Скандал

12

Фелисити впери поглед в стълбището, по което слезе Дом. Блейк започваше да губи търпение. Той я сграбчи за ръката и попита тихо:

— Не желаеш ли да се поразходим навън?

На лицето й се изписа раздразнение.

— Не. Патрик ще ме откара у дома веднага.

Блейк стисна челюст.

— Струва ми се, че брат ти би искал да пийне чаша бренди с херцога.

Фелисити проследи погледа му. Ръдърфорд и Патрик стояха на няколко крачки от тях във фоайето и разговаряха.

— Не ме интересува — троснато каза тя. — Чувствам се уморена.

— Нима? — подигравателно възкликна Блейк. — Не ми изглеждаше много уморена преди малко — преди Дом да се качи горе. — Той се усмихна. — Със съпругата си.

Думите му я разяриха. Сините й очи светнаха гневно.

— Прав си. Преди малко не бях уморена, но сега съм много уморена!

Блейк се засмя тихичко, сетне каза на висок глас:

— Патрик, сестра ти и аз отиваме да се поразходим навън.

Фелисити възкликна възмутено, но той не й обърна внимание.

— Добре — отвърна Патрик. — Аз ще бъда в библиотеката с Негова светлост.

Фелисити отвори уста, за да се възпротиви, но Патрик и херцогът вече се отдалечаваха по коридора. Тя се обърна рязко към кавалера си. Разголената й гръд се надигаше учестено.

— Ти си непоносим.

Блейк впери очи в извитите й, плътни устни.

— Само когато се налага. — Погледът му се плъзна надолу. — А ти, скъпа, наистина си красива.

Фелисити вирна брадичка.

— Не съм заинтригувана, лорд Блейк.

Очите му потъмняха. Той я хвана здраво за лакътя.

— Да видим дали все пак няма да те заинтригувам.

Фелисити се опита да се освободи от хватката му, но бързо се увери, че няма да успее. Блейк я поведе през фоайето и след миг бяха навън.

— Пусни ме — извика тя.

— Няма. — Той я повлече надолу по стъпалата на предната веранда. Когато се озоваха на ливадата, обгърнати от нощната мъгла, която ги правеше невидими за хората в къщата, Блейк я пусна и се усмихна.

— Някой някога не ти ли е казвал, че е проява на изключително лошо възпитание да флиртуваш е женения си домакин?

Фелисити си пое дъх.

— Ти си този, който проявява изключително лошо възпитание.

— Напротив. Още откакто те зърнах за пръв път днес следобед, се държа повече от учтиво.

Тя изсумтя презрително, обърна му гръб и се отправи обратно към къщата.

Но не стигна много далеч. Блейк протегна ръка и след миг Фелисити беше в прегръдките му. Кринолинът й бе притиснат към краката му, а гърдите й — до неговите.

— Но тъй като с учтивост не съумях да събудя интереса ти, ще трябва да прибягна до по-варварски методи — каза той и запуши яростния й вик с устни.

Фелисити направи опит да се съпротивлява. Но Блейк я стискаше здраво в стоманената си прегръдка, а устните му бяха твърди и настойчиви. Накрая тя се укроти. Неговата целувка също стана по-нежна; езикът му обходи лекичко свитите й устни, Фелисити обгърна с ръце широките му рамене. Той продължи да упорства и когато устните й се разтвориха, плъзна език дълбоко навътре в жадна, ненаситна целувка.

От гърдите й се изтръгна гърлен стон.

Блейк пъхна ръка в корсета й, стисна едрата й гръд и започна да я мачка с палец. Сетне откъсна устни от нейните, наведе глава и засмука зърното й. Фелисити извика и се вкопчи в него. Коленете й се огънаха.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Сега заинтригувана ли си?

Тя го изгледа замаяно. И го зашлеви с все сила през лицето.

Дом дори не помисли за сън. Със свещ в ръка той слезе долу. Дядо му и Блейк вече се бяха прибрали по стаите си. Целият приземен етаж бе потънал в тишина и тъмни сенки. Щом стигна до библиотеката, Дом угаси свещта и запали една от лампите. После си наля силно питие.

