конете е твърде несвойствен за една истинска дама. Както и интересът й към имението… и смелостта й да го управлява добре.

Но за нея това бе предизвикателство, което й носеше истинска наслада. Предизвикателство, от което тя не искаше, не можеше да се откаже. И все пак Фелисити сигурно бе права. Беше не само дребна, семпла и простовата. Беше неженствена и навярно това бе истинската причина Дом да я изостави още преди години.

За да се върне чак сега и да иска наследник.

Ан наведе глава, за да скрие болката си от Фелисити. Но нямаше да се отдава на самосъжаление. Животът й бе много добър, макар и без мъжа, когото някога бе обичала.

Но Фелисити се засмя.

— Изобщо не си се променила, Ан. Все още си едно странно, непохватно момиченце.

Гняв се надигна в гърдите на Ан. Но тонът й остана учтив и овладян.

— Ти обаче си се променила, Фелисити.

— Да, така е. Сега съм богата вдовица, смятана за една от най-големите красавици във висшето общество.

Ан беше убедена, че това е самата истина.

— Знам, че не си ми простила за това, което се случи тогава в градината и за това, че се омъжих за Дом. Също така съзнавам, че си твърде дребнава, за да ми простиш някога, въпреки че животът ти се е наредил, както сама изтъкна, толкова добре. Но наистина желая помежду ни да има мир.

Фелисити вдигна светлите си вежди.

— Да ти простя! О, стига, за каква прошка говорим, скъпа Ан? Омъжих се за богат човек, докато ти, макар че се омъжи за наследник на херцогство, беше зарязана от него, с което той показа на целия свят, че се е оженил за теб само защото не е имал друг избор. Всички знаят, че ти го подмами в градината и го съблазни, за да го принудиш да се ожени за теб, Ан. Но за разлика от останалите, които те смятат за безскрупулна американка, способна на всичко, за да осъществи долните си планове, аз знам истината. Знам, че си влюбена в Дом още от дете. Знам колко беше смазана, когато той избра мен вместо теб. И знам колко си била смазана, когато те е изоставил още на следващия ден след сватбата. Чудя се дали Дом въобще щеше да си направи труда да се върне, ако Филип не беше умрял. — Фелисити отметна глава назад и се засмя. — Никога не съм изпитвала към теб нищо друго, освен съжаление, Ан. Така че сама виждаш — всъщност няма за какво да ти прощавам.

Колко жестока беше Фелисити! Времето изобщо не я бе променило. Ан бе готова да й отвърне както подобава, но се въздържа, за да не започва унизителна кавга. Пък и щом бе преживяла жестокостта на Дом, щеше да преживее и подлото, оскърбително държание на Фелисити.

Тя пое дъх, за да събере сили.

— Фелисити, време е да си тръгваш.

Братовчедка й сви рамене.

— Ще почакам Дом в къщата.

— Той излезе да язди. Нямам представа кога ще се върне.

Фелисити се засмя.

— Нямам нищо против да го изчакам, Ан. Вече предадох на Дом съболезнованията си, но още не съм го утешила. Толкова време вече чакам да го сторя.

Ан гледаше втренчено жената в ярката червена рокля. Едва когато Фелисити най-после си тръгна, тя се отпусна на стола и се вкопчи в ръба на писалището. Братовчедка й се бе изразила съвсем ясно. Сега тя беше вдовица и бе хвърлила око на Дом.

Очевидно беше решена да го подмами в леглото си и Ан не се съмняваше, че ще успее. Твърде добре си спомняше заплахата на Дом. Беше й казал съвсем открито, че ако продължава да го отблъсква, е напълно възможно да го принуди да потърси друга жена.

Обзе я ужас. Целият й грижливо подреден живот се сриваше неудържимо.

И, което бе още по-лошо, в паметта й съвсем ясно изплуваха заплахите на Фелисити, отправени преди четири години.

Беше обзета от пълен екстаз. И в следващия миг — от пълно объркване.

Дом се дръпна рязко от нея. Ан остана да лежи на тревата, без да разбира нищо — докато не чу приближаващите се гласове. Един от тях бе пискливият, гневен глас на леля й.

