Скандал

24

Когато най-после се прибра в Уейвърли Хаус, Ан завари къщата странно притихнала.

Самата тя не се чувстваше добре. Бе прекарала цялата сутрин, яздейки в кръг из Хайд Парк, без изобщо да забелязва любопитните погледи на другите ездачи. Няколко дами се бяха опитали да завържат приятелски разговор е нея и Ан с мъка се бе сдържала да не ги отблъсне грубо и невъзпитано. Беше толкова разсеяна, че дори не си спомняше имената на тези жени, въпреки че бе разговаряла с тях. Помнеше само, че бяха настояли непременно да ги посети и я бяха поканили на няколко приема, чиито точни дати обаче й се губеха.

В момента не бе в състояние да води никакъв светски живот.

Цяла нощ не бе мигнала. Цяла нощ беше плакала от мъка — защото някога, съвсем доскоро, бе копняла толкова отчаяно за Дом, беше го обичала тъй дълбоко. Само преди няколко дни мечтите й сякаш бяха на път да се превърнат в реалност. Но всичко се бе оказало една ужасна измама. Дом не я обичаше, не беше започнал да се влюбва в нея. А ако Патрик и Бел бяха прави, той дори възнамеряваше да я убие, за да се отърве от нея веднъж завинаги.

Но те не можеха да са прави. Ан отказваше да приеме техните подозрения.

Опитваше се да заглуши болката и страховете си, за да може да разсъждава трезво. Трябваше поне да приеме факта, че някои иска да я убие или най-малкото да я нарани. Този някой най-вероятно бе Фелисити, само че Ан нямаше представа как братовчедка й би могла да проникне незабелязано в стаята й, и то не веднъж или дваж. Но при всяка от странните случки, сполетели Ан напоследък, Фелисити неизменно се оказваше някъде наблизо. Ето и сега, съвсем наскоро, Ан бе узнала, че братовчедка й е пристигнала в Лондон веднага след нея самата.

Един глас дълбоко в нея настойчиво й повтаряше да отиде при Дом и да сподели всичко с него. Да подири топлина и утеха в прегръдките му. Като истински рицар със сияйни доспехи Дом щеше да залови предполагаемия й убиец, да я избави от опасността. Освен, разбира се, ако този убиец не бе самият той.

Във фоайето я посрещна Колдуел. Тишината в къщата обаче продължаваше да й навява тягостно усещане — усещане за някаква промяна, за нещо нередно… за някаква опасност. Ан потръпна неспокойно.

— Колдуел, има ли някой в къщи?

— Да, милейди. Негова светлост е в библиотеката.

Как й се искаше да отиде при херцога и да му разкаже всичко. Но той хранеше силна обич към своя внук и щеше да я помоли да прости на Дом. А заедно с това със сигурност щеше да започне незабавно разследване на серията странни случки, станали напоследък. И ако се окажеше, че виновникът за тях е Дом — тогава какво? Ами ако по някаква необяснима причина Дом искаше просто да я уплаши, но не и да й навреди? Но нали бе правил любов с нея! Не, тези мисли бяха само плод на развихреното и въображение. Не биваше да обръща внимание на предупрежденията на Патрик и Бел.

— А… маркизът?

— Той излезе преди известно време. Не каза кога ще се върне.

Ан се поуспокои.

— Моля ви, кажете на Бел да се качи в стаята ми — каза тя, като се обърна към стълбището.

Но не тръгна да се качва нагоре. Колебаеше се. Защо да не каже на херцога само половината истина? Че някой иска да й стори зло и че този някой вероятно е Фелисити? Ан знаеше, че е слаба актриса. Ръдърфорд веднага щеше да долови, че крие нещо от него. Но тя щеше да бъде твърда, да отрича докрай, да не спомене и думичка за подозренията си спрямо Дом.

Вратата на библиотеката беше затворена — херцогът явно не желаеше да го безпокоят.

Ан почука лекичко, но не получи отговор и реши, че Ръдърфорд е заспал. Това я разочарова, защото вече нямаше търпение да му разкрие душата си.

