Скандал

33

Дом явно не бе чак толкова оздравял, колкото твърдеше — Ан разбра това, когато след излизането на Хопър той легна и мигновено потъна в дълбок сън. Тя реши да се възползва от случая, за да се преоблече в стаята си. Преди това обаче искаше да поръча на Бенет да изстуди бутилка шампанско. Дом вече беше напълно свободен човек и довечера двамата щяха да отпразнуват това радостно събитие и началото на прекрасното бъдеще, което ги очакваше оттук насетне.

Но докато слизаше по стълбите, Ан не преставаше да мисли с тревога за онова, което току-що бяха узнали.

Нима Фелисити бе предизвикала пожара в спалнята й? Тя ли беше отровила Блейз? Някога Фелисити се бе заклела, че ще й отмъсти. Но нима бе способна да стигне чак до убийство?

Кой друг можеше да бъде? Във всеки случай не Кларис, родната майка на Дом.

Ан пропъди лошите си предчувствия и страха си.

— Бенет? — извика тя, когато стигна до фоайето. Вратите на салона бяха разтворени. Ан забеляза с крайчеца на окото си някаква фигура вътре и се обърна натам, очаквайки да намери иконома.

— Здравей, Ан — каза е усмивка Фелисити.

Тя замръзна на място.

Фелисити вдигна вежди.

— Ан, пребледняла си като платно. Случило ли се е нещо?

Ан се помъчи да се овладее, но това бе невъзможно. Беше смаяна и ужасно уплашена. Къде беше Бенет? Къде бяха всички останали?

— Аз… нямах представа, че си тук, Фелисити — с усилие промълви тя.

— Входната врата беше отворена. Тъй като сме роднини, реших да зарежа формалностите и просто да вляза.

Пулсът на Ан бучеше в ушите й.

— Разбирам. С мен ли искаш да говориш?

— Дойдох да видя Дом. — Усмивката й угасна. — Как е той?

Макар вцепенена от ужас, Ан постепенно си възвърна способността да разсъждава. Щом Фелисити знаеше за раняването на Дом, значи бе разговаряла с Патрик преди отпътуването му от страната. Патрик… който я прикриваше.

— Дом се възстановява нормално, благодаря. — Тя отново погледна през рамо е надеждата да зърне някого от слугите. Но коридорът отвън беше тих, пуст. — В момента спи — добави Ан. — Може би е по-добре да наминеш утре.

— Не мисля така — каза Фелисити. — Всъщност ти знаеш истинската причина да съм тук, нали, Ан?

Ан изтръпна. Думата „не“ беше на върха на езика й. Но тя кимна бавно. Усети, че се изпотява.

— Ти си била, нали, Фелисити? Ти си предизвикала пожара, ти си отровила коня ми. Ти си тази, която желае смъртта ми.

— Да! — озъби се Фелисити. — Да! Да! Аз трябваше да бъда херцогиня Ръдърфорд, не ти! Не разбираш ли? — Лицето й беше почервеняло от ярост. Думите й бяха пълни със злоба, с омраза. — Никога няма да ти простя, че ми отне това, което беше мое! Сега херцогът е на смъртно легло. Скоро Дом ще стане девети херцог Ръдърфорд. Наистина ли вярваш, че ще ти позволя да станеш негова херцогиня? Титлата, богатството, властта — всичко това ми принадлежи. На мен! — изкрещя тя.

Ан не се поколеба нито за миг. Трябваше да се махне оттук. Тя се обърна и тръгна към вратата. Сърцето й препускаше стремглаво. Тялото й се бе вдървило от страх. Очакваше всеки миг да се случи нещо ужасно, може би дори да бъде прободена с нож в гърба.

— Спри! — извика пискливо Фелисити.

Ан се закова на място, обърна се и веднага видя малкия пистолет със седефена дръжка в ръката й.

— Недей.

— Защо? — усмихна се студено Фелисити и се прицели право в гърдите й. — Аз съм отличен стрелец. Упражнявам се от години. От цели четири години, ако трябва да бъда точна. Е, ще ме молиш ли да те пощадя, Ан?