— Ан, бързо, ставай, някой ни е видял! — припряно каза Дом, като я изправи на крака и придърпа роклята й надолу. Сетне започна бързо да запасва ризата си и да закопчава панталоните си.

Ан премигна замаяно, неспособна да помръдне. Тялото й беше натежало, чуждо.

Дом изруга и дръпна корсажа й нагоре, но той беше разкъсан и не можеше да застане на място.

— Хвани го с ръка — изсъска той.

Ан се подчини и в същия миг в градината нахлу Една Колинс, следвана от Филип Сейнт Джордж и херцог Ръдърфорд. Щом ги видя, Една се закова на място толкова рязко, че двамата мъже се блъснаха в нея. Но тя бе едра и здрава жена и не помръдна. Стоеше и гледаше Ан с ококорени очи.

Обзета от ужас, Ан притисна ръце към гърдите си и залитна крачка назад. Дом пристъпи пред нея, без да каже и дума.

Ан започна да трепери. В гърлото й бе заседнала буца, която заплашваше да я задуши.

— О, Господи! — прошепна ужасено Една.

Филип мълчеше и гледаше Ан и Дом с пълно изумление.

— Дом! — изрева Ръдърфорд, като пристъпи напред, сграбчи го за раменете и го разтърси. — Какво, по дяволите, става тук?

Минаха няколко мига, преди Дом да отговори. Стори го с леден тон.

— Очевидно току-що сторих немислимото.

Една изпищя, хвърли се напред, стисна болезнено китката на Ан и я дръпна напред.

— Кучка! Пачавра! Ето как ми се отблагодаряваш за всичко, което ти дадох! — извика Една.

Едва сега Ан си даде сметка какво става, какво престъпление бе извършила. Фелисити беше сгодена за Дом. Ан го обичаше до лудост, но това не оправдаваше ужасяващите волности, които му бе позволила, и то по време на празненството по случай годежа му с братовчедка й. Беше ужасена. Прилоша й. Горещи сълзи на срам изпълниха очите й. Не знаеше какво да каже, какво да направи. Погледна безпомощно към Дом. Той също я гледаше. Изражението му бе сурово, а кехлибарените му очи — неразгадаеми.

Тогава се чу задъханият глас на Фелисити, която тичаше към тях, следвана от Патрик, Кларис и баща си Джонатан.

— Мамо, мамо, какво става? О, Господи! — извика тя, като се закова на място и се втренчи в Ан и Дом.

Джонатан веднага я прегърна. Фелисити се извърна към него, облегна глава на гърдите му и се разрида.

— Аз… съжалявам — прошепна съкрушено Ан. По бузите й се стичаха сълзи.

— Пачавра! Пачавра! — изкрещя Една, вдигнала юмруци.

— Стига! — предупредително каза Дом. Челюстта му бе стисната.

Една не го и погледна; гледаше само към Ан.

Ан тихичко плачеше. Изпитваше непоносима болка.

— Тази нощ ти стори предостатъчно. Ела с мен веднага — каза на внука си Ръдърфорд с тон, на който нито един мъж не би могъл да не се подчини. Сетне погледна Една студено и властно. — Ан едва ли може да бъде винена. Внукът ми ще поеме цялата отговорност за всичко, което направи. Утре със сигурност ще можете да говорите с него. А сега ви предлагам да си вървите. Без да минавате през къщата. — Той наклони глава, после се обърна и пое към ярко осветеното имение. Ръката му все още стискаше рамото на Дом. Филип и Кларис тръгнаха след тях.

Ан пристъпи след Дом, който бе почти повлечен от дядо си напред. Дом хвърли последен взор към нея през рамо. Погледите им се срещнаха, сплетоха се.

Ан понечи да тръгне след него. Не искаше Дом да я оставя. Но Една бързо я скастри.

— Долна малка кучка! — изкрещя тя и я зашлеви с всичка сила през лицето.

Ан извика от болка. Дланта на Една още веднъж изплющя върху бузата й като камшик. Ударят я повали на земята. Но когато Една се наведе над нея, за да я удари за трети път, Ан не направи никакъв опит да се защити. Знаеше, че заслужава да бъде наказана.

