Скандал

20

Ръдърфорд Хаус

Ан пристигна в лондонската къща на херцога няколко дена по-късно.

Беше побягнала от Уейвърли Хол начаса, без никакъв багаж натоварвайки Бел със себе си в каретата, която накара да й при готвят спешно. Все още не бе успяла да подреди обърканите си мисли, но две неща бяха напълно ясни: тя беше една прелъстена и жестоко предадена жена и се намираше в опасност. Трябваше инстинктивно, че трябва да избяга и бе последвала инстинкта си без миг колебание.

Истинско чудо беше, че Дом я видя едва когато тя бе вече зад здраво заключените врати на каретата, която я отнасяше с пълна скорост далеч от Уейвърли Хол.

Беше го чула да вика след нея.

Беше се обърнала и бе погледнала през прозорчето. Погледите им се бяха срещнали. Дом тичаше след нея, но изведнъж се бе заковал на място.

— Ан!

Сърцето й се обливаше в кръв, но тялото — а и мозъкът й бяха натежали като олово. Безжизнени. Тя бе продължила да го гледа, без да каже и дума. В момента не можеше да каже каквото и да било.

Той бе разбил сърцето й два пъти. След първия път и през ум не й бе минавало, че би могъл и повторно да я нарани толкова жестоко. Но беше сгрешила.

— Ан! — беше извикал Дом с разширени, шокирани очи.

Но каретата не бе спряла и той бе останал сам сред прахоляка.

По време на пътуването до Лондон Ан разполагаше с цели шест часа, за да възвърне самообладанието си, но въпреки това не успя. Вече не я интересуваше, че някой иска да я нарани, и може би дори да я убие. Пък и в момента бе в безопасност; предполагаемият й враг бе останал надалеч зад гърба й. Единственото, което имаше значение, бе че Дом отново я беше измамил.

Мъжът, когото обичаше още от момиче, мъжът, когото — ако трябваше да бъде честна пред себе си — никога не бе преставала да обича, я беше накарал да повярва, че изпитва нежност и страст каквито в действителност съвсем не изпитваше, и то единствено с цел да си възвърне онова, което му принадлежеше по рождение.

Ами херцогът? Беше го смятала за свой приятел. А в целия този фарс тъкмо той бе изиграл най-отвратителната роля.

Ан изчака лакеите да отворят вратите и да помогнат на нея и Бел да слязат на паважа. Трепереше. Възнамеряваше да отседне в хотел — нима имаше друг избор — но първо трябваше да каже няколко думи на херцога.

Ръдърфорд Хаус бе истински палат, фамилната къща на рода Сейнт Джордж се намираше на Белгрейв Скуеър и беше дълга десетки метри и висока четири етажа, ако се брои и тавана. Построена от светлобежов камък от Робърт Смитсън през елизабетинската епоха, тя представляваше същинска архитектурна рядкост, защото оттогава насетне не бе претърпяла никакви промени. Внушителното здание беше увенчано с огромен, висок над петнадесет метра купол, от двете страни на който се издигаха два други, по-малки купола.

— Милейди, моля ви, няма ли да ми кажете какво е станало? — попита Бел. Бузите й бяха набраздени от сълзи.

Ан се обърна. Болката заплашваше да разкъса сърцето й. Беше й изключително трудно да говори.

— Не мога — задавено промълви тя.

Бел скри лицето си в шепи и се разрида.

— Мадам маркизо.

Ан не успя да се усмихне — съмняваше се дали някога въобще ще може да се усмихва отново — но кимна на лакея да отвори вратата. Двамата лакеи съпроводиха господарката си и нейната камериерка по внушителните каменни стъпала — общо седемдесет и три на брой, — водещи към грамадния черен портал на къщата. На всяко от двете му крила сияеше златният кръст на Ръдърфорд с размерите на самата Ан. Двама облечени в ливреи лакеи стояха като вкаменени от двете страни на портала и се взираха право пред себе си с безизразни погледи.

Икономът на Ръдърфорд се появи незабавно.

— Милейди — поклони се той и пропусна Ан да пристъпи вътре. Фоайето имаше под от бял мрамор, прорязан от жилки истинско злато, стени, облицовани в бяло и златисто и позлатен сводест таван, който се извисяваше високо над главата й. — Негова светлост в момента отсъства. Да ви предложа нещо за хапване в салона?

Ан едва успя да отговори, без да избухне в плач.

