Скандал

30

Ан пристигна в Уейвърли Хол още на следващия ден, след като сутринта потегли от Ръдърфорд Хаус заедно с Бел и с целия си багаж. Дом наблюдаваше заминаването й през прозореца на салона с неразгадаемо изражение, без да каже и дума. Ако изпитваше някакво разкаяние за грубостта и за гневното си избухване от предишната вечер, не го бе показал с нищо.

Ан обаче се бе почувствала виновна, все още се чувстваше виновна, сякаш го изоставяше напълно безпричинно в такъв тежък за него момент. Но не беше безпричинно — той я бе принудил да стигне дотам.

Нямаше никакви планове, искаше просто да бъде колкото се може по-далече от Дом, за да обмисли спокойно всичко и да вземе правилното решение относно своя брак и своето бъдеще.

Но не беше спокойна. Измъчваше се от мисълта, че бе напуснала Дом точно сега, когато около него се бяха разразили два огромни скандала — за незаконния му произход и за убийството на Феърхейвън.

Ан не пожела следобедна закуска. Облечена в своя черен костюм за езда, ушит специално за нея така, че да й позволява да язди по мъжки, тя нареди да й оседлаят Блейз. Уили я увери, че червеникавият жребец се намира в отлично състояние.

Ан погали меката му като кадифе муцуна и му даде морков. В очите й имаше сълзи. Може би идването й в Уейвърли Хол беше грешка. Толкова обичаше това имение. Но то бе пълно е хиляди спомени, едновременно сладки и горчиви. Накъдето и да се обърнеше, всичко й напомняше за Дом.

Тя въздъхна дълбоко и се качи на гърба на Блейз с помощта на Уили. По нейна молба бяха сложили нормално, а не странично седло. Искаше да препуска като вихър, да избяга далеч от мъката си, от тревогите си, от решението, което трябваше да вземе.

Блейз изпръхтя нетърпеливо. Ан го пришпори и препусна в лек галоп по чакълената алея.

Щом навлезе в парка, Блейз направи няколко скока и ускори крачка, отправяйки се по една от алеите за езда, които Ан познаваше до болка. Тя се приведе, за да избегне няколко стърчащи клонки. Листата вече бяха започнали да се обагрят в червено и златисто. Лятото се бе изнизало толкова бързо. В гърлото на Ан заседна буца, задави я ридание. Как бе могла да изостави Дом, след като прекрасно знаеше какво е да си самотен и отчаян?

Пред очите й се показаха синкаво-черните води на езерото, сгушено между дърветата. Тя забави ход. На една могила в центъра на малкото островче, разположено в средата на езерото, стърчаха облените в слънце руини на старинната светло-каменна кула. Край прогнилия понтон плаваха лебеди. Гледката накара Ан да се усмихне. Някога, като деца, двамата с Патрик неведнъж бяха идвали тук е лодка, за да изследват древните останки и да си играят сред тях. И след сватбата си с Дом тя бе продължила да посещава това място често. Незнайно защо то я изпълваше с някаква нелепа, глупава надежда.

Трябваше да се изправи очи в очи с истината, със собствените си чувства. Невъзможно бе да ги избягва повече. Все още обичаше Дом. Винаги го бе обичала. Щеше да го обича до сетния си дъх. Но дали имаше смелост още веднъж да се върне при него?

Сърцето й отчаяно крещеше: „Да!“

Предпазливостта й упорито се съпротивляваше срещу това най-дълбоко, най-истинско чувство — любовта.

Блейз извади муцуната си от водата, вдигна глава и изпръхтя. В момента Ан нямаше никакво настроение за случайни срещи.

— Какво, момчето ми? — прошепна тя и го погали по шията. Конят се ослуша напрегнато, сетне извърна глава към алеята и отново изпръхтя.

Ан се огледа наоколо, но не видя нищо, освен гъстите, окъпани в светлина брезови дървета. Ако сред тях имаше някой, трябваше да му изясни, че преминаването през земите на Уейвърли е забранено.

— Там няма никой, момчето ми — каза тя, като се обърна отново към Блейз и стисна по-здраво юздите му. Но конят продължаваше да изглежда разтревожен. Безпокойството й се засили.

— Здравей, Ан — долетя изневиделица гласът на Дом.

В следващия миг той изникна от гората, яхнал черния си жребец. От гърдите на Ан се изтръгна слисано възклицание.