Никой от останалите не помръдна, за да й помогне. Най-накрая Една престана да я удря. Дишаше тежко, изморена от енергията, която бе вложила в побоя.

— Докарай каретата, Патрик. Прибираме се у дома. — Леденостуденият й поглед прониза Ан. — Знаех си аз. Знаех, че си досущ като майка си — изсъска тя. Сетне се отдалечи, оставяйки Ан сама с Фелисити.

Ан погледна умолително братовчедка си.

— Фелисити… — прошепна тя с мъка. Устната й беше разцепена. — Съжалявам. Но аз обичам Дом. Знаеш това.

— Мразя те — озъби й се Фелисити. — И ти обещавам, че ще ти отмъстя, дори това да е последното нещо в живота ми.

Ан трепна.

— Ще съжаляваш, Ан — извика Фелисити. — Дяволски ще съжаляваш!

Дом препускаше миля след миля, прелитайки над оградите от жив плет, каменните дувари и поточетата, които се изпречваха на пътя му. Беше превъзходен ездач, а и бе избрал най-добрия кон от конюшнята. Затова в бързата му, стремглава езда нямаше и следа от лекомислено безразсъдство. Беше по-скоро брилянтно изпълняван, жив танц на човек и кон, слети в едно в съвършен синхрон.

Най-накрая Дом укроти червеникавокафявия жребец и скочи от гърба му. Погали потната му шия и го обсипа с гальовни слова на напълно заслужена похвала. Животното, което очевидно разбираше, че е изнесло прекрасно изпълнение, изпръхтя и близна ръката на ездача си.

Дом го поведе бавно през ливадата. В далечината, сред полята, разсечени от огради от камък и жив плет и изпъстрени е пасящи коне и крави, се виждаха многобройните бели постройки в двора на имението, конюшните и червената тухлена къща с грамадните й бели колони. Сърцето му се сви.

С един скок той възседна отново коня и го подкара към къщата, потънал в мисли за всичко, което се бе случило, откакто бе пристигнал у дома, само за един-единствен ден. Вече слизаше от седлото, когато видя Фелисити да тича към него, облечена в ярка червена рокля. Появата й го раздразни и Дом се съмняваше, че ще успее да го прикрие.

Фелисити се усмихна.

— Добро утро, Дом. Надявах се да те видя, преди да си тръгна.

— Добро утро.

Той остави жребеца на един от конярите, като му нареди да разходи животното още десетина минути, преди да го почисти и прибере, Фелисити мушна малката си ръка в ръкавица под лакътя му и тръгна с него към къщата.

— Отбих се да видя Ан — каза тя.

Дом я погледна.

— Нямах представа, че двете е нея все още сте приятелки.

Фелисити се усмихна. Полите на роклята й погалиха крака му.

— Разбира се, че сме приятелки. Та ние сме братовчедки, не помниш ли? Нали не смяташ, че след всичките тези години все още й се сърдя?

Той я погледна право в очите.

— Всъщност точно така смятах.

Фелисити се ококори.

— Ти не си никакъв джентълмен — каза тя с престорено възмущение.

— И нямам амбиция да бъда такъв — спокойно отвърна Дом. Клепките й се спуснаха, сетне се отвориха отново.

— Да, знам. Всички знаят. Откритото ти презрение към общоприетите правила е ужасно вълнуващо, Дом — каза тя тихичко.

Той се засмя.

— Хайде, Фелисити, няма нищо вълнуващо в един мъж, който е толкова погълнат от своите имения и състезателни коне, че не му остава време дори да ходи по балове.

— С удоволствие бих разгледала твоите коне — прошепна Фелисити. Беше се облегнала на ръката му.

Думите й го развеселиха.

— Нима?

— Да. Толкова много съм слушала за прекрасните ти конюшни. — Тя задържа погледа му. — Може би ще ме заведеш да ги видя?

Устните му се изкривиха в кисела усмивка. Отлично знаеше какво иска да прави Фелисити в конюшнята му, и то нямаше нищо общо е конете. Дори ако не се бе върнал при съпругата си, дори да нямаше любовница в града, пак щеше да откаже. Не харесваше Фелисити. Никога не я бе харесвал — дори когато беше взел решение да я направи своя съпруга. Тогава по-скоро го бе заинтригувала идеята да слее своята конюшня с коневъдната ферма на Колинсови.

