Скандал

18

Ан шибна жребеца с камшика и се приведе ниско над шията му. Животното се втурна в галоп надолу по каменистата пътека. По-дребните камъни се разхвърчаваха под копитата му и се търкулваха в тясната клисура встрани от пътеката. Внезапно конят се препъна. Ан стисна здраво гривата му, за да се задържи на седлото и с крайчеца на окото си зърна осеяното със скали дъно на клисурата на много метри по себе си. Стресната, тя заби рязко пети в хълбоците на жребеца и той мигновено забави ход.

Ан не смееше да се обърне, за да види дали ездачът отново я следва.

Не се и налагаше. Звукът на галопиращите конски копита се чуваше съвсем ясно зад гърба й. И се приближаваше все повече и повече.

Сърцето й се бе качило в гърлото. Тя погледна за миг през рамо, но зърна само лъскавата червеникавокафява козина на коня, който се носеше като стрела към нея. Беше само на няколко дължини зад нея! Ужасена, Ан се обърна и пришпори с все сила жребеца си.

— Ан! — извика Дом.

Тя реши, че не е чула добре. Но Дом, който вече я бе настигнал, отново я извика по име, протегна ръка и сграбчи поводите на коня й. Двата жребеца — неговият и нейният — подскочиха рязко, сетне се укротиха и застанаха един до друг на тясната пътека.

Дом пусна коня й и приближи своя плътно до него. Коляното му докосна бедрото й.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя той.

Ан го изгледа е ококорени от изумление очи, после се отпусна премаляла от облекчение върху шията на своя жребец и зарови лице в сивата му грива. Сърцето й туптеше в бесен ритъм.

— Какво ти става? — Дом все още викаше. — Как ти хрумна да препускаш така безразсъдно?! Ще убиеш и себе си, и коня!

Ан си пое голяма глътка въздух. Пулсът й най-после започваше да се успокоява. Едва сега усещаше, че цялото й тяло трепери.

Божичко, значи все пак е бил Дом, а не някой тайнствен непознат със зли намерения! Тя се изправи и се усмихна отпаднало.

— Не разбрах, че си ти.

Той се втренчи в нея. Лицето му бе потъмняло от ярост. Очите му бяха станали почти черни.

— Какво?

— Уплаших се — обясни Ан и отмахна кичур коса, прилепнал към лицето й. — Помислих, че някой ме преследва.

Тя се засмя нервно, осъзнала колко нелепо звучи и че изглежда като умопобъркана. Сетне отмахна още няколко кичура от лицето си. От лудешкото препускане кокът й се бе разпаднат и гъстите й, дълги до кръста коси се спускаха по раменете и гърба й в пълен безпорядък.

Изражението на Дом рязко се промени.

— А това си бил ти. — Тя се усмихна още веднъж, този път по-уверено, и притисна длан към разтуптяното си сърце. — Нямаше да препускам така, ако знаех, че си ти. Колко съм глупава.

Дом вдигна глава и обходи с поглед хълмовете зад гърба й. Ан трепна, защото й се стори, че той наистина търси нещо… или някого. Но тогава Дом отново впери поглед в нея и тя тутакси забрави страховете си. Знаеше, че изглежда ужасно. Не само защото косата й се бе разпуснала, а и заради раздърпаните си дрехи. Част от копчетата на жакета й бяха изхвръкнали.

Но погледът му се плъзна бавно по зачервеното й от вятъра лице, по разпиляната й коса, по развълнуваната й гръд, по краката й, очертани под черната пола на костюма за езда. Внезапна топла вълна обля цялото й тяло, сгря всяка негова клетчица, стегна всяко негово мускулче. Господи, това бе срамно. Безсрамно!

— Добре ли си? — промълви тихо Дом. Ан кимна, неспособна да проговори.

Той премести коня си още по-близо. Бедрото му се допря до нейното. Очите му я пронизваха.

— Божичко, Ан, помислих, че ще си строшиш врата.

Нещо трепна у нея — нещо дълбоко в душата й. Тя също впери поглед в него. Загрижеността му бе повече от очевидна. Звучеше в гласа му, изписана бе на лицето му. Светеше в тези негови невероятни, омагьосващи очи. В главата на Ан остана една единствена мисъл: аз не съм му безразлична.

