Скандал

15

Хванаха влак от Дълтън.

Приживе Филип предпочиташе да пътува с карета, също като баща си, затова семейство Уейвърли нямаше запазен вагон. Но Дом бе наел цял първокласен вагон само за двамата. С качването си Ан бързо прекоси покрития с дебел килим под и седна на една от кадифените седалки, без нито за миг да поглед не към Дом.

Не го поглеждаше, но усещаше присъствието му. Беше се качил след нея и сега тихичко разговаряше с камериера си до един от прозорците, покрити със завеси от червена дамаска. Вериг кимна и излезе от купето. Дом затвори вратата след него и погледна към отсрещната страна на вагона, където седеше Ли.

Ан се смути. Откакто сутринта бяха напуснали Уейвърли Хол, почти не бе проговорила. Снощи беше приела предложението на Дом да замине с него, но бе сторила това в състояние на шок — а може би дори на чиста лудост. Нищо не се бе променило. Един-едничък жест на загриженост и нежност от страна на Дом не можеше да заличи недоверието й към него, породено от четиригодишното му безразличие. Ако повярваше, че вчерашната му тревога е доказателство за някакви по-дълбоки чувства към нея, със сигурност щеше да се изложи на опасност сърцето й отново да бъде разбито. Нещо, което тя нямаше да може да понесе.

— Вериг и Бел ще пътуват във вагона зад нас — тихо каза Дом, като се приближи и сведе поглед към нея. — Ако се нуждаем от нещо, трябва просто да ги повикаме.

Ан най-после се престраши да вдигне очи към него. Можеше поне да не изглежда толкова възхитително, отчаяно си помисли тя, кимайки безмълвно.

Той скръсти ръце. В златистите му очи светеше раздразнение.

— Добре, Ан. Повече от очевидно е, че си дяволски нещастна и недоволна. Искаш ли да ми кажеш причината?

Ан вирна глава.

— Не ми е приятно, че съм принудена да търпя това положение.

— Какво положение? — възкликна той. — Снощи ли се съгласи да дойдеш е мен. Стори ми се, че моето предложение ти допада. Стори ми се, че най-после започваме всичко отначало.

Тя се пое дълбоко дъх. Изпитвайте детинско желание да си запуши ушите, да не слуша повече тези слова, които я ужасяваха.

— Снощи бях шокирана, а може би дори с помрачен разсъдък.

— Разбирам. Но днес отново си станала нормална? — подигравателно каза Дом.

— Да, така е.

Той се засмя горчиво.

— Значи подновяваме враждата, нищо че потегляме на път?

— Нямам намерение да бъда враждебна към теб.

— О, стига. Ти направо изгаряш от желание да се скараш с мен.

— Напротив. — Ан се изправи и застана лице в лице с него. Беше толкова по-едър от нея. — През следващата седмица ще правя всичко, което поискаш от мен. — Лицето й поруменя. — Абсолютно всичко. — Неясни картини изпълниха съзнанието й: тя и Дом, слети в любовна прегръдка; устните му, които я покриват с целувки; ръцете му, които я обсипват с ласки.

Той се намръщи.

— Разбирам.

— Споразумяхме се за една седмица. Само за една седмица. — Усещаше, че лицето й вече е яркочервено. — Една седмица, в която аз ще… ще задоволя… всяко твое желание. — Не можеше да откъсне поглед от очите му, в които гореше ярост. — Но след това ти ще напуснеш Уейвърли Хол, както ми обеща.

Дом се взря в нея със святкащи очи.

— По дяволите! Снощи нямах предвид това проклето предложение и ти го знаеш!

Ан отстъпи крачка назад.

— Не. Приемам първото ти предложение, нищо повече.

— Защо се държиш така? — извика той.

Тя трепна.

— Защото не ти вярвам, не мога да ти вярвам. Не искам да ти вярвам.

Сега погледът му потъмня.

— Е, поне си искрена. Донякъде.

— Нещо, което не може да се каже за теб — каза Ан и тутакси й се прииска да си върне думите назад.

Лицето му придоби страховито изражение.

— О, така ли? Значи аз съм един лъжец, който мисли единствено за собственото си удоволствие и не желае от теб нищо повече, освен да те превърне в робиня на плътските си страсти?