— Премествам конюшнята си тук — каза той. И това бе самата истина. Беше го решил тази сутрин.

— Кога ще пристигнат конете ти?

Дом я погледна.

— След няколко дни.

Фелисити се усмихна и притисна ръката му към пищната си гръд.

— Тогава ще мога да ги разгледам тук.

Той наклони глава настрани.

— Сигурен съм, че ще останеш разочарована.

Тя му се усмихна.

— Ти не си в състояние да ме разочароваш, Дом.

Дом понечи да й отговори, но в този миг видя съпругата си да излиза от кабинета на управителя и да застава на предната веранда, вперила поглед в тях. Беше скръстила ръце пред гърдите си. Не се усмихваше.

Здравей, Ан — весело подвикна Фелисити. — Дом и аз тъкмо си бъбрехме.

— Виждам — сковано отвърна Ан.

— Фелисити прояви внезапен интерес към състезателните ми коне — каза Дом, без да откъсва очи от нея.

— Разбирам.

— Дом ще ми ги покаже, когато пристигнат. Решил е да премести конюшнята си тук — обясни жизнерадостно Фелисити.

— О, така ли?

— Днес заминавам — смутено каза Дом. — Но ще се върна възможно най-бързо.

Ан сви рамене, сякаш да покаже, че й е напълно безразлично.

— Ан е заета е книгите си — засмя се Фелисити. — Нали, Ан?

Ан не каза нито дума повече. Стиснала здраво устни, тя обърна гръб и на двама им и се отправи обратно към кабинета си. Дом очакваше, че ще затръшне вратата след себе си. Тя не го стори.

Той изруга тихичко и измъкна ръката си от здравата хватка на Фелисити.

— Наистина не те разбирам, Дом. Как издържаш с такава съпруга? Такава е мъжкарана! Не познавам нито една дама, която би се осмелила да управлява имение.

Дом трепна.

— Ан изобщо не е мъжкарана. Но чувам, че се справя отлично с управлението на имението.

— И одобряваш това?

— Не бих казал, че не одобрявам. — Това не бе вярно. Истината бе, че се гордееше с нейните интереси и способности, въпреки че бяха доста ексцентрични.

— Но не може да си доволен от постъпката на дядо си — приглушено каза Фелисити. — Мили Боже, та Уейвърли Хол ти се пада по наследство от баща ти! Ако бях на твое място, щях да съм бясна на Ан.

Дом се спря.

— Откъде знаеш за завета? — Сега той беше бесен. Щом това се разчуеше, щеше да стане обект на безкрайни подигравки.

Фелисити не сваляше поглед от него.

— Съжалявам, Дом. Брат ми ми каза.

— Патрик! — възкликна Дом, пламнал от гняв. Дяволски добре знаеше кой е казал на Патрик за завета. Нима Ан бе решила да го направи за посмешище?

Ако тяхната „дружба“ все още не беше приключила, сега вече щеше да приключи. Дом можеше да се примири с много неща, но не и с една невярна съпруга.

— Брат ми си пада по жена ти — отбеляза Фелисити.

Той рязко се извърна към нея.

— Да, това просто се набива на очи.

Яростта в тона му не смути Фелисити. Очите й бяха широко ококорени, невинни. Гласът й бе по детски звънлив, невинен.

— Дом, мисля, че Ан е доста хлътнала по него.

Дом стисна челюст.

— Фелисити, съпругата ми не те засяга.

— Той прекара последните четири години в провинцията — небрежно каза Фелисити. — Какво може да търси един ерген толкова време на село? Не познавам неженени мъже, които да стоят постоянно в провинцията; всички идват в града поне за балния сезон. Но не и Патрик.

— Те са приятели, нищо повече — заплашително каза Дом.

Очите й се ококориха още по-широко.

— Дом, нима вярваш на това? Точно ти?

Наистина звучеше абсурдно и не беше за вярване. Но Дом бе прекарат нощта е Ан и знаеше, че само допреди няколко часа тя все още бе девствена. Естествено, не можеше да каже това на Фелисити. Питаше се обаче дали Ан желае Патрик… по начина, по който той я желаеше.

