Скандал

19

Яхнали жребците от Тавалон, двамата влязоха в малкото селце Фолкърк. Дом беше предложил на Ан да вечерят в странноприемница „Червения елен“. Ан прие е радост и на свой ред предложи да отидат до там с коне, вместо с раздрънкания файтон.

Подкараха бавно конете по късата калдъръмена главна улица на селото. Един едър хлебар е рунтава вълнена наметка излезе на прага на фурната си, за да им подвикне за поздрав. Някаква жена, която вървеше по улицата, понесла пълна с яйца престилка, също се спря, направи реверанс и им се усмихна.

— Добър ден, милорд, милейди.

— Добър ден — отвърна е усмивка Дом.

Ан също се усмихна. И как не? Беше се случило. Беше лудо влюбена в своя съпруг — въпреки миналото, без да я е грижа за бъдещето. Още преди няколко дни бе взела решение да не мисли за нищо друго, освен за настоящето. Щеше да разсъждава за проблемите едва когато бъдеше принудена да го стори. В Уейвърли Хол.

В момента тя бе влюбена жена. Обичана жена.

— Яздиш много добре, Ан. Нямах представа — каза Дом.

— Обичам конете — отвърна Ан, абсурдно окрилена от този незначителен комплимент. А гласът на Дом постигна съвършено ефекта, който той несъмнено целеше: кръвта във вените й пламна.

Кехлибареният му поглед не се отделяше от нея.

— Може би между нас има много повече общи неща, отколкото сме предполагали.

Ан усети, че се изчервява. Да, двамата с него определено имаха много общи неща помежду си. Любовта към конете бе едно от тях, но по-важни бяха тяхната привързаност към Уейвърли Хол… и разтърсващата страст, която бяха открили, че изпитват един към друг.

Дом скочи от коня си, завърза поводите за един стълб и отиде до Ан. Ръцете му обгърнаха талията й.

— Питам се за какво си мислиш в момента — промърмори той.

Тя се изчерви още по-силно, но не отклони поглед. През последните няколко дни бе станала необичайно дръзка.

— Мисля си за всички общи неща помежду ни.

Дом се ухили и трапчинката засия на бузата му.

— Ти си точно жена за мен, Ан — каза той, като я свали от коня. — Защото и аз си мисля за същото.

В същия миг Ан се озова в обятията му. Пулсът й се ускори. Беше се отказала да носи кринолин по време на престоя си в Шотландия и сега усещаше през полите на роклята си допира на дългите му, мускулести крака, притиснати до бедрата й. Устните му бяха съвсем близо до лицето й. Неговите красиви, опасни устни. Ан копнееше за целувка… само че се намираха насред главната улица на селото. После обаче й хрумна, че всъщност никой няма да ги види, защото бяха скрити между двата коня. Да, наистина бе станала дръзка и безсрамна.

Сякаш прочел мислите й, Дом я притисна още по-силно.

— Ан… — прошепна той и наведе глава.

Ан затвори очи и го остави да я целуне, вкопчила пръсти, реверите на избелелия му туиден жакет. Беше само една кратка нежна целувка, но цялото й тяло пламна от глава до пети.

Тя се усмихна на своя съпруг.

— Поведението ни е малко безсрамно.

— Не е вярно — каза Дом с пленителна усмивка. — Аз не се придържам към нормите на днешния морал, според които хората трябва да се любят напълно облечени и със затворени очи. И ако ти имаше склонност към благоприличие, щях да направя всичко възможно да те откажа от нея.

И щеше да успееш, помисли си Ан.

— Хм, все пак да признай, че поведението ни е скандално.

— Не ми пука, пък и така или иначе никой не ни гледа — усмихна се Дом.

Тя понечи да се съгласи, но внезапно собствената й усмивка се стопи. Беше си спомнила за отворения прозорец преди две нощи. Или замъкът Тавалон бе обитаван от призраци, както се опасяваше Бел, или някой бе влязъл в стаята й, докато е бита долу, а може би дори преди това — докато е спяла. И двете възможности бяха нелепи, абсурдни. И много плашещи.

— Ан?

— Мислех си как прозорецът в спалнята ни беше отворен — миналата нощ — призна Ан.

Дом протегна ръка и я погали нежно по косата. Днес тя беше увила плитките си във венче.

— Смятах, че вече сме приключили е този въпрос. Сънувала си, че си затворила прозореца, Ан, това е единственото обяснение. — Той й се усмихна. — Никой не би могъл да проникне в замъка Тавалон след мръкване, освен ако не е призрак.

