Скандал

7

Щом влязоха в къщата, Ан побърза да изпревари Дом и да побегне към стълбите с надеждата, че в стаята си ще успее да се успокои. Усещаше погледа му, който изгаряше гърба й. Ускори крачка. Искаше да бъде сама; имаше нужда да помисли.

Значи той все пак няма да замине.

Все още беше смаяна от думите му. Смаяна, ядосана и… уплашена.

Една врата в дъното на коридора се отвори и на прага пристъпи херцог Ръдърфорд.

— Ан!

Тя спря. Ръката й стискаше месинговите перила на стълбите. Херцогът се приближи.

— Добре ли си?

Ан знаеше, че лицето й е зачервено. Бузите й пламтяха. Отчаяно се опитваше да не мисли за целувката на Дом.

— Добре съм.

— Бих желал да поговоря с теб — каза Ръдърфорд. Погледът му се плъзна покрай нея.

Ан надзърна през рамо и видя, че Дом ги наблюдава от фоайето, облегнат на стената със скръстени ръце. Стойката му беше нехайна. Но в очите му, които ги гледаха внимателно, нямаше и помен от нехайство. Ан кимна рязко и последва херцога в библиотеката.

— Има ли някакъв шанс вие двамата да постигнете помирение помежду си? — попита Ръдърфорд.

Тя се поколеба. Въпросът я бе изненадал с прямотата си.

— Не. Никакъв шанс. — Нямаше намерение дори да обмисля предложението на Дом. Бракът им бе престанал да съществува. Още преди четири години.

Херцогът седна в едно от плюшените кресла срещу камината.

— Дори ако аз те помоля да му дадеш възможност?

Ан приседна на ръба на канапето.

— Моля ви, недейте — промълви тя. — Знаете, че ми е неприятно да ви отказвам.

— Нямам по-голямо желание — тихо каза Ръдърфорд — от това да ви видя щастливи заедно, преди да умра.

Ан се изправи.

— Няма да умрете, поне не скоро. Моля ви, не говорете така!

Херцогът й се усмихна.

— Ан, аз съм на седемдесет и четири. През последните месеци се чувствам изтощен. Не съм добре. Наближава денят, в който ще се изправя пред Създателя. Щом аз мога да се примиря с това, със сигурност ти също ще можеш. Както и да е, какво ти каза Дом?

Ан се поколеба.

— Той възнамерява да остане тук, макар ясно да му дадох да разбере, че не е добре дошъл.

— Изненадан съм от теб, Ан — сгълча я нежно Ръдърфорд. — Това е неговият дом.

Тя стисна юмруци.

— Не мога да дам на Дом нова възможност. Не го заслужава.

— Може би, но ти си най-щедрата жена, която познавам. И най-разумната. Дай му още един шанс, Ан — каза херцогът меко. Но това беше заповед. — Какво можеш да загубиш?

— Сърцето си — простичко отвърна Ан.

— А ако спечелиш? — попита той.

Тя пое дълбоко дъх. Прекрасно си даваше сметка какво има предвид Ръдърфорд. А ако не загуби сърцето си? Ако вместо това спечели сърцето на Дом?

Разговорът беше приключил, без Ан да обещае нищо. Колкото и да бе нелепо, чувстваше се виновна заради уклончивостта си. Защото искрено обичаше херцога.

Тя изтича в своята стая, доволна, че не срещна никого по пътя си. Беше прекарала един дълъг, изтощителен ден и не възнамеряваше да се преоблича и да слиза долу за вечеря. Бе прекалено уморена, за да иска нови разговори с когото и да е, а най-малко — с Доминик Сейнт Джордж. Бе прекалено уморена, за да понесе отново пронизващия му взор и продължителните му, многозначителни погледи — погледи, които Ан вече разбираше.

Тя заключи вратата на стаята си. Никога досега не я бе заключвала.

Бяха изминали четири години от последната нощ, прекарана в една и съща къща със съпруга й. И тази последна нощ бе първата им брачна нощ. Тогава вратата на спалнята й не беше заключена.

Слепоочията й пулсираха. Сега не беше първата й брачна нощ. Четири години бе полагала отчаяни усилия да забрави онази първа брачна нощ — второто опустошително събитие в своя живот.

Но всичко беше напразно. От очите й се търкулнаха сълзи. Как искаше да може да не мрази Дом Сейнт Джордж заради онова, което й бе причинил. Но точно там бе проблемът — боеше се, че изобщо не го мрази.