Ан усети как по лицето й, между гърдите й се стича пот. Дом спеше горе. Хопър бе настанен в далечното западно крило. Не се виждаше никой от прислугата. Нямаше кой да й помогне — трябваше да се защитава сама. Ако искаше да живее.

А Ан искаше да живее. С Дом — принцът на нейните мечти.

— Да — каза тя, измервайки с очи разстоянието между себе си и своята братовчедка. Разделяха ги десетина крачки, не повече.

Фелисити се усмихна. Изражението й напомняше лукавото, коварно изражение на котка, която се кани да се нахвърли върху мишка… и да я убие.

Изведнъж Ан вдигна поглед към вратата зад гърба на Фелисити и възкликна:

— Патрик!

Фелисити се обърна слисано.

Ан се спусна напред, хвърли се върху нея и я повали на земята. Пистолетът излетя от ръката на Фелисити и тупна на пода, като при удара произведе изстрел, който отекна в целия салон. Стъкленият абажур на една от лампите се пръсна на парчета, които се посипаха по пода и по мебелите. Патрик, естествено, изобщо не беше зад гърба на сестра си.

Фелисити изпищя и размаха ръце, опитвайки се да издере лицето на братовчедка си. Ан обаче съумя да се предпази и да притисне далеч по-едрата от нея Фелисити към пода. След кратка борба тя хвана китките й, изви ръцете й над главата и я прикова здраво към земята. И двете дишаха тежко, Фелисити се опита да ритне с коляно Ан в слабините, но Ан не й позволи.

В този миг в салона връхлетяха Бенет и няколко слуги.

— Божичко, ваше благородие! Добре ли сте? Ранена ли сте? — извика икономът. Лицето му беше пребледняло като чаршаф.

— Някой да доведе мистър Хопър — каза Ан, обзета от внезапно дълбоко, огромно задоволство. Продължаваше да държи братовчедка си притисната здраво към мекия персийски килим, Фелисити се бе вторачила в нея с неподправена ненавист.

Ан се усмихна, Фелисити й бе причинила много страдания, беше я наранила, едва не я бе убила. Но Ан беше успяла да се защити. Бе победила.

— Ан! — изкрещя Дом, като се втурна в салона. Щом съзря двете жени, той се закова на място с шокирано изражение. След миг обаче се опомни и рязко се разпореди: — Джейкъбс, пистолета!

Слугата веднага изтича и го вдигна от пода. В това време Дом протегна ръка на съпругата си.

Ан се изправи и се сгуши в прегръдките му. Фелисити също се надигна, но не се осмели да стане от пода. Очите й, вперени в Дом и Ан, се напълниха със сълзи.

— Дом, моля те, чуй ме! — извика тя. — Аз те обичам…

— Млъкни — сряза я Дом, без дори да я погледне. Цялото му внимание бе съсредоточено върху Ан. — Ранена ли си? — попита тревожно той.

— Не — каза Ан, като отпусна глава на гърдите му и го прегърна през кръста. Колко хубаво й беше до него! Колко хубаво беше, че е жива! — Не, никога не съм се чувствала по-добре.

Дом я притисна към себе си в здрава, сигурна прегръдка, Фелисити плачеше.

Няколко минути по-късно инспектор Хопър я отведе в селото, където я затвориха за през нощта.

Подпомогнат от двама лакеи, Дом слезе от каляската. Ан вече беше на тротоара. Щом стъпи на земята, той отказа всякаква друга помощ, с което си спечели един укорителен поглед от страна на своята съпруга. Здрачаваше се. От инцидента е Фелисити бе изминал един ден.

— Вече съм много по-добре — настоя Дом, когато се заизкачваха бавно по стъпалата на Ръдърфорд Хаус.

— Вярно е, но пътуването беше дълго и изморително. Излишно беше да проявяваш гордост и да отказваш помощта на прислугата — сопна се Ан.

— Проклетница — нежно измърмори той. Тя се усмихна и се притисна към него. Колдуел вече ги очакваше на прага.

— Милорд, милейди! — почти извика той, усмихнат до уши.

— Как е дядо ми? — попита Дом, когато влязоха във фоайето.

— Много по-добре — отвърна Колдуел със сияещо лице. — Днес успя дори да се изправи!

