Среднощният диамант

1

— Ей, ти! Момиче! Не прави и стъпка повече или ще те пронижа!

Замръзнах на място, на половината път нагоре по големите каменни стълби, които водеха към катедралата на Кириел.

Зад гърба ми прозвуча потропването на ботуши и мигове по-късно един млад страж се втурна да ми препречи пътя. Беше по-висок от мен с почти трийсет сантиметра, с тъмна коса, обръсната почти до кожа като на мнозина от стражите. Онова, което много от стражите не правеха обаче, бе да размахват кинжал така уверено. Повечето пазеха спокойствието на града с тежки палки.

Срещнах спокойно погледа му:

— Моля за извинение, сър, но отивам да се помоля.

— Не ми ги пробутвай тия. — Лицето му се разкриви в намръщена гримаса. — Всеки знае, че вие, симитата, сте езичници аланзанци. И знам коя си ти. Помня теб и проклетия ти брат.

В мен припламна искрица гняв, но я затаих. Имах голям опит в пренебрегването на подобни подмятания.

— Всъщност смятах да се помоля за душата му. Аз съм предана поклонница на Урос. Мислите ли, че ангелите биха допуснали една еретичка да стъпи на тази свята земя?

Посочих нагоре към внушителните двойни врати над нас. Голяма арка, изсечена в камъка на катедралата, ги обкръжаваше и придаваше на входа още по-величествен вид. Един от монасите на Ваиел, в тъмнозелено расо с качулка, пристъпи навън точно в този миг, потвърждавайки отново светостта на мястото, където стояхме.

Стражът се поколеба за момент, а после отново стана строг. Все така държеше кинжала насочен към мен.

— Може и да не си от аланзанците, но знам, че си престъпница точно толкова, колкото и всички други в семейството ти. Просто още не са те хванали. Сега ми кажи къде е брат ти.

Разперих длани в израз на безпомощно объркване, пренебрегнала порива да посегна към ножа си, който бе скрит в един джоб на полата ми.

— Иска ми се да знаех. Не съм го виждала от повече от година.

Той притисна острието на кинжала си към гръдната ми кост.

— Лъжеш.

Съкрушителното беше, че всъщност бях казала истината. Лонзо ми бе изпратил едно писмо при пристигането си в онази страна отвъд морето. А после бе настъпило мълчание.

— Какво е всичко това? — запита нов глас. Познат глас.

При нас дойде още един страж, който се движеше много по-небрежно от другаря си. Беше по-възрастен, снажен и червендалест. Бе оставил оредяващата си коса, както си беше, вероятно защото бе твърде оскъдна, за да я обръсне. Държах погледа си вперен спокойно напред, без да покажа с нещо, че го познавам.

По-младият пазач свали кинжала.

— Кери, това е момичето Виана. Онази, чийто брат уби сър Вилхелм миналата година. Онзи кучи син така и не беше изправен на съд!

Страж Кери сподави една прозявка:

— Е, не го виждам тук. Виждам само сестра му. И никой всъщност така и не доказа, че той го е направил.

— Но ти знаеш, че беше негово дело! — процеди другият страж. — Всички го знаем. А тя знае къде е той! Би трябвало да следим всяко нейно движение!

— В църква? Мислиш, че брат й се крие тук? Да отида ли да попитам онзи монах дали можем да проведем претърсване?

— Сър…

— Тук няма нищо. — Страж Кери успяваше да звучи едновременно отегчен и раздразнен. — Само едно момиче, което отива да се помоли и да облекчи душата си — момиче, което не е сторило нищо нередно.

Очите на другия мъж се присвиха към мен:

— Тя е сирминиканка. Те всичките са направили нещо. Страж Кери го отпъди с жест:

— Върви да свършиш нещо полезно. Да предотвратиш някое истинско престъпление, а не да се занимаваш с някое, което отдавна вече е стара история. И мътните го взели, прибери тоя кинжал. Излагаш всички ни.

Младият страж прибра кинжала в ножницата, но вдигна пръст към лицето ми. Не трепнах.

— Не мисли, че ще забравя това, момиче. Ще намеря проклетия ти брат, където и да се крие.

Щом мъжът се отдалечи гневно, чертите на страж Кери се изостриха:

— Кажи ми, че не е още в града.

— Не — казах, издишвайки с облекчение. — Но наистина не зная къде е. Знам само, че е далече.

— Би трябвало да идеш при него. Тъпа болка изпълни гърдите ми:

— Опитвам се, сър.

— Опитай се по-усърдно. Ще продължават да стават такива неща. Сър Вилхелм имаше много приятели и те не са забравили. — Изведнъж страж Кери придоби много изнурено изражение. — Виж, харесвам те. Наистина те харесвам. Ти си умна. Знаеш езика ни. Но не съм глупак. Чувам за момичето, което спира крадците в сирминиканския квартал. И това не е лошо — обаче е нещо, което би могло да излезе от контрол някой ден. Точно като с брат ти.

— Лонзо…

— Нито дума повече. Сър Вилхелм беше завършен злодей, нищо, че беше дребен поземлен аристократ. И може би заслужаваше онова, което получи, но колкото по-малко знам, толкова по-добре.

Челото на страж Кери се сбърчи от намръщена гримаса, когато го завладя някакъв спомен. Именно той беше намерил Изабел, сирминиканското момиче, което сър Вилхелм бе използвал за собствените си нездрави удоволствия, а после бе изхвърлил в една река. Вярно, Лонзо бе възнамерявал да смаже сър Вилхелм от бой, но да го убие наистина? Това бе станало случайно. На повечето стражи не им пукаше от тази подробност — не и когато в историята имаше замесен сирминиканец. На страж Кери му беше пукало и си беше затварял очите множество пъти, докато доказателствата срещу Лонзо се трупаха.