Ан кимна напрегнато. Може би наистина е било призрак. Само че безпокойството не я напускаше.

Вечеряха печено еленско месо и филе от сьомга. Наред с основното ястие имаше и спаначен огретен, сладки картофи, задушени в масло и мед, както и лека салата от зеленчуци, залята с вкусен сос, чиито съставки Ан не успя да определи. Тя пи шери, а Дом — половин бутилка червено вино. И двамата не пожелаха десерт.

Дом се облегна назад на стола си. Очите му бяха топли, златисти, вперени неотлъчно в нея — както през целия ден. Ан никога не се бе чувствала толкова дълбоко и силно свързана с друго човешко същество, колкото се чувстваше в този момент. Да обичаш някого и да бъдеш обичан от него беше нещо прекрасно.

Мисълта за завръщането в Уейвърли Хол я ужасяваше.

Дом се приведе напред.

— Ан, след два дни се прибираме у дома.

Значи и той мислеше за това. Тя се размърда неспокойно.

— Да.

Усмивката му беше изчезнала. Той взе ръцете й в своите.

— Беше една много хубава седмица.

Ан не искаше да продължава този разговор. Не искаше да се докосва до бъдещето. Още не. Оставаха им още два дни.

— Да, беше хубава седмица — неуверено каза тя, отбягвайки погледа му.

Дом остана безмълвен.

Ан събра смелост и вдигна очи. Той бе отдръпнал ръцете си и в момента ги изучаваше съсредоточено. Като че ли беше обиден, дори наранен от нея и от онова, което бе обещала да направи.

Внезапно Ан изпита омраза към Уейвърли Хол. И към миналото. Не искаше да си спомня за него. Искаше животът й — целият й живот — да е такъв, какъвто бе сега. Не искаше да се връща у дома и да се превърне в разумната, решителна и твърда Ан, в жената, способна да отблъсне Дом Сейнт Джордж. Искаше да бъде новата, непозната доскоро Ан. Огнена и страстна, женствена и обичаща.

О, Господи!

Дом вдигна поглед.

— Ан, трябва да поговорим за това.

Обзе я отчаяние.

— Добре.

Той се поколеба.

— Какво смяташ да правиш?

Златистите му очи не се отделяха от нея. Ан си припомни как я бе държал в прегръдките си тази сутрин, след като се любиха. Припомни си как я бе гледал през тези дни, топлината в очите му. Топлина, а може би и истинска нежност, може би дори любов.

Сърцето й биеше лудешки. Нима може да го отблъсне? След като го обича толкова силно? След като бяха на прага на нещо тъй прекрасно и вълнуващо? След като бъдещето ги очакваше?

— Ан? — промълви Дом със сериозно до смърт изражение.

Но четири години бяха прекалено дълго време. Ан премигна, за да избистри овлажнелия си поглед.

— Ако имах поне малко разум, щях да ти кажа да си вървиш.

— Но?

Тя усети, че трепери.

— Не искам да си отиваш, Дом. Нито сега, нито когато и да било.

Очите му, цялото му лице се озариха от радост. Той се пресегна през масата и сграбчи развълнувано ръката й.

— Ан!

Ан поклати глава. Зави й се свят от усилието, което полагаше, за да се пребори със себе си.

— Дом, почакай. Не мога да реша сега. Просто ти казвам какво чувствам.

Дом трепна. Радостната светлина в очите му угасна.

— Разбирам.

Разочарованието му бе повече от очевидно. Сега Ан бе тази, която улови ръката му и я стисна силно. Беше готова да му признае цялата истина, да му признае колко го обича. Но предпазливостта, придобита през четирите години на безкрайно очакване, я разколеба. Разколеба я и това, че самият Дом също никога не бе говорил за любов.

Той се усмихна и сви рамене.

— Предполагам, че просто ще трябва да положа още мъничко усилия, за да те убедя да забравиш миналото.

Ан въздъхнах облекчение.

— Никъде в правилата на играта не е казано, че не можеш — усмихна се тя и погали лекичко ръката му с върха на пръстите си. За да му покаже какво чувства всъщност, нищо че не можеше да му го каже с думи.

— Тогава да се прибираме у дома — каза Дом и повика съдържателя на странноприемницата. Но денят вече не беше същият.

Бъдещето ги настигаше. И двамата го знаеха.

