Скандал

4

Ан впери поглед в него. Навън се бе спуснала нощ. По небето блещукаха звезди, но долу, над поляните, беше паднала мъгла. Скоро къщата щеше да бъде обвита в бялата й пелена и да остане невидима за любопитните хорски очи.

Цялото й същество се изпълни с мъка и съжаление.

— Най-добре ще е да си заминеш утре — каза тя накрая. — Веднага щом прочетат завещанието на баща ти.

Не биваше да изпитва болка. Но я болеше. Той не се обърна, нито й отговори.

— Ще си тръгнеш ли утре? — събра сили да попита Ан.

Дом трепна и се извърна с лице към нея. Чертите му бяха изопнати.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че съм променил намеренията си, Ан?

Очите й се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Може би не желая да си тръгвам.

Ан загуби ума и дума. В гърдите й се надигна паника. Никога нямаше да се получи. Да обитават една и съща къща. Да се преструват на съпрузи. Да живеят заедно.

Дом беше човек на удоволствията. Неизменно беше обграден от най-големите красавици. Дори ако Ан успееше да се примири с мисълта да живее с него, никога нямаше да преживее да го вижда всеки ден и да знае за многобройните му авантюри.

— Искам да заминеш — каза тя, когато най-после си възвърна способността да говори. — Не можеш да останеш тук.

Погледът му беше тежък, пронизващ.

— Да, ти беше повече от ясна. Но може би моите желания са се променили.

— Не ме интересуват твоите желания! — извика Ан. Доловила истеричната нотка в гласа си, тя се помъчи да се овладее. — И за двама ни ще е по-добре, ако си тръгнеш незабавно.

Усмивката му я накара да се вцепени.

— От какво се страхуваш толкова, Ан?

— Не се страхувам от теб, ако намекваш това!

Дом скръсти ръце и се взря в нея замислено.

— Ще остана. Поне за известно време.

— Майка ти ли те накара да вземеш това решение?

— Не. — Гледаше я изпитателно. — Очевидно тук има доста неща, които трябва да свърша — включително да наема нов управител и да си възвърна предаността на Бенет и на прислугата. — Тонът му бе развеселен.

— Не — каза Ан. Трепереше. — Ти не си добре дошъл тук.

— Нужно ли е да ти напомням, че тази къща е моя? Не можеш да ми наредиш да си тръгна. Освен това, Ан — продължи той с прелъстителна усмивка, — ти също ми принадлежиш по закон — независимо дали се смяташ за моя съпруга или не.

— Не — промълви тя. Сърцето й биеше неудържимо. — Не.

— Не ли? — присмехулно попита Дом. — Това на средния ти пръст не е ли венчална халка?

— Не отричам това. Много добре знам, че съм твоя съпруга, въпреки че ти и аз не сме се виждали от деня на сватбата си, от който изминаха четири години.

Очите му се присвиха.

— Ако целиш да се почувствам виновен, успяваш.

— Нямам подобни намерения.

— Тогава какво се опитваш да ми кажеш?

— Не! Става въпрос само за къщата. Така е според завещанието на дядо ти — аз съм нейна единствена собственица.

Лицето му се изкриви от гняв.

— Никога не съм чувал за подобно нещо. Това е абсурд. Уейвърли Хол принадлежеше на баща ми. Кой би я дал на теб, моята жена? Не ти вярвам!

— Ръдърфорд — пресипнало каза Ан.

В зениците му внезапно блесна опасен пламък. Изведнъж той се озова надвесен над нея.

— Ръдърфорд?

Тя отстъпи крачка назад.

— Да.

Изражението му се промени — очевидно Дом се опитваше да осмисли това, което му бе казала току-що. Сетне той се вторачи в нея, сякаш я смяташе персонално отговорна за постъпката на Ръдърфорд… сякаш искаше да я удуши.

Ан усети как гневът му се разпалва все повече.

— Аз… аз бях не по-малко изненадана от теб! — припряно заобяснява тя. — Ръдърфорд ми каза едва снощи! Дом! Не ме гледай така! Плашиш ме!

Но Дом я гледаше. Упорито и безмилостно.

Беше разярен.

