Скандал

1

Уейвърли Хол, 1856

Беше прекрасен летен ден: топъл, слънчев, безоблачен. Прекрасен, с изключение на една подробност. Днес погребваха маркиз Уейвърли.

Смъртта му бе внезапна и неочаквана. Той беше едва петдесетгодишен и винаги бе изглеждал напълно здрав. А и баща му, въпреки своите седемдесет и четири години, се радваше на цветущо здраве. Но наскоро маркизът ненадейно се бе разболял от грип и само за няколко дни се бе споминал.

Тъй като погребваха Уейвърли в провинцията, край гроба се бяха събрали само стотина души. Местните благородници, земевладелци и арендатори се бяха смесили с херцози и перове, а те от своя страна — с цялото население на село Дълтън: пекари, месари и дърводелци, доячки и пастири. Никой от тези хора не беше дошъл тук от обич към покойния маркиз. Приживе Филип Сейнт Джордж бе саможив, отдаден на научни занимания човек, който прекарваше по-голямата част от времето си извън страната, пътешествайки из различни екзотични кътчета. Някои от присъстващите бяха дошли от уважение. Но всички без изключение бяха тук предимно по задължение. Задължение към Уейвърли… и към бащата на маркиза, херцог Ръдърфорд. Дори кралицата беше изпратила своите съболезнования.

И всички без изключение обсъждаха полугласно странното желание на Филип да бъде погребан в провинциалното имение Уейвърли Хол, вместо в мавзолея в лондонския дом на рода Ръдърфорд, при многобройните си прославени предци.

Ан правеше всичко възможно да утеши херцога, който се бе превърнал в нейна опора през последните години и който сега плачеше над гроба на единственото си дете, единствения си син. Тя го прегърна. Въпреки че никога не бе била близка с Филип, нито бе изпитвала обич към него, беше обикнала баща му. Неговата мъка бе и нейна мъка. Когато се появиха четирима мъже, понесли ковчега на раменете си, погледът й се замъгли от сълзи.

През краткия си живот беше присъствала само на едно погребение — това на баща си, починал когато Ан бе едва на десет години. Спомняше си съвсем ясно цялата болка и скръб, които бе изпитала тогава. Но онова погребение изобщо не приличаше на сегашното. Баща й беше скитник и мечтател без пукната пара и бе оставил Ан съвсем сама, без близки. Само шепа съседи, които тя не познаваше, присъстваха на кратката церемония в Бостън. На гроба не дойде никой, освен свещеника. Скоро след това Ан напусна Америка. Завинаги.

Тя стисна ръката на херцога още по-здраво и погледна крадешком покрусеното му лице. Изпитваше огромно съчувствие към него и й се искаше да облекчи мъката му, макар да знаеше, че това е невъзможно. През последните четири години той беше нейният най-близък приятел.

Съпругата на Уейвърли, сега вече вдовстваща маркиза, хвърли в гроба бял карамфил. Лицето на Кларис беше бледо като фина слонова кост, в сините й очи блестяха сълзи. Но тя стоеше гордо изправена в мъката си. Никой не се приближи до нея, за да я утеши — никой не смееше, дори Ан, колкото и да й се искаше.

Първите буци пръст изтрополиха по капака на ковчега.

Тълпата се развълнува. От скръб или от нещо друго? Все едно, Ан не я беше грижа. През целия ден се бе старала да не обръща внимание на никого — така както никой не й бе обръщал внимание толкова години. Но тъй като стоеше неотлъчно до херцога, това се оказа невъзможно. Селяните, които й се бяха присмивали и я бяха осъждали през най-тежкия период на живота й, благородниците, които клюкарстваха по неин адрес, но нито веднъж не бяха дошли на посещение в дома й, велможите, които дори не познаваше, защото нито веднъж не бе намерила смелост да отиде в Лондон — всички те сега стискаха ръката й и й изказваха своите съболезнования.

Почти замаяна, Ан наблюдаваше как всеки от тях се обръща към херцога и как изражението им се променя. Селяните ставаха смутени, арендаторите — смирени, но напрегнати, дребните земевладелци — почтителни, но някак предпазливи и резервирани. Хората от собствената му класа също се държаха почтително и със загриженост. Мнозина го прегръщаха топло. Ан усети нов прилив на скръб, но не заради себе си, а заради него.

Тълпата продължаваше да се вълнува. Дали пък не беше от любопитство? Понесе се тих шепот. Хората започнаха да обръщат глави. Ан също обърна взор.