Господи, наистина не съм му безразлична.

Погледът на Дом потъмня. Той се приведе към нея, обгърна я здраво с ръка през кръста и я притегли към себе си, за да я целуне. Тя затвори очи. Целувката му бе жадна, пламенна, властна. Езикът му разтвори устните й. От гърдите й се отрони тих стон. Беше притисната юмруци към меката вълна на ездаческия му жакет.

Дом откъсна устни от нея.

Ан се отпусна отново на седлото си. Замаяна.

Той стисна челюст. Погледът му се плъзна по скалистия хълм, който се издигаше зад тях, сетне към дълбоката клисура встрани от пътеката. Не й бе трудно да отгатне за какво мисли. Тя мислеше за същото.

Дом се усмихна накриво.

— Да се прибираме.

Ан кимна и улови юздите на коня си, изпълнена със съжаление, че наоколо няма поне мъничко трева, която да им послужи вместо легло. Какво ставаше с нея?

Страхуваше се да дири отговора. Затова предпочете да последва Дом по тясната пътека към замъка Тавалон, вперила неотлъчно очи в широкоплещестия му гръб.

Ан разсеяно събличаше костюма си за езда с помощта на Бел. Разсеяно, защото мислеше за Дом. Дори гледката на старовремската бакърена вана, пълна с димяща, ухаеща на рози вода за къпане, не бе в състояние да я откъсне от срамните й мисли.

Когато на вратата се почука, тя застина неподвижно. Знаеше кой е. Защо ли се бе забавил толкова?

Бел прикри усмивката си и подаде на своята господарка виненочервения копринен халат. Ан го надяна бавно върху голото си тяло и завърза колана. Сетне кимна на Бел да отвори вратата.

Дом веднага прикова поглед в нея, сякаш знаеше, че под халата си е чисто гола. Изглежда изобщо не забелязваше присъствието на Бел. Златистите му очи блестяха. Гласът му бе приглушен.

— Мога ли да вляза?

Тялото й вече гореше трескаво, готово да го приеме. И то само заради една единствена целувка и заради загрижеността, която бе проявил към нея. И заради собствените й греховни мисли. Ан кимна. Почти не забеляза как Бел се изниза от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Дом отмести поглед към ваната.

— Не бих искал да ти преча.

— Нямам нищо против — каза Ан с неузнаваем глас.

Дом се приближи и, без да сваля очи от нея, развърза колана на халата й, който веднага се разтвори, откривайки гърдите й, корема й и тъмния триъгълник между бедрата й. Ан стоеше напълно неподвижна.

За разлика от погледа на Дом, който се спусна надолу. Лицето му се изопна. Ръката му се вдигна, пръстите му погалиха бузата й.

— Уплаши ме днес следобед.

Ан преглътна. Беше неспособна да говори.

— Толкова си красива, Ан — прошепна той дрезгаво.

Тя се усмихна и с лека въздишка притисна лице към дланта му. Знаеше, че не е красива, но от миналата нощ насам се чувстваше като най-прекрасната жена на света.

— Дом…

Дом вече не я гледаше в очите. Без да се усмихва, той плъзна ръка по шията й и я пъхна под копринения халат, за да обхване в шепа едната й гърда. Ан с мъка потисна стона си.

Миг по-късно ръцете му се впиха здраво в хълбоците й и я притиснаха към тялото му. Целуна я със същата ненаситна жажда, с която я бе целунал преди минути сред каменистата пустош навън. Ан отвърна на целувката му с не по-малка жар, засмуквайки долната му устна първо нежно, после по-силно. В отговор Дом я притисна още по-плътно към себе си, така че голите й, пламнали слабини да прилепнат към възбудения му член.

След още миг Ан се озова на леглото, а Дом — върху нея. Беше чисто гола, а той — напълно облечен. Твърдата кожа на ботушите му дращеше прасците й, меката кожа на панталоните му галеше бедрата й, грубата вълна на жакета му претриваше ръце те и гърдите й. Възбудата й нарасна. Тя впи устни в него и се за мята по леглото. Драскани от вълнения плат, зърната й се втвърдиха, набъбнаха.

