Скандал

23

— Бел!

В мига, в който камериерката се появи на прага на всекидневната в апартамента й, Ан я дръпна вътре, затръшна вратата и спусна резето.

— Милейди! Какво има? — извика Бел пребледняла.

Ан я сграбчи за ръката и я отведе в спалнята. Щом съзря раздраното червено одеяло върху леглото, застлано с красива кехлибарена коприна, камериерката се намръщи объркано.

— Кой е сложил това грозно нещо тук? — измърмори тя, като дръпна одеялото от леглото.

— Бел! — извика Ан. — Нима не разбираш? Нима не виждаш?

Бел я погледна е изненада.

— Не съм си въобразила! Някой наистина ме е наблюдавал в Шотландия! И който и да е бил той, иска да ми покаже, че е тук, в самата къща! Иска да ми покаже, че ме наблюдава и в момента!

Камериерката възкликна ужасено и пребледня още повече. Коленете й се подкосиха. Ан я отведе до стола и я сложи да седне.

Сетне се обърна с гръб към леглото, за да не гледа разкъсаното одеяло. Беше се вцепенила от страх.

— Божичко! — прошепна Бел. — Кой би могъл да стори такова нещо? Защо ви следи? Какво иска? О, мадам! Нуждаем се от помощ! Трябва да отидем при негово благородие!

— Не! — извика Ан, като се обърна рязко към нея. После се постара да понижи тона. — Не.

Бел я зяпна ококорено.

Ан си пое дълбоко дъх. И втренчи поглед в раздраното одеяло.

Някой я наблюдаваше. Следеше я. Някой я бе наблюдавал в Шотландия, беше я проследил до там от Уейвърли Хол. Някой, който сега бе тук, в Ръдърфорд Хаус.

И който и да беше този някой, той имаше достъп до спалнята й в Ръдърфорд Хаус.

Както бе имал достъп до спалните й в Уейвърли Хол и в замъка Тавалон.

Изведнъж й хрумна, че ездачът, който бе препускал по петите й сред хълмовете край Тавалон, може да е бил Дом. Може би беше объркала цвета на коня.

Тя се олюля. Този път Бел бе тази, която я задържа на крака и я отведе до един диван. Ан извърна насълзения си поглед към младата французойка.

— Бел, кажи ми истината. Мислиш ли, че Дом е този, който се опитва да ме уплаши? Да ме нарани?

Бел не отговори. Ан затвори очи.

— Ще го поканиш ли на танц?

Фелисити се обърна намръщено. Веднага бе познала дълбокия, плътен глас на Блейк.

— Ти! Изобщо не знаех, че си тук — излъга тя. Беше го забелязала още при влизането му в къщата на лорд Хийт, която се намираше в луксозния Мейфеър. — И нямам представа за кого говориш.

Той се усмихна развеселено.

— Лъжкиня. Видя ме още преди час — когато те видях и аз. — Погледът му се спря на плътната й долна устна.

Фелисити сви пренебрежително рамене, обърна му гръб преднамерено грубо и впери поглед в Дом. Той беше обкръжен от множество двойки — жени е екстравагантни рокли и приказни накити и мъже в черни фракове. Изглеждаше отегчен, изключително сериозен и хладно учтив, но мъжете явно много държаха да го въвлекат в разговорите си, докато в същото време жените му хвърляха премрежени, пълни с копнеж погледи.

— Пак си се заплеснала по него, скъпа моя — промърмори Блейк. Дъхът му погъделичка шията й.

Тя затвори рязко ветрилото си. Колкото и да не го харесваше, колкото и да ненавиждаше самонадеяната му арогантност, неговата близост караше лицето и тялото й да пламтят.

— Ти си този, който се е заплеснал по мен.

Той се засмя и пристъпи към нея, вперил очи в разголения й бюст.

— Не отричам.

Фелисити го изгледа свирепо.

— Вървете да преследвате някоя друга, лорд Блейк. Аз не са интересувам от вас!

Блейк скръсти ръце, подпря се с рамо на мраморната колона, до която бяха застанал. Сините му очи заблестяха.

— Кого се опитваш да убедиш? Мен или себе си?

Тя изпадна в ярост.

— Все ми е едно какво си мислиш или си въобразяваш. Единственото, което искам, е да престанеш да вървиш по петите ми навсякъде.