— Но това е чудесно! — възкликна Ан. Дом бе не по-малко развълнуван.

— Милорд — продължи икономът, — херцогът настоява да говори незабавно с вас.

— Аз също — каза Дом. — Къде е Негова светлост?

— В библиотеката, милорд.

Дом забърза по коридора, следван от Ан. Вратите на библиотеката бяха широко разтворени. На прага Дом се спря. Дядо му седеше в любимото си кожено кресло, а в скута му лежеше разтворен вестник. Ръдърфорд вдигна глава, видя го и се усмихна.

— Дом!

— Дядо! — Дом се втурна в стаята и стисна ръката му. Искаше му се да го прегърне. Гласът му бе задавен от сълзи. — Благодаря на Бога, че се възстановяваш!

— С-синко… — каза херцогът също толкова задавено. Дом се усмихна и посочи към Ан.

— Знам, че това ще те направи много щастлив, дядо. Двамата с Ан се сдобрихме.

Ръдърфорд се усмихна на Ан, която се приближи до него, целуна го по бузата и се сгуши в прегръдките на Дом.

— Ние не само се сдобрихме, Ваша светлост — каза тихо тя, сетне погледна настойчиво съпруга си.

— Да — усмихна се той. — Признавам, че съм бил кръгъл глупак. Аз съм лудо влюбен в жена си.

— Х-хубаво — кимна одобрително херцогът. — С-седнете.

Дом придърпа един стол за Ан, след което седна на дивана.

— Недей да се изморяваш заради нас… — започна той.

— Д-дом! — прекъсна го Ръдърфорд с грачещ глас. — Ти… си… мой… с-син.

Дом го изгледа втренчено.

— Моля? — Сигурен бе, че не е чул добре.

— Ти! Син! — изкрещя херцогът. — Ти! Мой син!

Лицето на Дом пребледня.

Ан скочи от стола.

— Ваша светлост! — възкликна тя. — Искате да кажете, че Дом е ваш син? Че вие и Кларис… — Не успя да продължи. Беше поразена, объркана. Не знаеше дати да се радва или да се ужасява.

— Да. Колдуел!

Икономът се появи на момента.

— Милорд — обърна се той към Дом, — херцогът иска да ви обясня.

Дом се беше вторачил в своя дядо… или в своя баща? Изобщо не бе забелязал появата на Колдуел. Това бе невъзможно! Беше шокиран, неспособен да повярва на ушите си. Кларис да е изневерила на Филип е Ръдърфорд?!

— Не разбирам — прошепна той.

— Колдуел! — изръмжа повелително херцогът.

Икономът се покашля. Дом се обърна към него като замаян.

— Майка ви е имала връзка с Негова светлост още преди да се запознае с Филип. И е забременяла. Херцогът нямал никакво намерение да се жени нито за нея, нито за която и да било друга, а и не й повярвал, когато му казала, че е бременна и настояла за брак. Сметнал е, че това е коварна лъжа, целяща да го изнуди да се ожени повторно. Вече на два пъти се бил сблъсквал с подобни опити след смъртта на лейди Сара.

Дом започваше да проумява. И да трепери. Погледна към херцога… към баща си.

— Божичко! — прошепна той.

— Отказът на херцога разярил Кларис. Почти веднага след това тя съблазнила Филип и се омъжила тайно за него. Филип е научил истината чак когато вие, милорд, сте навършил една годинка и е дал клетва да я запази в тайна. Още тогава маркизът ви е осиновил и ви е направил свой наследник, но за това са знаели само той и херцогът. Кларис не е имала никаква представа.

Дом се взираше в Ръдърфорд със замъглен от сълзи поглед. Гърлото му беше пресъхнало.

— Дя… татко… Защо не си ми казал? Аз… аз съм изумен.

Херцогът плачеше.

— Обичам те — произнесе съвсем отчетливо той.

По лицето на Дом също се стичаха сълзи.

— И аз те обичам… татко. — Той падна на колене пред херцога. Пред своя баща. Сетне сграбчи ръцете му, притисна ги към сърцето си и прошепна: — Това обяснява всичко.

— Моля те — каза Ръдърфорд. — П-прощаваш… ли… ми?

— Господи, да!