Това не можеше да е истина.

Той бе единственият жив наследник на баща си. Уейвърли Хол беше единственото нещо, което можеше да получи от Филип. Нямаше значение, че притежаваше няколко други имения заради виконтската си титла, едно от които бе дори много по-голямо и по-богато от Уейвърли. Въпросът не беше в богатството. Тази къща му принадлежеше по право като първороден и единствен син.

Дом тръгна по дългия коридор — не към големия салон, изпълнен до преди малко с многобройните гости, които бяха яли, пили и разговаряли за всичко друго, но не и за човека, заради чието погребение бяха дошли — а към задната част на къщата. Вратата на библиотеката беше открехната. На прага Дом се спря за миг.

Когато беше в Уейвърли, Филип прекарваше по-голямата част от времето си в тази стая. Самият Дом винаги я бе отбягвал. Това беше стаята, в която се провеждаха кратките срещи с баща му, когато Дом беше още малко момче. Тук Филип го разпитваше как върви неговото обучение. Като небрежен ученик Дом рядко успяваше да отговори на тези въпроси и обикновено баща му оставаше крайно недоволен. Филип Сейнт Джордж никога не се бе опитват да скрие, че очаква синът му да се провали в живота.

Ядосан и наранен, Дом беше започнал да се отнася с още по-голямо пренебрежение към учението си.

Но Филип нито веднъж не го бе наказвал.

Сега, когато стоеше на прага на бащината си библиотека, Дом имаше чувството, че отново е на осем или девет години. За един кратък миг дори му се стори, че усеща присъствието на баща си в голямата стая, във въздуха наоколо. Усещането бе толкова силно и натрапчиво, че кожата му настръхна. Но той бързо го пропъди. Всичко бе само игра на въображението. Филип се намираше на два метра под земята, а Дом не вярваше в призраци. Той рязко разтвори вратата.

Вътре наистина имаше някой, но този някой, естествено, не беше маркизът. В голямото, тапицирано във виненочервена кожа кресло зад тежкото махагоново писалище в срещуположния край на стаята, седеше херцог Ръдърфорд. Подът бе покрит с избелял персийски килим. Пред камината, която в момента беше студена, имаше диван и два фотьойла, а цялата отсрещна стена беше заета от рафтове, отрупани със стотици книги.

Дом се взря в своя дядо. Колко е остарял, помисли си той. За пръв път годините на херцога — вече цели седемдесет и четири — му личаха. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Дом си припомни как дядо му беше плакал на гробищата. За негово удивление собствените му очи внезапно се напълниха със сълзи. Отново го обзе болезненото чувство, че е понесъл огромна загуба. Никога нямаше да опознае истински, нито да разбере своя баща.

Ръдърфорд се изправи на крака и пристъпи пред писалището. Беше слаб мъж, но висок над метър и осемдесет и някога бе имал златисти коси като всички мъже от рода Сейнт Джордж. Косата му все още беше гъста, но вече снежнобяла. Погледът му срещна погледа на Дом.

— Дядо — каза Дом.

За миг му се стори, че Ръдърфорд се кани да го прегърне, но вместо това старецът просто му протегна чашата си. Ръката му трепереше.

— Ето, изпий това.

Дом пое чашата и изгълта наведнъж цялото й съдържание. Изгарящият вкус на алкохола — както и замайващото му въздействие — бяха добре дошли за него.

— Добре ли си, дядо?

— Не — каза херцогът, като се отпусна обратно в креслото и скри лицето си в шепи. Дали отново плаче, запита се Дом.

Никой в семейството нямаше навика да разкрива чувствата си пред другите, но внезапно на Дом му се прииска да утеши дядо си, който в този момент изглеждаше не като властен херцог, а като обикновен простосмъртен — стар, крехък и смазан от мъка. Той се поколеба, после пристъпи напред и коленичи до дядо си. Нямаше кураж да го докосне, затова само прошепна:

— Толкова съжалявам.

Без да вдигне глава, Ръдърфорд махна с ръка. При движението рубинът на пръстена му проблесна, уловил лъч светлина.

— Ще ми мине.