В същото време обаче усещаше и странна тревога. Необяснимо защо тишината, царяща зад затворената врата на библиотеката, никак не й се нравеше. Херцогът очевидно просто бе задрямал. И все пак Ан реши да се увери.

Тя отвори вратата и пред очите й се разкри ужасяваща гледка. Херцог Ръдърфорд лежеше проснат по лице на пода. Лицето му имаше мъртвешки блед цвят. Изглеждаше напълно безжизнен.

Но Ръдърфорд беше жив. Лежеше неподвижно в леглото си, увит в одеяла, и едва дишаше. Според лекаря бе получил апоплектичен удар.

Ан сдържаше сълзите си с цената на огромни усилия. Колдуел, който бе поел лично грижите за господаря си, плачеше безмълвно — не беше преставал да плаче още от мига, в който бе дотичал в библиотеката и бе зърнал бездиханния херцог. Бел се щураше напред-назад с обляно в сълзи лице. Една от слугините кладеше огън в камината.

— Кажете ми истината, доктор Мансли — съкрушено каза Ан. — Каква е вашата прогноза? Ще оживее ли Негова светлост?

Лекарят се зае да прибира нещата си в кожената си чанта.

— Няма кой знае каква надежда, милейди. В повечето случаи последиците от апоплексията са много тежки. Понякога пациентите въобще не се съвземат от състоянието, в което се намира Негова светлост в момента — остават в безсъзнание, докато, не издъхнат. В други случаи получилият удар идва в съзнание, но не може нито да говори, нито да се движи. При тези болни възстановяването на говора и на двигателната способност е невъзможно. Те обаче са в пълно съзнание и могат да виждат и чуват, както и да мислят и чувстват.

Ан погледна тревожно към херцога.

— Какво още?

— В много редки случаи болният не само идва в съзнание, но и част от функциите на организма му се запазват. Възможно е да е в състояние да произнася някои думи или да извършва отделни движения — с цялото си тяло или само с горната му част. Най-сетне, има и изключения — но те вече са истинско чудо, при които организмът може да се възстанови изцяло.

— Значи все пак има някаква надежда?

— Твърде слаба, особено ако херцогът не дойде в съзнание през следващите двадесет и четири часа — отвърна лекарят.

Ан отиде до леглото, приседна на ръба му и улови ръката на Ръдърфорд. Беше съвсем безжизнена.

— Благодаря ви, докторе.

— Не съм сторил нищо, за което да ми благодарите. Но хиляди пъти съм предупреждавал Негова светлост да си почива повече и да пуши и пие по-малко. — Лекарят въздъхна. — Ако дойде на себе си, незабавно пратете да ме повикат. Искам да го прегледам.

Ан кимна и се взря в лицето на херцога, което в момента беше сбръчкано и изпито — лице на човек, застанал на ръба между живота и смъртта. Тя стисна ръката му.

— Ваша светлост, всички толкова се нуждаем от вас. Моля ви събудете се. Моля ви, преборете се за живота си.

Но той не помръдваше. Дори клепачите му не трепваха.

— Ваша светлост… — Ан преглътна. — Знам, че съм прекалено дръзка, така е наистина, но трябва да ви го кажа: през последните години аз ви обикнах от цялото си сърце. — По бузите й се стичаха сълзи. — Винаги сте бил толкова добър с мен, Ваша светлост. Благодаря ви за всичко. — Тя се задави от плач. — Моля ви моля ви да се оправите.

Колдуел се приближи и застана до нея с подпухнали очи, зачервен нос и мокро от сълзи лице.

— Всички се молим на Бог да оздравеете, Ваша светлост пресипнало каза той. — Цялата прислуга, сър. Простете за нахалството, но всички ние толкова ви обичаме, Ваша светлост.

Но херцог Ръдърфорд продължаваше да лежи неподвижно На практика той бе кажи-речи мъртъв.

— Какво се е случило? — извика Дом.