— Всички! — извика херцогът.

Дом изтри сълзите си.

— Всички?

— Всички! Да з-знаят! — изкрещя Ръдърфорд. — Н-няма д-да… умра! Още н-не!

Дом се изправи и го прегърна. Ръцете на херцога нежно се сключиха около раменете му.

Ан плачеше. Колдуел също. Той й подаде кърпичката си и излезе от стаята, за да намери друга.

— Майко! — каза Дом с напрегнат тон и също толкова напрегнато изражение. Колдуел му бе съобщил, че майка му се е заключила в спалнята си от два дни. Въпреки че след разговора си с Ръдърфорд тя упорито отказваше да се вижда с когото и да е, беше отворила вратата и сега синът й стоеше на прага.

Кларис бе застанала до прозореца и наблюдаваше втренчено оживеното движение по улицата и ярките оранжеви и жълти листа на дърветата. Но не се обърна.

Дом пристъпи в стаята и затвори вратата зад гърба си.

— Вече знам. Той ми каза. Баща ми ми каза всичко.

Тя го погледна. Лицето й беше бледо, а очите й — зачервени.

— Мразя го. — По бузите й се търкулнаха две сълзи.

— Не говори така — извика Дом, втурна се към нея и я сграбчи за раменете. — Защо не ми каза? Как можа да ми причиниш толкова страдания? Нима не те е интересувало какво ще стане с мен? Скандалът можеше да ме унищожи. Щях да загубя всичко.

Кларис се взря в него.

— Интересуваше ме, Доминик. Но не толкова, колкото ме интересуваше да отмъстя на баща ти.

— Защото те е отблъснал? — попита той объркано, наскърбено.

Тя кимна.

— Защото обичаше друга.

— Сара.

— Не. Той беше влюбен в майката на Ан — Джанис.

Дом се сепна.

— Не може да бъ…

— Той обичаше Джанис Станхоуп Стюарт — извика Кларис — и това е една от причините да обича Ан толкова много и да иска двамата с нея да се съберете. Но вече няма значение. Той спечели. Божичко, той отново спечели!

— Съжалявам, че те е наранил. Много съжалявам. Но ти трябваше да разкриеш истината, когато Феърхейвън предизвика скандала около произхода ми.

Тя мълчеше.

— Майко — каза с дрезгав глас Дом, — искам да знаеш, че правя всичко възможно, за да разбера мотивите ти и че това, което се случи, не променя нищо. Ти си ми майка. Чувствата ми към теб си остават същите. Аз ще те защитя от скандала.

— Не мисля, че би могъл да ме защитиш, Доминик. — Устните й трепереха. — Какво да правя сега?

— Смятам, че трябва да се оттеглиш в провинцията.

— Да. — Кларис затвори за миг очи с изражение на пълно отчаяние.

— Херцогът и аз възнамеряваме да извадим истината на бял свят. Той вече е изпратил съобщение, което ще бъде публикувано в утрешния брой на „Таймс“. Освен това е променил завещанието си, като е включил в него клауза, потвърждаваща, че съм негов син. Първоначално ще се вдигне голям шум, затова за теб ще е най-добре да останеш за известно време в провинцията. Но аз съм син на Ръдърфорд и бързо ще ми простят всичко. След време, благодарение на моето положение и власт, ще можеш отново да се появиш в обществото. Обещавам ти, майко.

Тя кимна.

Дом се поколеба за миг, сетне я целуна по бузата, обърна се и тръгна към вратата. Беше вече до вратата, когато Кларис извика:

— Доминик!

Той се спря.

— Знаеш ли, това беше една болезнена тайна, която причини много страдания на всички. Сега изпитвам облекчение, че лъжите най-после свършиха, че истината най-после е разкрита.

Погледите им се срещнаха.

— Може би трябваше да постъпя другояче — добави замислено Кларис. — Съжалявам, ако съм те наранила, Доминик.

— Благодаря ти, майко — каза Дом.

Беше мек есенен ден. Небето имаше ясен син цвят, дърветата в парка зад Уейвърли Хол бяха обагрени в ярки златисти и червени тонове, а градините, сред чиито сенки чакаше Ан, бяха окичени с последните рози на отиващото си лято. Червени, бели и жълти, розите пълзяха по стените на терасата и се виеха покрай каменния фонтан.