— Съпругата ми е дама — строго каза Дом. — И е грозно от твоя страна да се опитваш да я опетниш.

— Просто си помислих, че може да си наясно какво става тук.

— Нищо не е станало — сряза я мрачно Дом. Щом Фелисити вярваше в обратното, всички останали несъмнено също смятаха така. — Може би е по-добре да обърнеш внимание на собственото си поведение, Фелисити, вместо на поведението на Ан.

От устните й се изтръгна смаяно възклицание. Той се усмихна подигравателно.

— Сигурно не смяташ, че след като оскърбяваш съпругата ми, аз ще стоя и кротко ще слушам обидите по неин адрес?

Фелисити пусна ръката му.

— Нямах представа, че си толкова привързан към съпругата си — извика тя. — В края на краищата, ти беше този, който я заряза сама тук, в провинцията, в продължение на четири години.

— Тогава си сбъркала — каза Дом.

Фелисити се изчерви.

— Дом, съжалявам. Просто се опитвам да бъда твоя приятелка.

Погледът му срещна нейния поглед.

— Не мисля така, мадам. Сега, ако ме извините, струва ми се, че има някои неща, които трябва да обсъдя насаме с Ан.

Фелисити го зяпна слисано.

Дом се обърна и срещна погледа на жена си, застанала до прозореца на кабинета. Стоеше като вцепенена, е пребледняло лице, но сините й очи святкаха.

Никой от двама им не забеляза, че очите на Фелисити също святкаха яростно.

Ан се върна при писалището си, седна и се зае да преглежда някакви цифри. Чу как Дом влезе в кабинета и се спря на прага, но в продължение на няколко минути се правеше, че не го забелязва. Накрая вдигна поглед.

— Мен ли търсиш?

Тонът й беше делови. Но пред очите й беше Фелисити, хванала Дом под ръка, притиснала едрата си гръд към него, усмихната.

— Да, всъщност… да.

Ан вдигна отново очи и хладно го изгледа изпод вежди. Напомни си, че трябва да бъде сдържана и да запази самообладание.

Дом продължаваше да стои на прага, облегнат на рамката на вратата. Нехайство лъхаше от позата му. Но не и от очите му.

— Реших да отида до Лондон, за да докарам конете си тук.

— О! Значи наистина смяташ да останеш? — Тонът й беше подигравателен.

Погледът му потъмня.

— Струва ми се, че бях повече от ясен по този въпрос — каза той съвсем тихо. — Снощи.

Ан се изправи рязко. Беше поруменяла.

— Губиш си времето, ако останеш тук.

Дом вдигна вежди.

— Нима? — Сега той й се подиграваше. — Не бих казал, че миналата нощ беше загуба на време за мен.

Тя сви юмруци.

— Няма да спя повече с теб, Дом.

Дом не каза нищо.

Ан събра кураж и продължи:

— Бих желала да се разберем като цивилизовани хора по въпроса за нашия брак. — Когато видя, че той продължава да я гледа безмълвно, тя добави: — Той трябва да си остане чисто формален.

Дом все още мълчеше. Но златистите му очи се бяха присвили до две тесни топазени цепки.

— М-много брачни двойки сключват подобни споразумения. С-сигурна съм, че знаеш това по-добре от мен. — Ан отстъпи крачка назад. Сега Дом се усмихваше и усмивката му бе заплашителна. — Н-няма ли да кажеш нещо?

— Не.

Тя си пое дъх.

— Не бях ли достатъчно ясен? — процеди през зъби той.

— Не можеш да ме принудиш да спя с теб! — извика Ан.

Дом отново се ухили.

— Нямам намерение да те принуждавам да вършиш каквото и да било, мадам. Но определено възнамерявам да спя с теб.

— Но аз не те желая! — извика отново тя.

— Кого се опитваш да заблудиш? — тихичко попита Дом.

— Вън!

Той се отдели от стената и за ужас на Ан се отправи към нея. Не се спря, докато не стигна до писалището. Там се наведе напред, подпрял длани на плота. Сега двамата бяха тъй близо един до друг, че носовете им почти се докосваха. Но Дом бе толкова по-едър от нея, че Ан се почувства дребна, слаба, безпомощна.