Ан чу гласа му и трепна. В следващия миг той се втурна в стаята и впери поглед в дядо си. Лицето му пребледня като платно.

— Получи апоплектичен удар — дрезгаво обясни тя.

— О, Господи! — прошепна Дом. Стоеше като вкаменен.

Ан се изправи и пусна ръката на херцога. Беше му говорила повече от час с надеждата да предизвика някаква реакция от негова страна, но напразно. Имаше чувството, че от минута на минута животът му гасне.

Тя се отдръпна назад, към долния край на леглото, като внимаваше да не се докосне до Дом дори с полата си. В момента той ни най-малко не приличаше на убиец.

В момента Дом плачеше. Не издаваше нито звук, но сълзите се стичаха по лицето му като безкраен поток. Той се приближи до дядо си. Изглежда, че изобщо не забелязваше присъствието на Ан.

— Дядо, аз съм виновен за всичко! Съжалявам!

Ръдърфорд не помръдваше.

Дом приседна до него и нежно отметна един бял кичур от челото му.

— Господи, толкова съжалявам! — Ридание задави гласа му. — Как е възможно? — прошепна той. — Ти си толкова силен, толкова всемогъщ… Винаги съм те смятал едва ли не за безсмъртен.

Ан обгърна раменете си е ръце. Не искаше да гледа, но не можеше да отмести очи. Отново бе започната да плаче беззвучно.

— Нуждая се от теб — прошепна Дом. — Не можеш да ни оставиш точно сега. — Гласът му се прекърши.

Той избърса очи с ръкава си.

— Дядо, не исках да те укорявам за това, че си ме измамил. Не знам защо си направил онова, което си направил — предполагам, че е било заради липсата на друг наследник — но не беше ли за предпочитане да избереш някой далечен братовчед? Божичко… — Дом не можа да продължи, задавен от сълзи.

Ан почти забрави собствените си проблеми. Искаше й се да отиде при Дом, да го прегърне, да го утеши. Но вместо това стоеше на мястото си като вкаменена, стиснала здраво ръце.

— Аз съм виновен за всичко — прошепна Дам е изкривено от болка лице. — Аз те нараних. Не исках да те наскърбявам. Проклетият Феърхейвън!

Ан нямаше никаква представа за какво говори.

— Предполагам, че ти би искал да продължа да поддържам тази измама. Добре, ще направя всичко, което е по силите ми. Въпреки че не разбирам нищо. Въпреки че според мен Феърхейвън представлява заплаха. Може би трябваше да му дам пари. Може би Кларис ще ми помогне да разбера цялата тази бъркотия. — Той се усмихна измъчено. — Вече й пратих съобщение да дойде.

Ръдърфорд продължаваше да лежи неподвижен като каменна статуя.

— Може би всичко вече е без значение! — извика Дом.

— Дом… — чу Ан собствения си плах шепот.

Но Дом не я чу.

— Толкова съжалявам. Съжалявам за всичко. — Той хвана ледените ръце на дядо си в своите, наведе се и го целуна по челото. — Не умирай. Моля те, не умирай. — Лицето му отново се обля в сълзи. — Обичам те, дядо, винаги съм те обичал, винаги ще те обичам. Без теб детството ми щеше да бъде толкова пусто и самотно. За мен ти винаги си бил много по-истински баща от Филип.

Дом скри лице в шепите си. Тялото му се разтърси от ридания. Ан постави нежно ръка на рамото му. Плачеше.

— Има ли някакво подобрение? — попита Кларис от прага на стаята на херцога.

Беше вече късна вечер. Кларис бе пристигнала току-що. Гласът й сепна Дом.

— Не.

Той се обърна към майка си с мрачно изражение. Вече близо дванадесет часа не се бе отделял от леглото на дядо си. Навън се бе спуснала нощ — черна, безлунна, беззвездна и студена.

Кларис погледна към херцога.

— Това е ужасно — бавно каза тя. — Но той вече е стар човек, Доминик.

Дом се изправи на крака.