— Що го почакам, Колдуел.

Икономът не трепна.

— Разбира се, милейди.

— Пригответе стая за нейно благородие — нареди Бел. — Мадам не се чувства добре. Мисля, че трябва да си легне.

На лицето на Колдуел се изписа загриженост.

— Да изпратя ли да повикат лекар?

— Да — извика Бел, сплела отчаяно ръце.

— Не — остро се намеси Ан. Гласът й беше подрезгавял. — Не. Не мога… няма да отседна тук.

— Но, милейди — запротестира Бел, — къде ще отидем?

Ан не можеше да отговори на този въпрос. Беше побягнала от Уейвърли толкова бързо, че не бе взела никакви пари, но вероятно срещу разписка лесно щеше да наеме апартамент. Проблемът бе, че изобщо не познаваше Лондон и дори не знаеше къде може да намери хотел. Тя си пое дъх.

— К-колдуел, можете ли да ми посочите някой хотел, подходящ за мен и Бел?

Икономът тутакси изгуби обичайната си невъзмутимост.

— Моля?

— Хотел — с мъка повтори тя.

Той се отърси от шока.

— Хотел „Кавендиш“ е доста стилен, или поне така казват.

Ан кимна и се извърна, преглъщайки сълзите си. Те нямаше да й помогнат. Колдуел я отведе в един салон. Без да забелязва разкошните позлатени мебели в него, тя отиде право до прозореца и се загледа навън. Но не виждаше нищо.

След малко икономът донесе поднос с чай и кейк. Ан не помръдна. Нито пък обърна внимание на опитите на Бел да я накара да седне или да се качи горе, за да си почине. Накрая търпението й бе възнаградено от появата на каляската на Ръдърфорд. Теглена, от шест бели коня, бялата лакирана каляска с красива позлата спря пред входа на къщата и от нея слезе старият херцог.

Ан се обърна към вратата на салона и зачака. Ръдърфорд влезе само след няколко мига. На лицето му беше изписано загрижено изражение. Погледът му се закова в нея.

— Ан! Какво има? Колдуел ми каза, че си болна.

Тя остана безмълвна. Нов яростен пристъп на болка й пречеше да проговори.

— Ан?

— Мислех, че сте ми приятел — каза най-накрая Ан с пресипнал глас.

— Аз наистина съм твой приятел. Обичам те като своя собствена дъщеря.

— Стига!

Ръдърфорд я изгледа изненадано.

— Мили Боже, Ан, какво има? Какво се е случило? — Но не се приближи до нея.

Ан също не помръдна. Но лицето й се обля в сълзи.

— Кажи ми, Ан! Къде е Дом?

От устните й се изтръгна вик. Тялото й се разтърси от неудържими ридания. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Този път Ръдърфорд не остана на мястото си. Вместо това отиде бързо при нея и я прегърна нежно. Ан продължаваше да ридае… докато болката в гърдите й не започна да отстъпва място на гнева.

— По дяволите Дом! — възкликна тя, като заби юмруци в гърдите на херцога.

Очите му се разшириха.

— Проклет да е! — извика отново Ан и го удари още веднъж, после още веднъж.

Ръдърфорд я улови за китките.

— Какво е станало? — попита той.

Но Ан беше разярена. Гледаше него, но виждаше Дом, който я бе любил, омагьосал, пленил — и всичко това само за да си възвърне Уейвърли Хол. Сетне се опомни и видя самия херцог — човекът, измислил онова абсурдно завещание, което стоеше в основата на всичко.

— Вие! — изкрещя тя. — Вие сте не по-малко виновен от него!

Ръдърфорд я пусна предпазливо от прегръдките си.

— Какво искаш да кажеш?

Ан изтри с длан очите си. Дишаше тежко. Ръцете й все още бяха стиснати в юмруци.

— Узнах всичко за завещанието.

— Разбирам.

— Никога няма да ви простя — нито на вас, нито на него!

Той я погледна право в очите.

— Направих го заради теб, Ан. Колкото заради него, толкова и заради теб.

— Не. — Тя се засмя горчиво. — Направил сте го заради херцогството. Направил сте го заради себе си. Направил сте го, защото искате да умрете спокоен, че Дом има наследник. Проклинам ви!

Херцогът трепна.

— Аз наистина те обичам, Ан. Толкова, колкото обичам и Дом. Искам вие двамата да бъдете щастливи заедно.