Изражението му бе мрачно.

— Трябва да поговорим, Ан.

Тя с мъка събра сили да проговори.

— Дом, напуснах Лондон преднамерено. Върнах се в Уейвърли Хол, за да подредя мислите си. Дойдох тук, защото исках да бъда сама.

— Знам защо си дошла тук, Ан. — Тонът му беше напълно сериозен. — Дошла си, за да вземеш решение за нашето бъдеще.

Ан трепна.

Дом облиза устни.

— След онова, което стана снощи, не мога да те оставя да си отидеш. Не мога да те оставя да решаваш сама, Ан. — Гледаше я напрегнато, настойчиво. — Не ти позволявам да ме напуснеш, Ан. Няма да го допусна.

Ан знаеше, че трябва да бъде ядосана от тираничното му поведение, но не изпитваше гняв. Напротив, обзе я неистова радост. Но тя побърза да я потисне е типичната си предпазливост, която се бе превърнала в нейна втора природа.

— Ан?

— Не можеш да ме накараш да взема решение насила, Дом. Трябва ми време да помисля. Но… аз се радвам, че си тук. Прав си. Решението относно нашето бъдеще трябва да бъде взето от двама ни, заедно.

На лицето му се изписа облекчение.

— Благодаря ти, Ан. — Той приближи с коня си до нея и я погледна право в очите. — Освен това искам да ти се извиня. За това, че снощи се сдържах толкова отвратително.

На устните й трепна лека, но искрена усмивка.

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам те.

Двамата се взряха безмълвно един в друг. Най-накрая Дом стисна юздите на коня си.

— Ще се прибера в къщата, за да те оставя да пояздиш сама и да помислиш на спокойствие. Защо не се уговорим да пием чай заедно в пет? — Той преглътна и едва забележимо се изчерви. — Просто така, като приятели, естествено. Не е нужно да бързаме с вземането на решение.

Сърцето на Ан запърха като птичка. Усещаше, че е поруменяла като девица.

— Би било прекрасно.

Дом кимна и обърна коня си.

— Дом — извика тя и се усмихна смутено. — Благодаря.

Очите му, вперени в нейните, засияха нежно. Сетне той пришпори жребеца си и изчезна сред дърветата.

Ан остана загледана подире му, докато гъстите клони не го скриха от очите й. Беше щастлива. Бягството й от Дом я бе накарало да се чувства зле и сега се радваше, че той бе решил да я последва.

Тя подкара Блейз в лек тръс и кривна по друга пътека. Сега следобедът й се струваше по-слънчев и по-ведър. Ездата наистина щеше да бъде много приятна.

Но след малко Ан чу, че някой я вика по име. Погледна през рамо, но видя само влажната пръст и клонестите дървета. Миг по-късно обаче иззад завоя се появи ездач. Беше Патрик.

В съзнанието й като светкавица проблесна споменът за него и Бел.

Патрик се приближи до нея с неуверена, напрегната усмивка.

— Здравей, Ан.

— Не разбирам — каза тя. — Какво правиш тук? Мислех, че си в Лондон.

— Проследих те.

Стомахът й се преобърна.

— П-проследил си ме?

— Бях в Ръдърфорд Хаус снощи, докато вие е Дом се карахте — отвърна той. — А тази сутрин видях как си тръгна от града.

Напълно объркана, Ан отчаяно се мъчеше да схване смисъла на думите му.

— Проследил си ме от Ръдърфорд Хаус чак до тук? — прошепна тя. В главата й звучеше един натрапчив рефрен: Патрик и Бел, Патрик и Бел…

Патрик отново се усмихна. Но сега в усмивката му имаше нещо зловещо.

— Дом също те е проследил. Напусна ли го, Ан?

Ан го гледаше изумено. Сърцето й туптеше като чук. Едва сега си даваше сметка, че Патрик е идвал твърде често в Ръдърфорд Хаус. А щом се е срещал с Бел още от погребението насам, явно беше идвал също толкова често и в Уейвърли Хол.

Патрик и Бел се срещаха откакто Дом се бе върнал у дома.

А тъкмо оттогава някой непрекъснато се опитваше да я сплаши, да й навреди… може би дори да я убие.

