Скандал

28

Дом не трепна.

Ан обаче изпищя ужасено.

Хопър се покашля отново. Бузите му бяха станали още по червени.

— Милорд… ъ-ъ… сър. Моля, последвайте ме.

Дом не помръдна. Бе стиснал здраво челюст, а очите му бяха потъмнели заплашително.

Ан го гледаше втренчено, пребледняла като платно. Не, Дом не можеше да е убил Матю Феърхейвън! Не можеше!

Усетил погледа й, Дом рязко се извърна към нея. Тя знаеше, ужасът е изписан на лицето й, но не бе способна да го скрие. Той е намръщи, а изражението му стана още по-мрачно и гневно. Хопър се обърна към всички присъстващи.

— Било е убийство — обяви той. — Умрял е днес следобед. Открили са тялото му в Ковънт Гардън. Според съдебния лекар причината за смъртта е удар по главата.

Ан трепна. Зави й се свят. Нима Дом все пак бе убиец? Не беше ли това поредното, решителното доказателство? Тя облиза пресъхналите си устни и успя да промълви тихо:

— Съпругът ми… съпругът ми не го е направил. — Но не звучеше убедено.

Дом отмести очи от нея и се взря в Хопър.

— Но аз, разбира се, съм най-вероятният извършител. В края на краищата, кой има най-голям интерес да затвори устата на Феърхейвън?

— Дом, престани — прошепна Ан.

Той не й обърна внимание.

— Дом — намеси се Хардинг, — предлагам ти да не казваш нищо, преди да си се срещнал с адвоката си.

— Аз не съм го убил — решително заяви Дом.

— Сър — каза Хопър, — един гражданин е съобщил в полицията, че ви е видял да се карате с Феърхейвън днес следобед.

Ан ококори очи.

— Това е лъжа — каза Дом.

— Имало ли е свада между вас и Феърхейвън? — попита Хопър.

— Да — троснато отвърна Дом. — Но сутринта, не следобед. И то в неговия дом, а не в Ковънт Гардън. И не съм го удрял.

— Съжалявам, сър. Предполагам, че знаете закона. Законът е ясен. Съдебният лекар установява, че смъртта е резултат от убийство, и има свидетел, уличаващ вас за извършител. Освен това вижте какво е било намерено в ръката на Феърхейвън. Ваше е, нали? — Хопър бръкна в джоба си и протегна ръка.

От устните на Ан се отрони сподавено възклицание. Върху дланта на инспектора лежеше сапфирено копче за ръкавели. Беше досущ еднакво с копчетата на ризата на Дом.

— Сър?

— Да — процеди през зъби Дом. — Мое е.

Ан се прибра в Ръдърфорд Хаус сама. Дом беше отведен от полицията в Централния наказателен съд в Олд Бейли, за да му бъде официално предявено обвинението в убийството на Матю Феърхейвън.

Беше скована от страх и трудно успяваше да подреди обърканите си мисли. Но и вещественото доказателство, и показанията на свидетеля уличаваха Дом. Той ли бе убил Феърхейвън? Възможно ли бе да е той? Ако това беше истина, значи е бил напълно способен да убие и нея!

Не знаеше какво да мисли. Сърцето й отчаяно крещеше, че не е възможно. Че всичко това не може да е вярно. Имаше чувството, че живее в някакъв ужасяващ кошмар.

Беше се върнала право в къщи. Преди да отведат Дом, гостите на бала вече се бяха скупчили във фоайето — шокиращата вест за убийството на Феърхейвън и за ареста на Дом се бе разпространила като горски пожар. Блейк предложи да изпрати Ан до Ръдърфорд Хаус, но тя бе настояла, че е по-добре да й помогне да открият семейния адвокат и защитник, който да води делото. В момента Канфийлд вече беше на път към съда.

Часът бе два сутринта. Ан беше изтощена до смърт, но бе твърде разстроена, за да спи. Бел, която трябваше да я очаква, за да й помогне с преобличането, я нямаше никаква, затова Колдуел, който изглеждаше необичайно напрегнат, се бе принудил да изпрати в стаята й една прислужница, която да замести нейната камериерка. Ан му бе разказала всичко — не виждаше смисъл да крие причината за отсъствието на Дом.

Знаеше, че няма да може да заспи, затова реши да постои при херцога. В камината гореше силен огън, но в желанието си да прокуди ужасната нощ, Ан се зае да пали свещ след свещ, докато стаята не се окъпа в ярка, ведра светлина.