— Щастливи? Дом и аз? — Този път смехът й бе истеричен. — Това е невъзможно, особено сега! Вие дори не знаете значението на думата любов.

В зениците на херцога се появи болка.

— Колко дълбоко грешиш.

Ан се поколеба.

— Ако ме обичахте, нямаше да ме използвате, а ако обичахте Дом… — тя млъкна.

— Наистина обичам Дом и искам да го видя щастливо задомен, със съпруга и деца. Законни деца. Твои деца. Обичам и теб, Ан. Ти си… племенница на Сара. Винаги съм те обичал.

През ума й като светкавица премина спомен — споменът за един далечен, студен есенен ден няколко месеца след пристигането й в Хънтинг Уей, когато бе само на дванадесет години и се чувстваше ужасно самотна и смазана от всичко, което я бе сполетяло. Спомни си високия аристократичен мъж, който я бе посетил в този ден, за да я попита дали би могъл да й помогне по някакъв начин. Спомни си очите му — топли и загрижени. Ръдърфорд продължаваше да говори.

— Освен това вярвам, че Дом също те обича.

Ан се отърси от моментното си объркване.

— Той наистина обича нещо, и това нещо е Уейвърли Хол.

— Не си справедлива, Ан.

— Стига! — вдигна ръце Ан. — Престанете! Вие сте този, който е несправедлив!

— Не съм съгласен — твърдо каза той. — Ан, ти си много разстроена и това е напълно разбираемо. Но след време ще се успокоиш. Тогава ще проумееш, че стореното от мен не е толкова ужасно. Аз съм в правото си да искам внук. И което е по-важно, не смятам, че интересът на Дом към теб има нещо общо е Уейвърли Хол. Не бяхте ли щастливи в Шотландия? Не се ли помирихте, докато бяхте там? Сигурен съм, че и двамата сте си дали сметка колко много си подхождате.

От очите й отново рукнаха сълзи. Но тялото й трепереше от ярост.

— Да, така беше. Може вече дори да съм бременна. Е, доволен ли сте? Сега Дом ще има наследник, бъдещето на херцогската титла е осигурено, а той може да си вземе Уейвърли Хол. Защото аз вече не я искам! — Тя му обърна гръб.

— Ан, ти си разумна жена, освен това обичаш Дом. Мисля, че след време сама ще стигнеш до правилния извод. Междувременно можеш да използваш тази къща като своя.

— Няма да остана тук.

Херцогът се сепна.

— Какво си намислила, Ан?

Ан изправи решително рамене.

— Отивам в хотел „Кавендиш“.

Очите му се разшириха.

— Никога няма да го позволя.

В отговор тя само вирна глава.

— Ан… знам, че ти си великодушен човек. Знам, че не търсиш отмъщение. Но ако отседнеш в хотел, ще извадиш на показ всичките ни проблеми. Ще стане доста сериозен скандал.

Ан пое дълбоко дъх. Той беше прав. Изобщо не бе помислила за това. Какви други възможности имаше? Не можеше да се върне в Уейвърли Хол — това бе повече от ясно. Не можеше да отиде и в някое от останалите имения на Дом. Знаеше, че Една за нищо на света не би й позволила да се върне в Хънтинг Уей, а лондонската Уейвърли Хаус бе на Матю Феърхейвън. Нямаше избор.

— Много добре.

Ръдърфорд въздъхна облекчено.

— Бих искал да поговорим отново малко по-късно днес. Надявам се, че като мине известно време, ще си успяла да осмислиш по-трезво онова, което си узнала.

— Няма за какво да говорим.

На лицето му се изписа натъжено, огорчено изражение.

— Ан… аз наистина те обичам… Много.

Ан не отговори нищо. Само обгърна раменете си с ръце, пронизана от нов пристъп на мъчителна болка. Когато старецът излезе от салона, тя седна в едно кресло. Коленете й трепереха.

Едва когато се извърна, убедена, че е съвсем сама, Ан видя, че в далечния ъгъл на салона стои Бел.

— О, милейди! — прошепна момичето.

— Ще се оправя — излъга Ан.

Бел се спусна към нея и стори немислимото — прегърна своята господарка. В отговор Ан също я прегърна.

— Благодаря ти, Бел — прошепна разтреперано тя.

— С какво мога да ви помогна, милейди?

— Не знам. Трябва да помисля — отвърна Ан, после продължи сякаш на себе си: — Имам нужда от собствен адвокат. Отказвам се от правата си по завета. Не искам Уейвърли Хол. — Тя се намръщи. — Не мога да се върна повече там.