— Хайде, скъпа, това преследване ти харесва точно толкова, колкото и на мен. Смея да твърдя, че ти всъщност обичаш да бъдеш преследвана упорито и неотклонно.

— Нагло копеле!

Той се засмя.

— Обзалагам се, че можеш да ругаеш не по-зле от всеки мъж.

— Върви по дяволите! — изсъска Фелисити.

— Така е малко по-добре.

С крайчеца на окото си Фелисити забеляза, че Дом се отделя от групичката хора, които го бяха обградили… и че се насочва към тях. Тя веднага изпъчи гърди и му се усмихна.

Блейк мигновено я сграбчи за лакътя и я дръпна толкова рязко към себе си, че тя се удари в коравия му хълбок.

— Отговори ми на един въпрос. Какво искаш всъщност? Да прелъстиш Дом или да нараниш Ан?

Фелисити замахна с намерение да го удари, напълно забравила, че се намират на публично място.

Той обаче я хвана за китката и я стисна доста силно.

— Струва ми се, че една плесница ми стига.

— Как смееш да ми говориш така! — Очите й се напълниха със сълзи. Не на болка, а на гняв.

— С това си поведение заслужаваш нещо много по-лошо — изръмжа Блейк. — Защо не го оставиш на мира? Той е влюбен в съпругата си, Фелисити.

— Влюбен в Ан? — Тя изсумтя. — Това се казва шега!

Той я хвана под ръка.

— Ела с мен. — Беше не покана, а заповед.

Фелисити обаче нямаше намерение да му се подчинява. Когато Блейк я повлече със себе си далеч от Дом, тя извика и се задърпа. Но веднага разбра, че е сгрешила, защото неколцина от присъстващите вече се бяха обърнали към тях и ги наблюдаваха с нескрит интерес, Фелисити усети, че цялото й лице е пламнало и че деколтето й се е смъкнало неприлично ниско. Не, най-добре беше да не прави сцени. Тя моментално престана да се съпротивлява и забърза след Блейк — нещо, което съвсем не се оказа лека задача предвид тънките, високи токчета на обувките й. Сърцето й бе започнало да тупти обезпокоително силно.

Той я изведе в библиотеката, където имаше няколко разговарящи двойки, и оттам — на един малък балкон.

Фелисити се досещаше какви са намеренията му. Двамата бяха сами, а наоколо бе тъмно. Не беше забравила онази първа и единствена целувка с него пред входа на Уейвърли Хол. И сега, противно на волята си, очакваше е трепет момента, в който устните му щяха да се впият в нейните. Погледите им се срещнаха. По очите му си личеше, че е прочел мислите й.

Тя се намръщи и си припомни, че Дом е в балния салон, и то без Ан.

— Пусни ме.

Блейк веднага се подчини.

— Имаш късмет, че още не съм те зашлевила отново.

Той подпря хълбок на железния парапет. Думите й очевидно не го бяха трогнали ни най-малко.

— Ти имаш късмет, че още не съм те преметнал през коленете си, за да те напердаша, както заслужаваш.

Фелисити ококори очи онемяла. Блейк се усмихна.

— Всъщност, обзалагам се, че това би ти харесало, нали?

Тя усети, че се задъхва.

— Не. — Не беше сигурна дали не лъже. Никога не я бяха „пердашили“, дори като дете. По някаква незнайна причина идеята Блейк да я напердаши й се струваше много вълнуваща.

Помежду им се възцари тежко, напрегнато мълчание. Блейк отново се усмихна.

— Може да се уреди. — Очите му блестяха. — Още тази нощ, ако пожелаеш.

Фелисити се опомни.

— Не. Ти си…

— Невъзможен? — подсказа й той.

Тя навлажни устни. Представяше си неговата голяма, силна ръка върху своите заоблени, меки хълбоци.

— Репутацията, която имаш, без съмнение е напълно заслужена.

Блейк се усмихна. Усмивката му беше опасна. Той беше опасен.

— Да, така е.

— И ти се гордееш с това!

Той сви рамене.

— Не искаш ли да ме изпробваш? Да видиш дали наистина съм толкова мъжествен, колкото се твърди?