Сетне тя придърпа един стол до леглото на Ръдърфорд и седна. Той лежеше неподвижно като мъртвец, но по бузите му имаше съвсем лека руменина. Ан улови ръцете му и за миг й се стори, че едно мускулче на лицето му трепва.

Това я накара да застине и да се взре напрегнато в него. Но беше сгрешила. Херцогът продължаваше да лежи в безсъзнание.

— Нуждаем се от помощта ви — промълви тя. Изпитваше отчаян копнеж да му разкрие душата си, цялата си болка. Но се опасяваше, че той може да я чува, че може да изпадне в шок от думите й, че този шок може да го погуби. От друга страна обаче, можеше и да го накара да се свести. — О, Ваша светлост моля ви, струпаха ни се толкова беди! — извика Ан.

И заизлива пред него всичко, което й тежеше на душата.

— Но вие казахте, че сте се карали с Феърхейвън.

— Не. Казах, че разговаряхме насаме в дома му рано сутринта вчера — рязко отвърна Дом.

Намираше се в малка квадратна стая, осветявана само от една мъждива газена лампа. В стаята бяха и двамината плещести полицаи, инспектор Хопър и още един инспектор на име Голтинг. Колкото Хопър бе нисък, дебел и червендалест, толкова Голтинг беше висок, мършав и блед. Дом бе свалил фрака, жилетката и вратовръзката си. Ръкавите на ризата му бяха навити почти до лактите, а яката му беше разкопчана. Разпитваха го вече два часа. Беше три след полунощ, но Дом не беше уморен. А ядосан.

Той не беше убиец. Не беше убил Феърхейвън. Но никой не му вярваше — дори Ан.

Всеки път щом си припомнеше пребледнялото й, ужасено лице, го обземаше нов прилив на гняв и отчаяние.

— Той лъже — каза Голтинг. Очите му бяха тъмни, почти черни, и издаваха жестокост. — Проследил е Феърхейвън до Ковънт Гардън, скарал се е с него и го е убил. Как иначе Феърхейвън ще се добере до това копче? — Той се усмихна. Имаше отблъскваща усмивка.

— Загубих тези копчета още преди няколко седмици. Не съм ги носил, откакто бях в Шотландия.

— Но има свидетел, който те е видял с Феърхейвън — ехидно каза Голтинг.

— Кой? — извика Дом. — Кажете ми кой е този лъжец? — Той се надигна яростно от стола.

— Сядай долу! — заповяда Голтинг и един от полицаите тутакси сграбчи Дом за рамото с огромната си, месеста ръка и го блъсна обратно на стола.

Дом си пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази самообладание. Знаеше, че Голтинг иска да го извади от релси. Че търси повод да насъска двамата си главорези срещу него. Че копнее да го пребият до смърт. Че навярно сам би взел участие в побоя.

— Сър — обади се Хопър, — едно самопризнание би облекчило положението ви до известна степен.

Дам вдигна вежди.

— Нима? Да не би наказанието за убийство случайно да е намалено? Последно беше смърт чрез обесване.

Хопър се изчерви.

— Всички сме уморени, сър. Ако признаете, ще прекратим разпита и ще можем да си починем. А на сутринта вие ще можете да разговаряте с адвоката си.

Дом го изгледа студено, без да каже нищо. Хопър се сви смутено.

— Вижте го само — изсъска Голтинг. — Продължава да се мисли за голямата работа! Обаче вече не е, нали? Не е нищо повече от едно гадно копеле. Ти вече не си херцогски внук — ухили се подигравателно той. — Не си лорд. Ти си никой, момчето ми.

— Но поне майка ми не е пристанищна курва — отвърна Дом. Лицето на Голтинг се изкриви от злобна ярост. Той замахна с юмрук. Дом вече беше забелязал железния бокс на пръстите му. Успя да отскочи встрани и юмрукът попадна в челюстта му. Но, Божичко, този железен бокс бе предназначен да троши кости и като че ли изпълни предназначението си. Дом отхвръкна назад и се блъсна в стената. Но съумя да се задържи изправен, макар и с нечовешко усилие.

Тогава върху рамото му се стовари тежка дървена тояга.

Той изстена и се свлече на пода, стиснал рамото си с ръка. Причерня му от болка.

— Престанете! — извика Хопър. — Това е излишно!

— Млъкни — сряза го Голтинг, надвеси се над Дом и размаха пестник. — Признай!

