Скандал

2

Уейвърли Хол се издигаше пред него — величествена тухлена къща, разположена сред величествен пейзаж. Клонести брястове хвърляха сенките си върху дългата алея, водеща към входа. От двете страни, докъдето поглед стига, се простираха великолепно поддържани ливади. В далечината на изток имаше парк, прорязан от чудесни пътеки за езда; на запад бяха плодородните ниви, засети с ечемик и жито, както и заоблените зелени хълмове, по които пасяха крави и овце.

Самата къща бе обградена от пищни, разцъфнали градини. Но докато каляската му се носеше по чакълестата алея, Дом не виждаше красотата на своя дом и не чувстваше никакъв трепет, никаква радост.

Не пазеше дори спомени от детството си в тази къща. Но спомените можеха да бъдат забравени. Можеше да създаде нови спомени. Сега Уейвърли Хол беше негов. Всичко се бе променило.

Заради внезапната смърт на Филип.

Дом се насили да прокуди мисълта за Филип. Имаше да посреща гости и не възнамеряваше да разкрива чувствата си пред тях. Слизайки от каляската, той забеляза, че пред къщата е пълно с карета, файтони и малки селски двуколки, с облечени в ливреи кочияши и лакеи. На прага Дом се спря и пое дълбоко дъх.

В отговор на почукването му икономът открехна едва-едва вратата.

— Милорд.

Дом остана изненадан, защото посрещането на гостите бе работа на портиера. Но той познаваше иконома на Уейвърли откак се помнеше, затова го поздрави с лека усмивка.

— Здравей, Бенет.

Бенет обаче не се усмихна. Нито пък отвори вратата по-широко. Зад него се виждаха просторното, високо фоайе с изящна дървена ламперия и покритият с шахматни плочи коридор, който започваше в дъното му и обикаляше цялата къща. До слуха на Дом достигна приглушеният шепот на множеството гости, събрани вътре. Питаше се дали някой наистина скърби за смъртта на маркиза. Имал ли бе Филип истински приятели? Не мисля, каза си той и това внезапно го натъжи.

Филип беше самотник, осъзна с болка Дом. Дали и той самият нямаше да умре един ден толкова злочесто? Без никакви приятели, без никой да си спомня и да скърби за него.

Бенет все още не беше отворил вратата.

— Бенет? — нетърпеливо каза Дом.

— Сър, аз… — заекна Бенет. Изглеждаше объркан, въпреки че бе внушителен човек и наближаваше шестдесетте.

— Що за посрещане е това?

— Сър, радвам се да ви видя, наистина се радвам — припряно каза икономът. — Позволете ми да ви изкажа своите съболезнования за смъртта на баща ви. Това е ужасно, милорд, ужасно! — Очите му се напълниха със сълзи, но той продължаваше да държи вратата съвсем леко открехната. Нещо повече, изглежда се опитваше да препречи входа с тялото си.

Дом го изгледа втренчено.

— Няма ли да ме пуснеш да вляза? — попита той с недоумение. Лицето на Бенет започна да почервенява.

— Маркизата ми нареди да не ви пускам! Моля да ме извините, милорд.

За момент Дом се обърка. Но в следващия момент осъзна, че тази заповед не е дошла от майка му. Кларис вече беше вдовстваща маркиза. Настоящата маркиза Уейвърли беше неговата съпруга.

Неговата съпруга. Ан.

Той трепна. Не искаше да си спомня за нея. Години наред бе избягвал всяка мисъл, свързана с Ан. Но тя беше негова съпруга и несъмнено съвсем скоро щеше да я срещне. Как би могъл да не мисли за нея?

Познатите да болка угризения, с които бе живял четири безкрайни години, се надигнаха у него като огромна вълна. А заедно с тях дойде и гневът. Това, че се бе оженил за нея, че й бе дал името и титлата си, че й бе осигурил дом и издръжка, не облекчаваше нито угризенията, нито гнева му. Нищо не бе в състояние да промени миналото. Беше загубил разсъдъка си, беше се оставил да го води похотта, бе съблазнил едно малко момиче, което дори не бе завършило училище.