Гордостта също беше семейна черта в рода Сейнт Джордж. Дом се изправи и се отдалечи, за да напълни отново чашите с алкохол — този път и за двама им — и за да даде на дядо си възможност да се съвземе. Когато се обърна към него, херцогът вече седеше с изправен гръб и ако и да бе плакал, по лицето му нямаше и следа от сълзи, като изключим подутите му, зачервени очи.

Дом отиде до него и му подаде едната чаша.

— Не мога да повярвам, че наистина е мъртъв.

— Понякога смъртта идва изневиделица — дрезгаво каза Ръдърфорд. — Защо не се прибра по-рано?

— Бях в Париж. Дойдох възможно най-бързо.

— Господи, иска ми се да се бе прибрал у дома при по-различни обстоятелства, Дом!

— На мен също ми се иска да беше така.

— Нямаше те прекалено дълго — каза Ръдърфорд.

Дом стисна челюст.

— Бях много зает. Занимавам се с управлението на четири имения. За разлика от повечето хора, аз не прехвърлям цялата отговорност за имотите си върху управители и адвокати.

Ръдърфорд изсумтя.

— Можеше да се прибираш у дома от време на време. Както правят повечето хора. Нищо не е в състояние да те извини за това, че толкова години стоя далеч от Уейвърли Хол и от своите родители. — Очите му се присвиха. — И от Ан.

Дом трепна.

— Недей да се месиш в брака ми — предупредително каза той. — Макар че, ако се съди по това, което ми каза Ан, ти вече си се намесил.

Старецът бавно се надигна.

— Какъв брак? Ти нямаш брак, но сега вече ще се намеся, защото е време, а и аз остарявам с всеки изминал ден! Начинът, по който се отнасяш с Ан е истинско престъпление!

— Знаеш, че бях на война — отвърна отсечено Дом.

— Глупости. Ти чака цели шест месеца, докато те мобилизират. Освен това се върна преди близо година. Истината е, че изобщо нямаше да си дойдеш у дома, ако Филип не се беше разболял, нали?

Дом беше разярен, но с цената на огромни усилия успя да отговори с равен глас:

— Така е.

Ръдърфорд го изгледа продължително.

— Знаеш ли, Дом, понякога си мисля, че те разбирам отлично, а в следващия момент осъзнавам, че изобщо не те разбирам.

Дом се намръщи.

— Понякога аз сам не се разбирам.

— Знам, че не изгаряше от желание да се жениш, но ти се съгласи, че ти е време да го направиш. Избра Фелисити и аз не възразих. После, естествено, компрометира Ан и се ожени за нея, както и трябваше. Ожени се за чудесна жена. Защо я остави?

— Имах си причини.

— Кажи ми поне една!

Дом се поколеба.

— Навярно не съм можел да се понасям заради онова, което сторих.

Херцогът продължаваше да го гледа.

— Имаше на разположение четири години, за да изкупиш греховете си. Защо не останеш тук, при Ан? И не започнеш да се отнасяш към нея с уважението… и с обичта, които й дължиш?

Дом сведе поглед към чашата, която стискаше в ръка.

— Ан иска да си отида. Сега тя ме презира.

Ръдърфорд отново изсумтя.

— Тя те обича.

Дом го погледна втренчено. Усещаше, че цял трепери.

— Грешиш, дядо. — Носле попита: — Вярно ли е? Наистина ли си завещал тази къща на Ан?

Лицето на Ръдърфорд придоби мрачно изражение.

— Наистина има такъв завет. Когато умра, Ан ще получи къщата плюс годишна издръжка. Земята остава твоя.

— Не ти вярвам.

— Нима? Всичко е напълно законно. Погрижил съм се за това. Преди двамата с Ан да се ожените, моите адвокати изготвиха споразумение за разделяне на собствеността. И баща ти го подписа, както впрочем и аз.

Дом продължаваше да го гледа невярващо. Преди двамата с Ан да се оженят?

— Какво, по дяволите, означава „споразумение, за разделяне на собствеността“?