Езиците им се преплетоха. Дом пъхна крак между бедрата й и тя се притисна с все сила към гладката, износена еленова кожа, която го покриваше, стенейки в екстаз.

Дом откъсна устни от нея, останал без дъх.

— Ан, ти ще ме довършиш — изпъшка той.

Ан не разбираше какво иска да й каже. Не но я и интересуваше, защото Дом вече обсипваше с порой от целувки гърдите й, зърната й, гладкия й като коприна корем. Грапавите му дрехи дращеха кожата й, гъделичкаха я. Когато устните му докоснаха клитора й, тя изкрещя от удоволствие, а когато езикът му откри жадувания процеп, тялото й се огъна назад като дъга.

— Прости ми, Ан — прошепна прегракнало Дом, като се на дигна рязко и разкъса с една ръка панталоните си.

— Няма за какво — промълви Ан и погали с длан фината еленова кожа, покриваща члена му. Дом изстена. След миг пенисът му вече беше освободен от стягащите го панталони.

— Дръж се — предупреди я той.

Ан притисна хълбоци към леглото и протегна ръце назад, към таблата над главата си. В мига, в който се вкопчи в дървото, Дом проникна дълбоко в нея е един-едничък рязък, мощен тласък. Цялото й тяло отскочи нагоре. От гърдите й се откъсна силен вик.

Едва много, много по-късно си спомниха за ваната. Но тогава ароматната вода вече беше леденостудена, а небето навън притъмняло от спусналата се нощ.

Дом се взря в огъня, който гореше в камината.

Отвъд сиянието на пламъците големият салон бе тъмен, изпълнен с танцуващи сенки и потънал в тишина. Дом се бе опитал да заспи, но не беше успял.

При цялото му изтощение от последната нощ и от отминалия ден това бе просто изумително. Но Дом беше твърде разтревожен, за да може да заспи.

Дали някой наистина бе проследил Ан днес? Не, навярно си беше въобразила. Самият той не я бе следил, а и нямаше как да е видяла него, защото се беше появил от обратната й страна, при това само минути преди да я настигне. И не беше забелязал никакъв друг ездач.

Но Ан беше уплашена, а тя бе много смела и здравомислеща жена.

Дом се намръщи, припомняйки си двата „инцидента“, които се бяха случили с Ан. Ето че сега някой може би я бе проследил, докато е яздела сама. Едно беше ясно и ставаше все по-ясно: някой искаше да я уплаши или да й стори зло. Някой може би искаше да я убие!

Беше разярен. Който и да стоеше зад тези „инциденти“, щеше скъпо да си плати за онова, което се опитваше да направи. Дом лично щеше да се погрижи за това.

Утре щеше да отиде в селото сам и да разпита тук-там. В Уейвърли Хол Уили вече провеждаше тайно разследване по негово нареждане. Не искаше дядо му да узнае и да се разтревожи. Все още смяташе, че най-вероятната заподозряна е Фелисити. Ако ги бе последвала и тук, щеше лесно да я открие, защото тя бе прекалено млада и прекалено привлекателна, за да остане незабелязана в селцето. Само че ако Фелисити наистина бе тръгнала за Шотландия след тях, Блейк щеше да го уведоми за това, нали?

Имаше натрапчивото усещане, че пропуска нещо важно, някакъв ключ към отговора на загадката, който е току пред очите му.

Във всички случаи обаче не искаше да споделя подозренията си с Ан. Не искаше да я плаши точно сега, когато тя тъкмо започваше да се отпуска и да се държи нормално с него.

Той се размърда неспокойно на твърдия стол. Уискито му стоеше недокоснато. Имаше още една причина да седи в салона сам, потънал в мрачни мисли: болезнено ясното съзнание, че след още пет дни идилията му с Ан в Шотландия ще приключи. И че ще се върнат в Уейвърли Хол.

А Дом все още не бе сигурен в нейния отговор.

Изправи се и отиде толкова близо до огъня, че пламъците заплашваха да го изгорят. Но той се вторачи право пред себе си, без да забелязва тази опасност.