— Изобщо не ти пука, нали? Не знам защо, не знам какво е имало между вас, но на теб изобщо не ти пука за него. Така че не се преструвай на загрижена!

Тя се разплака.

— Защо ми говориш така? Какво съм сторила? Да не би аз да съм му причинила удара?

Дом осъзна, че е напълно права и се помъчи да се овладее.

— Извинявай, майко. Прости ми. Много съм разстроен.

Кларис кимна. Лицето й беше мокро от сълзи. Устните й трепереха. Тя отиде до него и го погали по бузата.

— Няма причини да се караме, Доминик. Особено сега.

За миг той затвори очи. Сетне ги отвори и се отдръпна от нея.

— Матю Феърхейвън беше тук днес, за да ме изнудва.

Кларис нададе ужасено възклицание и се вкопчи в таблата на леглото.

— Божичко!

— Налага се да ти кажа всичко — мрачно каза Дом, като се обърна с гръб към леглото. — За Филип, Феърхейвън е бил много повече от най-добър приятел. Той е млад, красив мъж и изглежда е бил влюбен в него.

Кларис не помръдна. Само погледът й стана по-предпазлив.

— Знам.

— Знаела си?! — Първоначалното му смайване бързо се замени с гняв. — Не мислиш ли, че е било редно да ми кажеш — за да съм подготвен за подобно развитие на нещата?

— Никога не съм допускала, че Феърхейвън ще се опита да ни шантажира.

— Опитът му за шантаж няма нищо общо с връзката му с Филип. Ако властите узнаят за нея, самият той ще бъде подведен под отговорност.

Кларис се поколеба. Беше пребледняла.

— Тогава…

— Той знае истината — безмилостно каза Дом. — Знае, че Филип не ми е баща и има доказателство за това. Или поне твърди, че има.

Кларис отиде до един стол и седна на него.

— Какво доказателство?

— Едно писмо, което Филип ти е написан малко след като е узнал за твоята изневяра — обясни той, без да откъсва очи от нея.

— Не съм получавала никакво писмо. — Тя вдигна умолително поглед към него. — Нямах представа, че Филип е разбрал. Никога с нищо не ми е показвал, че знае.

— Феърхейвън се кълне, че разполага с това писмо и че то изобщо не е било изпратено. — Дом сви рамене. — Какво значение има? Завещанието съществува. Ако към твърденията на Феърхейвън се прибави фактът, че той наследи цялото имущество на Филип, включително Уейвърли Хаус, това ще даде предостатъчно храна на злите езици. — Той замълча за момент. Имаше чувството, че сърцето му, душата му са опустели, мъртви. Сетне добави. — Освен това неговите твърдения са верни, нали?

Кларис си пое дъх и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

— Майко, има ли някаква вероятност Филип да е мой баща?

Тя навлажни изсъхналите си устни, без да отговори.

— Майко! — Дом пристъпи към нея. — Моля те…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не. Той не е твой баща. Когато се омъжих за Филип, вече бях бременна в третия месец.

— И той не е разбрал?!

— Ти се роди късно, слава Богу. На лекаря беше наредено да каже, че си се родил преждевременно, което не е нещо необичайно. Филип ни повярва.

— Значи лекарят е знаел. Платила си му, за да излъже.

— Не.

— Някой е платил на лекаря — остро каза Дом.

Кларис мълчеше.

Дом погледна през рамо към лежащия в безсъзнание херцог.

— Дядо ми. Разбирам.

— Какво разбираш? — обезпокоено попита Кларис.

— Дядо е платил на лекаря за мълчанието… и за лъжата, за да предпази теб и Филип от скандала. Колко благородно от негова страна. Да ме приеме, все едно че съм негова собствена плът и кръв. Господи! — Той седна на леглото до краката на херцога и впери очи в него.

Кларис също гледаше към Ръдърфорд, но не пророни и дума. Дом въздъхна тежко и се обърна към майка си. Погледът му я прониза.

— Кой е баща ми?

Очите й се разшириха.

— Това е без значение.

— За мен не е без значение — извика той.