Каляската на Уейвърли ги бе взела от гарата в Дълтън преди час. Теглени от шест великолепни, еднакви черни жребци, Дом и Ан се движеха покрай старата тухлена стена, която ограждаше имението. Уейвърли Хол вече се виждаше — огромна тухлена къща от джорджианската епоха, с масивни бели колони и множество странични постройки. Доскоро тази гледка винаги бе сгрявала сърцето на Ан. Но сега бе съвсем различно.

Сега тя гледаше очертанията на своя дом с пълна апатия. Още откакто се бе събудила сутринта, всичко й се струваше празно и безцветно. Припомняше си, и то в най-големи подробности, утрото след сватбата си, когато бе видяла как Дом отпътува е изгрева на слънцето. Никога не се беше чувствала по-смазана. Никога не беше изпитвала по-силна болка, истинска физическа болка.

Новата Ан, жената, която бе получила толкова много любов през тази седмица, имаше пълно доверие в него. Но другата Ан се беше върнала — онази Ан, която бе изпратила четири зими без съпруг до себе си. И тази Ан беше уплашена, предпазлива, изпълнена със съмнения.

Нима можеше да го направи? След като го обичаше толкова силно?

Нима можеше да не го направи? След като част от нея упорито отказваше да му повярва?

Тя го погледна. Откакто се бяха събудили във влака тази сутрин, Дом се държеше като напълно чужд човек. Учтиво, любезно, но без капчица топлота. Ето и сега бе стиснал здраво челюст. Сутринта не се беше обръснал и лицето му бе покрито от едва набола тъмна брада. Седнал бе много предпазливо на отсрещната седалка — така, че краката му по никакъв начин да не се докосват даже до полите й. Всъщност, изобщо не я бе докосвал още от нощта, когато се любиха, докато влакът се носеше през тъмните хълмове на северна Англия.

Ан имаше чувството, че се задушава. Полагаше огромни усилия да се успокои. Полагаше огромни усилия да не заплаче. И непрекъснато мислеше за седмицата, прекарана с Дом. Той трябваше да я обича — така, както го обичаше тя.

Да можеше сега да я прегърне и да й каже колко много я обича!

Но някога, преди четири години, пак беше вярвала, че Дом я обича. А той изобщо не я е обичал. Въпреки че се бяха прегръщали тъй страстно в градината в навечерието на сватбата си с Фелисити. Въпреки че две седмици по-късно се бе оженил за нея.

— Ан — прошепна Дом. Тя трепна. Погледите им се срещнаха. — Ела.

Ан не се поколеба нито за секунда. В мига, в който той протегна ръце, тя се хвърли на гърдите му.

Но това не беше желаната от него прегръдка. Не беше желаната от нея прегръдка. Ръцете му бяха чужди, вдървени и я притискаха болезнено към тялото му.

Ан впи пръсти във врата му. Устните им се сляха. Тялото му я притисна с тежестта си и я свали по гръб. Мускулестите му бедра разтвориха краката й.

Тя е готовност прие целувката му, устните му, езика му — всичко, което той искаше да й даде. Тялото й се изопна назад, от гърдите й се изтръгна стон. Дом разтвори яката й и обсипа шията й с целувки. Ръцете му замачкаха гърдите й през жакета и роклята. Устните му ги последваха.

Докато я целуваше направо през дрехите, той пъхна ръце под полите й. Дланта му се шмугна през прореза на кюлотите й и след миг пръстът му се плъзна дълбоко в нея. Ан изкрещя.

Задъхан, Дом вдигна дрехите й нагоре и й помогна да развърже кринолина си. Сетне яростно го захвърли настрана.

Ан се вкопчи в раменете му, без да съзнава, че е заплакала. Полите й се бяха омотали около кръста. Дом разкъса предницата на панталоните си и проникна дълбоко в нея. Сълзите й опариха лицето му.

Сплели тела, те се замятаха като обезумели върху кадифената седалка на каляската. Ан стенеше отчаяно, осъзнала, че чувствата й са прекалено объркани, прекалено противоречиви; че няма да получи екстаза, в който копнееше да избяга. Изведнъж Дом се вцепени. Ръцете му я обгръщаха, притискаха я здраво. Тежестта на тялото му я приковаваше към седалката.

— Ан?

Ан знаеше, че ако каже и една дума, той ще разбере, че е заплакала, затова просто зарови лице на гърдите му.

— Не плачи — пресипнало каза Дом. — Моля те, не плачи.

Тя се разрида.