Седна на канапето и се взря в камината, където гореше съвсем тих огън, достатъчен да затопли библиотеката в хладните летни нощи. Опитваше се да пропъди от съзнанието си мислите за Ан с надеждата да охлади все още силната си възбуда и да успее да заспи спокойно. Огънят хвърляше дълга, трепкащи сенки по лицето му.

— Доминик?

Дом се сепна и едва не разля чашата е уиски. Сетне се изправи на крака.

— Изненада ме, майко. Не те чух да влизаш.

Кларис се усмихна едва-едва. Беше застанала на прага, облечена в дълъг халат от бяла коприна и държеше в ръката си свещ. Две бели котки се увъртаха около глезените й.

— Да, успях да забележа, че си на хиляди мили оттук. — Тя протегна ръка. В нея бе подвързания в червена кожа дневник. — Надявам се, че нямаш нищо против. Взех дневника и го прочетох.

Дом впери поглед в дебелото томче.

— Търсих го навсякъде. Помислих, че съм го забравил някъде. — В действителност изобщо не си бе помислил подобно нещо. Беше оставил дневника на нощното си шкафче и той бе изчезнал оттам. Дяволски добре знаеше, че някой го е взел, но нямаше представа кой би могъл да го стори. — И за миг не ми хрумна, че ти може да си го взела.

— Предполагам, че трябваше да ти кажа.

Дом пое дневника от ръката й.

— Няма значение. Ти имаш пълно право да го прочетеш.

— Както и ти — каза Кларис. Гледаше го напрегнато.

— Интересно четиво ли е? — попита той след известно мълчание.

— Нищо особено. Лека нощ, Доминик — отвърна майка му, обърна се и си отиде.

Дом пресуши чашата си почти на един дъх. Но познатият изгарящ вкус не му донесе очакваното облекчение. Той се взря в дневника. По дяволите!

Вече нямаше никакъв шанс да успее да заспи. Първо Ан, сега и дневникът. От любопитство какво се съдържа в него нямаше да може да мигне цяла нощ.

Тогава го прочети, нашепваше един тихичък глас в главата му. Не може да се боиш от думите на един мъртвец.

Дом се намръщи и рязко разтвори дневника някъде по средата. Прегледа набързо страницата и попадна на думите „синът ми“, които мигновено приковаха вниманието му.

Започна да чете отначало. Нямаше дата.

Дом затвори дневника. Очите му се бяха разширили от изумление Бе шокиран.

Не знаеше какво бе очаквал, но със сигурност не бе очаквал нищо подобно.

Нима баща му го бе мразил? Нима бе мразил Ръдърфорд? Защо Филип и Кларис е трябвало да „демонстрират чудесни взаимоотношения“ в негово присъствие? За какви преструвки ставаше въпрос?

Трябваше да се овладее, и то бързо. Той скочи от канапето, отиде до шкафа с напитките и си наля още едно уиски. После отпи няколко големи глътки и се поотпусна.

Обърна се към големия часовник на дядо си в ъгъла на стаята. Беше почти полунощ.

Обзет от внезапна решителност, Дом се върна на канапето, взе дневника и го отвори на първа страница. Този път имаше дата. Стомахът му се сви. Беше денят на собственото му раждане.

Дом вдигна поглед. Колко много се бе променил тонът на Филип за тридесетина години. Тук той звучеше като угрижен съпруг и като любящ син.

После продължи да чете.

Дом се изправи. Не можеше да чете повече. Всичко беше ужасно объркано.

Значи Филип е обичал Кларис през тази първа година от брака им. Обичал е и своя син.

Какво се бе случило за тези двадесет и осем години? Какво го бе накарало да презира съпругата си толкова дълбоко, че да не й остави нищичко и да се подиграе толкова жестоко с нея в завещанието си?

Кое събитие в живота му го бе превърнало от любящ баща в почти чужд човек?

Един глас дълбоко в него му казваше да зареже всичко. Истината не можеше да промени миналото, не можеше да го разглоби и да го сглоби отново, поправяйки грешките.