Ан чакаше.

Седеше в леглото с разпуснати по раменете черни коси, облечена в красива бяла нощница от Париж с дантели и панделки. Нощницата беше скромна, с дълги ръкави и сърцевидно деколте, но Ан се надяваше Дом да я хареса. Молеше се да я хареса.

Тя се облегна на възглавниците, затвори очи и си припомни колко красив беше Дом с бялата си риза и черния фрак по време на бракосъчетанието и на приема след това. Красив, изключително любезен и внимателен, неизменно до нея. Не искаше да разсъждава над факта, че през цялото време той се бе усмихвал твърде рядко, при това напрегнато и някак странно. Че не бе излъчвал обичайното си очарование.

Всичко това, естествено, беше напълно разбираемо. Заради скандала сватбата им се бе състоят в съвсем тесен кръг, без пищни церемонии.

Часовникът над камината удари веднъж.

Ан трепна. Нима вече бе станало един след полунощ? Нима чакаше Дом вече от два часа? Тя се надигна, обзета от внезапна угриженост, дори тревога. Къде е той?

Хрумна й, че може би все още е долу с роднините си, които празнуваха тяхната сватба.

Тази мисъл я поуспокои, но Ан стана и тръгна през тъмната стая, осветена само от няколко свещи. Беше топла лятна нощ и прозорците бяха отворени. Тя погледна навън, напрягайки и зрението, и слуха си.

Но откъм долния етаж на къщата не се виждаше светлина: не се чуваше нищо друго, освен песента на щурците. Явно приемът беше приключил. Всички гости си бяха отишли, а членовете на семейството бяха заспали.

Ан се вцепени и докосна едва-едва перваза на прозореца. На синьо-черното небе над главата й сияеше лунният сърп.

Какво означаваше това? Къде беше Дом?

Обзе я внезапно, смразяващо предчувствие. Тя обгърна раменете си с ръце. Не, навярно празненството е свършило току-що. И той ще се появи всеки момент.

Ан бавно се отдалечи от прозореца и се покатери на голямата спалня. Двете свещи до леглото вече бяха изгорели почти наполовина. Тя седна и се взря в мрака.

Чакаше.

И продължи да чака, дори след като свещите изгоряха напълно, дори когато хоризонтът започна да изсветлява. Ставаше й все по-студено, все по-тежко, все по-зле с всеки изминал миг.

Дом не дойде.

Часове по-късно Ан чу каретата и изтича до прозореца. Черната каляска със сребърния кръст на фамилията Лион се отдалечаваше от Уейвърли Хол, обляна от лъчите на изгряващото слънце.

Лицето на Ан беше обляно в сълзи.

Ан седеше в леглото си като вкаменена. Нямаше смисъл да мисли за миналото, освен за да си напомни колко ужасно се беше отнесъл с нея Дом, колко жестоко я бе захвърлил — като играчка, от която се е отегчил. Сега казваше, че я желае и че иска да започнат отначало, но това бе невъзможно. Само една глупава и наивна жена би се съгласила на сдобряване.

Беше казал, че ще остане. Ан знаеше, че не е способна да го принуди да напусне Уейвърли Хол, но вярваше, че ако продължи да бъде твърда и да отблъсква атаките му, той скоро щеше да се отегчи от тази нова игра и ще си замине.

Защото това не беше нищо повече от игра.

Защото Дом не можеше да е искрен. Интересът му към нея бе твърде ненадеен. Той искаше нещо… но Ан нямаше представа какво би могло да бъде то.

Тя притисна ръка към гърдите си. Сърцето й биеше силно. Чувстваше се като хваната в капан. Не биваше да допуска никаква близост между себе си и Дом, знаеше го. Но той без съмнение бе изкусен прелъстител. И за миг не се заблуждаваше, че би могла да се мери с него в играта на любов. Още повече при неговата изключителна привлекателност. В тази игра тя не можеше да победи. Следователно изобщо не трябваше да я играе.

От устните й се отрони дълга, треперлива въздишка. Колко лесно се даваха клетви и колко трудно можеше да се окаже изпълнението им. Но сега на карта бе поставен собственият й живот. Трябваше да остане твърда. Трябваше да му се противопостави с всички сили.

Малко по-късно, преди Ан да е успяла да стори нещо повече от това да съблече роклята си с помощта на своята камериерка Бел, в коридора пред спалнята й се чуха стъпки. Интуицията веднага й подсказа на кого принадлежат. Той почука на вратата.