В този момент колелетата попаднаха на дълбока ровина на пътя и каляската подскочи, разделяйки телата им. Но това нямаше, значение. Дом вече не беше възбуден. Ала Ан отказваше да помръдне. Стиснала здраво очи, тя се вкопчи още по-отчаяно в него. Той също я прегърна още по-силно. Ан усети устните му върху бузата си и вкуса на собствените си сълзи в крайчеца на устата си.

— Не плачи — прошепна отново Дом с болка в гласа, вдигна главата й се взря право в очите й. Сетне се наведе и целуна сълзите на бузата й.

О, Господи! Ан никога не го бе обичала толкова силно, както го обичаше в момента. Тя го притисна към себе си страстно, отчаяно. Обичаше го с цялото си същество. Обичаше го толкова много, че я болеше. Нищо, че той навярно не я обичаше по същия начин.

Ще рискува.

Ще му повярва.

Ще го помоли да остане.

Не пристигнаха в Уейвърли Хол веднага. Малко преди да стигнат до къщата, Дом благоразумно нареди на кочияша да спре и помогна на Ан да си сложи отново кринолина и да оправи дрехите и косата си. Беше мрачен. Ан понечи да му каже какво е решила, но той я спря.

— Ще говорим в къщата. — Погледът му я избягваше упорито.

— Дом… — поде отново тя.

Но Дом дори не я погледна. Вместо това подвикна на кочияша да продължи напред.

Ан се облегна назад. Той беше прав. Този разговор трябваше да почака. С въпроси от такава важност не биваше да се избързва.

Каляската спря на овалната алея пред къщата. Двама лакеи помогнаха на Ан да слезе от нея. Дом я последва. Бенет стоеше на верандата е обичайния си официален вид, но Ан го познаваше добре и виждаше, че е доволен от завръщането им у дома. Преди обаче да успее дори да се усмихне на възрастния иконом, Дом я прегърна през кръста и я поведе напред. Тази изненадваща публична демонстрация на нежност я слиса дотолкова, че Ан загуби ума и дума. Но Дом продължаваше да не я поглежда.

Бенет се поклони.

— Милорд, милейди.

— Добър ден, Бенет — каза Дом. — Тук ли е все още дядо ми?

— Не, милорд, замина си малко след като вие с маркизата отпътувахте за Шотландия.

— А Бел и Вериг пристигнаха ли? — попита Дом. Двамата слуги си бяха тръгнали от Тавалон един ден по-рано.

— Да, сър. Апартаментът ви е готов. Очаква ви гореща вана.

— Много добре. — Дом погледна към Ан, после отново се обърна към иконома. — Преместихте ли вещите на съпругата ми в моя апартамент, както наредих?

— Да, милорд.

Ан с мъка сдържа удивеното си възклицание. Бенет отстъпи крачка встрани, за да им позволи да минат. Този път обаче опитът му да скрие доволната си усмивка беше неуспешен.

Ан впери поглед в Дом, но той се престори, че не забелязва. Очевидно не бе чакал да узнае нейното решение. Очевидно беше поел нещата в свои ръце още в замъка Тавалон. Ан знаеше, че би трябвало да бъде ядосана; вместо това изпитваше безумно вълнение. Хрумна й, че дори ако го бе помолила да си отиде, Дом навярно просто би пренебрегнал молбата й, би се отметнал от сделката.

— Дом… — започна тя.

Погледът му беше сияен и твърд като елмаз.

— Имаме да говорим за много неща. Защо не го направим на чаша чай в библиотеката, след като се изкъпеш и отпочинеш?

Ан кимна. Официалният му тон не я смути. Дом все още не знаеше, че е спечелил. И че неговата победа е всъщност нейна.

— В четири?

— Чудесно — каза той с внезапно премрежен поглед, сетне се наведе и я целуна по устата. Пред кочияша, двамата лакеи, Бенет и всички останали.

Ан отиде направо в господарския апартамент. В просторната облицована с мрамор баня я очакваше порцеланова вана, пълна с гореща вода. В гостната пък имаше малка маса, сервирана за двама. Бел разопаковаше багажа на господарката си в една от стаите, която по традиция се използваше само от маркизата. Ан се радваше като дете на всичко в луксозния, богато обзаведен апартамент. Сега, когато вече бе взела решение, тя се чувстваше невероятно свободна, лека и безгрижна. Сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й като с магическа пръчка. Погледна през огромните трикрили прозорци към хълмистите ливади и потъналия в зелени на парк. Колко хубаво бе да си е отново у дома!