Тя неуверено отстъпи още крачка назад.

— Ти… ти измисли това абсурдно предложение!

— Точно така — тросна се Дом. Погледът му бе пронизващ, мрачен. Заплашителен.

Ан вече съжаляваше за решението си да отиде с него в Шотландия.

— Дом… плашиш ме.

— Тогава навярно за в бъдеще — сряза я той — би трябвало да се държиш малко по-тактично. Защо не отделиш мъничко от добротата и сърдечността, с която се славиш, и за мен?

Тя трепна.

— О, предполагам, че не ги заслужавам. Предполагам, че ще бъда навеки наказан заради една своя злощастна грешка — горчиво каза Дом, обърна й гръб и се отправи към вратата.

Ан го проследи с поглед. Внезапна болка прониза сърцето й. Изведнъж й се прииска всичко между тях да бе различно. Но не се осмеляваше да промени решението си.

— Дом!

Той се спря.

— Споразумяхме се, нали?

Устните му трепнаха, но не в усмивка.

— Искаш да кажеш — че ще напусна Уейвърли Хол… и теб, когато се върнем?

Тя кимна.

— Само ако ти го поискаш — каза Дом, вперил пронизващия си поглед право в очите й.

Ан въздъхна облекчено.

— Благодаря ти.

Той се изсмя грубо.

— Не бързай да ми благодариш, Ан. Защото когато приключа с теб, вече няма да искаш да си отида.

Тя потрепери.

Дом излезе, затръшвайки вратата зад гърба си. И се върна чак малко преди да пристигнат в Шотландия.

Ан прекара нощта в неспокоен сън, съвсем сама в първокласния вагон. Беше изпълнена със съжаления за начина, по който бе протекъл единственият й разговор с Дом, и с ужас пред онова, което я очакваше в Шотландия. Нямаше представа къде е спал той. Храната й носеше Бел. В късния следобед на следващия ден влакът спря в поредното селце, оградено от няколко малки ниви. На един каменист хълм Ан зърна млад овчар със стадото си. Разнебитената, запустяла дървена постройка на гарата гледаше към редица от каменни къщици със сламени покриви. От всеки комин се извиваше дим. Някакъв мъж с дрехи от туид и е износена сламена шапка буташе пред себе си двуколка, натоварена с наръчи дърва. На една от къщичките имаше избеляла, закачена накриво табела. С едва четливи букви на нея бе написано: Странноприемница „Червения елен“.

Вратата на вагона се отвори и Ан тутакси трепна нервно. Беше Дом.

Погледът му бе непроницаем.

— Тук слизаме.

Тя се изправи припряно.

— Къде сме?

— В едно селце на име Фолкърк. Ловното ми имение е на двадесет и пет километра оттук, но ще успеем да стигнем преди залез слънце.

Сърцето й се сви. Беше се надявала да е много по-наблизо; бе изморена и копнееше за един здрав сън. Но навярно Дом и без това нямаше да я остави сама, за да може да се наспи. Пулсът й се ускори още повече. Тя с мъка прокуди мислите си. Трепереше.

Нямаше избор — налагаше се да се доближи до него, ако искаше да слезе. Дом й направи път й я остави да върви напред. Вериг и Бел вече бяха долу и надзираваха носачите, които товареха багажа в една наемна карета.

Ан вдигна очи към небето. То бе тъмно, облачно и страховито. Силен порив на вятъра изду полите й и за малко не отнесе шапката от главата й. Тя ги задържа с ръце и погледна към Дом Той я наблюдаваше втренчено.

— Мислиш ли, че иде буря?

— Вероятно — отвърна Дом. — Но на брега времето поначало е непредсказуемо, а моето ловно имение се намира на брега.

Отнякъде се бе появил малък двуместен файтон. Беше ужасно старомоден — истинска реликва от отдавна отминали времена. Изглеждаше доста запуснат с ръждясалите си колелета и напуканите си кожени седалки. Дом помогна на Ан да се качи, след което се намести до нея и подвикна на кочияша да потегля. За щастие над главите им имаше покрив, но Ан забеляза няколко пролуки в него и се помоли мислено да не ги завали по пътя.