И до ден днешен не можеше да си го обясни. Винаги се бе гордял със способността си да се контролира. И все пак Ан бе успяла тъй лесно да счупи всички прегради. Дом помнеше съвсем ясно шока, изписан на лицата на неговите родители и на лицата на Колинсови.

Помнеше истеричните ридания на Фелисити и пронизителните писъци на майка й, чуваше тихия, едва доловим плач на Ан. Никога нямаше да забрави този звук.

— Къде е тя? — надменно попита той. Не можеше да произнесе думите „моята съпруга“.

— Нейно благородие е при гостите в златния салон — отговори Бенет.

Дом си я представи в морскосинята й рокля със затворено деколте и с навити около тила плитки. Ръцете му затрепериха и той ги пъхна в джобовете на износеното си ловджийско сако.

— Бенет, ти не си разбрал правилно. На мадам и през ум не би й минало да не ме допусне в собствената ми къща. Моля те, отвори вратата.

Бенет беше мрачен.

— Нейно благородие беше категорична, милорд. При никакви обстоятелства не бива да влизате в къщата. Не мога.

Дом не можеше да повярва на ушите си. Нима Ан се беше променила? Невъзможно.

— Разбира се, че можеш. Трябва просто да хванеш дръжката на вратата и да я дръпнеш. — Тонът му стана заплашителен. — Аз съм маркизът. Драго ми е да видя, че си лоялен към мадам, но аз съм неин съпруг и господар. Аз съм и твой господар, Бенет.

Бенет отново пребледня като платно.

— Съжалявам, сър — прегракнало каза той. Потта вече се стичаше по челото му.

Дом трябваше да положи огромни усилия, за да сдържи гнева си. Не беше лесна задача.

— Бенет, да не би да искаш да бъдеш уволнен? — Това беше блъф; Дом никога нямаше да освободи своя верен иконом.

— Не — прошепна Бенет.

— Тогава отвори вратата. — Той пристъпи напред, но Бенет препречи пътя му.

Преди Дом да успее да реагира на изненадващата му упоритост, зад Бенет внезапно се появи самата Ан. Погледите им веднага се срещнаха.

Дом се вцепени и в миг забрави настоящия си проблем. Беше минало толкова време.

Докато се взираше в жена си, в главата му нахлуха образи. Ан, която му се усмихва — разтреперана, изпълнена с обожание, тъй безнадеждно и явно влюбена в него; Ан, която тръпне, премаляла от страст върху ложето от трева, докато той се навежда над нея.

Беше се вцепенил, но Ан не. С блеснали от ярост сини очи тя избута грубо Бенет и затръшна вратата под носа на съпруга си.

Миг по-късно отвътре се чу изщракването на резето.

Дом беше шокиран. И слисан. И бесен. Той сграбчи дръжката на вратата и я разтърси.

— Ан!

Иззад дебелата дъбова врата долетя приглушеният глас на Ан.

— Не си добре дошъл тук.

Дом занемя. Опитваше се да се съвземе от гледката, която бе видял току-що — Ан изглеждаше изумително и не носеше ученическа рокля, нито плитки — и от невероятния факт, че се бе осмелила да го заключи вън от собствения му дом. Ан се беше променила. Беше пораснала. Вече не беше седемнадесетгодишно дете. Но да го заключва отвън? Това бе твърде детинска постъпка.

— Отвори тази врата! — каза той с подчертано строг глас.

— Не.

— Ан, това е моят дом. Отвори вратата. — След като не получи отговор, Дом каза съвсем тихо: — Аз съм маркизът.

— Връщай се в своята лондонска къща — отвърна тя пресипнало. — Връщай се при любовницата си.

Дом се вторачи в тежката кафява врата. В първия миг реши, че не е чул добре.

Съпругите не говореха по този начин. Нито пък заключваха вратите под носа на господарите си.

Ругаейки ядосано, той заблъска по вратата, но бързо се отказа от тази идея. Резето беше спуснато и очевидно докато Ан стоеше вътре като часовой, Бенет нямаше да отвори.