— Ан?

Ан се опомни, изтича до гардероба и навлече един копринен халат. Сетне кимна на Бел да отвори вратата.

— Какво искаш? — извика тя. — Защо не си долу на вечеря с майка си и е дядо си? Вечерята винаги се сервира в осем, а в момента е точно осем!

— Реших, че като твой съпруг е редно да вечерям заедно е теб. Особено след като това е първата ни вечер заедно от години. — Той най-после отмести очи към Бел. — Свободна си.

Преди Ан да успее да отвори уста, Бел изхвърча от стаята. Дом се усмихна.

С разтуптяно сърце Ан се втурна към вратата с намерение да я затръшне в лицето му, но той пристъпи напред и я задържа отворена със силното си бедро. Гневът на Ан се изпари. Обзе я страх.

— Защо си толкова неотстъпчива? — тихо попита Дом. — Не мога ли да вляза? Бих желал да поговорим, Ан.

— Не! Няма за какво да говорим. — Очите й се бяха разширили от ужас. Сигурно Дом не възнамеряваше да упражни съпружеските си права точно сега, след като не бе сторил това цели четири години!

Той я погледна, пристъпи покрай нея и влезе в стаята.

Съзнавайки болезнено, че под халата няма нищо друго, освен риза, корсет и кюлоти, Ан стисна здраво краищата на яката му. Под пръстите си усещаше бесния ритъм на сърцето си. В това време Дом бавно обхождаше стаята й и разглеждаше с любопитство оскъдните вещи в нея. Ан го наблюдаваше изпълнена със страх.

— Не бива да си тук — каза тя, като облиза устни.

Той я погледна.

— Не се сещам дори за един човек в тази къща, който би възразил срещу моето присъствие тук.

— Аз пък се сещам.

Едната му вежда бавно се изви нагоре.

— Нима?

Колко свободно се чувстваше Дом в нейната стая. Естествено, че ще се чувства така — та той бе влизал в безброй женски покои. Докато Ан за пръв път приемаше мъж в спалнята си.

— Да. — Тя вирна брадичка. — Аз възразявам.

Дом задържа погледа й.

— Възражението ти се отхвърля — тихо каза той.

— Но това е моята къща.

Погледът му стана пронизващ.

— Не ме предизвиквай, Ан.

Ан мигновено отстъпи.

— Разбира се, за мен е удоволствие да я споделя с теб.

Дом я изгледа замислено, очевидно не повярвал в искреността й. После очите му се плъзнаха надолу и тя потръпна. Имаше неприятното усещане, че погледът му прониква през халата й. Накрая той отмести очи и се огледа наоколо.

— Нямаш много вещи.

— Аз съм непретенциозна. Нуждите ми не са големи.

Дом се усмихна и ъгълчетата на очите му се присвиха. Сърцето на Ан подскочи.

— Повечето жени имат малко нужди, но толкова много вещи, че не знаят какво да правят е тях. — Погледът му отново обходи стаята, почти гола, лишена от всякакви женски джунджурии, освен от едно — беше пълна със свежи цветя от градината. Рози, лилии, зюмбюли. Пое дъх с очевидна наслада, сетне рязко я прониза с поглед.

— Сигурно знаеш това по-добре от мен, след като си бил в покоите на толкова много жени — чу Ан собствения си раздразнен глас.

Дом се засмя.

— Пак ли се връщаме на тази отегчителна тема? Ан, струва ми се, че проявяваш доста голям и напълно неуместен интерес към личния ми живот. Не е ли така?

Тя почервеня.

— Не. Съвсем не. — Искаше й се да не бе реагирала толкова импулсивно.

Все още усмихнат и развеселен, той попита:

— Да накарам ли Бенет да донесе вечерята ни тук?

— Не! — възкликна ужасено Ан.

— Подозирах, че ще ми откажеш. — Усмивката му се стопи. — Преди малко, когато бяхме навън, говорех съвсем сериозно, Ан.

Сериозният му тон не й хареса.

— Аз също.

— Ах, но на жените е позволено да променят решенията си. — Той бавно се приближаваше към нея. Ан не се отмести — беше загубила власт над крайниците си. Едва когато помежду им останаха не повече от няколко сантиметра, Дом се спря. — Оставам тук и искам да започнем отначало. — Той се протегна и покри с длан ръката й, която продължаваше да стиска яката на халата. Усмивката му беше безкрайно похотлива. — Моментът е напълно подходящ за едно ново начало.