Фелисити не издържа и за миг сведе очи към слабините му. Не видя нищо, разбира се, защото Блейк бе обут в черни панталони, а вече отдавна бе превалило полунощ. Блейк обаче видя погледа й и избухна в смях — плътен, възбуждащ и дяволски весел смях.

Тя се изчерви до корените на косата си и понечи да го заобиколи е намерение да избяга. Но в бързината телата им се допряха и за част от секундата ръката й докосна неговия изумително огромен, силно възбуден член. Фелисити се вцепени и обърна глава назад. Погледите им се сблъскаха.

Усмихнат, Блейк подигравателно й отдаде чест с пръст, опрян на слепоочието.

Тя побягна от балкона колкото можеше по-бързо.

Ан чу стъпките му в коридора.

Беше два след полунощ. Часовникът върху камината току-що бе звъннал два пъти. Тя лежеше будна, а до леглото й гореше лампа. Бел спеше на канапето в съседната стая. Този път Ан бе взела всички възможни предохранителни мерки.

Изпълнена с тревожно напрежение, тя прегърна възглавницата си и се заслуша в стъпките му, приближаващи към нейната врата. Имаше чувството, че сърцето й е спряло да бие. Не можеше да помръдне, да диша. Вече от часове го очакваше да се прибере.

Но стъпките не спряха дори за миг пред стаята й. Е, Ан и без това не бе вярвала истински, че той ще се опита да разбие вратата й. Не и за да й стори зло.

Тя остана да лежи напълно неподвижно, обляна в пот, с отмаляло тяло. Знаеше, че Дом не е убиец. Също както дълбоко в себе си, в това свое глупаво, безумно сърце знаеше, че той трябва да изпитва някакви искрени чувства към нея — иначе никога не би могъл да я люби така, както я бе любил през онази седмица в Шотландия. По лицето й бавно се търкулнаха две сълзи.

В стаята надникна Бел.

— Мадам, той се върна. Добре ли сте?

Ан се надигна и кимна.

— Да. — Сетне си пое въздух. — Не може да е той.

Но Бел вече беше убедена във вината му.

— Но, мадам, както самата вие ми казахте, кой друг може да е направил всичко това? Кой друг може да е бил в стаята ви? Кой друг би спечелил онова, което би спечелил той, ако вие умрете?

Хубав въпрос. Въпрос, на който Ан нямаше отговор. Тя потръпна, сграбчена отново от студените пръсти на съмнението.

На следващата сутрин Дом слезе на закуска късно и не успя да завари Ан. От Бел, която упорито отказваше да срещне погледа му, научи, че господарката й е отишла да язди в парка.

Дом се загледа объркано след камериерката. Имаше леко главоболие от снощното наливане с шампанско. Беше пил твърде много с надеждата да удави мъката си, да се позабавлява. Но това се бе оказало невъзможно.

Странното поведение на Бел го озадачи и събуди подозренията му. Ами ако Ан беше отишла на езда в парка в такъв безбожно ранен час, за да се срещне тайно с Патрик?

Колдуел прекъсна закуската му, за която Дом бездруго нямаше апетит. В ръката си икономът държеше сребърен поднос, върху който лежеше гравирана визитна картичка.

— Милорд, господин Матю Феърхейвън е дошъл да се срещне с вас. Настоя да отговорите незабавно дали ще го приемете.

Дом моментално застана нащрек. Всички мисли за Ан и изминалата нощ се изпариха от главата му. Матю Феърхейвън най-добрият приятел на баща му, наследникът на цялото неголямо имущество на Филип, беше тук. Какво можеше да иска?

И не само, че искаше нещо, но и бе нарушил едно от основните правила на етикета, като беше останал в къщата в очакване на отговора от Дом. Всеки възпитан посетител просто би оставил визитката си, разчитайки домакинът да отвърне на жеста му.

— Въведи го в утринния салон.

Колдуел кимна и излезе.

Дом веднага напусна трапезарията и се отправи с широк;, решителни крачки към просторния салон, обзаведен в червено и златисто. Феърхейвън седеше на едно от тапицираните в розово-бяло райе кресла, но щом съзря Дом, мигновено скочи на крака. Двамата мъже се втренчиха един в друг.

Дом беше поразен, Феърхейвън се оказа с няколко години по-млад от него самия, много красив млад мъж с тъмна коса, тъмни очи и необикновено светла кожа. Но под очите му в момента имаше огромни сенки, а на лицето му бе изписано унило, съкрушено изражение.