Излязоха от селцето и поеха по някакъв път, който много скоро се стесни и етана неравен и почти непроходим. Постепенно се заизкачваха по скалисти хълмове, обрасли с пирен. Никъде не се виждаха нито къщи, нито обработваеми земи. Ан мълчеше, вкопчила пръсти в седалката. Напразно — файтонът не спираше да подскача по тревясалия камънак и постоянно я тласкаше към Дом. Той изглежда не забелязваше това, но за нея всеки допир до силното му, мускулесто тяло бе като опарване от пламък.

Но нямаше, не искаше да мисли за предстоящата нощ.

Вече се чуваше шума на морето. Здрачаваше се. Високо в небето се рееше самотна чайка. Ан погледна към Дом. Той отново я съзерцаваше съсредоточено.

— След малко пристигаме — бяха единствените му думи.

Тя кимна и обърна взор към прозореца. Гледката я порази. Току-що бяха изкачили последния хълмист рид и след него пейзажът изведнъж се спускаше рязко надолу към потъмнелия хоризонт. Беше очаквала да съзре някоя малка селска хижа. Вместо това пред смаяния й поглед изникна като часовой висока червена каменна кула.

— Добре дошла в замъка Тавалон — каза Дом. — Първоначално замъкът бе принадлежал на фамилията Кембъл. Възрастта му бе пет или шестстотин години — Дом не бе съвсем сигурен колко точно. Той дръпна звънеца на мостовата кула и зачака да се появи някой, който да вдигне старинната, ръждясала решетка. Ан впери поглед през железните прътове. Имаше чувството, че се е върнала назад във времето. Замъкът бе построен от кървавочервен камък. Високата, квадратна централна кула беше оградена от здрави стени, над които се издигаха чети ри по-малки, тантурести кулички. Сега ревът на морските вълни се чуваше съвсем ясно, току иззад замъка. Въздухът имаше солен мирис.

На рамото й падна дъждовна капка.

— Милорд, сър! — Слаб, прегърбен мъж в мушама се появи откъм тежката, осеяна с резки врата на централната кула и се спусна през обраслия с високи, гъсти треви двор. — Не ви очаквахме. — Тонът му бе почти обвинителен.

— Знам, Томас. Бъди така добър и отвори вратата — каза Дом. Старият шотландец внезапно се изгуби от погледа на Ан.

Дом я хвана за ръка и я поведе покрай яката, макар и полуразрушена на места стена на мостовата кула. Стигнаха до една здрава дървена врата и в същия миг тя рязко се отвори.

— Малка модернизация в името на удобството — обясни Дом с развеселен глас. — Пък и Томас бездруго не може да вдигне решетката сам.

Ан пристъпи през прага и се озова в двора. Тя присви очи и се огледа. В това време Дом отиде да помогне на Томас да вдигнат решетката, за да може каретата с багажа да влезе в замъка.

Вътрешните постройки, забеляза Ан, макар също направени от камък, бяха доста по-нови от самия замък. С известно облекчение тя видя, че един от прозорците на приземния етаж на кулата е осветен и че от един от комините излиза дим. До слуха й достигна приглушено мучене на крава, придружено от звън на хлопатар. Над главата й прелетя врана. Някъде под нея се чуваше грохотът на морето.

Нечия ръка я докосна по рамото и я стресна.

— Ще завали — каза Дом. Гледаше я изпитателно. — Ела.

Ан се остави да я хване под ръка и да я поведе към замъка. Каретата с багажа трополеше след тях. Внезапно обаче Дом се отклони от пътеката и свърна към южната стена. От гърдите на Ан се отрони удивено възклицание.

Точно под краката им ревеше тъмното, черно море. Вълните му яростно се разбиваха в основата на скалата и застилаха камъните с пелени от бяла пяна.

Тя си пое дълбоко дъх, вкопчила несъзнателно пръсти в ръката на Дом. Дивото великолепие на пейзажа бе омагьосало сетивата й. Замъкът Тавалон беше кацнал на самия ръб на стръмната скала. Истинско чудо е, помисли си Ан, че се крепи, без да падне в бурното море. Острите, зъбчати червени скали под степите му се сурваха право надолу, в тъмната паст на побеснялото, разлепено море.