Дом се обърна кръгом, слезе по стълбите и се отправи към страничната стена на къщата. Вървеше към един отворен прозорец, но от вътрешната страна към него вървеше и Ан. Той забави крачка. Не можеше да откъсне очи от нея. Господи, колко се бе променила! Ан обаче не забави крачка. А стигна до прозореца първа и го затвори с трясък.

Дом се съвзе бързо, но когато стигна до следващия прозорец, се оказа, че Ан отново го е изпреварила. Погледът, който му отправи, бе повече от красноречив. Казваше му да върви по дяволите и да не се връща оттам.

Дом отвърна на погледа й. Беше приел предизвикателството. Нямаше нужда да бърза — така или иначе щеше да победи. Тя не можеше да му попречи да влезе в къщата. Каквото и да пожелаеше да стори, тя не можеше да го спре.

Погледът му се плъзна по нея, за да я проучи добре. Все още беше дребна, слаба жена. Но тялото й, някога кокалесто, сега бе красиво заоблено. Преди време очите й бяха изглеждали прекалено големи, а сега пасваха съвършено на овалното й лице. Още преди четири години Дом бе убеден, че Ан ще се превърне в изумителна жена. Беше се оказал прав.

Погледът му се върна на очите й. Бяха сияйно сини. Очевидно му беше ядосана, но колкото по-дълго я гледаше, толкова повече се изчервяваше лицето й. В този кратък момент Дом със задоволство разбра, че Ан в крайна сметка не е напълно безразлична към него като мъж. Разбира се, този път той нямаше да припари до нея, каквото и да стореше тя.

Ан стисна юмруци.

— Махай се! — произнесе беззвучно тя през стъклото.

Дом постави небрежно ръце на хълбоците си. Усмивката му не вещаеше нищо добро.

— Отвори прозореца, Ан — тихо каза той. Знаеше, че тя разбира думите му съвсем точно, въпреки че не можеше да ги чуе.

Ан поклати глава.

— Не.

Дом се усмихна заплашително. Ан отстъпи назад е разширени от уплаха очи. Той бързо се отправи към френските прозорци, които бяха отворени, но Ан беше на по-малко разстояние от тях, а и желанието й да се добере първа бе далеч по-силно. Когато Дом стигна до тях, те вече бяха затворени, но това не го впечатли. Той се обърна към Ан. Задоволството й беше очевидно… но също толкова очевиден бе и растящият й страх. Най-после бе проумяла, че Дом играе тази игра, за да я спечели. Той се усмихна горчиво и вдигна крак. Ан замръзна на мястото си. Дом ритна стъклото.

То се строши на парчета, които се посипаха по крака му и паднаха на пода. Ан изпищя. С още няколко ритника Дом изби стъклата, които бяха останали закрепени към рамката. Бърз като змия, той се протегна, сграбчи Ан за китката и я дръпна към себе си. Сега двамата стояха лице в лице, очи в очи.

Ан дори не направи опит да се отдръпне. Просто се взря в него.

— Не можеш да победиш, Ан, не и мен — промълви Дом. Сетне я пусна. Не искаше да я докосва, да я държи — нито за секунда. Нямаше вяра на себе си дори сега, когато бе твърдо решен да стои настрана от нея.

— Виж какво направи! — извика тя.

— Да, наистина — хладно каза Дом. Но съвсем не усещаше хлад. Сърцето му пулсираше лудо. Все още чувстваше гърдите й, притиснати до него. Намръщен, той протегна ръка през разтрошения прозорец, завъртя дръжката и го отвори с крак. После пристъпи в дома си. Ан стоеше като вкаменена, с ококорени, вперени в лицето му очи.

Внезапно Дом осъзна, че наоколо цари пълна тишина и че са сами в стаята. Съвсем сами. Последните четири години сякаш се стопиха. Сърцето му заби болезнено. В този момент той разбра истинската причина, поради която я бе изоставил. Истинската причина не беше нито чувството за вина, нито гневът. Нямаше нищо общо със семейството му. Беше свързана изцяло с нея… и с него. Истинската причина беше страхът.