Дом вдигна глава и впери поглед в него. По челото му беше избила пот, която се стичаше към едното му око. И пареше.

— Не — каза той.

Ан най-после успя да заспи. Изповедта пред херцога й бе подействала пречистващо, нищо че той не можеше нито да я чуе, нито да й отговори. След тази изповед Ан беше толкова изморена, че едва се довлече до спалнята си, едва се държеше на крака. Беше четири и половина сутринта. Прислужницата, на която бе наредено да й помага в отсъствието на Бел, я посрещна със сънен, гурелив поглед, но съумя да съблече вечерната й рокля, да й облече нощницата и да я сложи в леглото. Ан заспа на секундата.

Чу, че на вратата се тропа, но не искаше да се събужда, затова зарови глава под възглавницата. Подсъзнателно бе сигурна, че новият ден няма да й донесе нищо добро.

Но чукането стана още по-настоятелно. Ан изпъшка и отвори сънено очи. Лежеше с лице към прозореца. Завесите не бяха затворени докрай и през тях се виждаше сивото, мъгливо утро. А проклетото тропане по вратата не спираше.

— Махай се! — прошепна тя и в този миг си припомни всичко. Измамата на Дом в Шотландия. Бягството си от Уейвърли Хол. Балът у Хардинг, убийството на Феърхейвън и арестуването на Дом.

— Милейди! — извика отвън Колдуел и отново захлопа силно — вероятно е юмрук. — Моля ви, моля ви, събудете се!

Ан се надигна. Изтощението й ненадейно изчезна, за да се замени с леден ужас. Стана от леглото, навлече един халат и отвори вратата. Видът на Колдуел бе неузнаваем — черният му костюм беше целият изпомачкан, вратовръзката му бе разхлабена и изкривена на една страна, а косата му стърчеше във всички посоки.

— Какво има? — тревожно попита Ан.

За нейна огромна изненада икономът избухна в смях, сграбчи я за раменете и я разтърси развълнувано.

— Херцогът се свести!

От гърдите й се изтръгна радостно възклицание.

— Той е в съзнание! Струва ми се, че се опитва да говори!

За миг Ан се взря изпитателно в озареното му от щастие лице, сетне се хвърли като обезумяла към него и го прегърна с все сила.

— О, слава на Бога! — Още една трагедия тя едва ли би могла да понесе. Но това чудо беше добре дошло за душевното й равновесие.

— Слава на Бога — повтори като ехо Колдуел. Двамата се спогледаха усмихнати.

— Слизам веднага — каза Ан. И едва сега си даде сметка, че навярно изглежда ужасно, може би по-ужасно и от горкия Колдуел. — Къде е Бел? — попита тя с внезапни безпокойство, припомняйки си мистериозната липса на Бел през нощта.

Усмивката на иконома се стопи.

— Не знам, милейди.

Ан се поколеба. Нещо не беше наред. Бел бе изключително съвестна и надеждна прислужница. После обаче тя реши, че е безсмислено да се тормози с този проблем. Имаше толкова други главоболия. Колкото и да обичаше своята камериерка, в момента не можеше да се занимава и нейното странно изчезване.

— Колдуел, мисля, че е най-добре да наредиш да я потърсят — каза Ан и се отправи към коридора.

— Вече го направих — отвърна икономът, който бе тръгнал по петите й. — Никой не я е видял да излиза от къщата. Нищо не разбирам.

Нима е възможно да изчезне просто така, питаше се Ан, докато бързаше по коридора, молейки се всичко с Бел да е наред. Внезапно до слуха й достигна нисък, приглушен мъжки глас.

Тя забави крачка.

Колдуел едва не се сблъска с нея.

— Милейди?

— Чу ли това?

— Не.

Ан се обърна и се взря в него, сбърчила вежди. Не можеше да си е въобразила. Тя погледна към най-близката врата.

— Гости ли имаме?

— Не.

— Тогава кой е в тази стая? — попита Ан.

— Никой — отвърна Колдуел.

Но тя отново чу шум. Този път не беше глас, а нещо като драскане по пода, сякаш някой тътреше нещо.

Ан отиде до вратата и се спря нерешително, обзета от внезапен страх. Сърцето й туптеше тревожно. Тя хвана бравата. И в този момент отвътре се чу женски смях.

Слисана, Ан рязко отвори вратата.

Бел изпищя и притисна черната си рокля, която очевидно тъкмо се канеше да облече, към гърдите си.