Нова капка дъжд падна върху ръката й.

Ан обаче не можеше да помръдне от мястото си, пленена от гледката. От червения замък зад себе си, от черното море под краката си, от потъмнялото небе над главата си. И от красивия, златист мъж, който стоеше до нея.

Изведнъж тя усети погледа му върху лицето си и вдигна очи. В зениците му имаше ням въпрос.

Напрежение скова тялото й. Знаеше, че въпросът не е свързан с идващата нощ, но самата тя мислеше тъкмо за нея. Въпреки че бе решила да не го прави.

Внезапно осъзнала, че той държи ръката й, Ан облиза смутено устни и си пое дълбоко дъх.

— Какво диво и величествено място.

— Да — съгласи се Дом.

— Често ли идваш тук? — попита тя. Сега си даваше сметка, че в характера му има доста черти, които той очевидно предпочиташе да не разкрива. Това бе самотно място — величествено, но самотно. Също като своя господар.

— Не бих казал — отвърна Дом. — Тавалон е много неудобно разположен, а и както сама виждаш, доста порутен. Освен това не съм чак такъв почитател на лова. Въпреки всичко, аз изпитвам необяснима привързаност към това място. — Погледът му срещна нейния. — Тук няма начин да избягаш от мислите си. Просто няма.

— Да. — Ан вдигна очи към небето, което съвсем скоро щеше да стане черно и непроницаемо като морето. Никой, бил той мъж или жена, не можеше да избяга от себе си на място като това. Пулсът й се ускори. — Иде дъжд.

— Ако не и буря — каза Дом и в потвърждение на думите му точно над главите им тресна оглушителен гръм. Ан подскочи.

Дом обгърна раменете й с ръка. В същия миг небето сякаш се разтвори и заваля проливен дъжд. Ярка светкавица проряза мрака, последвана от нов силен гръм.

— Бързо — извика Дом и хукна заедно с Ан обратно покрай стената на замъка към входната врата на кулата. Тя ги очакваше широко разтворена. Двамата се втурнаха вътре. Дом затръшна вратата след себе си и спусна резето.

Задъхана и замаяна, Ан се огледа наоколо. Бяха се озовали в просторен старинен салон с висок, сводест каменен таван, от който висяха избелели вимпели. Подът бе покрит с персийски килим, който обаче беше окъсан и с почти неразличими цветове. Две старинни рицарски брони стояха като стражи до входната врата, а високо по стените бяха окачени множество средновековни оръжия — мечове, боздугани и арбалети. В огромната тухлена камина, в която можеше да се побере цял кон, гореше силен огън. Ан, която бе вир вода, бързо отиде до него, за да се постопли.

— Нашата стая е на горния етаж — каза Дом зад гърба й.

Не знаеше дали е ужасена или просто ядосана. Дори да се налагаше да дели едно легло с Дом, бе очаквала поне да разполага е отделна спалня.

— Добре ли сте, мадам? — попита Бел. В гласа й имаше тревога.

Ан се опита да се усмихне, но не можа. Беше застанала неподвижно в средата на господарската спалня — просторна квадратна стая с оскъдно обзавеждане и осветление, и е каменни стени и под. Мебелировката включваше една квадратна дървена маса, два разнебитени стола, гардероб от светло чамово дърво и кръгъл диван, тапициран в избеляло червено кадифе. На пода имаше няколко рогозки, изтъкани от груба, ръчно боядисана в тъмнозелено вълна. Най-внушителната мебел в стаята бе огромната спалня, покрита с тъмносини завивки и възглавници, в чийто долен край бе сгънато плътно вълнено одеяло в червено шотландско каре. В камината гореше огън.

Навън валеше като из ведро. Отнякъде се чуваше хлопането на дървен капак на прозорец, тласкан от вятъра.

— Почти свърших с разопаковането на багажа — каза Бел, след като не получи отговор от господарката си.

Ан погледна към отворения в средата на стаята сандък.

— Благодаря ти — кимна тя и се отпусна уморено на един от столовете. Краката му бяха неравни и той се заклати под тежестта й. Сърцето й туптеше силно, бързо.