И в този миг й се стори, че целият й свят се пръсва на парчета.

На могилата над гроба Ан видя черната лакирана каляска с огромния сребърен кръст на Лион, запретната с четири черни коня, които пръхтяха, захапали юздите. Двама кочияши в сребристо-черни ливреи държаха поводите, а отзад стояха изправени двама лакеи в същите униформи. Вратата се разтвори с трясък.

Ан застина напълно неподвижно. Струваше й се, че дори сърцето й е спряло да бие.

Доминик Сейнт Джордж слезе от каляската и се спря. Силуетът му се очерта ясно на фона на яркосиньото небе.

Ан започна да трепери.

Златистата му глава беше високо изправена. Силните му рамене изглеждаха на Ан невероятно широки, а краката му като че ли бяха още по-дълги, отколкото си ги спомняше. Беше твърде далеч от нея, за да може да види добре изражението му. Но нямаше нужда да го гледа, за да си припомни всяка негова черта. Никога не би могла да забрави това лице, колкото и да й се щеше.

Колко го мразеше!

Заради него бе приета толкова зле през последните четири безкрайни години — отхвърлена от всички, заклеймявана и осъждана, обвита в лоша слава. Заради него.

А той не беше споделил нейния срам.

Ан не можеше да помръдне, не можеше да диша. Той се бе върнал. Не беше очаквала да го стори, дори за погребението на собствения си баща.

Постепенно тя започна отново да си поема въздух — на кратки, болезнени малки глътки. Смяташе, че той вече не е в състояние да й въздейства, но беше сбъркала. Все още й въздействаше. И все тъй властно.

Ан си каза, че сега трябва да бъде силна, особено пред цялата тази тълпа, събрана за да изпрати Филип Сейнт Джордж във вечния му път. Пред тълпата, която преди години я бе обявила за американска авантюристка. Ако се покажеше разстроена или неуверена, всички щяха да решат, че все още го обича. Може би дори той щеше да реши същото. Изпитанията я бяха научили как да бъде силна — беше въпрос на оцеляване.

Главите започваха да се извръщат към нея, погледите — да се насочват от Дом към нея. В сърцето й се прокрадна леден ужас. Преди четири години двамата бяха предизвикали скандал, но Дом не беше страдал — о, не. Тя беше тази, която се превърна в обект на неприлични подмятания, на похотливи погледи и приказки. Единствено тя. Тя бе тази, която беше предадена, изоставена. А сега той се бе осмелил да се върне у дома.

Ан нямаше да търпи това.

Доминик Сейнт Джордж сведе поглед към облечената в траурни дрехи тълпа, скупчена край гроба в подножието на могилата. Гледаше я с разширени, слисани очи, неспособен да повярва, че не сънува.

Зад него конете пръхтяха, покрити с пот и кал. Дом идваше от Париж. Новината за болестта на баща му бе пристигнала преди два дни. Дом напусна Франция незабавно и пътува без почивка. Два дни и две нощи.

Но в съобщението не се казваше, че баща му може да умре.

Зави му се свят. Не, не можеше да повярва. Всички тези мъже в техните черни сюртуци и шапки. Жените в траурните си рокли. Свещеникът, застанал над отворения гроб. Божичко, маркизът беше мъртъв.

Баща му беше мъртъв.

Дом залитна. Усети, че някой се приближава зад гърба му — беше неговият камериер, Вериг.

— Милорд, сър… — каза дребният русоляв мъж.

— Остави ме — прекъсна го грубо Дом.

Вериг се върна при каляската. На сериозното му лице беше изписана тревога.

Дом не се бе връщал у дома цели четири години. Внезапно очите му се изпълниха със сълзи — а той далеч не беше емоционален човек. Проклинаше се за дългото си отсъствие, за всичко. За това, че дори не познаваше собствения си баща.

Не можеше даже да твърди, че е обичал Филип. Беше отгледан от бавачки и възпитатели. С баща си се виждаше всеки ден точно за десет минути преди обяд, и то само за да бъде разпитан как върви обучението му и само когато Филип бе в Уейвърли Хол, а това се случваше рядко. Баща му беше учен, който се занимаваше с античността и обичаше да пътува. През по-голямата част от годината беше в чужбина.

На дванадесетия си рожден ден Дом бе заминал да учи в Итън и оттогава насетне се връщаше у дома не по-често от баща си. Някъде около тази възраст той бе започнал да се отнася към Филип Сейнт Джордж със същото безразличие, с което Филип се отнасяше към него.