Ан се усмихна на себе си, сетре сведе поглед към бележката, която стискаше в ръка. Колко спомени й навяваше това малко късче хартия. Беше от Дом, който й определяше среща. „Чакай ме в градината зад балния салон“, гласеше текстът с подпис „Дом“. Тя притисна листчето към гърдите си. Преди четири години бе получила съвсем същата бележка в нощта на годежа между Дом и Фелисити.

Мисълта за Фелисити я върна към реалността. Двамата с Дом бяха взели решение да не повдигат обвинение срещу нея заради злонамерените й действия спрямо Ан. Но Фелисити беше изправена пред съда за непредумишленото убийство на Феърхейвън. В съдебната зала тя през сълзи се бе заклела, че е невинна и бе успяла да получи оправдателна присъда. В момента Фелисити живееше в Париж.

Междувременно Англия бе преодоляла шока от разкритието, че Дом всъщност е син на Ръдърфорд. Ан и Дом се бяха оттеглили в Уейвърли Хол веднага след официалното съобщение в печата, но от този момент насетне бяха буквално засипани с покани за чай, вечери и балове. Наложи се даже Ан да наеме втори секретар, за да може да се справи с безкрайната кореспонденция. Беше повече от ясно, че когато се върнат в Лондон, ще имат твърде малко време да бъдат заедно сами.

Не че това имаше някакво значение. Ан беше толкова влюбена, че почти не стъпваше по земята от щастие, А Дом бе не по-малко щастлив от нея.

Кларис още беше в провинцията, в Хайглоу — малко имение в южна Англия, собственост на Дом. Той искаше да я покани в Лондон за „малкия сезон“ по време на коледните празници. Ан не се съмняваше нито за миг, че благодарение на неговата подкрепа майка му ще бъде приета напълно безрезервно в обществото.

Блейк пък все още се подвизаваше из Лондон и все още беше ерген. Повечето видни аристократки бяха лудо влюбени в него, но той изглежда не забелязваше това и не личеше да има намерение скоро да свие семейно гнездо. Носеше се слух, че последната му любовница била някаква съвсем млада руска принцеса, изпаднала в нищета.

От Патрик нямаше ни вест, ни кост. Но преди седмица Ан бе получила малък пакет, изпратен от Белгия. Нямаше нито име на подателя, нито бележка или придружаващо писмо. Но пакетът съдържаше фина порцеланова кутийка с формата на сърце и Ан не се нуждаеше от име или писмо, за да отгатне кой й е изпратил подаръка. Кутийката беше красива, но я бе изпълнила с тъга.

— Какво си се умислила, Ан? — попита Дом току до ухото й.

Ан се стресна, но в този миг ръцете му я обгърнаха и тя се отпусна в обятията му. Устните им се сляха. Тя прокара пръсти през гъстата му златна коса. Когато най-после се откъснаха един от друг, двамата се погледнаха усмихнати, останали без дъх.

— Ти не си никакъв джентълмен, Дом — сгълча го Ан. — Да ми изпращаш бележка! Да си уреждаш тайни любовни срещи със своята толкова порядъчна съпруга!

Дом се усмихна, разкривайки дълбоката си трапчинка, но веднага възрази:

— Стига, Ан! Ти си тази, която ми е изпратила бележка. И очевидно ти си тази, която си урежда тайни любовни срещи със своя ослепителен съпруг. — Той я придърпа към себе си и обсипа шията й с нежни целувки. — Освен това, любов моя, решително възразявам срещу думата „порядъчна“.

Ан се изчерви, обзета от огнена възбуда. Коленете й се огънаха, пулсът й се ускори. Със сетни сили тя успя да опре длани на гърдите му и да го отблъсне лекичко от себе си.

— Вие сте опасен човек, сър.

— М-м-м — измърмори той, като се наведе и съвсем нежно я целуна по устата. — Но не и наполовина толкова опасен, колкото си ти, скъпа моя.

Ан не можеше да не се почувства поласкана.

— Това означава ли, че съм изкусителка?