Знаеше, че няма избор и че трябва да спи в едно легло с Дом, но въпреки това щеше да настоява да получи отделна стая. Обратният вариант й се струваше твърде интимен. Тя усети, че тялото й е натежало от напрежение. Трябваше да се опита да се отпусне — деляха я цели часове от мига, в който той щеше да поиска от нея да изпълни своята част от безумната им сделка.

— Милейди, вие сте вир вода — сгълча я Бел.

Ан напълно бе забравила, че е мокра. Но сега изведнъж усети колко й е студено и се изправи, треперейки.

— Права си. По-добре да се преоблека, преди да съм настинала.

Внезапно навън отекна оглушителен гръм. Миг след това стаята се озари от ослепително бяла светлина. Мълнията се бе стоварила досами стените на замъка.

Ан и Бел изтръпнаха. Сетне в стаята отново се възцари сумрак, осеян с танцуващи сенки.

— Това е просто една буря, нищо повече — каза Ан, за да прогони обзелото я напрежение.

Бел притисна ръка към сърцето си.

— Винаги ли вали така в тази затънтена земя?

Ан веднага почувства, че момичето е уплашено, въпреки опита му да прозвучи шеговито.

— Не знам. Честно казано, за пръв път идвам толкова на север.

— Това място не ми харесва — мрачно каза Бел. — Ами ако има призраци?

Този път Ан се усмихна.

— О, Бел, няма нищо такова.

— Толкова стар замък не може да не е обитаван от духове — настоя Бел.

Ан продължаваше да се усмихва.

— Сигурна съм, че не е.

Камериерката не изглеждаше убедена. Небето отново се освети от светкавица. Проехтя гръм, който накара и двете жени да потръпнат.

— Дайте да ви извадя чифт сухи дрехи — каза Бел, като коленичи до сандъка, порови из него и измъкна една тъмносиня рокля. Очите и заблестяха. — Какво ще кажете за тази рокля, милейди?

Ан веднага се намръщи. Цветът бе подходящ за траура, който тя продължаваше да съблюдава, но роклята беше твърде официална — ушита от фин сатен и с дълбоко изрязано деколте. Изглеждаше превъзходно въпреки тъмния си цвят. Но Ан никога не я бе обличала, никога не бе имала повод да я облече.

— Защо си я взела? — попита тя. Нямаше никакво намерение да се облича толкова елегантно за вечерята си с Дом.

Бел я изгледа лукаво.

— Негово благородие със сигурност би искал да ви види в не чак толкова строго облекло, милейди… ако не възразявате, че го казвам.

— Възразявам — остро каза Ан. Беше поруменяла. — Няма ли нещо по-удобно в този сандък? — Тя отиде до него и надзърна вътре. — Нещо с ръкави. Нещо, което не разголва половината бюст. — Но в същото време си представяше как би реагират Дом, ако я видеше в тази рокля. Лицето й се изчерви още по-силно.

Бел въздъхна дълбоко и отново се зае да рови из сандъка, мърморейки под носа си колко е хубава нейната господарка и колко упорито се мъчи да скрие хубостта си. Ан понечи да я сгълчи, но в този миг Бел, която все още бе наведена над сандъка, изведнъж се вцепени. Ан смръщи вежди.

— Какво има, Бел?

Камериерката измъкна от сандъка някакъв кожен ремък.

— Милейди, какво е това?

Ан втренчи очи в ремъка. Беше скъсан по средата.

— Не съм го слагала аз — извика Бел. — Как е попаднал във вашия сандък?

Дъждът навън внезапно се усили и зашиба яростно каменните стени на замъка. Ан не можеше да отговори на въпроса на своята камериерка. Просто стоеше и се взираше в разкъсания ремък, а сърцето й препускаше като обезумяло.

Към единия край на ремъка бе прикрепено желязно стреме.

Дом кръстосваше нашир и надлъж големия салон. Кръстосваше го вече от много време, водейки яростен спор със самия себе си. Беше дяволски ядосан. И дяволски разочарован. Защото Ан очевидно все още не се бе отказала да воюва е него.