Обзе я внезапен страх. Внезапно съмнение, недоверие, объркване. В съзнанието й се заредиха образи — образът на Дом, едновременно страстен и любящ, образът на Патрик.

— Ан, гледаш ме така, сякаш съм някакво чудовище. — Той й се усмихна. — Скъпа, дойдох да те избавя от лапите на друго чудовище — на твоя съпруг. Нима си забравила?

Ан изтръпна. Пулсът й се ускори още повече. Отново се оставяше въображението да я подвежда. Защото Патрик нямаше причина да желае смъртта й. Не можеше да е Патрик.

Но в главата й продължаваха да звънят предупредителни камбани.

— Ан, да си вървим. Ще те заведа в Хънтинг Уей. Там ще си в безопасност. Там той няма да може да ти стори нищо — каза Патрик с изкривена усмивка.

Ан се поколеба.

— Патрик, Дом не е убиец. Започнах да вярвам, че той наистина ме обича. — Очите на Патрик се разшириха втрещено и тя си закъснение осъзна, че не е трябвало да го казва. Следващите думи изскочиха припряно от устата й. — Не искам да ходя в Хънтинг Уей! Трябва да се прибирам в Уейвърли Хол! — Усмихна се, но прекрасно съзнаваше, че усмивката й е принудена и неубедителна.

— Не! — Думата проехтя като топовен изстрел. В същия миг Патрик посегна към поводите на коня й.

Нямаше време за колебания. Тя дръпна рязко юздите на Блейз — толкова рязко, че Патрик не успя да ги сграбчи, — и го шибна с камшика. Животното полетя напред като стрела.

— Ан! — извика Патрик.

Ан не отговори. Вместо това се приведе над шията на Блейз и отново го пришпори е камшика. Конят се понесе през парка с удвоена скорост. Дърветата прелитаха край Ан като в мъгла, но Блейз някак си успяваше да не се отклонява от пътеката. Клоните на дърветата дращеха лицето й. Изпод копитата на коня от скачаха огромни буци пръст.

Тя чу отново гласа на Патрик, който викаше името й. Но този път викът идваше съвсем отблизо.

Ан изпищя и погледна през рамо. Патрик бе само на няколко дължини зад нея, е лице, потъмняло като буреносен облак. Жребецът му препускаше с главоломна скорост… и настигаше Блейз.

Паниката и страхът заплашваха да я задушат. Тя дръпна като обезумяла юздите на коня си, свърна встрани от пътеката и полетя надолу по стръмния, гъсто обрасъл с дървета склон.

— Ан, спри, ще се пребиеш! — изкрещя Патрик. — Спри! Нищо няма да ти сторя!

Ан отново шибна Блейз е камшика.

Сега вече не чуваше нищо, освен тежкото, запъхтяно дишане на Блейз, примесено е нейното собствено. И глухия тътен на копитата му. И бесния, бучащ ритъм на сърцето си.

Клоните шибаха лицето и тялото й. Край нея летяха прогнили, мъртви листа и пръст, изровени от копитата на коня. Внезапно Блейз се препъна. Ан изхвърча от седлото и се преметна презглава напред.

Приземи се тежко на едното си рамо и се претърколи по гръб. Ударът я бе оставил без въздух. Ан застина неподвижно. След няколко мига, когато успя да си поеме дъх, а замъгленият й поглед се проясни, тя чу как Патрик си проправя път през шубрака нейде високо над главата й и как я вика.

Ан тутакси се надигна с натежало като камък сърце. Рязкото й движение накара Блейз, който бе спрял на метър-два от нея, да подскочи стреснато. Тя прехапа устни. Не смееше да му подвикне, защото се боеше, че конят може да се подплаши и да побегне.

Изправи се бавно на крака. Сърцето й биеше като обезумяло. Продължаваше да чува как Патрик слиза с коня си по стръмния склон, по който се бе спуснала с толкова луда скорост.

Блейз въртеше уплашено очи. Хълбоците му се издуваха напрегнато. Когато я видя да се изправя, той изпръхтя и отскочи настрана. Доплака й се от отчаяние. Не се осмеляваше дори да прошепне името му, за да го успокои и да го накара да стои при нея.

Тя се озърна, но видя само слънчевата светлина, която се процеждаше през стволовете на брезите, тополите и боровете. Знаеше обаче, че Патрик е там горе и че я търси. Чуваше съвсем ясно стъпките му — явно бе слязъл от коня си, за да може да оглежда внимателно всяко храстче.