Ан се вторачи в своята камериерка, която беше само по бельо. Сетне отмести поглед към мъжа, който седеше на леглото. И не успя да сдържи шокирания си вик.

Беше Патрик, облечен само в черния си вечерен панталон — същия, с който го бе видяла на бала у Хардинг.

Тя се вкамени, загубила ума и дума.

Бел се спусна към нея, стиснала роклята като щит пред себе си. Дългата й червена коса бе в пълен безпорядък.

— Милейди! О, моля ви! Моля ви, много съжалявам!

Ан я гледаше втрещена.

Бел падна на колене. Плачеше.

— Мадам, не съм искала да сторя нищо лошо. О, Божичко!

Ан беше спряла да диша. Погледна отново към Патрик. Той бе станал от леглото и обличаше ризата си. И не изглеждаше ни най-малко притеснен от факта, че го бяха хванали с камериерката й.

— Как можа? — успя най-после да прошепне Ан. Не на Бел, а на своя братовчед.

Патрик сви рамене.

— Аз съм мъж, Ан.

— Мадам! — Бел продължаваше да стои на колене пред господарката си. Ръцете й се вкопчиха в полите на Ан. Тялото й се разтресе от ридания. — Зная, че това е грях, ужасен грях, и толкова съжалявам! О, моля ви, простете ми!

Колдуел пристъпи до Ан и каза с гневен глас:

— Стани. Не докосвай нейно благородие. Уволнена си. Ще се погрижа да си получиш заплатата.

Бел изпищя ужасено.

— Не! — Ан пое дълбоко дъх. Погледът й срещна нетрепващия, почти доволен поглед Патрик. — От колко време продължава това?

Патрик се усмихна и отново сви рамене.

— Не много! — извика Бел. — Само от няколко седмици. От погребението насам.

От погребението на Филип… Откакто Дом се бе завърнал у дома. Ан изпита внезапно съжаление към камериерката си.

— Обеща ли ти да се ожени за теб?

— О, не — отвърна Бел. — А даже да ми беше обещал, аз не съм толкова глупава, та да повярвам, че един лорд ще се принизи чак дотам, че да се ожени за мен.

— Тогава защо, Бел? — възкликна тъжно Ан. Обичаше своята камериерка. Не можеше да си обясни случилото се.

Бел отново се разплака.

— Чувствах се самотна, мадам.

Ан също изпитваше желание да заплаче. Тя хвана ръката на момичето и го изправи на крака.

— Няма да загубиш работата си, Бел. Ти означаваш много за мен. Но си направила огромна грешка. Напълно непристойно е за една неомъжена жена да отдава тялото си на който и да било мъж. Напълно непристойно е да го правиш в моята къща.

— Знам! О, благодаря ви! — извика Бел. Изглеждаше така, сякаш копнееше да се хвърли на врата на господарката си. Ан се усмихна и я прегърна нежно. Бел отпусна глава на рамото й.

Ан погледна към Патрик.

— Теб също не мога да те разбера.

— Не, не би могла. — Той навлече ризата си. — Ти ме отблъсна, Ан. Подирих утеха и ласки в прегръдките на друга, а сега ти искаш да ме лишиш и от тях.

— Бел е моя камериерка — гневно извика Ан. — Ти си се възползвал от нея. Наранил си я. Това можеше да й струва работата.

— Но не стана така, нали?

Ан го изгледа яростно, сетне се обърна и тръгна към вратата. На прага обаче се спря.

— Когато приключиш с обличането, можеш да си вървиш.

— Пъдиш ме от тази къща? — попита смаяно Патрик.

Тя се поколеба. Спомни си как Дом бе изгонил Патрик от дома им — и то не веднъж, а два пъти. Спомни си, че доскоро Патрик беше най-добрият й приятел.

— Не. Просто те моля да си отидеш. Имам да разрешавам важни семейни въпроси.

Лицето му се изопна. Той се приближи до нея.

— Аз съм част от семейството, Ан. Не можеш да ме изхвърлиш.

— Не желая да се караме — каза Ан и му обърна гръб. — Бел, щом се облечеш, можеш да дойдеш при мен както обикновено. Аз отивам при херцога.

С тези думи тя напусна стаята. Чувстваше се ужасно. Патрик беше негодник. Оказваше се, че въобще не го е познавала.

Колдуел бе помогнал на Ръдърфорд да се надигне и бе подпрял гърба му с възглавници. Кехлибарените очи на херцога бяха отворени широко и гледаха умоляващо. Ан се втурна към него, сграбчи ръцете му и за нейна огромна радост усети, как той ги стисва съвсем лекичко.