Кларис стисна устни. Ноздрите й трептяха.

— Няма значение. Истинският ти баща е мъртъв.

Дом затвори очи. Майка му грешеше. Имаше значение. Имаше огромно значение. Но ако баща му беше някой ратай или циганин? Или някой прочут прелюбодеец и развратник? Някой престъпник или дори убиец? Може би все пак бе много по-добре да не знае.

— Какво ще правиш сега? — извика Кларис. — Феърхейвън не бива да разгласява това, което знае!

Дом я погледна.

— Въпреки че по принцип съм против, ще се срещна незабавно с Феърхейвън и ще му платя предостатъчно, за да си държи устата затворена и да напусне страната.

— Но този проблем ще продължава да тегне над главите ни като дамоклиев меч — каза Кларис. Беше станала права. — Дом, страх ме е. След време той ще поиска още пари. Заплахата няма да престане да съществува. Ако истината излезе наяве, и ти, и аз ще бъдем унищожени!

— Ако истината излезе наяве, и ти, и аз ще посрещнем бурята с високо вдигната глава — решително заяви той.

Кларис го погледна така, сякаш беше умопобъркан.

— Аз ще бъда унищожена — прошепна тя.

Дом се изправи.

— Моля те, майко, сълзите няма да ни помогнат. Не плачи. Все още не си унищожена.

Кларис прие кърпичката, предложена й от него, и деликатно избърса носа си.

— При всички положения в цялата тази бъркотия има едно нещо, което е добро за нас. Феърхейвън е страхливец и е уплашен от собствените си действия. Сигурен съм, че никога няма да проговори — каза Дом. — Все пак, когато се срещна с него утре, ще бъда много внимателен.

Кларис стисна кърпичката в юмрука си.

— Да можеше Феърхейвън да умре!

— Стига, майко, не го мислиш наистина.

— Напротив. Искам да умре.

Настъпи мълчание.

— В момента нервите ти са прекалено опънати и просто не съзнаваш какво говориш — каза накрая Дом с решителен тон. Но беше шокиран.

Кларис вдигна поглед към него и попи сълзите си с кърпичка.

— Как може да си толкова спокоен, когато си изправен пред опасността да изгубиш всичко, което имаш?

Изражението му беше мрачно.

— Не бих казал, че съм спокоен.

Тя продължи, сякаш изобщо не го бе чула:

— Аз никога повече няма да бъда приета в обществото. А ти ще бъдеш лишен от цялото си богатство и титли, за да ги придобие някой дебел, глупав, алчен далечен роднина на семейството.

— Напълно е възможно — каза Дом е безизразен глас. — Ако Феърхейвън наистина разгласи това, което знае.

— Отивам в стаята си — промълви Кларис и отново подсуши очите си. — Трябва да помисля.

И тя се отправи към вратата. Дом я проследи с поглед, сетне седна тежко в долния край на леглото на дядо си и закри лицето си е ръце. Болеше го много повече за майка му, отколкото за самия него. Ако се случеше най-лошото, той щеше да го преживее, но съвсем не бе сигурен дали и Кларис ще успее да се справи. Все едно, беше твърдо решен да я закриля и да се грижи за нея до последно.

Потънал в мисли, Дом не видя как пръстите на Ръдърфорд помръднаха, как клепачите му трепнаха. И не чу тихия му, отчаян стон.

Кларис изобщо не се колеба, въпреки късния час. Твърде много неща бяха поставени на карта.

Тя нареди да докарат каретата и след двадесет минути вече беше пред лондонската Уейвърли Хаус.

Изкачи решително широките каменни стъпала на изградената от варовик къща. Беше едновременно тъжна и ядосана. Уейвърли Хаус бе принадлежала на Филип. Сега трябваше да принадлежи на Дом, но вместо това принадлежеше на Матю Феърхейвън. Този човек заслужаваше да умре.

Феърхейвън явно бе задържал старата прислуга. Разбра го, когато икономът отвори тежката входна врата. Той се поклони, без да успее да скрие изненадата си.