— За теб може би — успя да промълви Ан, неспособна да отклони очи. — Но не и за мен. Моля те, излез. Аз си лягам.

Веднага съжали за думите си. Дом погледна към голямото легло и се усмихна. Очите му блестяха.

— Тази идея е още по-добра от идеята да вечеряме заедно тук.

— Лягам си сама — процеди през зъби тя.

В отговор той дръпна ръката й и халатът се разтвори, разкривайки бледата като слонова кост кожа на шията й над гърдите. Той поднесе ръката й към устните си и целуна изпъкналото кокалче на единия й пръст, после на другия.

Ан извика сподавено и избяга в другия край на стаята. По бедрата й бе плъзнала гореща влага.

— Всичко свърши, Дом, свърши. Трябва да ме оставиш на мира! Аз не те желая, а и ти не желаеш това!

— Нищо не е свършило, Ан, и ти го съзнаваш не по-зле от мен.

Ан поклати глава.

— Защо го правиш? Защо ме преследваш така? Какво искаш? — извика тя. — Защо реши да останеш?

Той не сваляше очи от нея.

— Може би не съм можел да си спомня добре колко много си подхождаме двамата с теб. Но сега, когато съм отново тук, това е повече от очевидно.

— Не си подхождаме. Изобщо.

— Да ти докажа ли, че грешиш?

Тя отстъпи крачка назад.

— Аз се промених. Вече съм жена. Жена с опит — с твърде голям опит, за да се поддаде на чувствата, които се опитваш да разпалиш в мен.

Лицето му потъмня.

— Не ми напомняй, че си жена е опит, Ан.

— Отново ме разбра погрешно. Патрик не ми е любовник. Имах предвид това, че ти отне моята невинност. Ти разруши последните ми щастливи детски мечти. Ти ме принуди да порасна, Дом — ти и никой друг.

Дом я изгледа хладно, вдигнал ръце на хълбоците си.

— Ако си спомням добре, аз не отнех твоята невинност в точния смисъл на думата.

Отне й няколко мига, за да проумее за какво говори. Бузите й пламнаха.

— Говорех в общ смисъл.

Той продължаваше да я гледа.

— Вече два пъти ти се извиних за това, че те нараних, Ан. Съгласен съм с теб. Бях истински негодник. Не биваше да стоя далеч от теб. Но къде е милосърдната ти християнска душа? Не е ли твой религиозен и морален дълг да ми простиш?

Ан ококори очи.

— Какво би сторила, ако падна на колене пред теб и те помоля за прошка?

Тя се стресна.

— Няма да го направиш.

— Права си, прекалено съм горд, за да го направя.

Ан въздъхна е огромно облекчение. Знаеше, че много трудно би могла да откаже на подобна молба. Но знаеше, че дори да му даде прошка, това би било прошка само на думи, защото в сърцето си тя не можеше да му прости. Нито сега, нито когато и да било.

— Ти си интересна жена, Ан. Напълно съм заинтригуван. — Той се усмихна. — И признавам, че не ми пука за интереса на Патрик към теб. Все пак сега, след като се върнах, той несъмнено ще насочи вниманието си другаде.

— Пак ли Патрик? — възкликна Ан. Не можеше да повярва на ушите си.

Дом не отговори. Без да сваля поглед от лицето й, той тръгна към нея и спря едва когато коленете им се докоснаха. Ан стоеше вцепенена, с ококорени очи, със стиснати юмруци.

— Мисля, че все още изпитваш чувства към мен, Ан.

Дъхът й секна.

— Не.

— Да. — Дом се усмихна и усмивката му беше безкрайно пленителна, безкрайно прелъстителна. — Искаш ли да проверим моята теория?

Ан поклати глава, но беше твърде късно. Дом се наведе над нея и тя прилепи гръб до стената. Той вдигна ръце и подпря длани от двете страни на лицето й. Беше хваната в капан.

— Мисля, че ме желаеш — прошепна Дом. — А и аз определено те желая.

— Не прави това.

— Няма да направя нищо, което не искаш да направя — обеща той, но погледът му бе вперен в устните й. — Усещам вкуса ти, Ан. Искам още една целувка.

Сърцето й заби лудо.

— Не.

За един кратък миг погледите им се срещнаха. Дом сведе глава, но Ан съумя да извие лице встрани. Устните му попаднаха върху бузата й.