— О, лейди Ан — извика Бел, — простете ми за дързостта, но всички там толкова ви обичат, а и вие обичате къщата и целия персонал!

Сърцето на Ан се сви.

— Няма значение. Уейвърли Хол принадлежи на Дом и дори да няма никаква правна възможност да му го върна, ще го управлява той, тъй като мен няма да ме има.

— Къде ще отидете? — плахо попита Бел.

— Ще си намеря апартамент тук, в Лондон. С брака ми, естествено, е свършено.

Камериерката ококори очи.

— Нали не мислите за… за развод?

— Никога няма да разбия репутацията на рода с един развод. Освен това — погледът й се замъгли от сълзи, — нали може да съм бременна? Да, много е възможно.

Тя докосна твърдия си, плосък корем. Ако беше бременна, щеше да бъде много щастлива, защото винаги бе искала да има деца. А ако не беше, щеше някак си да понесе съдбата си — да остане завинаги сама и без деца. Защото отсега нататък двамата с Дом щяха да живеят разделени и всеки щеше да води напълно самостоятелен живот. По този въпрос Ан бе взела категорично решение. Дом никога повече нямаше да я докосне.

Тя изтри очите си с ръка. Колкото и да бе невероятно, все още обичаше Дом — този жесток, безсърдечен, безскрупулен мъж.

— Милейди, какво мога да направя за вас? — съкрушено прошепна Бел.

Ан въздъхна. Трябваше да помисли и за вероятността някой да се опитва да й причини зло.

— Бел, помниш ли злополуката, която претърпях с Блейз… скъсания ремък, който намерихме след това в сандъка ми?

Камериерката кимна.

— Не е било случайна злополука, Бел. Някой се е опитал да ме уплаши или да ме нарани — каза Ан, след което разказа на Бел всичко.

Долната устна на Бел затрепери.

— Какво ще правите? Трябва да отидете при съпруга си, ми лейди, трябва! Въпреки онова, което ви е сторил!

— Не. Никога. — Ан се изправи, вкопчила пръсти в облегалка та на креслото. — Ти ще се върнеш в Уейвърли. Ще занесеш там две съобщения от мен. Първото е за Уили. Трябва да разбера кой е бил в конюшнята в онази сутрин.

Бел кимна.

— А другото съобщение?

— Другото е за Патрик — отговори Ан и, доловила неодобрението на камериерката си, додаде простичко: — Той ми е приятел. В момента имам нужда от него.

— Не е редно — измърмори Бел. — Би трябвало да отидете при негово благородие.

— Бел! — извика яростно Ан. — Да не си посмяла да кажеш и дума за това на Дом! Чуваш ли?

Бел я гледаше пребледняла и безмълвна, но не изглеждайки готова да се подчини.

— Иначе ще те уволня — изкрещя Ан и в този момент бе почти искрена. — Не разбираш ли? Той ме предаде!

— Къде отиде тя?

— Не знам, милорд. Нейно благородие не ми каза нищо — от върна Бенет.

Дом обикаляше из библиотеката с мрачно изражение. Не можеше да избие от главата си вкамененото, пребледняло лице на Ан, което бе видял през прозореца на каретата. Нима не беше чула виковете му? Защо не бе спряла? И къде, по дяволите, беше отишла?

— Нищо не разбирам — каза той накрая, като прокара пръсти през косата си. — Тръгна по обяд, а сега е почти полунощ, дявол да го вземе! — Имаше усещането, че Ан няма да се върне.

Зави му се свят. Не, не можеше да го е напуснала. Ако е искала да сложи край на примирието помежду им, можеше да се позове на онова безумно споразумение. И да го помоли да си отиде.

— Милорд, сигурен съм, че нейно благородие е имала предварителна уговорка да гостува някъде с преспиване, но е забравила да спомене пред вас — обади се Бенет, но и неговото лице бе набраздено от тревожни бръчки. Очевидно сам не вярваше на думите си.

— Ан е твърде сериозна. Никога не би забравила да спомене, че отива някъде — ако не пред мен, то пред теб или пред някого друг — рязко каза Дом. — Това не ми харесва, никак не ми харесва.

Продължаваше да крачи напред-назад. Ръцете му бяха свити в юмруци.

— По дяволите, Бенет, тя няма да се върне.