Дом се приближи до него, протегна ръка и кимна учтиво.

— Феърхейвън.

Матю стисна ръката му, без да откъсва ококорения си поглед от него.

— Милорд. — Цялото му тяло трепереше. — Простете, че ви се натрапвам. Аз… исках д-да ви поднеса с-своите съболезнования. — Гласът му се прекърши, лицето му се сгърчи. Той се извърна и шумно се изсекна в носната си кърпа.

Дом се вторачи в слабия му гръб, онемял от шока. Очевидно бе, че Феърхейвън е бил нещо много повече от най-добър приятел на Филип — че е бил влюбен в него. Дали са били любовници?

Ако бе така, бяха пазили връзката си в пълна тайна. По закон хомосексуализмът беше престъпление.

Накрая Матю се обърна отново към него.

— Простете ми — каза той. Очите му бяха подпухнали и зачервени. — Боя се, че мъката ми е безнадеждно дълбока.

Дом все още не можеше да се отърси от смайването си. Очаквал бе всичко друго, но не и това.

— Вие сте обичал баща ми — предпазливо каза той.

— Да. Много. — Феърхейвън отново заплака.

Дом се отдалечи с разтуптяно сърце. Дали и Филип го бе обичал толкова силно?

Барчето с напитките беше заключено, но Дом знаеше къде е ключът. Той наля на младия мъж голяма чаша уиски и му я подаде. Матю отпи няколко глътки.

Дом му посочи да седне. Феърхейвън веднага се подчини. Дом седна на срещуположния стол.

— Какво мога да направя за вас? — попита той.

Матю поклати безмълвно глава, неспособен да произнесе и дума. Но погледът му не слизаше от лицето на Дом, изучаваше го открито, караше го да се чувства неловко. Накрая младият мъж остави чашата си.

— Исках само да споделя мъката на семейството ви заради тази ужасна загуба. Филип беше прекалено млад, за да умира…

Дом кръстоса крак върху крак и го изгледа изпитателно.

— И баща ми ли беше влюбен във вас?

Матю затвори очи.

— Мисля, че да. Той беше много дискретен човек. Нямаше склонност да разкрива чувствата и мислите си. Вероятно знаете това по-добре и от мен.

Дом кимна.

— Никога не ми е казвал, че ме обича, но поведението му ме кара да вярвам, че е бил искрено привързан към мен. Той знаеше, че аз го обичам — каза Матю.

Дом го съжали.

— Е, той наистина ви остави всичко, което притежаваше. — Но дали Филип бе сторил това заради Феърхейвън, или просто за да се подиграе е него и Кларис?

Младежът се изчерви.

— Парите не ме интересуват.

Дом впери замислено поглед в него. Феърхейвън очевидно лъже, каза си той. Навярно отдавна е знаел за завещанието, навярно дори сам бе настоял да получи част от имуществото на Филип. Матю упорито отбягваше погледа му. В салона бе легнало неловко мълчание.

Какво точно знае Феърхейвън, питаше се Дом. Дали не бе дошъл в Ръдърфорд Хаус да го изнудва?

— Как е вдовстващата маркиза? — попита Матю.

— Добре, доколкото би могла да бъде след това, което се случи.

Матю преглътна.

— Съжалявам. Виждал съм майка ви. Тя е много красива и изключително елегантна, но чудесно разбирам защо Филип я презираше. Имаше пълното право да я презира.

Погледите им се срещнаха. Дом усети, че напрежението му нараства, но се насили да се усмихне.

— Значи преминаваме към същината на въпроса.

Матю се размърда неспокойно на стола.

— Прочетохте ли дневника му?

— Не — излъга Дом. — А вие?

Феърхейвън се изчерви.

— Д-да.

Дом сграбчи страничните облегалки на стола си и рязко се изправи на крака.

— Ако имате да ми казвате нещо, кажете го, Феърхейвън.

Матю също стана.

— Той ми каза, че вие не знаете, че нямате представа.

Дом се стараеше да изглежда спокоен, но навярно очите му издаваха не само силния му гняв, но и това, че дълбоко в себе си всъщност се страхуваше.

— Нямам представа за какво говорите.

Матю впери поглед в него.