— Със смъртта на баща ти Ан получава Уейвърли Хол, който й е завещан под попечителство. При условие, че ти останеш без наследник. Попечителството е под надзора на Върховния съд, но Ан има пълен достъп до своя имот и до средствата си, стига да се обърне към своя попечител. — Ръдърфорд отвърна на погледа му. — Попечителят съм аз.

Пулсът на Дом бучеше в ушите му.

— Как си могъл да ми причиниш това? — изрева той. — Тази къща трябваше да бъде моя. Ако искаш да се намесиш в брака ми и да направиш Ан независима — въпреки че тя навярно и без това вече е достатъчно независима, дай й нещо друго, но не къщата, в която съм роден. Не бащиния ми дом!

Ръдърфорд не каза нищо, но кой знае защо бе започнал да се усмихва.

— Нима всичко това ти се струва забавно? — процеди Дом. — И какво, за Бога, си намислил всъщност?

— Не бих казал, че намирам отношението ти към Ан за забавно, Доминик — отвърна херцогът. — И какво те кара да смяташ, че съм намислил нещо?

— Това, че те познавам, дядо. А всъщност може би не те познавам много добре. Да не би да обичаш Ан толкова силно, че да си си загубил здравия разум… или разсъдъка въобще?

— Наистина обичам Ан. Тя е дъщерята, която никога не съм имал. Тя е най-прекрасната жена, която съм виждал от години. Тя е добра, умна, интелигентна, решителна. Ти не си се връщал от четири години. Не би могъл да знаеш какво си изпуснал, но все някой трябва да ти го каже.

— Мисля, че съм способен да оценя една жена и без твоя помощ. — Вбесен, Дом отиде до скрина с напитките и си наля още бренди. Но отпи само глътка, защото искаше да разсъждава ясно. — Какво искаш от мен, дядо?

— Искам да се отнасяш почтено с Ан. Тя го заслужава.

Дом се обърна и се взря в него.

— И смяташ, че като я правиш независима от мен, като й даваш онова, което ми се полага по рождение, ще ме накараш да се държа с нея както подобава на един съпруг? — Той се засмя горчиво. — На твое място бих размислил.

— Смятам, че Ан изстрада повече, отколкото една жена би трябвало да страда заради безсърдечното ти отношение. Смятам, че тя заслужава да притежава дом и собствени доходи, след като няма истински съпруг. Не намираш ли това за справедливо?

Дом го гледаше, почервенял от гняв.

— Започвам да схващам — отбеляза накрая той.

— Наистина ли? — Тонът на херцога омекна. — Животът не е само правене на изчисления, изслушване на оплаквания, плащане на сметки и надбягвания с коне, момчето ми. И всичките красиви жени, които вкарваш в леглото си, не могат да заместят съпругата. Понякога си мисля, че нарочно се обричаш на самота, Дом.

Дом стоеше като вкаменен. Тонът му бе рязък.

— Аз не съм самотен.

— Ако вярваш, че компанията на онази френска актриса може да стопли душата ти, то ти си кръгъл глупак — простичко каза Ръдърфорд.

— Не желая да те слушам.

— Напротив — трябва да ме изслушаш. Ако искаш да си върнеш Уейвърли Хол.

Дом стисна ръце в юмруци.

— Ето че най-после си дойдохме на думата. Да, искам да си върна тази къща. Ще дам на Ан друга… всъщност, ще й дам имоти на десетократно по-висока стойност, щом иска.

Ръдърфорд не каза нищо, просто се усмихна.

— Е? Какво трябва да направя, за да си получа къщата? — попита Дом.

Ръдърфорд се усмихна, но усмивката му бе сдържана. Дом усети, че по челото му е избила пот.

— За мъж като теб би било лесно да получи Уейвърли Хол.

Дом мълчеше. Цялото му тяло се бе изопнало от напрежение, от нетърпение.

— Искам правнук, преди да съм умрял — мрачно каза Ръдърфорд. Вече не се усмихваше. — Не ми остава много време.

Дом го зяпна слисано. Не можеше да повярва на ушите си.

— И нямам предвид някое от твоите копелета. Погрижи се съпругата ти да забременее и да ти роди наследник — продължи херцогът. — Тогава завещанието ще се обърне в твоя полза, а Уейвърли Хол ще бъде твоя.