Той се страхуваше от себе си — от властта, която имаше над него тази жена.

Дом пъхна ръце в джобовете си. Нервно.

— Здравей, Ан.

Малките й гърди се надигаха учестено. Очите й блестяха.

— Здравей, Дом.

Искаше да й се извини за всичко, което й бе причинил. Но не смееше.

— Изглеждаш добре — каза колебливо той накрая. — Как си?

Тя вирна войнствено брадичка.

— Добре съм, благодаря. — Тонът й не беше нито любезен, нито овладян, за разлика от неговия. — Колко мило от твоя страна да се отбиеш, Дом.

Вече не заеква смутено, когато говори с мен, осъзна той.

— Несъмнено си ме очаквала.

— Не. Не те очаквах. Когато става въпрос за теб, не мога да бъда сигурна в нищо — каза тя.

Дом усети, че се изчервява. Разбираше намека й. Не можеше да я вини, но все пак беше ядосан.

— Никога не бих пропуснал погребението на баща си.

Ан погледна към ботушите му за езда.

— Нима? Сигурен ли си, че не си се отбил просто ей така, на път за конните състезания?

— Не е нужно да се обличам в черни дрехи, за да скърбя за кончината на баща си, Ан. Бях в Париж, когато получих съобщението за болестта му. Дойдох възможно най-бързо.

— Е, надявам се пътуването да си е струвало — жлъчно каза тя.

Дом се запита дали тя знае за новата му метреса, една френска актриса. Надяваше се, че не.

— Изглеждаш ядосана, Ан.

— Не съм ядосана — бързо отвърна Ан. — Защо да съм ядосана?

Очите му се присвиха.

— Едва ли има от какво да се оплакваш. Осигурил съм те щедро, а и слугите определено са ти предани. Няма причина да ми се сърдиш.

— Разбира се, че няма — извика тя и скръсти ръце. — В края на краищата всяка жена копнее да бъде прелъстена от мъжа на своите мечти и след това да бъде изоставена!

— Аз се ожених за теб. Един ден ти ще бъдеш моята херцогиня.

Ан се засмя, задавена от сълзи.

— Каква съм късметлийка!

— Съжалявам, ако съм те наранил. Намеренията ми не бяха такива.

— А какви бяха намеренията ти, Дом?

Предизвикваше го, а той и без това се чувстваше ужасно.

— Намеренията ми бяха да се оженя за Фелисити, както желаеше моето семейство. Какви бяха твоите намерения?

Тя почервеня и се извърна. Дом обаче се протегна и я завъртя обратно към себе си. Сетне бързо я пусна.

— Няма защо да се тревожиш — каза той.

Погледът й беше пълен с недоверие.

— Няма да остана дълго. Няма да се меся в живота ти. Нищо няма да се промени.

— Чудесно — отвърна Ан и отново му обърна гръб. — Защото аз не възнамерявам да ти позволя да се намесиш в живота ми. — С тези думи тя излетя от стаята.

Дом остана загледан след нея.

Гостите се бяха събрали в салона. Когато Дом влезе, главите на всички се обърнаха към него. Погледът му веднага откри Ан, която стоеше в дъното на салона със своя братовчед Патрик. Патрик бе хубав русокос мъж и Дом нямаше как да не забележи, че двамата изглеждат доста добре заедно. Той отклони поглед встрани.

Майка му беше обградена от гости. Дори да бе забелязала появата му, не го показваше с нищо. Дом се поколеба. Искаше да отиде първо при нея, но не му си щеше да прекъсва разговора й.

Викарият спаси положението. Той сграбчи ръката на Дом и я разтърси.

— Милорд, толкова е хубаво да ви видя отново, но толкова съжалявам, че това става при такива ужасни обстоятелства!

Дом кимна. Отдалеч се виждаше, че викарият е напълно пиян. Върхът на носа му бе яркочервен. Слугите щедро сипваха на гостите шери — предпочитаното питие преди обяд.

— Благодаря ви, господин Олмър.