Бяха баща и син. Но между тях никога не бе съществувала никаква връзка.

Само че днес на Дом не му беше безразлично.

Той потърка с ръка леко наболата си брада. Беше му зле и имаше чувството, че ще повърне. Слава Богу, от снощи не бе хапвал нищо. Как бе възможно това да се случи? Как бе възможно Филип да умре? Та той беше само на петдесет години. Беше здрав и силен. Никога не се бе разболявал сериозно, макар че толкова често пътуваше из места, където върлуваха епидемии — като Бомбай, например.

Дом с усилие раздвижи краката си, отиде до самия край на могилата и впери поглед надолу към тълпата.

Беше загубил всички шансове да опознае собствения си баща.

Нямаше нужда да се рови из паметта си, за да си спомни последната среща с Филип. Беше в деня на сватбата му — ден, за който Дом решително избягваше да мисли. Но днес бе изключение.

Стоеше с баща си и дядо си на стъпалата на малката провинциална църква на село Дълтън и поздравяваше гостите, които наброяваха едва две дузини и бяха все роднини. Да, но далечни роднини, изпълнени със завист към него заради богатството и положението му — неща, които те не притежаваха. Навсякъде го посрещаха коси погледи и шушукания. Той вече беше решил да се преструва, че всичко е наред. Че не го е грижа за скандала, който бе причинил, и то точно тук, в сърцето на земите на Ръдърфорд, насред собствения си дом.

— Може би е по-добре да се усмихнеш, Доминик — промърмори под носа си Филип, когато започнаха да посрещат гостите.

— За какво трябва да се усмихвам?

— Ти сам създаде тези обстоятелства — спокойно каза Филип, пренебрегвайки неприкритото обвинение в тона на сина си. — Може би е добре да възпиташ у себе си малко съвест, Доминик.

Слепоочията на Дом пулсираха неистово. И без това вече се презираше достатъчно.

— Знам, че няма да ми повярваш, но аз имам съвест.

Филип се разсмя.

— Може би трябваше да се вслушаш в нея още преди години… или поне по време на празненството по случай годежа ти с Фелисити.

Дом мрачно си пое дъх. Бученето в главата му се засили.

— Туше.

И двамата внимаваха да не говорят за онази нощ — нощта, в която го бяха открили с Ан Стюарт при твърде компрометиращи обстоятелства.

— Естествено, твоята съвест или липсата на такава е без значение за мен. Ти ще продължиш да вършиш каквото ти скимне, както си правил винаги. Все пак се надявам, че един ден, когато умра, ще започнеш да се държиш по-прилично, както подобава на положението ти.

— Не знаех, че си загрижен за моето поведение — разкаяно каза Дом.

— Не съм — отвърна Филип. — Само че ти си мой наследник и всичко, което вършиш, рефлектира върху мен.

Дом замълча. Какво беше очаквал за сватбения си ден? Сърдечна прегръдка? Някакъв знак за бащинска привързаност… или дори обич?

— Не е ли малко късно за бащински съвети, татко? — Тонът на Филип бе натежал от ирония.

— Без съмнение.

Облечените в черно хора в гробището отново изплуваха пред погледа му и това го откъсна от миналото. Дом се опита да овладее треперенето си. При последната им среща баща му бе говорил за собствената си смърт. Каква ирония!

Дом пропъди спомена за този отдавнашен кратък разговор. Не можеше обаче да се освободи от чувството за вина, което стягаше сърцето му все по-силно. Сякаш досегашното угризение — а и съжаление — не му бяха достатъчни.

Той пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. Погледът му обходи познатата панорама наоколо. Беше топъл и слънчев летен ден. Небето бе яркосиньо, тревата — тучно зелена, навсякъде цъфтяха цветя. Сред меко заоблените хълмове в далечината се забелязваха неясните розово-бели очертания на Уейвърли Хол. Само на няколко километра зад него беше брегът на Ламанша. А на север хълмовете бяха много по-стръмни, опасани с огради и каменни стени, изпъстрени със стада пасящи крави и овце.

Погледна отново надолу. Гробът представляваше отблъскваща гледка — тъмна, влажна, червеникавокафява дупка, която приличаше на кървяща рана, зейнала в плодородната земя. Дом нямаше обичай да се моли — бе престанал да вярва в Бог по време на войната, но сега изпитваше непреодолима нужда от молитва.

Господи, прошепна той, дай мир на душата на баща ми, помогни му да намери покой… благослови го. Амин.