— Ваша светлост! Слава на Бога, че дойдохте в съзнание!

Но Ръдърфорд мълчеше. Очите му се взираха в нея отчаяно, умолително. Ан веднага проумя, че той не може да говори. И че иска да й каже нещо.

Радостта й се смени със смут. Беше се надявала, кой знае защо, че херцогът се е възстановил напълно.

Тя приседна на леглото до него.

— Ваша светлост, можете ли изобщо да се движите?

Той продължаваше да я гледа втренчено. В очите му имаше огромна болка.

Ан се насили да се усмихне и да запази бодрия си тон.

— Ваша светлост, моля ви, покажете ми дали можете да размърдате пръстите си — каза тя и впери съсредоточено поглед в ръката му, която лежеше отпусната напълно неподвижно върху златистата завивка. Изведнъж един от пръстите трепна едва доловимо. Ан се усмихна отново — и пак толкова принудено. — Това е чудесно. Мисля, че сте на път да оздравеете, Ваша светлост.

Ръдърфорд я гледаше с ококорени очи. Ан нямаше представа дали му казва истината или не. Херцогът бе дошъл в съзнание, но беше почти напълно парализиран. Изобщо не се знаеше доколко разбира това, което му се говори. Тя се обърна, като внимаваше да не сваля радостното изражение от лицето си.

— Колдуел, моля те прати да повикат доктор Фандридж.

Икономът кимна и бързо излезе от стаята.

И едва тогава се видя, че зад гърба му е застанал Патрик.

Ан впи очи в него. Той отвърна на погледа й. Наглостта му възмути до дън душа, но тя не искаше да подхваща свада, за да ме разстройва Ръдърфорд. Затова се обърна отново към херцога.

— Ваша светлост, ако разбирате какво ви говоря, моля мигне те веднъж.

Клепачите му трепнаха.

Ан се усмихна с огромно облекчение.

— Чудесно! Значи ако не ме разбирате, трябва да мигнете два пъти. Така ще можем да разговаряме, нали?

Херцогът мигна веднъж. Тя кимна.

— Добре. Не знам какво да правя. Случиха се толкова много неща. Дом е в опасност, Ваша светлост. Феърхейвън е казал на всички, че той не е син на Филип. А вчера Феърхейвън е бил убит. Снощи арестуваха Дом.

Очите на Ръдърфорд се разшириха. Изражението на лицето му не се промени, но погледът му — да. В него се изписа шок. А откъм вратата долетя смаяното възклицание на Патрик.

— Какво? — извика той, като пристъпи напред. — Арестували са Дом за убийството на Феърхейвън?

— Да — отвърна Ан с леден тон и отново му обърна гръб. Сега в зениците на херцога гореше решителност. Тя проследи погледа му. Беше насочен към нощното шкафче.

— Какво? — меко попита Ан.

Той отчаяно местеше очи от нея към шкафчето и обратно. Очевидно се опитваше да й каже нещо.

Тя погледна към шкафчето и видя, че на него има паче перо. Обзе я радостно вълнение.

— Можете ли да пишете?

Ръдърфорд мигна два пъти. Въодушевлението й угасна.

— Не знам какво очакваш от Ръдърфорд — обади се Патрик, — но в момента той очевидно не е в състояние да помогне на Дом.

Ан трепна.

Херцогът го стрелна е гневен поглед, сетне отново впери очи в перото.

Внезапно на Ан й хрумна идея.

— Ваша светлост! — извика тя припряно. — Ще изписвам буквите от азбуката, а вие ще мигате по веднъж, когато стигна до правилната. Така ще можете да ми продиктувате онова, което искате да кажете!

Ръдърфорд мигна веднъж. Изглеждаше не по-малко окрилен от нея.

Ан се засмя и стана. След броени мигове вече се бе настанила удобно до стареца с лист хартия, перо и мастилница. Патрик стоеше до нея, но тя бе решила да не му обръща внимание.

Задачата се оказа тежка и мъчителна. Но след двадесетина минути Ан вече разполагаше с десет букви: к-н-и-ж-а-п-и-с-а-л.

— Книжа! — извика тя и скочи от леглото. — В писалището! Херцогът мигна веднъж.

Ан го целуна и прошепна:

— Моля се това да спаси Дом!