— Сега вече ще останете ли? Сигурно ще останете и ще се заемете с управлението на това прекрасно имение! Не че съпругата ви не се справя добре, разбира се…

— Няма да остана — прекъсна го Дом с равен глас. Но беше чул достатъчно. Този човек определено бе пиян и нямаше представа какви ги говори. Ан не би могла да се занимава с управлението на имението. Погледът му се стрелна над тълпата към нея. Ан го гледаше, но когато очите им се срещнаха, тя мигновено се извърна. Патрик продължаваше да стои до нея.

Дом въздъхна. Беше прекалено напрегнат.

— Дом, как си? — извика женски глас.

Той трепна и се обърна, за да се озове очи в очи с Фелисити. Беше хубава както винаги и както винаги бе застанала толкова близо до него, че пищната й гръд докосваше ръката му. За да избегне допира й, Дом се отмести леко назад.

— Не знаех, че ще идваш в провинцията, Фелисити — каза той. Усмивката й бе изкусителна.

— Как бих могла да пропусна погребението на баща ти, Дом? — тя постави облечената си в ръкавица длан върху неговата и я стисна леко. Палецът й погали ръкава му. — Толкова съжалявам, Дом.

След смъртта на съпруга й преди две години Фелисити бе започнала да го преследва навсякъде, където пътищата им се срещаха, което слава Богу не се случваше често. Дом вече се беше научил да я отблъсква, без да проявява прекалена грубост. Сега обаче тя се държеше дръзко в собствения му дом — пред собствените му гости, пред собствената му съпруга. Хората го зяпаха любопитно. Той погледна към Ан. Тя също го наблюдаваше и изгледаше необичайно бледа.

Дом изруга наум и се отдръпна от Фелисити. Не му се щеше да става център на още един скандал.

— Благодаря ти, че си пропътувала целия този път само за да ми поднесеш своите съболезнования — измърмори той.

Клепките й затрептяха.

— За мен това не бе никакъв проблем. Несъмнено знаеш това, Дом. Несъмнено знаеш, че бих сторила всичко, което пожелаеш. Желаеш ли нещо от мен?

Думите й го раздразниха.

— Моите желания са малко и скромни — каза той уклончиво, обърна се… и се намери лице в лице с майка си.

Очите й блестяха тревожно. Със своята бяла кожа, руси коси и дребна, изящна фигура Кларис все още беше невероятна жена. Чертите й бяха съвършени и аристократични.

Тя погледна встрани, но Фелисити вече се беше изпарила. На лицето й се изписа облекчение. Подаде бузата на сина си за целувка. Дом с готовност се наведе към нея, но само доближи устни до лицето й, без да го докосва.

— Майко… — Той се поколеба. — Добре ли си?

Устните й потрепериха.

— Как бих могла да съм добре? Филип е мъртъв.

— Съжалявам.

— Наистина ли? — Тя го изгледа изпитателно, мачкайки кърпичката, която стискаше в ръка. — Може би. Но не можеш да ме виниш за това, че съм изненадана. Та ти почти не го познаваше.

— Самият аз съм доста изненадан — мрачно каза Дом.

— Защо и тя е тук? — Кларис гледаше Фелисити Колинс-Рийд.

Дом също погледна към нея.

— Очевидно е, че е дошла да отдаде последна почит на баща ми.

— Дошла е да създава проблеми — намръщи се Кларис. — Не желая повече скандали в този дом. Стигат ми досегашните.

— Да. — Дом се чувстваше ужасно. Това, че бе прелъстил Ан, а и сватбата им, бяха предизвикали невероятен скандал. Усещаше, че цялото му лице се е изчервило.

— Какви са намеренията ти, Доминик?

Той се поколеба. Мислите му бяха изпълнени с образа на Ан. И със съжаление.

— Утре заминавам.

Думите му като че ли разстроиха Кларис. Погледът й се плъзна към Ан.

— Мисля, че би трябвало да отложиш решението си с няколко дни — тихо каза тя. — Може би ще е добре да поостанеш малко, Доминик. — Насили се да се усмихне, сетне го докосна по бузата и се отдалечи.