Но Дом трябваше да узнае.

Той седна и зачете отново.

Дом се изправи и закрачи из стаята. Беше прочел почти целия дневник. Небето навън бе започнало да изсветлява. На изток хоризонта бе прорязан от огнените оранжеви лъчи на изгряващото слънце.

Баща му не се беше самоубил, нито пък бе убил Кларис или любовника й. След една година престой в Индия се бе завърнал, но само за да отпътува отново — този път към Балканите. След зимата на 1830 г. той наистина почти не се бе появявал у дома в Уейвърли Хол.

Над един от шкафовете в библиотеката имаше голямо венецианско огледало. Дом застана пред него и се взря в отражението си.

Някога, когато беше малко момче, когато отчаяно копнееше за малко внимание от страна на баща си, но така и не го получи, тайно си бе мечтал Филип да не му е баща. Беше се представял, че истинският му баща е друг — сърдечен, добър, смел и любящ.

Естествено, е възрастта тези фантазии бяха изчезнали — като всички детски фантазии.

Ето че сега имаше основания да смята, че Филип наистина не му е баща.

Въпреки че Филип никъде не го казваше направо, не споменаваше дори името на любовника на Кларис. Не пишеше дали връзката им е била преди или след брака му, дали е продължила и впоследствие. Но след разкритието за нейната измяна Филип бе станал зъл и изпълнен с ненавист към всички около себе си. От първите страници се виждаше един любящ съпруг и баща, но в следващите той вече мразеше жена си и сина си.

Нима един мъж може да мрази собствения си син заради прегрешенията на майка му? Да обвинява собствения си син заради прегрешенията на майка му?

Или самият този син е бил плод на тези прегрешения?

Беше ли Филип негов баща?

Зави му се свят. Ако Филип не бе негов баща, това обясняваше защо никога не се бе държал като такъв. Въпреки цялото си огорчение, въпреки всички грехове на съпругата си, той не би могъл да мрази дете, което е негова собствена плът и кръв.

И все пак това бе невъзможно. Абсурдно. Ръдърфорд знаеше всичко — тогава как би могъл да не знае за това? Дом бе отгледан в дома на Сейнт Джордж. Дядо му никога не би го оставил да наследи Филип — а един ден и херцогската титла — ако не беше истински Сейнт Джордж.

Освен това Дом приличаше на Сейнт Джордж. Мъжете в рода бяха прочути със златистите си коси и очи и с изключителната си външност. Цял живот бе слушал хората да говорят, че е същински Сейнт Джордж до мозъка на костите си.

Това пращаше целия този абсурден въпрос по дяволите. Би било твърде невероятно съвпадение да притежава всички черти на рода Сейнт Джордж и да не е син на Филип.

Следователно Филип го бе мразил заради Кларис, а не защото не е негов син. Искаше му се това да е истината. Но не бе убеден.

Сейнт Джордж ли съм или просто един самозванец?

Той отново се взря в отражението си. Не вярваше много на случайните съвпадения. А точно в този момент и не искаше да вярва. Страхуваше се да вярва.

Затвори очи, внезапно останал без дъх. Имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат. Трябваше веднага да отиде при майка си и да я помоли за обяснение. Но какво точно щеше да й каже? „Майко, моля те да ме извиниш, но изневерила ли си на баща ми, както твърди той, и ако е така, това преди сватбата ви ли е станало или след нея?“ Подобно непростимо нахалство би дало на Кларис пълното право да му зашлеви един хубав шамар.

Но това не беше нахалство.

Защото съмненията бяха породени от думите на собствения му баща. Ако той не беше Доминик Сейнт Джордж, ако Филип не бе негов баща, то тогава Ръдърфорд не му беше дядо. Тогава Уейвърли Хол не му принадлежеше по рождение. Тогава Дом не беше маркиз Уейвърли, граф Кемптън и Хайглоу, барон Фелдстоун и виконт Лион. Не беше наследник на Филип. Нито на Ръдърфорд.

Ако не беше Доминик Сейнт Джордж, то тогава целият му живот бе една измама. Една грандиозна измама.