Час по-късно, в седем сутринта, Ан вече беше толкова обезкуражена, че бе готова да се откаже. Заедно с Колдуел и Бел беше преровила всички книжа в писалището на херцога, пълно с десетки папки и пликове и със стотици бележки, писма, съобщения и договори. Дори Патрик, който упорито отказваше да си тръгне, помагаше в търсенето, макар и неохотно. Но сред всичките тези книжа нямаше нищо, свързано с настоящия им проблем.

— Може би Ръдърфорд всъщност не ме е разбрал — каза отчаяно Ан. Беше седнала на пода, обградена от разтворени папки и купища хартии.

Колдуел и Бел също седяха на пода, затрупани до коленете с книжа.

— Може да сме пропуснали нещо — отвърна унило икономът.

Патрик стоеше до тях, подпрян на масивното писалище от седемнадесети век. Опитите му да помогне не се отличаваха с ентусиазъм. Скептичното му отношение към усилията на останалите бе повече от очевидно. Ан се бе надявала, че той ще се отегчи и ще си отиде, но Патрик не си тръгваше. Сега обаче той каза:

— Всички вие сте полудели. Ръдърфорд също. Аз се прибирам в къщи.

Бел, която през цялото време упорито не му обръщаше никакво внимание, вдигна поглед към господарката си с нетипично за нея смирение.

— Милейди, нямат ли всички важни лордове тайни чекмеджета в писалищата си?

Ан трепна. Колдуел също трепна и двамата в един глас възкликнаха:

— Тайно чекмедже! — Ан скочи на крака.

Икономът също се изправи, макар и по-бавно. Бел последва примера им.

А Патрик, вместо да си тръгне, се закова на място.

— Да го потърсим — каза Ан.

Започнаха да вадят чекмеджетата едно по едно и да ги преобръщат. Оглеждаха всяко ръбче, Почукваха по всяко дъно, на всяка стена. Ан не можеше да повярва. Изглежда нямаше никакво тайно чекмедже.

— Защо не закусите, милейди? — предложи Колдуел.

— Не. Може би трябва да търсим тайно отделение, не чекмедже — каза Ан, вперила поглед в тежкото палисандрово писалище. То бе собственост на семейството вече повече от двеста години и представляваше истинско произведение на изкуството със своя прекрасно инкрустиран капак и с позлатените си крака — Донесете брадва — нареди тя със съжаление.

Колдуел я зяпна слисано.

— Моля?

— Донеси брадва и повикай най-силния от слугите.

Икономът кимна и излезе.

— Ти си луда, Ан — заяви Патрик. — Няма да намериш нищо.

— Ти не искаш да помогнеш на Дом, нали? — попита Ан. Гласът й бе изпълнен с болка.

— А защо да искам? — сряза я той. — Не знам защо самата ти го искаш, след като той е убиец.

Тя преглътна мъчително. Улисана в търсене, не бе намерила време да осмисли подозренията и страховете си, нито упорството на сърцето си, което искаше да вярва в най-доброто вместо в най-лошото.

— Дом още не е осъден. Докато това не стане, той има нужда от моята помощ. Аз съм му съпруга.

— Исусе Христе! Подобно благородство просто не е за вярване! — процеди през зъби Патрик.

Преди Ан да успее да отговори, в стаята влетя Колдуел, следван от един двуметров, тежащ поне сто килограма исполин, който носеше огромна брадва.

— Разбий писалището — нареди му тя.

Без да се колебае, слугата замахна с брадвата и разсече плота на писалището на две. Сетне замахна отново.

— Спри! — извика Ан. Защото през процепа бе съзряла някаква хартия. Очевидно в писалището все пак имаше тайно отделение.

Тя бръкна в цепнатината и измъкна няколко листа хартия Ръцете й трепереха. На първата и последната страница имаше печати.

— Какво пише? — подозрително попита Патрик.

— Не знам. Това са юридически документи. Не мога да кажа от един бегъл поглед — отвърна Ан, отиде до креслото на Ръдърфорд, седна и започна да чете.

А когато привърши, сърцето й беше изпълнено едновременно с тъга и радост. Тя вдигна очи към останалите, които се бяха скупчили около нея и я гледаха очаквателно.

— Е? — подкани я Патрик.

— Това е доказателство, че Дом наистина не е син на Филип, точно както твърдеше Феърхейвън — каза тихо Ан.

Патрик се усмихна.

— Но — продължи тя — на първия му рожден ден Филип го е осиновил. Освен това го е направил свой единствен и законен наследник.