Икономът го погледна. Но Дом бе толкова смазан от мисълта, че Ан може да го е напуснала, че извърна очи. Имаше чувството, че ще се задуши.

— Милорд, сър… — поде неуверено Бенет.

Дом вдигна, глава. Беше успял някак си да си придаде по-спокоен вид.

— Да? Какво искаше да ми кажеш?

— Лейди Ан ви обича. Обича ви още откакто дойде в Хънтинг Уей, още откакто беше малко момиченце. Тя ще се върне. Трябва да е имала ангажимент, за който е забравила да ви съобщи. Сигурен съм в това.

Дом се насили да се усмихне.

— Благодаря ти, Бенет.

— По-спокоен ли се чувствате?

— Да — излъга Дом.

— Желаете ли да ви сервирам нещо за ядене?

— Не. Свободен си, Бенет. Кажи на Вериг също да си ляга.

— Лека нощ, сър — каза Бенет и напусна библиотеката.

Дом се стовари в едно кресло. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред.

След няколко минути икономът влезе отново. Появата му стресна Дом. Погледът му веднага попадна на плика, запечатан с восъчния печат на херцога, който Бенет държеше в ръка. Той скочи на крака.

— Негова светлост е изпратил човек да го донесе… — започна Бенет.

Без да го изчака да довърши, Дом сграбчи плика от ръката му и го разкъса.

Дом се взира дълго в листа, който държеше в ръката си толкова дълго, че буквите се размазаха пред погледа му. Накрая той смачка бележката, обърна се и яростно я запрати в горящата камина.

Трябваше да се досети, че ще стане така. Трябваше да й признае всичко, докато все още имаше възможност да го стори.

— Милорд — тревожно попита Бенет, — случило ли се е нещо с нейно благородие?

— Не. Ан просто е разбрала погрешно едно обстоятелство и е избягала в града да се цупи — изръмжа Дом. — Лека нощ, Бенет.

Той застана с лице към огъня и впери поглед в пламъците, стиснал юмруци. Когато икономът излезе, затваряйки тихичко вратата след себе си, от гърдите на Дом се изтръгна задавен, яростен звук. Той се обърна гневно, но нямаше върху какво друго да излее яростта си, освен върху стената, а не му се щеше да си строши ръката.

Въпреки че това бе най-малкото, което заслужаваше.

Ан не беше разбрала нищо погрешно. Просто бе научила цялата грозна, отблъскваща истина.

Беше узнала — незнайно как — за завещанието и сега смяташе, че я е прелъстил само за да си възвърне Уейвърли Хол. Дори ако й се закълнеше, че не е така, тя никога нямаше да му повярва.

И не можеше да я обвинява. Как да му има доверие след тези четири години?

Дом изруга. И все пак удари с юмрук стената.

Дом препускаше в лек галоп през мочурливата ливада, обвита в рядка утринна мъгла. Превъзходен ездач, той прескачаше черния си жребец каменните огради без никакво усилие, с изяществото и лекотата на балетист. Опитваше се да не мисли за Ан и за онова, което им готвеше бъдещето.

Приведе се напред, пришпори коня в по-бърз галоп и скоро вече летеше през ливадата, покрай криволичещия път. Винаги беше обичал скоростта, затова остави животното се носи на воля. Може би така идеите да избяга от мисълта за Ан.

Беше напълно сигурен, че не ще бъде в състояние да я пусне да си отиде, и също толкова сигурен, че сега тя го мрази и иска да я остави на мира. Освен това се разкъсваше от болка при мисълта колко я е накарал да страда.

— Дом! Почакай!

Дом изруга наум и забави ход, опитвайки се да скрие надига щото се в гърдите му раздразнение, Фелисити го повика отново.

Той неохотно обърна жребеца си и присви очи. По пътя, който се извиваше покрай пасищата, приближаваше малка двуколка. Фелисити пришпорваше коня с все сила, но щом стигна до Дом рязко дръпна поводите и спря.

— Дом! — извика тя и му махна с ръка да се приближи.

Дом подкара бавно коня си към нея, но не слезе от него, тъкмо обратно — намести се на седлото и стисна още по-здраво юздите.

— Добро утро, Фелисити — каза той, вперил изпитателно поглед в нея.

Фелисити не приличаше на жена, способна да извърши палеж, да се занимава с отрови, да мрази Ан толкова силно, че да иска да я нарани тежко или да я убие.

Но никой друг нямаше толкова сериозен мотив да стори всичко това.