Всичко бе толкова неочаквано. Съвсем неочаквано. Всички — и собствената му страст, и нейната страст.

И колкото и да бе невероятно, увлечението му по неговата съпруга се задълбочаваше с всеки миг, прекаран заедно с нея.

Какво ставаше с него?

Цял живот бе отбягвал сериозните връзки. Още в много ранна възраст беше взел решение да запази емоционалната си независимост, да не се нуждае от никого, освен от себе си. Имаше достатъчно ум в главата си, за да осъзнае, че ако не се нуждае от никого, няма да може да бъде наранен от никого. Стигаха му раните, получени в детските години.

И все пак най-лошото се бе случило.

Беше на път да се влюби в Ан.

Но Ан бе дошла с него тук, в Тавалон, по една единствена причина. За да изпълни своята част от сделката. За да е сигурна че след седмица той ще остави и нея, и Уейвърли Хол на мира.

Не, не можеше да поиска от него такова нещо, нали?

Дом се помъчи да си внуши, че това е невъзможно. В момента Ан изпитваше неутолима плътска страст към него, а тя бе много чувствена жена. Но наред с това бе още и много решителна жена, с необикновено силна воля. Преди четири години, когато бе съвсем млада и влюбена в него, той я беше изоставил. Трябваше да е истински глупак, за да вярва, че сега ще успее да я спечели отново. Напълно бе възможно Ан все пак да го отблъсне, колкото и да му се искаше това да не стане.

Ако го помолеше да си отиде, Дом нямаше да може да избегне онова, което тъй успешно бе избягвал през целия си съзнателен живот.

Сърцето му щеше да бъде жестоко разбито.

Ан се събуди под втренчения, злокобен поглед на кръглата луна.

Тя премигна изненадано. Беше сама. От огъня в камината бяха останали само няколко тлеещи въглена и стаята тънеше в почти непрогледен мрак. През разтворените завеси на прозореца се виждаше синкаво-черната нощ навън, пълна с блещукаща звезди и с ярката светлина на сякаш нажежената до бяло луна. Къде беше Дом?

Ан се протегна и едва сега осъзна, че е чисто гола под тежките завивки. Усмихна се на себе си. Знаеше, че би трябвало да се срамува от блаженството, което изпитваше, от това, че се чувстваше толкова великолепно отмаляла. Но очевидно под хладната й външност на благородна дама се криеше една друга сладострастна и пламенна Ан, за чието съществуване доскоро не бе и подозирала.

Завесите се разлюляха лекичко.

С крайчеца на окото си Ан забеляза това едва доловимо раздвижване и се стресна. Но преди да успее да се успокои, тя усети нечие присъствие зад себе си, в далечния ъгъл на стаята.

— Дом?

Отговор не последва.

Сега пък й се стори, че там няма никого. Но Ан се надигна тревожно, притискайки завивката пред гърдите си. Може би беше сънувала. И все пак…

— Дом? — извика отново тя.

И отново никой не й отговори.

Сърцето й затуптя уплашено. Каза си, че е сама и че просто й се иска Дом да е с нея, затова си е въобразила, че наистина е в стаята. Но си спомни страха на Бел от призраци и потръпна. И в същия миг усети, че отнякъде навлиза студен въздух.

Тя се взря в полюшващите се завеси и едва сега забеляза, че прозорецът е леко открехнат. Странно, доколкото си спомняше, преди лягане го бяха затворили. Обикновено не го оставяха отпорен, защото нощите в Шотландия бяха твърде хладни.

Ан се измъкна от леглото и внезапно се почувства неловко от голотата си. Цялото й тяло беше настръхнало. Тя намери тънкия халат и го облече, но не се стопли. Изтича бързо по каменния под и затвори прозореца. После пипнешком откри една свещ на масата, запали я и без да поглежда към тъмните ъгли на стаята, припряно излезе в коридора.

Колко тих бе замъкът през нощта.

Дали Бел не беше права? Дали Тавалон наистина не бе обитаван от духове?