— Абсолютно — каза усмихнато Дом и плъзна ръце по хълбоците й. Сетне отново се опита да я целуне.

Тя обаче се отдръпна.

— Дом, не съм ти изпращала никаква бележка.

Той галеше бузата й с върха на носа си, но щом чу това, веднага вдигна глава.

— Наистина ли?

Те се взряха един в друг.

Ан беше обзета от внезапно подозрение.

— Дом, скъпи, не ми ли изпрати преди малко бележка с предложение да се срещнем в тази градина?

Дом я гледаше замислено.

— Не, Ан, не съм. Аз получих такава бележка от теб.

Тя ококори очи.

— Скъпи, аз не съм ти изпращала бележка.

Кехлибареният му поглед се впи в нея.

— Ан, в онази нощ преди четири години… — започна неуверено той.

— Да — прекъсна го Ан. — Нощта на годежа ти с Фелисити…

— Аз получих бележка…

— Аз също…

— Не съм ти писал никаква бележка по време на онзи прием — бавно каза Дом.

— Нито пък аз — отвърна тя също толкова бавно.

— Значи не ти си ми изпратила тази бележка? — Той извади от джоба си смачкано листче хартия.

— Не, не съм. Моят почерк е доста по-хубав от този тук! — извика Ан и измъкна от блузата си бележката, която бе получила току-що. — Но този почерк прилича на твоя, Дом — настоя тя.

Дом разгледа внимателно листчето.

— Подписът е добре подправен, но не е моят — каза той. Двамата отново впериха объркано очи един в друг.

И тогава Дом внезапно извърна глава и погледна към къщата. Ан проследи посоката на погледа му.

До един от прозорците на балния салон беше застанал херцог Ръдърфорд и ги наблюдаваше втренчено.

Ан и Дом се спогледаха.

— Боже мой! — възкликна Дом. — Този стар интригант!

— О, Дом, само като си помисля, че той е нагласил всичко, че той ни е събрал! — извика слисано Ан и се притисна към него. — Толкова го обичам — прошепна тя.

Дом също беше силно развълнуван.

— Ако не ни беше подмамил в градината в онази нощ, сега навярно щях да съм женен за Фелисити — промълви той и нежно я целуна по челото. — Бог да благослови този умен старец.

Ан вдигна лице към него.

— Ние с теб сме му длъжници, Дом. Искаш ли да отидем и да му съобщим чудесната новина?

Дом се вцепени.

— Ан…?

Тя се усмихна. Очите й се просълзиха от радост.

— Доктор Коб потвърди подозренията ми. Видяхме се днес. Ще имаме дете, Дом. Всъщност, според доктора може и да са близнаци.

Той нададе радостен вик, вдигна я на ръце и я завъртя вихрено — толкова вихрено, че полите й се омотаха около тях. И двамата се смееха и плачеха едновременно, замаяни от щастие.

Вътре в къщата, подпрян на бастуна си в огромната, потънала в тишина бална зала, в който някога с такава неохота бе обявил годежа между Дом и Фелисити, херцогът се усмихна.

Гледаше ги как се прегръщат, колко са щастливи заедно. Любовта им бе толкова силна, че грееше около тях като сияен светъл ореол. Очите на Ръдърфорд също се напълниха с радостни сълзи.

„Всичко е добре, когато свършва добре“, помисли си той с дълбока въздишка. Днес беше изключително щастлив. Джанис също, знаеше го. Никога, дори когато беше пред дверите на смъртта, не бе усещал присъствието й по-силно от сега.

— Любов моя — каза на глас херцогът, — потърпи още малко. Трябва да благословя внука си. И после ще дойда при теб.

Усети нежното й като коприна докосване по бузата си. И сякаш я чу да прошепва тихичко: да.

Той се обърна и тръгна да излиза от салона, изгарящ от нетърпение да съчини съобщението за раждането на своя внук, нищо че преди да го отпечатат трябваше да минат още много месеци. Но докато се обръщаше, успя да зърне с крайчеца на окото си как Дом отвежда Ан навътре в градината. Ръката му беше обгърнала талията й, устните им се докосваха. Херцогът не помнеше някога да се е чувствал по-щастлив.

Любовта бе победила — на всички фронтове.