Някой почука на тежката махагонова врата. Ан прекоси стаята и отвори. За нейна изненада на прага стоеше главният коняр.

— Влез, Уили. Маркиза ли търсиш?

Уили влезе някак неохотно, свали шапка и нервно я замачка в ръце.

— Не, милейди. Бих искал да поговоря с вас, ако позволите. Само за момент.

Ан беше объркана.

— Разбира се — усмихна се окуражително тя.

Уили се озърна наоколо, но вниманието му бе привлечено не от богатата наредба, а от Бел, която шеташе в съседната стая.

— Може ли да говорим насаме? — попита плахо той. Силно заинтригувана, Ан кимна и затвори вратата към другата стая.

— Някакъв проблем ли има, Уили? С какво мога да помогна?

Конярят облиза устни.

— Да, мадам. Има проблем… голям проблем.

Тя го почака да продължи, но когато той не го стори, му се усмихна топло, несмутена от мрачния му тон.

— Няма защо да се боиш да говориш открито с мен.

— Да, но се боя — извика Уили. — Лейди Ан, откакто заминах те се тревожа толкова много, че по цяла нощ не мога да мигна, кълна се! Само че обещах на маркиза да не споменавам нито дума пред вас. Но не мисля, че е редно да си мълча. Мисля, че трябва да ви кажа истината.

Ан го гледаше неразбиращо. Какво можеше да има предвид Уили? Интуицията й подсказваше, че е нещо неприятно. Чувстваше, че трябва да остане лоялна към Дом, но в същото време искаше да узнае какво има да й каже Уили.

— Уили, не бива да пренебрегваш волята на маркиза. Сигурна съм, че щом те е помолил да запазиш нещо в тайна, е имал основателна причина да го стори — каза тя. Но безпокойството й се засили.

Той я погледна умолително.

— Но вие сте моята господарка и аз… аз се боя за вас.

— Не разбирам — бавно произнесе Ан.

Възрастният коняр изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Не е било злополука, лейди Ан — припряно каза той. — Онова, дето Блейз ви нарани, не е било никаква злополука!

Ан премигна объркано.

— Какво говориш?! — Колко нервна бе станала изведнъж. Съзнанието й се изпълни с разпокъсани образи — две преобърнати свещи, една овъглена роза, копитото на Блейз, спускащо се над нея миг преди да се стовари върху ребрата й, скъсаният кожен ремък, отвореният прозорец. — Уили?!

— Някой е отровил Блейз е бучиниш, милейди. Тая трева кара конете да пощръкляват. Накарал е и Блейз да пощръклее.

Беше й необяснимо трудно да проумее думите на Уили. Разумът й сякаш се бе вцепенил. Но Ан беше чувала за бучиниша — не много, но достатъчно, за да знае, че той наистина би могъл да направи Блейз неуправляем.

— Това е невъзможно — каза тя прегракнало.

— Възможно е! Маркизът знае. Но вие не бива да му казвате, че съм ви казал!

Ан се стовари като подкосена върху един стол.

— Дом знае?

— Той откри мястото на врата на Блейз, където е била сложена инжекцията. И аз го видях. А после, след като вие отпътувахте, намерих и спринцовката в една купчина боклук зад кухнята, където се хранят слугите.

Едва сега започваше да го проумява. Някой бе инжектирал отрова на Блейз.

— Но защо? — прошепна тя. — Защо? Но още докато питаше, вече знаеше отговора.

— Някой е искал да ви нарани, милейди — извика Уили. — Може би даже да ви убие!

Ан, която бе стигнала до този извод и сама, се взря в него ужасена.

Тя крачеше напред-назад из стаята. Някой искаше да я уплаши. Или да стори нещо много, много по-сериозно. Нима наистина някой искаше да я нарани? Случаен инцидент ли беше пожарът в спалнята и или умишлен палеж?

Бяха инжектирали на Блейз отровно вещество. Това едва ли бе шега. Можеше да бъде убита. Припомни си отново за скъсания ремък, който някой бе сложил в сандъка й. Господи!

Някой имаше достъп до коня й. И до личните й вещи.

Дали същият този някой бе влязъл в стаята й, докато тя е спяла, и бе предизвикал пожара? Защото очевидно беше влязъл след това, за да остави овъглената роза.