След злополуката му се бе сторило, че между тях се случва нещо ново, нещо различно. Сякаш връзката, която ги свързваше от години, най-после започваше да става истинска, реална. Предложението му да дойдат в Шотландия нямаше нищо общо с първоначалното, продиктувано предимно от животинския му нагон. Когато го прие, Ан също нямаше предвид онова предложение — или поне така си беше помислил. Но явно бе сгрешил.

Погледът му се спря на тясната, стръмна стълба, водеща към втория етаж на кулата. Ан все още я нямаше, въпреки че се бе качила горе преди повече от час. Дом знаеше, че по този безмълвен начин тя иска за пореден път да му демонстрира нежеланието си да бъде е него.

Той прокара пръсти през гъстата си, изсветляла от слънцето коса. Миналата нощ не бе успял да мигне. Не бе успял да пропъди мислите за Ан от съзнанието си. Не бе успял да сдържи болезнената реакция на тялото си в отговор на тези мисли.

Сега я желаеше не по-малко. Не можеше да се разбере. Имал бе много жени, но нито една от тях не го бе завладявала така. Естествено, нито една от тях не беше дръзка, крехка американка със синкаво-черни коси и огромни сини очи, които толкова често потъмняваха от болка и обида. А Дом прекрасно си спомняше времето, когато същите тези очи бяха пълни със светлина, смях и любов.

Той отново хвърли поглед към стълбата.

И все пак, колкото и силно да желаеше Ан, не това бе основната причина да я помоли да заминат за Шотландия. Дори да бе отказала, пак щеше да я доведе тук, макар и насила.

Защото инцидентът с коня й съвсем не беше случаен. Някой — и то някой, който разбираше от коне и който таеше в сърцето си омраза към Ан, — бе инжектирал на Блейз опасно вещество. Вещество, което превъзбужда конете и често ги прави неконтролируеми. Дом познаваше добре тази практика, въпреки че самият той никога не бе прибягвал до нея. Мнозина безскрупулни собственици и треньори на коне я използваха, за да увеличат скоростта на бягане на животните по време на състезание.

Някой искаше да нарани или да сплаши Ан — някой, който разбираше от коне. Най-вероятният виновник бе Фелисити. Тя беше отраснала сред коне и ги познаваше много добре, нищо че не изпитваше кой знае каква любов към ездата. Кой друг би могъл да бъде? Дом беше обсъдил въпроса с Блейк, който бе останал шокиран от новината, че инцидентът е бил предизвикан целенасочено. После бе изпаднал в ярост. Да, Фелисити трябвало да бъде държана под око и той лично се бил заел с това. Но все пак не смятал, че виновницата е тя.

Ами пожарът в спалнята на Ан? И той ли беше случаен? Или някой бе предизвикал и него?

Каквато и да бе истината, Дом искаше, докато не се намери някакво обяснение, Ан да бъде далеч от Уейвърли Хол, където бяха станали и двата инцидента. Пък и довеждането й в Шотландия съвсем не беше бреме за него. Напротив, можеше да се превърне в истинско удоволствие.

Стига Ан да решеше да забрави миналото и да се остави на чувствената си природа.

Дом се намръщи и отново вдигна очи към стълбата, обхванат от растящо раздразнение. Къде, по дяволите, се бавеше тя? Време беше да сложат край на тази безумна война помежду си.

Той тръгна решително към стълбата и изкачи бързо протритите, излъскани от годините стъпала, прескачайки по две наведнъж. Сетне почука рязко на вратата на спалнята и без да дочака отговор я разтвори широко.

Ан се обърна към него, пребледняла. Беше само по бельо. Корсетът, долните й дрехи и грозната й черна вълнена рокля лежаха на леглото зад нея. Иззад рамото й стреснато надничаше Бел.

— Какво правиш? — възкликна Ан. По бузите й плъзна гъста руменина.

Дом я гледаше като омагьосан. Дантелената й долна риза беше съвсем прозрачна.

— А ти как мислиш? — тихо отвърна той след дълга пауза, като вдигна пронизващия си поглед към лицето й. — Идвам да си получа своето.

Ан отново пребледня и задиша учестено. Зърната на гърдите й бяха станали тъмни и твърди.

Дом се усмихна хладно, без да отмества очи от нея.

— Бел, можеш да си вървиш. Тази нощ мадам няма да се нуждае повече от теб.