— Милейди.

Кларис усети, че в очите й напират сълзи. Но тя, която инак толкова често и с такава лекота прибягваше до този изпитан женски трик, плача, точно сега не се нуждаеше от него.

— Хендрикс, тук съм за да видя Феърхейвън. В къщи ли си е?

— Да, готви се да вечеря. — Хендрикс взе визитната й картичка и я въведе в салона.

Кларис потръпна. Не беше влизала в тази къща поне от десет години. Предпочиташе да живее в провинцията, за разлика от Филип, който бе прекарвал времето между пътуванията си в чужбина предимно в Лондон. Салонът беше преобразен. Тя се зачуди дали всички тези безвкусни промени са били направени от Филип или от младежа. Все едно, червената тапицерия на мебелите беше прекалено ярка, а позлатата — прекалено лъскава. Килимите също бяха твърде крещящи и твърде нови. И откъде ли се бяха взели парите за всички тези красиви картини и скулптури? Обзе я огорчение. Очевидно Филип и Феърхейвън бяха изразходвали доста време и средства за тази къща и за съвместния си живот.

На прага на салона се появи самият Феърхейвън.

— Лейди Сейнт Джордж — любезно кимна той.

Тя го погледна и се вцепени. Колко беше красив! Колко млад. Колко съвършен. Въпреки че беше мъж, видът му я накара да усети цялата тежест на годините си. Да се почувства стара и нежелана.

Погледите им се срещнаха.

Кларис се усмихна. Изпитваше омраза към този мъж, независимо че самата тя никога не бе желала Филип.

— Ето че най-после се срещаме. Простете ми, задето не преливам от радост.

Феърхейвън веднага свали маската на любезност от лицето си. Сега то беше изкривено от гняв.

— Простете ми, мадам, задето не ви предлагам почерпка или стол за сядане. — Очите му святкаха.

— Не желая вашето гостоприемство — сряза го в отговор тя.

— Не съм си го и помислял — каза той. — Какво желаете?

Кларис го изгледа хладно, въпреки че ръцете й трепереха.

— Не, въпросът е какво желаете вие? И какво възнамерявате да правите?

— Май че сте уплашена?

— Да — призна тя. — Аз съм уплашена. И ядосана. И много, много отчаяна.

— Вие заслужавате да страдате.

— Нима съм сторила нещо на вас самия? Затворих си очите за гнусната ви връзка с моя съпруг, преструвах се, че не знам нищо! — възкликна Кларис.

Очите на Феърхейвън се насълзиха.

— Вие сте го направила нещастен. Измамила сте го. Филип ви мразеше. Непрекъснато ми повтаряше колко ви мрази. Аз също ви мразя.

— И аз го мразех — извика тя. — Нямах друг избор, освен да се омъжа за него. Нямах представа какъв е, но още тогава го мразех!

В стаята се възцари пълна тишина. Кларис се помъчи да се усмихне.

— Няма значение. Той е мъртъв. И аз съм много доволна от този факт.

— Кучка! — извика Феърхейвън пребледнял.

Тя едва не избухна в смях. Но се овладя и каза надменно:

— Назовете цената си. Ще се погрижа Доминик да я плати.

— Няма такава.

Кларис трепна.

— Не е смешно.

— Нямах намерение да ви разсмивам — отвърна Феърхейвън. Беше блед като призрак. Ръцете му трепереха. — Аз обичах Филип. Въпросът не опира до пари.

— А до какво тогава?

Феърхейвън облиза устни.

— До справедливост. — Той преглътна, но не отклони поглед. — Единственото, което искам, е справедливост.

Тя се вкамени.

— Това е пълен абсурд.

Феърхейвън поклати глава.

— Не. Филип ви мразеше, мразеше и Дом. Мразеше цялата тази лъжа. Затова аз я изобличих.

Кларис реши, че не е чула добре. Не можеше да е чула добре!

— Разберете, аз имам една единствена амбиция и тя е да кажа на целия свят истината за вас и за вашия син.