Ан не вярваше в призраци, но въпреки това изпитваше безпокойство. Забърза към стъпалата. Колко глупаво се държеше! Какви призраци — беше съвсем сама на втория етаж на кулата; на горния спяха слугите.

На върха на стълбата Ан все пак се спря и хвърли бърз поглед през рамо. Коридорът зад гърба й беше тих, тъмен, празен.

Босите й крака се спуснаха безшумно по излъсканите стъпала. Когато стигна долу, тя отново се спря.

Дом стоеше, загледан в отъня, обърнат е профил към нея. Беше по панталони, халат и домашни пантофи. Изумителната му мъжка красота накара сърцето и да трепне, остави я без дъх.

Но нещо не беше наред. Ан се взря в него, без да смее да се приближи, защото бе повече от очевидно, че е в мрачно настроение. Изглеждаше нещастен. Но как бе възможно? Бяха прекарали един чудесен следобед. Той се бе държал като влюбен мъж. Нима не му беше доставила удоволствие? Или вече му е омръзнала? Сърцето й се сви.

Дом внезапно се раздвижи. Обърна се към нея.

— Ан?

Ан нямаше представа, че е усетил присъствието й. Тя пристъпи напред с неохота, почти с уплаха. Но се постара да предаде на тона си спокойствие, каквото в действителност не изпитваше.

— Не можеш ли да заспиш?

Сериозният му поглед срещна нейния.

— Не, не мога.

Бледата усмивка на Ан угасна. Нещо го тревожеше, но тя се боеше да разбере какво.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

Той продължаваше да не сваля очи от нея.

— Не.

Ан преглътна.

— Сам ли предпочиташ да бъдеш, Дом?

Погледът му се смекчи. На устните му трепна съвсем лека усмивка.

— След няколко минути ще бъда горе.

Тя кимна. Беше разтревожена и объркана. Но изведнъж Дом се наведе и я целуна лекичко. Изпълнена с облекчение от този малък жест на нежност, Ан се усмихна и се прибра обратно в спалнята.

Легна си отново в леглото и духна свещта. Но сега тя бе тази, която не можеше да заспи. Завъртя се на една страна, прегърна възглавницата и се заслуша да чуе стъпките на Дом.

Чакаше го. Копнееше за него.

Чак сега осъзнаваше силата на страстта, която изпитвайте към него. Тялото й потръпна; ръцете й притиснаха възглавница та към гърдите й. Беше прекарала само два дни с Дом, а вече се държеше — и се чувстваше — като влюбена ученичка.

Вече бе много близко до това да се влюби до полуда в него, да се влюби много по-силно, отколкото някога, когато беше момиче.

Щастието, което изпитваше до преди малко, се стопи. Как да не се влюби в Дом? Той беше всичко, за което една жена може да мечтае: красив, очарователен и обаятелен; невероятно мъжествен властен и в същото време нежен; при това богат и знатен.

Очите й се напълниха със сълзи. Напомни си, че Дом не се бе държал нежно и любящо преди четири години, когато се ожени за нея и веднага след това я изостави.

Бяха прекарали само два дни заедно и ето че тя вече го желаеше отчаяно — поне физически. А какво ли щеше да е след още пет дни, когато им предстоеше да се върнат в Уейвърли Хол?

Ан потрепери. Дали Дом не бе прав? Може би след тази седмица вече нямаше да иска той да си отиде. Може би след тази седмица нямаше да има сили да го помоли да си тръгне. Може би вместо това щеше да го помоли да остане.

В този момент Дом влезе в стаята. Ан възкликна стреснато и се надигна, като придърпа завивките до шията си.

— Извинявай — каза той. Държеше в ръка свещ, чийто пламък трепкаше силно. — Не исках да те уплаша.

— Няма нищо. — Тя се втренчи в свещта. Тръпки на необясним ужас полазиха по тялото й. Внезапно пламъкът угасна.

Искаше й се Дом да дойде при нея и да я прегърне, но той не го стори. Вместо това прекоси потъналата в пълен мрак стая с бързи стъпки.

— Ан, защо си отворила прозореца? Стаята е леденостудена.

Ан се обърна слисано.

Прозорецът зееше широко отворен. Докато Дом не го затвори.