От време на време той отново я викаше по име. Гласът му звучеше тревожно — навярно осъзнаваше, че Ан вече е разбрала истината. И навярно повече от всякога бе твърдо решен да я намери… и да я премахне. Но защо? Божичко, защо?

Разтреперана, тя протегна ръка към юздите на коня си.

Но точно в този миг от клоните на близкия храст излетя птичка. Блейз изпръхтя подплашено и хукна стремглаво нагоре по склона.

Ан затули уста с ръка, за да заглуши отчаяния си вик. Конят се изгуби между дърветата в посока към Уейвърли Хол. И тогава отново се чу гласът на Патрик, само че този път нейде съвсем от близо. Ан затаи дъх и приклекна толкова рязко, че коленете й се удариха едно в друго.

— По дяволите, Ан! — чу тя вика на Патрик. Сетне се случи истинско чудо — той се заизкачва обратно по склона. Беше тръгнал след побягналия Блейз!

Ан се отпусна изнемощяла на влажната, покрита с окапали листа земя и закри лицето си с длани. Ридания задавяха гърлото й. Имаше усещането, че всеки миг ще повърне — толкова й беше зле.

Най-накрая тя все пак съумя да си поеме няколко големи глътки въздух и бавно се изправи на крака. Дали Патрик ще настигне коня й и ще установи, че нея я няма на седлото? Или Блейз ще успее да стигне до Уейвърли Хол? В гърдите й трепна искрица надежда. Дом беше в Уейвърли Хол. Как копнееше да се прибере у дома, при Дом. Там щеше да бъде в безопасност.

Изведнъж Ан осъзна, че изобщо няма представа къде се намира.

Господи, нима се е загубила? Толкова пъти бе криввала ту наляво, ту надясно при паническия си бяг. В крайна сметка обаче тя реши да продължи в посоката, която бе поела — сиреч обратна на тази, в която бе побягнал Блейз.

Но това не се оказа никак лесно. Надолу склонът ставаше още по-стръмен. Опита се да го подсече под ъгъл, но това я затрудни не по-малко от отвесното спускане. Сега шубраците бяха още по-гъсти. Храстите и младите дръвчета стигаха до коленете, а на места й до кръста й. Гората също стана по-гъста и по тъмна. Ан вдигна глава, но небето почти не се виждаше, скрито от короните на дърветата. Сърцето й се сви от страх.

Но тя продължи напред, препъвайки се в полите си. Ръкавиците й бяха раздрани на ивици. Изведнъж обаче я обзе странно, тревожно усещане, което накара кожата й да настръхне. Усещането, че вече не е сама.

Ан замръзна на мястото си, стаила дъх. Патрик я наблюдаваше отнякъде, сигурна бе в това. Дебнеше я.

Стъпките й се ускориха. Сега се препъваше още по-често. Ръбът на полата й се разкъса. Тънки клонки и храсти се забиваха в лицето й, режеха го като ножове, но Ан само ги отмахваше раздразнено и продължаваше да върви задъхано нагоре. От братовчед й нямаше и следа, но тя усещаше, че е нейде съвсем наблизо.

Затича се. Клоните раздираха полата й, камъните се забиваха в ходилата й през тънките подметки, скалите жулеха краката й. Но Ан не спираше, а бягаше, макар да бе останала без дъх, макар че тялото й се разтърсваше от ридания. Внезапно се блъсна в един дъб и падна, но бързо се изправи и се облегна на дебелия му дънер. Дишаше тежко. По лицето й се стичаха сълзи.

Напрегна слух, за да долови някакъв шум в притихналата гора наоколо. В първия миг обаче не чу нищо друго, освен собственото си шумно, пресекливо дишане и бясното биене на сърцето си.

После й се стори, че дочува птичи глас някъде много високо над себе си, както и едва доловимо прошумоляване на листа, което идваше съвсем, съвсем отблизо.

А нямаше никакъв вятър.

Ан нададе тихо възклицание, оттласна се от дъбовия ствол и хукна като обезумяла.

Насреща й изскочи друг огромен, стар дъб. Тя се препъна в един от извитите му, възлести корени, изправи се… и се озова пред нова непреодолима преграда.

Но този път не беше дърво, а самият Патрик.

Ан изпищя.