— Не може да не знаете, че той ви мразеше — и вас, и Кларис.

— Нима?

Младият мъж облиза устни.

— Къде е дневникът?

— Няма го.

— Как така?

— Изгорих го.

Матю ококори неразбиращо очи.

— Хайде, какво искате да ми кажете? — попита Дом с леден глас.

— Аз… не желаете ли да знаете защо Филип ви мразеше?

— Не — излъга Дом. Усети, че по лявата му буза се търкулва капчица пот.

— Тя… тя го е измамила. С друг — каза Матю. — Той никога не можа да й го прости.

— Сигурен съм, че майка ми не е първата омъжена жена, която е имала любовник.

Феърхейвън го гледаше, пребледнял като платно.

— Наистина ли смятате, че ще се поддам на подобен шантаж? — презрително попита Дом. — Мислите ли че на хората им пука за едно прелюбодеяние в повече, след като обществото ни е пълно с такива?

— Да. Пука им, когато от това прелюбодеяние са настъпили сериозни последствия — дрезгаво каза Матю.

Дом трепна.

Феърхейвън навлажни устни.

— Пука им, когато става въпрос за бащинство… и за наследствени права.

Дом усети, че му причернява. Но след миг дойде на себе ги и видя, че все още стои изправен и че Матю Феърхейвън се е свил и трепери като лист.

— Не ме удряйте — проплака той.

Лицето на Дом се бе изкривило от ярост.

— Няма да ти платя нито пени. Ясно ли е?

Матю ококори очи.

— Да не сте полудял?

— Дори да се разбъбрите, срещу вашата дума ще бъде моята дума. Думата на майка ми. Думата на херцога.

Феърхейвън продължаваше да трепери.

— Но аз имам доказателство.

Дом замръзна на мястото си.

— Разполагам с писмото, което Филип е написал на Кларис след като е узнал истината. Така и не й го е изпратил. Но в него той разкрива всичко… освен самоличността на истинския ви баща.

Дом почувства как земята под нозете му се разпада. Почувства как всичките му мечти и надежди се сгромолясват. Почувства как миналото му изчезва, обезсмисля се. И как бъдещето му се изпразва, превръща се в нищо.

— Махайте се — каза той.

От сутринта го стягаше сърцето. Лекарите неведнъж го бяха предупреждавали да започне да води по-спокоен живот, да си почива повече, да работи по-малко, да се откаже от пурите и уискито, към които бе толкова силно пристрастен. Беше вече на седемдесет и четири години и сам знаеше, че е време да престане да живее по начина, по който бе живял досега. Време бе да прехвърли повечето от задълженията си на своя внук. Понякога дори го блазнеше мисълта да предаде дори херцогската титла на Дом още преди смъртта си. Подобни случаи бяха рядкост, но това не бе невъзможно, стига да решеше, че наистина иска да се оттегли, да даде път на младостта.

А Ръдърфорд донякъде действително го искаше. Беше уморен. Дяволски уморен. Уморяваха го ходенето, ездата, понякога дори самият живот. Бе започнал да ненавижда многобройните светски прояви, на които се налагаше да присъства и от които винаги си тръгваше колкото може по-рано.

Но той все още не беше умрял, а и умът му все още бе напълно бистър и пъргав. Управлението на неговите безбройни херцогски дела все още представляваше предизвикателство за него. Не, нямаше да предаде цялата си власт в ръцете на Дом още приживе, колкото и да се изкушаваше да го стори.

Не искаше да мисли за смъртта. Но днес се задъхваше много повече, отколкото през последните месеци. И бе толкова уморен, че не беше успял да довърши заплануваните за деня задачи и посещения. Вместо това бе изпратил един слуга да отмени направените уговорки. Още не бе станало време дори за обяд, а той вече пътуваше към Ръдърфорд Хаус, при това нямаше търпение да се прибере.

Но още щом пристъпи прага, го обзе странно усещане.

— Колдуел, нещо нередно ли има?

Колдуел работеше в Ръдърфорд Хаус от тридесет и една години — от смъртта на предишния иконом. Лицето му бе пребледняло, а погледът му — мрачен.

— Боя се, че да, ваша светлост.

Ръдърфорд се спря, усетил леко пробождане в слепоочията. В къщата тегнеше някакво необичайно напрежение, което се предаваше и на него. Сърцето му отново затуптя неравномерно и това окончателно го накара да се чувства зле.