Ан се отпусна на един стол — объркана и уплашена, същинско кълбо от нерви. Спомни си как в онази нощ в замъка бе изпитала усещането, че я наблюдават. Нима наистина в спалнята ти е имало друг човек? При положение, че някой се бе промъкнал в стаята й в Уейвърли Хол, за да остави розата — а може би и за да запали пожара — това бе напълно възможно.

Тя усети, че не й достига въздух.

Какво ставаше?

И защо ставаше?

Освен това някой я следеше в онзи ден, когато бе излязла да язди сама из пустошта край Тавалон. Сигурна бе в това.

Може би всичко беше просто низ от съвпадения.

Но Ан не вярваше, че е така. Нещо наистина ставаше. Имаше някой, който се опитваше да я уплаши, навярно дори да я на рани. Но никой не можеше да иска да я убие, както бе предположил Уили. Това бе абсурдно!

Тя нямаше врагове. А може би имаше?

Фелисити я мразеше, задето й бе откраднала Дом преди четири години, и дори не се стараеше да скрие своята враждебност. При това разбираше от коне. И я бе заплашила с отмъщение.

Божичко! Нима Фелисити се бе опитала да я нарани? Възможно ли беше Фелисити да ги е проследила в Шотландия?

Това бе нелепо.

Дали?

Ан дишаше тежко, на пресекулки. Беше съвсем сама в апартамента. Уили си бе тръгнал, след като му обеща да не казва на Дом че той е разкрил пред нея истината за злополуката с Блейз. Беше отпратила и Бел. Но внезапно я обзе нежелание да бъде сама. Внезапно й се прииска Дом да е при нея. Щеше да му се довери. Той щеше да я защити и да разгадае цялата тази мистерия.

На вратата се почука. Сърцето на Ан трепна облекчено. Убедена, че е Дом, тя се втурна да отвори тежката махагонова врата. Но когато го стори, радостта й угасна.

На прага стоеше Кларис в черната си вълнена рокля и с неизменните две персийски котки до полите си. Щом съзря Ан, тя ококори слисано очи.

— Добре ли си, Ан? Божичко, та ти си пребледняла като платно.

Ан отстъпи крачка назад. Изведнъж й хрумна, че и Кларис не я обича кой знае колко и че е превъзходна ездачка… Но в същия миг си даде сметка, че навярно е започнала да обезумява от паника. Кларис в никакъв случай не беше зла, отмъстителна жена, а и не можеше да е последвала нея и Дом в Шотландия, това бе абсурдно. Толкова абсурдно, колкото и мисълта, че Фелисити ги с последвала в Шотландия.

Колко мило от твоя страна, Ан… Истината е, че ти си една безскрупулна американка, ламтяща за титли и богатство.

Ан навлажни устни. Непременно щеше да попита Бенет дали Кларис е била в Уейвърли през изминатите десет дни.

— С мен ли искаш да говориш?

— Да. — Кларис пристъпи в стаята. — Много съм разтревожена, Ан.

Ан трудно успяваше да се съсредоточи върху онова, което казваше свекърва й. Полагаше неимоверни усилия да дойде на себе си. Имаше нужда от Дом.

— Докато вас с Дом ви нямаше, научих нещо ужасно — каза Кларис, вперила поглед в нея. — Това е пълно безумие и колкото и да обичам своя син, се чувствам морално задължена да ти кажа истината.

Ан усети още по-силно безпокойство. В момента не искаше да чува нищо тягостно, свързано с Дом.

— Кларис, наистина съм много уморена от пътуването. Не бихме ли могли да поговорим по-късно? След вечеря, да речем?

— Не, Ан трябва да говорим сега. Ти трябва да знаеш, тъй като си най-пряко засегната.

Ан трепна.

— Не разбирам.

— Много е просто. Ръдърфорд е включил абсурдни условия в завещанието, с което ти се предоставя властта над Уейвърли Хол. Сред тях има и възможност заветът в твоя полза да се обезсили и правата върху Уейвърли Хол да бъдат придобити обратно от Дом.

Думите й никак не се харесаха на Ан.

— Не ти е казал, нали? За условията на завещанието? За това какво трябва да направи, за да си възвърне къщата?

Ан усети, че й прилошава. Опита да се убеди, че каквото и да й каже Кларис, няма да я заболи прекалено много. Но не успя.

— Какво трябва да направи, за да си възвърне къщата?

Кларис се усмихна.

— Единственото, което трябва да направи, е да те накара да забременееш, Ан. — Тя вдигна вежди. — И той най-вероятно вече го е направил.