— Спри. Спри веднага — прошепна тя, опитвайки се да отблъсне ръцете му. През копринения халат и кюлотите усещаше изгарящия допир на бедрата му. Знаеше, че се намира на ръба на дълбока пропаст. Ако Дом не я оставеше веднага, щеше да му се отдаде — и то навярно не само с тялото си. — Не мога!

Дом вдигна глава, но продължи да стиска раменете й. Погледът му бе мрачен.

— Какво трябва да сторя, Ан? Извиних се. Върнах се. Искам да те направя своя съпруга вече не само на книга. Аз съм отговорен човек. Няма да бъда лош съпруг. Какво трябва да сторя?

— Нищо не можеш да сториш. Някога те исках повече от всичко на света, но сега съм пораснала и помъдряла. — За неин ужас по лицето й се търкулнаха сълзи.

— Разбирам. Каквото и да искам, каквото и да кажа, обещая или направя, ти няма да ми дадеш нова възможност.

Ан гледаше разплакана и безмълвна, неспособна да каже „не“.

— Виж, Ан — каза той след кратка пауза, — между нас съществува необикновено силно физическо привличане. Защо просто не оставиш природата, тъй да се каже, да свърши своето?

Думите му я изпълниха с ярост и тя се хвана за нея като удавник за сламка.

— Не съм някоя от твоите уличници, та да се ръководя от природата.

— Наистина — съгласи се Дом. Очите му потъмняха. — Държиш се по-скоро като уплашена, невежа девица.

Погледите им се сблъскаха. Той искаше да я засегне и Ан наистина се почувства силно засегната.

Тя изправи рамене и го изгледа с поглед, който целеше да го убие със студенината си.

— Можеш да си вървиш.

Дом свали ръце.

— Много добре. В армията ме научиха кога да отстъпвам. — Не се усмихваше. Тонът му не беше дружелюбен. Очите му бяха студени. — Не ходя там, където не съм желан.

— Това е просто чудесно — озъби се Ан, ядосана на него, но и на себе си — заради обзелото я разочарование.

— Само един глупак би чакал покана, която никога няма да му бъде отправена — каза през рамо Дом, тръгнал към вратата.

— Или един джентълмен — подхвърли тя. — Какъвто ти, естествено, не си.

Той се обърна. Беше стигнал до прага.

— Искаш война, нали?

— Добре! — извика Ан. — Наистина искам война… А сега се махни!

— Отивам си. Но не преди да си ми отговорила на един въпрос. Бил ли е някога Патрик твой любовник?

Прииска й се да го замери с нещо, но нямаше под ръка нищо друго, освен вазата с цветя, затова тя се пребори с изкушението.

— Не.

Изражението му рязко се промени.

— Ан, нали не искаш да ми кажеш, че все още си девствена?

Ан си пое дъх. Цветята продължаваха да я изкушават. Затвори очи, за да пропъди тази мисъл… и не успя. Запратена с все сила, синьо-бялата ваза полетя към главата му.

Дом се наведе и тя се разби в стената.

Не можеше да повярва, че е обезумяла дотолкова, та да хвърли ваза по Дом. Неговите очи също се бяха ококорили от изумление. И двамата се взираха поразени в строшения порцелан и в скършените цветя, пръснати сред синьо-белите парченца.

Дом прехапа устни. Погледът му я прониза.

— Просто зададох един въпрос. Ако не си искала да ми отговориш, трябваше само да ми го кажеш.

Ан го погледна.

— Да, Дом, все още съм девствена.

Той трепна.

Тя вдигна глава. Молеше се само да не се изчерви.

— Виждаш, че въпреки твоята изневяра аз ти останах вярна.

Лицето му пребледня.

— Господи! Как само звучи.

— Звучи точно така, както си е. — Следващите думи излязоха сами от устата й. — Може би трябва да се върнеш в Лондон, при Марго Маршал.

Дом се сепна. Сетне присви очи и скръсти ръце.

— Марго Маршал.

— Прочутата френска актриса.

— Знам коя е.

— Надявам се.

— Въпросът е откъде ти, по дяволите, знаеш за нея?

— Как бих могла да не знам, след като през последните два месеца непрекъснато са ви виждали заедно?

— Но ти си далеч от Лондон. — Очите му святкаха гневно. — Кажи ми, Ан, откъде си толкова добре осведомена? Да не би да си наела шпиони? Да ме следят? Да ти докладват какво правя? Да не би личният ми живот да се е превърнал в нещо като хоби за теб?

— Не. Не се нуждая от шпиони. Не и когато се занимаваш с известни актриси.