Очите му се напълниха със сълзи. Трябваше да стисне силно клепачи, за да ги спре. Погледът му се спря на един от присъстващите на погребението хора. Стърчащ с повече от педя над останалите, херцог Ръдърфорд стоеше с наведена глава, притиснал към устните си кърпичка. Тялото му се разтърсваше от ридания.

Дом преглътна. Дядо му винаги се бе държал с него много по-бащински от собствения му баща.

Ковчегът вече бе в гроба. Беше изработен от тъмен, блестящо полиран махагон, обкичен с бели карамфили. Сърцето на Дом се сви болезнено. Майка му се бе погрижила всичко да е изпипано до съвършенство. Както винаги. Имаше чувството, че тя непрестанно се бои да не направи някоя ужасна грешка, която да я изложи пред хората. Но нито веднъж не беше сгрешила. Винаги беше елегантна, изискана, възпитана и любезна. Дом нямаше представа как съумява да изглежда така през цялото време, особено пък в момента. Но разбираше защо това е толкова важно за нея. Кларис Сейнт Джордж бе дъщеря на прост викарий. Но ако човек не знаеше този факт, никога не би се досетил за произхода й.

Ако Филип не беше умрял, един ден Кларис Сейнт Джордж щеше да бъде великолепна херцогиня. Дом се помъчи да види дали майка му плаче, но това бе невъзможно, защото лицето й бе скрито зад плътен воал. Едва ли обаче би показала мъката си открито, каза си той. Не бе сигурен дали тя изобщо изпитва мъка — в крайна сметка, двамата с Филип от години живееха разделени.

Дом се взря в ковчега. Беше твърде късно. Съжаляваше, че душата му е празна, че не бе обичал Филип така, както един син трябва да обича баща си. Съжаляваше за миналото… за цялото си минало. Но беше твърде късно.

Само ако можеше да забрави онзи кратък миг на изпепеляваща страст в тъй далечната знойна лятна нощ сред градините в Уейвърли Хол!

Но тя не можеше да го забрави. И нямаше да го забрави, никога. До края на живота си. Това бе кулминацията на всичките й мечти, на най-необузданите й фантазии. В онази нощ Ан бе почувствала, че той я обича така, както го обичаше тя.

Ала само след две седмици беше открила, че е грешила дълбоко, че е била пълна наивница.

Внезапно осъзна, че от много дълго време се е вторачила право пред себе си. Право в Дом Сейнт Джордж… Докато всички присъстващи се бяха вторачили в нея.

Ан стисна очи, обляна в пот, повтаряйки си непрекъснато, че той не възнамерява да остане за дълго в Уейвърли Хол.

Нямаше да му го позволи.

Противно на волята си тя отвори очи и обърна поглед към жената, която упорито бе избягвала да поглежда още от пристигането си в гробището. Фелисити бе облякла гълъбовосива, а не черна рокля и изглеждаше по-красива от всякога. Но дали наистина е така, или просто след тези четири дълги години съм забравила колко е хубава всъщност братовчедка ми, запита се Ан. Самото й присъствие караше Ан да се чувства по-дребна, по-грозна, по-невзрачна и по-тромава от когато и да било.

Тя вдигна глава. Беше на двадесет и една години. Никога повече нямаше да бъде дете. Дом се бе погрижил за това. Нямаше от какво да се тревожи, от какво да се бои. Най-вероятно Фелисити също щеше скоро да се върне в Лондон, защото твърде рядко й се случваше да дойде в провинцията. И тя, и Дом трябваше да си отидат. Незабавно.

Фелисити също бе забелязала Дом и го съзерцаваше открито. Не бе трудно да се прочете какво говорят очите й. Сърцето на Ан се сви. Миналото оживя пред нея с цялата си жестокост. Фелисити все още искаше Дом.

Ан си каза, че това няма значение. Че не я интересува.

Беше започнала да трепери. Зави й се свят. Искаше й се да не е тук, до открития гроб. Където и да е другаде, но не тук. Искаше й се Дом да не се бе връщал у дома. Но всъщност само се заблуждаваше и тя го знаеше. Истината бе, че от много дълго време очакваше Дом да се върне. От четири години очакваше своя час… и своето отмъщение.

Никога нямаше да му прости.

Ръката й все още обгръщаше кръста на херцога, затова Ан веднага усети как старецът трепна, когато съзря своя внук. Едва сега тя забеляза, че Дом е облечен в ловджийско сако от туид, панталони за езда и високи ботуши, опръскани с кал. Очите й се разшириха от удивление. Нима никога нямаше да прояви поне малко благоприличие? Дори на погребението на собствения си баща?