Дом знаеше, че не може да остане тук. Гледаше след нея и искаше да я утеши, защото бе разбрал, че внезапната смърт на Филип наистина я е съкрушила. Но как би могъл? Познаваше майка си толкова, колкото бе познавал и Филип. Което ще рече, че бяха почти напълно непознати.

Ан беше напълно съсипана. И колкото и да се мъчеше, Патрик не съумяваше да я успокои.

— Току-що дойде — рязко каза той — и вече успя да те разстрои!

Ан не го поправи, но Дом бе сторил много повече от това да я разстрои. Целият й живот, пелият й свят, тъй грижливо подреждан в продължение на четири години, изведнъж се бе наклонил над ръба на огромна пропаст. И имаше чувството, че е на път да се сгромоляса от този ръб.

Тя затвори очи, но продължаваше да усеща присъствието на Дом в другия край на салона, където той сдържано приемаше съболезнованията на гостите. Дори хората, които стояха по-настрана, непрекъснато извръщаха глави към него. А после към нея. Провинцията обожаваше скандалите, а по всичко личеше, че тук отново назрява скандал.

— Имам чувството, че целият салон говори за нас с Дом, вместо за Филип — промърмори намръщено Ан.

Патрик я погали по ръката. Той беше неин братовчед и най-добрият й приятел.

— Вероятно е така. Дом не се е връщал у дома от години, а виж какво направи, когато все пак реши да се върне. Мили Боже, та този човек е истински варварин. Да строши така стъклото!

От гърдите на Ан се изтръгна ужасено възклицание.

— К-какво каза?

— Един от гостите го е видял да чупи френския прозорец на терасата, за да влезе в къщата.

— Аз го заключих отвън — едва чуто промълви Ан. Нямаше представа, че е имало свидетели.

— И аз така си помислих — усмихна се Патрик. — Май не е било много добро хрумване.

— Не беше — отвърна Ан. — Беше глупаво хрумване. — Толкова много се беше ядосала, че бе загубила всякакво чувство за благоприличие. Пълна лудост бе да заключва Дом навън. Единственото, което постигна, беше да го разгневи и да предизвика още повече приказки по адрес на двама им. Погледите им отново се срещнаха. Този път Дом я изгледа продължително и настойчиво.

Пулсът на Ан се ускори и тя отмести очи. Нямаше представа какво означава този поглед, но в него имаше нещо. Не искаше да знае какво.

— Колкото по-скоро си иде, толкова по-добре — изръмжа Патрик.

— Да — съгласи се Ан, останала без дъх. Не обърна внимание на ревността в тона му. През тези четири години Патрик беше неин пръв приятел и изповедник, но от известно време насам бе забелязала, че той изпитва към нея и по-нежни чувства.

— Видя ли, че разговаряше със сестра ми?

Всички в салона видяха как тя флиртуваше с него.

— Хм, някога тя също беше влюбена в него, Ан.

Ан скръсти ръце пред гърдите си.

— Доколкото си спомням, преди да се появи Дом, тя вече имаше дузина предложения за женитба и дори се канеше да даде ръката си на един от кандидатите.

— Не помня — каза Патрик.

Ан сведе очи към ръцете си. На средния й пръст имаше проста златна халка. За разлика от Патрик, тя помнеше. Фелисити не обичаше Дом. Искаше го — и очевидно продължаваше да го иска — но преди всичко за да бъде един ден херцогиня Ръдърфорд.

— Спомена ли ти какво смята да прави оттук насетне? — попита Патрик.

— Не. — Ан вдигна ръката си, която трепереше съвсем леко, и прибра няколко немирни катранено-черни кичура зад ухото си. — Няма значение какви са намеренията му. Аз няма да му позволя да остане.

Патрик я погледна със съчувствие.

— Скъпа, боя се, че той е твой господар, а не обратно.

Ан вдигна очи към него.

— Не и в този случай.

— Моля?

Гласът й бе приглушен, но твърд.

— В този случай господарката тук съм аз. Работата е там — тя се усмихна горчиво, — че Уейвърли Хол е оставен на мен.