— Разбирам. Ти си жена, която обича клюките. Жена, която дава ухо на клюките.

— Не е честно!

— Може би ти не си честна.

Погледите им се срещнаха.

— Отричаш ли, че имаш връзка с нея?

Дом изруга.

— Преди намирах твоя интерес към личния ми живот за забавен. Сега го намирам за крайно досаден.

— Тогава навярно би трябвало да запазиш живота си наистина личен? — подхвърли жлъчно Ан.

— Ревността ти е очевидна, Ан.

— Не ревнувам от една… една…

— Една актриса? — подсказа й Дом през смях.

— Една уличница! — почти изкрещя тя с пламнало лице. — Няма ли да признаеш, че тя е твоя любовница?

Смехът му замря. Очите му горяха.

— За теб тази тема е не само много опасна, Ан, но и много непристойна.

— Същото важи в много голяма степен и за теб самия. Въпреки че един ден ще бъдеш херцог, така че обществото ще търпи всичките ти простъпки — дори ако се перчиш с жени като Марго Маршал.

Той я погледна хладно.

— Виж, Ан, когато решиш да бъдеш наистина моя съпруга, в пълния смисъл на думата, тогава ще имаш право да ми задаваш такива въпроси. Но не и преди това.

— Е, това никога няма да стане — извика яростно Ан. — И няма нужда да задавам въпроси, защото вече знам отговорите.

— Ако продължаваш в същия дух, Ан, може да си помисля, че не просто ме ревнуваш — тихо каза Дом. — Звучиш ми като жена, която се чувства презряна и оскърбена… като влюбена жена.

— Не е вярно — запротестира Ан с някак твърде изтънял глас.

Усмивката му беше многозначителна.

— Разбирам. Е, поне започваме да си изясняваме някои неща.

Тя навлажни устни.

— Не те ревнувам от твоите жени. Не се чувствам презряна от теб. Аз съм тази, която те презира!

— Аз нямам жени. А и ти съвсем не се държиш презрително, когато се целуваме.

— Само защото ти си толкова опитен в тази област — извика Ан. Беше се задъхала.

Дом сви устни.

— Може би ми се иска да обогатя опита си, като се любя с теб.

Тя отстъпи назад.

— Запази с-си ц-целувките за твоята любовница.

— Може би ще го направя. Ако продължиш да ме отблъскваш.

Ан се вкамени. Но успя със сетни сили да свие рамене.

— Можеш да се виждаш с когото пожелаеш. И можеш да пръскаш целувките си — и всичко останало — където пожелаеш.

Той скръсти ръце и се облегна на стената, стъпил върху цветята.

— Колко щедро от твоя страна, Ан, да ми позволиш да водя личните си дела както намеря за добре.

— Друга на мое място можеше да не е толкова либерална — каза тя.

— Друга на твое място би ми позволила да упражня правата си на съпруг — отвърна Дом съвсем тихо.

— Затова ли дойде тук тази вечер? — Сърцето й пулсираше толкова силно, че й прималяваше.

— И какво, ако е така? — Тонът му беше насмешлив. Ан изтръпна. Не можеше да измисли никакъв отговор. Дом се ядоса. — Успокой се, Ан. Не съм чак такъв негодник, че да похлопам на вратата ти след цели четири години и да настоявам на съпружеските си права. Дойдох да вечерям с теб, не помниш ли? Дойдох да се сдобря с теб.

Тя изсумтя.

— Дойде, за да ме прелъстиш!

Погледът му потъмня.

— Мисли каквото искаш. Но знай едно: ако намерението ми беше да те прелъстя, сега ти нямаше да стоиш там, в другия ъгъл на стаята. — Той отмести очи към леглото. — Ако намерението ми беше да те прелъстя, и двамата знаем къде щеше да се намираш в този момент. И щеше да гориш в огън, Ан. Огън, запален от мен.

Почервеняла, Ан изкрещя:

— Махай се!

Дом стисна челюст.

— С удоволствие — Но не помръдна. — На твое място щях да обърна повече внимание на факта, че съм здрав и силен мъж, и че ако продължаваш да ме отблъскваш, би могла да ме тласнеш в прегръдките на друга.

С тези думи той се обърна и се отправи към вратата. Но на прага се извърна отново към нея. Очите му горяха.

— Решавай, Ан. Решавай какво искаш. Защото ако все пак още искаш мен, сега имаш възможност да ме притежаваш.

Тя го гледаше слисано.

Дом затръшна вратата зад гърба си.