— Той трябва да бъде поставен на място, Ан — натъртено каза Ръдърфорд, сякаш смяташе, че тъкмо тя е човекът, който е способен да се справи с тази невъзможна задача.

Самата мисъл накара лицето й да пламне.

— Той трябва да бъде нашибан е камшик — изсъска тя. Трепереше още по-силно, всъщност, тресеше се цялата. — Как може да дойде в такова облекло? Ах, да, навярно е планирал лов на лисици за днес следобед.

Херцогът стисна лекичко ръката й.

— В конюшнята имаме изобилие от камшици. Избери който пожелаеш. Ако искаш, ще ти помогна. — Но тонът му издаваше обичта, която изпитваше към единствения си внук.

Ан не се засмя, въпреки че идеята да напердаши Дом така както човек би напердашил някое много непослушно дете, и достави известно задоволство.

Той се бе върнал. Но нямаше да остане, нали?

В края на краищата, преди четири години си беше тръгнал без дори да се сбогува. Безсърдечно, грубо, нехайно. И през всичките тези години не си бе направил труда да се върне, нито веднъж. Не й бе изпратил нито един ред. Ни помен от извинение, било то и неискрено, а това бе най-малкото, което й дължеше.

Ако Дом възнамеряваше да остане, й предстоеше война.

Смръщила вежди, тя отново погледна крадешком към Фелисити и с изумление откри, че братовчедка й я наблюдава. Фелисити веднага отклони очи, но това не попречи на Ан да забележи нейното въодушевление и да прозре намеренията й.

Това я разстрои окончателно. Завръщането на Дом само по себе си беше достатъчно ужасно, а ето че към него се прибавяше и очевидното намерение на Фелисити да възкреси отношенията си със своя бивш годеник, прекъснати преди четири години. Ан задиша учестено. Гробът вече беше запълнен с пръст. Тълпата започваше да се разпръсква. Дамите и господата се отправяха към очакващите си карети; само неколцина мъже тръгнаха към тях, за да поговорят с херцога. Погледите на хората продължаваха да я пронизват, сетне се отместваха към Дом, застанал горе на възвишението. Ан знаеше, че всички говорят за тях. Не можеше да стои повече тук. Положението бе непоносимо, неудържимо. Тя хвана полите на роклята си, побягна към собствената си открита карета и се метна на капрата. Сетне грабна поводите и ги дръпна с все сила.

Каретата подскочи и кестенявата кобила се втурна рязко напред. Ан погледна плахо през рамо. Ужасът й нарасна. Черната лакирана каляска със сребърния кръст на рода Лион беше изчезнала.

Ан се наведе напред и дръпна отново поводите. Кобилата препусна в бесен галон и каретата се понесе по неравния черен път. Дърветата сякаш летяха край нея. Отпред се показа Уейвърли Хол — огромна тухлена сграда от времето на крал Джордж, разположена сред величествени дъбове. Шест каменни колони поддържаха грамадния фронтон. На широката алея пред къщата вече бяха спрени няколко карети и файтони, но черната каляска с герба на Лион не беше сред тях.

От къщата дотича един прислужник и пое юздите на кобилата.

Ан скочи от каретата, без да обръща внимание на слисаните погледи на хората, които се изкачваха по стъпалата, и изтича покрай тях, повдигната високо полите си, изпод които се показваха белите й чорапи и черните кожени обувки. В огромното фоайе я посрещна икономът.

— Бенет! — извика Ан, когато влетя вътре. — Лион е тук. Не го пускай в къщата!

Бенет пребледня като призрак.

— Ъ-ъ, не ви разбрах, милейди.

Бузите на Ан пламтяха от ярост.

— Не пускай Лион в къщата — повтори тя бавно, натъртвайки на всяка дума, на всяка сричка. — Кракът на новия маркиз не бива да пристъпва прага й. Забранено му е да влиза тук. Сега разбра ли?

Икономът кимна, ококорил очи. По челото му бяха избили капчици пот.

А Ан тръгна бързо по коридора, стиснала ръце в юмруци. Най-добре Дом въобще да не се опитва да припари тук, мрачно мислеше тя. Не е добре дошъл в този дом. Дори сега. Най-малко сега.

Не и след всичко, което бе сторил.

Изобщо не я беше грижа, че е неин съпруг.