— Добро утро — изчурулика тя с блеснали, топли очи. — Точно теб търсех.

— Нима? — възкликна Дом, без да успее да скрие насмешливата нотка в гласа си.

Фелисити се престори, че не я е доловила.

— Да. Чух, че Ан е напуснала Уейвърли Хол.

Той стисна челюст.

— Вярно е.

Тя се усмихна.

— Дом, би трябвало да си доволен. Ти така или иначе никога не си я искал. Сега си свободен да правиш каквото пожелаеш.

Дом я изгледа втренчено.

— Фелисити, мислех, че съм бил достатъчно ясен при последния ни разговор.

Очите й се ококориха невинно.

— Не си спомням за какво сме разговаряли, Дом. Помня само, че ти ми обеща да ми покажеш конете си. — Тя съблазнително облиза устни с връхчето на езика си.

Жестът накара Дом да си спомни за всички жени, които бе притежавал през последните десет години и за това как с всяка от тях в един момент неизменно бе изпитвал внезапно, остро отвращение. Фелисити също го отблъскваше.

Тя се усмихна лукаво.

— Имаш ли време в момента?

— Не, нямам — отговори той с тон, който бе по-скоро рязък, отколкото учтив.

Фелисити се нацупи.

— Но ти ми обеща.

— Блейк няма ли го? Струва ми се, че той с радост би ти показал всичко, което искаш да видиш.

Тя замълча за миг, сетне каза с променен тон:

— Блейк е грубиян.

Дом се усмихна.

— Чух да се говори, че през седмицата, в която ние с Ан бяхме в Шотландия, той те е придружавал навсякъде.

Фелисити се изчерви.

— Не ме е придружавал. Преследваше ме навсякъде!

Този път той не се сдържа и се разсмя.

— Не бих казала, че е смешно — намръщи се тя — да бъдеш преследван от някой, който изобщо не те интересува.

— Напълно съм съгласен — натъртено отвърна Дом.

— Дом… — поде умолително Фелисити.

— Не. Не казвай нищо, което би поставило теб… или мен в неловко положение.

Очите й се наляха със сълзи.

— Ан е моя съпруга и аз възнамерявам да се отнасям към нея с цялото уважение, което й се полага.

Тя се изчерви.

— Сега, след като се разбрахме по този въпрос, нека минем на друг. — Той се наведе небрежно към нея, отпуснал юздите на коня си. Но погледът му беше остър и пронизващ. — Някой се опитва да стори зло на съпругата ми. И аз мисля, че този някой си ти, Фелисити.

Дом стоеше до прозореца на спалнята си и навъсено гледаше обвитите в мъгла хълмове. Никога през живота си не бе преследвал жена. Но се чувстваше нещастен. Копнееше за Ан. И то не само за тялото й. Сега не беше време за гордост, а и той определено й дължеше обяснение. Но дали това щеше да му помогне? Много се съмняваше.

И все пак трябваше да опита.

Тихо почукване на вратата го накара да се обърне. Отвори сам, защото Вериг беше зает да подрежда дрехите му в един сандък.

— Влез, майко — каза той с вяла усмивка.

Вериг побърза да излезе от стаята. Кларис пристъпи вътре и погледат й веднага попадна на сандъка, наполовина пълен с дрехи.

— Заминаваш ли?

— Да.

Погледите им се срещнаха.

— Къде отиваш, Дом? В Лондон?

Дом кимна.

— При Ан?

В очите му проблесна решително пламъче.

— Точно така.

— Но тя не те иска.

Той трепна.

— Вярно е. Но нейните желания нямат значение, нали? Тя е моя съпруга. От значение е какво искам аз.

Устните на Кларис затрепериха. Беше пребледняла.

— А ти искаш нея? — В гласа й имаше съвсем лека нотка на недоверие.

— Да — каза Дом. — Искам я.

— Тя не е достатъчно добра за теб — извика тя.

— Мисля, че това го решавам аз — рязко каза той. — И мисля, че е тъкмо обратното — че аз не съм достатъчно добър за нея.

— Тя те е омагьосала! Отново!

— Достатъчно, майко.

Кларис се обърна рязко, седна на един тапициран с червено кадифе стол и взе в скута си котката, която бе влязла заедно е нея.