— Какво се е случило?

— Матю Феърхейвън беше тук, сър. След посещението му маркизът отиде в библиотеката в състояние, в каквото не съм го виждал никога. Мисля, че става въпрос за шок, Ваша светлост.

Двамата мъже се спогледаха многозначително. По времето, когато Филип се бе оженил за Кларис, Колдуел вече работеше при херцога.

Ръдърфорд притисна длан към гърдите си. Ръката му трепереше. Феърхейвън не можеше да знае.

— Къде е лейди Ан?

— Излезе още преди часове, Ваша светлост, и трябва да кажа, че изглеждаше зле. Снощи камериерката й спа в нейния апартамент.

Това пък какво ли ще рече, простена наум херцогът. Неколцина негови приятели днес му бяха споменали за изненадващата поява на Дом без съпругата му на приема у Хийт.

— Най-добре е да поговоря с Дом.

— Да, Ваша светлост. Чудесна идея.

Ръдърфорд забърза по коридора, но много скоро остана без дъх. Наложи се дори да спре, за да поеме малко въздух в дробовете си — иначе изобщо нямаше да стигне до библиотеката. Чувстваше се толкова зле, че му бе трудно да разсъждава — а точно сега повече от всякога се нуждаеше от свеж и остър ум. Какво ли бе казал Феърхейвън? Какво искаше? Какво знаеше?

Някога Ръдърфорд бе сторил и невъзможното, за да погребе истината, и то завинаги. Сметнат бе, че така ще е най-добре за всички. Но сега беше вече стар, животът му си отиваше. Затова искаше Дом да узнае. Но не по такъв начин, не чрез лъжи и полуистини. Може би бе дошло време сам да му разкаже всичко.

Когато отвори вратата на библиотеката, Дом се изправи неуверено от креслото и се обърна към него. Очевидно го бе очаквал. Но не каза нито дума, дори не го поздрави. По всичко личеше, че е ядосан.

Сърцето на Ръдърфорд се сви. Точно от това се бе страхувал винаги — че Дом ще го осъди, че ще се обърне против него.

— Дом, Колдуел ми каза, че си имал посещение от страна на Феърхейвън. Какво искаше?

Дом се усмихна едва-едва.

— Искаше пари. Аз отказах.

Ръдърфорд не трепна.

— Разбирам.

— Нима? — възкликна Дом, като впери поглед право в очите му. — Той ми каза истината.

Херцогът се сепна, сетне попита дрезгаво:

— Какво точно ти каза?

— Каза ми, че Филип не ми е баща, по дяволите! — Дом внезапно пристъпи към дядо си, заставайки толкова близо до него, че лицата им почти се докосваха. Беше разярен. — Кажи ми истината! Ти! Със сигурност знаеш всичко! Ти ми кажи истината!

Погледите им се срещнаха и в този миг между тях припламна нещо дълбоко, истинско и изконно — нещо много по-силно от обич. Ръдърфорд изпита внезапно облекчение. Сега вече нямаше път назад. Нямаше начин да затвори отворената книга. Нямаше друг избор, освен да каже на Дом. Сетне двамата заедно щяха да споделят и пазят тайната, да се бранят от всички обвинения и последици, от целия скандал.

Той отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. Тялото му се олюля. Едва успяваше да диша. Главата му заплашваше да се пръсне от огромното напрежение.

Усещаше, че едва се държи на краката си. Усещайте страх. Но и непоколебима решителност.

— Дом, аз… — задъхано промълви той.

Дом го гледаше очаквателно.

Но щом видя, че дядо му няма да каже нищо повече, той се завъртя гневно и излезе от стаята.

— Почакай — прошепна Ръдърфорд. Но Дом вече го нямаше. Остра, разкъсваща болка прониза гърдите на херцога. Той извика и политна напред с една едничка мисъл: това е краят.

В следващия миг се строполи на пода.

Всичко наоколо потъна в черен мрак. Смъртта. Беше се надвесила над него — блед, отблъскващ призрак с протегнати към него мършави ръце.

Но той не можеше да умре. Още не. Не беше казал на Дом истината. Оставаше му и още една, последна битка.

Трябваше да спаси семейството си.