— Желаеш ме не по-малко, отколкото те желая аз.

— Не е вярно. А и ти просто играеш по свирката на Ръдърфорд.

— Не играя по ничия свирка — рязко каза Дом. — Искам те. И мисля, че снощи доказах това.

Ан се завъртя рязко в опит да му обърне гръб; но Дом мълниеносно заобиколи писалището и я дръпна обратно.

— Искам те и сега, Ан.

Очите й се разшириха.

— Не говори глупости.

Неговите очи се присвиха.

— Не говоря глупости. — Внезапно той я сграбчи за ръцете и я притегли към себе си. От устните й се изтръгна сподавено възклицание, когато коремът й се докосна до коравите му слабини. Очите й се разшириха още повече; беше й трудно да диша.

— Така е — промълви тихо Дом. — Искам те сега, и то много.

— Пус-пусни ме.

Той се подчини.

Ан заотстъпва назад, докато гърбът й не опря в стената. Не откъсваше очи от лицето му, но го правеше с цената на неимоверни усилия, защото погледът й непрекъснато бягаше надолу.

— Какво ще ми струва твоето заминаване?

— Моля?

— Какво ще ми поискаш, за да оставиш завинаги Уейвърли Хол и мен? — отчаяно извика тя.

Дом я изгледа втренчено, без да й отговори.

— Все трябва да има нещо!

Устата му се изкриви. Очите му отново се превърнаха в два топазени камъка.

— Една седмица.

— Моля? — пресипнало възкликна Ан.

— Ела някъде с мен за една седмица. Една седмица, в която няма да ми отказваш нищо.

Сега бе неин ред да остане слисана. Тя докосна гърдите си с надеждата да укроти пулса на сърцето си.

— Мислех си за нещо по-различно — прошепна.

— А аз мисля за тялото ти.

Ан поклати глава.

— Никога няма да се съглася с подобен абсурден план.

— Защо? Страх ли те е? — присмехулно попита той.

— Да! Не! Щом толкова не можеш да сдържаш похотливостта си, ще трябва да отидеш при някоя от другите си жени — извика тя и този път не се сдържа и погледна надолу. Панталоните му бяха изопнати — все още бе силно възбуден. Ан се изчерви. — Сигурна съм, че Фелисити с радост ще откликне на нуждата ти.

— Но аз не искам Фелисити — каза Дом. В тона му имаше опасна нотка. — Искам теб.

Следващите си думи Ан произнесе с огромно усилие на волята.

— Но аз не те искам.

— Лъжкиня. — Той се усмихна язвително. — За тези четири години си можела да анулираш брака ни когато пожелаеш. Но ти така и не го стори. Признай истината, Ан. Признай защо не си го анулирала.

Ан сплете ръце. Не смееше да отговори. Дори пред себе си.

— Кажи ми — настоя предизвикателно Дом. Знаеше какво иска да му отговори. Тя облиза устни.

— Знам какво си мислиш. Но грешиш.

— Наистина ли? Не смятам. — Той отново пристъпи към нея и Ан се озова приклещена между писалището и стената. — Мисля, че си продължила да ме обичаш и след като те оставих. И че през всичките тези години си ме чакала да се върна.

— Не е вярно.

— Тогава съществува само една друга възможност — мрачно каза Дом.

Ан застина. В душата й пропълзя ужас.

— И тя е, че си коварната, ламтяща за богатства американка, за каквато те мислят мнозина.

Прималя й. Коленете й се огънаха.

— Не — прошепна тя.

— Тогава коя е истината? — В усмивката му нямаше радост. Очите му святкаха. — Знам, че те води едно от двете — или сърцето, или безскрупулното коварство.

Беше прав. Ан се почувства хваната натясно.

— Върви си. Махай се. Веднага.

— Ан…

— Върви си! — изкрещя тя. — Махай се! Моля те!

Дом трепна.

— Много добре. Заминавам за Лондон, но след няколко дни ще се върна. Междувременно обмисли предложението ми.

— Вече го обмислих.

Той не обърна внимание на думите й.

— Една седмица, Ан. И ако след нея не си щастлива като моя съпруга, ще те оставя на мира, както ме помоли.