Дом впери поглед в майка си. Не можеше да не се сети за дневника на Филип, нищо че бе сторил всичко възможно да забрави за него. Имаше си достатъчно проблеми и не се нуждаеше от още един. Ала сега, когато се бе върнал в Уейвърли Хол, не можеше повече да бяга от действителността. Вените на слепоочията му пулсираха напрегнато.

— Майко, има нещо, за което бих искал да поговорим.

Кларис срещна погледа му, но веднага извърна глава.

— Въпросът е много деликатен, бих казал дори неудобен — започна Дом. — Баща ми…

Кларис мълчеше.

Той също замълча за момент, сетне продължи:

— Той ме мразеше. Мразел е и теб. Всъщност, мразел е цялото семейство.

— Да.

— Защо?

Кларис се опита да се усмихне, но не успя.

— Не си ли се досетил?

— Досетих се.

Тя притисна котката към гърдите си толкова силно, че животното измяука възмутено.

— Изгори го, Доминик. Това са само драсканици на един слаб, огорчен човек.

— Майко… — поде Дом, готов да попита: „Аз негов син ли съм наистина?“

Но Кларис се беше изправила. Устните й трепереха, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Дом остави въпроса неизречен. Нямаше значение. Никога нямаше да има значение. Щеше да изгори дневника, и то незабавно. Така никой нямаше дори да заподозре, че този въпрос изобщо е съществувал.

Кларис продължаваше да го гледа с разширени от уплаха очи.

Дом знаеше, че трябва да го направи. Заради нея. С решителни стъпки той отиде при масата до леглото си, отвори едно от чекмеджетата и извади дневника. Миг по-късно томчето вече беше в огъня. Пламъците мигновено обхванаха червената кожена подвързия.

Кларис впери поглед в пламтящите страници. Дневник и единственото наследство на Дом — бързо почерняваше, сгърчваше се, изчезваше.

Когато огънят го погълна напълно, Дом се извърна с облекчение и… с тъга. Никога нямаше да узнае истината, но така е най-добре.

— Благодаря ти, Доминик — прошепна Кларис.

Той се усмихна безрадостно.

Беше почти готов да потегли за Лондон. Скоро щеше да се здрачи, но Дом щеше да пътува през нощта. Вече изгаряше от нетърпение да обясни всичко на Ан. Ако разговорът им протечеше добре, ако успееше да потисне гордостта и болката си след няколко часа можеше дори да се е сдобрил с Ан.

Той прекоси чакълената алея пред къщата, но подмина очакващата го карета и се отправи към полутъмната конюшня. Мина по коридора между оборите, в които дремеха конете. В дъното имаше стъпала, водещи към малка врата. Дом ги изкачи и почука.

Уили отвори веднага.

— Милорд! — възкликна леко изненадано той.

— Може ли да вляза? Само за момент.

Обхванат от внезапна нервност, конярят отстъпи встрани и го пусна да влезе.

— К-какво има, милорд?

— Какво откри?

На лицето на Уили се изписа видимо облекчение — сякаш беше очаквал от господаря си нещо друго, някакъв упрек. Какво ли крие, запита се Дом.

— Милорд, вдовицата Рийд не е идвала в конюшнята в онази сутрин.

— Сигурен ли си? — мрачно попита Дом.

— Ако беше идвала, все някой щеше да я види. Жена като нея не може да остане незабелязана.

Уили беше прав. Освен ако Фелисити не се бе промъкнала в конюшнята предрешена. Но това означаваше да се е преоблякла два пъти за един твърде кратък отрязък от време — нещо, което бе невъзможно, особено без чужда помощ.

Кой друг е бил в конюшнята в онази сутрин?

— Херцогът е ходил да язди.

Дом махна е ръка. Дядо му беше извън подозрение. Той обичаше Ан.

— Продължавай.

— Майка ви също е излизала на езда рано сутринта.

Дом се сепна и мигновено си припомни каква дълбока неприязън изпитваше майка му към Ан.

— Вдовстващата маркиза излиза на езда три пъти в седмицата точно в осем сутринта — обясни Уили. — Казва, че това било полезно за организма й. Откакто я помня, нито веднъж не е нарушила този си навик.

Дом си отдъхна. И без това майка му бе неспособна да изпитва такава омраза към когото и да било, камо ли към Ан.

— Трябва да е имало и някой друг — рязко каза той. Уили го погледна право в очите.

— Да, сър. Имало е. Трима от ратаите са го видели.

Дом настръхна.

— Говори, човече.

— Милорд, Патрик също е идвал в конюшнята онази сутрин.