— Измитай се оттук. Можеш да се справиш по-добре. — Отправи ми иронична усмивка. Беше единственият от стражата, който някога се беше отнасял с мен като с равна. Единственият, който изобщо се опитваше да говори моя език. — И не се обиждай, когато казвам, че се надявам пътищата ни да не се пресекат никога повече.

Той слезе тежко по стъпалата без нито дума повече и скоро изчезна в тълпата на улицата. Дадох си един миг да се съвзема и продължих пътя си към катедралата. Монахът остана близо до вратата, след като беше наблюдавал целия разговор. Не каза нищо. Голямата качулка криеше лицето му, но той обърна глава и ме проследи, докато влизах вътре.

Баща ми обичаше да върши тайните си дела в църкви. Никой никога не очакваше това. Само шепа други хора бяха влезли да се молят по средата на деня в тази величествена катедрала, една от най-големите в Осфро. Седяха тържествено-сериозно на лъскавите дървени скамейки, със сведени глави или с очи, вперени в статуята на бляскавия ангел Кириел, която висеше пред нас на стената на олтара. Свещеник в одежди в златисто и бледозелено тихо палеше свещи на олтара под ангела, а уханието на пчелен восък и смола изпълваше въздуха.

Огледах нефа и намерих човека, когото търсех. Приближих се небрежно и седнах близо до него, без да го поглеждам в очите, сякаш просто по съвпадение бях избрала тази скамейка. Дървото изскърца под мен и насмалко не кихнах, когато усетих претенциозния билков одеколон на мъжа.

Сведох глава и докоснах първо челото, а после сърцето си:

— Хвала на Урос, създател на духа и плътта — промърморих. — Хвала на неговите шестима бляскави ангели, защитници на вярващите.

— Хвала — повтори мъжът до мен като ехо.

Повдигнах глава и приковах очи върху бляскавия Кириел. Ангелът държеше позлатен меч и щит, готов да защити човечеството от шестимата разпътни ангели. Интересът ми всъщност бе насочен към свещеника, докато виждах с периферното си зрение как продължава да пали свещи. След като свърши с последната, той се оттегли в малък алков и коленичи да се помоли.

Сигурна, че е зает, бръкнах в джоба на полата си и извадих малък, сгънат лист хартия. Оставих го внимателно на скамейката между съседа ми по място и мен. След няколко секунди той го взе и го пъхна в джоба на палтото си.

— Това са имената на десетима аланзанци, които живеят в Кейп Триумф — поне до миналата пролет — казах тихо. — Сигурна съм, че има още. Но това е достатъчно, за да влезете във връзка. Трябва да ги запомните и да изгорите листа веднага.

Той вдигна глава:

— Знам това. Имай ми малко доверие.

По прозорците от рисувано стъкло из нефа бяха изобразени във всички цветове на дъгата другите ангели. Изглежда, никого от тях не го беше грижа, че до мен седеше еретик. Кириел не се хвърли напред с меча си. Сводестият таван на катедралата не се срути. Урос не запрати мълния от небесата. Може би не аланзанците са еретиците, помислих си. Може би тяхната вяра е правилната, а ортодоксалните вярващи, построили тази църква, всъщност са истинските еретици. Или може би и едните, и другите грешат.

Най-накрая се обърнах и погледнах съседа си в очите. Мъждивата светлина ги правеше да изглеждат по-скоро сиви, отколкото сини, но не можеше да скрие факта, че искряха нетърпеливо. Седрик Торн беше изключително красив мъж. Не мой тип — но въпреки това приятен наглед. Предпочитах по-груби на вид мъже. Мъже, които не обръщаха такова очевидно внимание на облеклото си всяка сутрин.

— Имам ти голямо доверие. Но на карта е заложен животът на много хора.

Лицето му стана сериозно:

— Повярвай ми, знам. Благодаря ти. А ето и нещо за теб.

Сърцето ми започна да бие ускорено, когато той пъхна ръка в палтото си, хвърли бърз поглед наоколо, а после извади навит на руло сноп листове. Сложи го дискретно между нас.

— Договорът ти. Приемане в Бляскавия двор. Билет до Адория.

— Адория — повторих и стиснах книжата. Аланзанците, които познавах, се бяха заклели, че е почтен човек, но до този момент се съмнявах дали ще спази своята част от уговорката. Множество осфридианци бяха експериментирали с аланзанската вяра. Много от тях бяха изгубили интерес и на драго сърце бяха издали истинските поклонници.

— Поразпитах тук-там — каза той, все още сериозен, — но не мисля, че мога да направя нещо, за да ти помогна да намериш брат си, след като пристигнем там. Невинаги отбелязват имената на робите. Дори когато го правят, за намирането на тези документи са нужни връзки с някой митнически служител — или достатъчно пари, за да подкупиш някой такъв. Аз нямам нито едното, нито другото.

— Може би съпругът ми ще има. — Съпруг. Усещах думата някак странно върху езика си.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? Съпруг?

Усещах погледа на Седрик върху себе си, когато сведох очи към ръцете си, все още стиснала книжата. Префинените му обноски и стилните дрехи бяха измамни. Може и да беше красив, но не беше глупав.

Какво исках? Исках Адория. Исках да намеря Лонзо. Исках живот далече от войната и покварата, погълнали родината ми. Можеха ли един богат съпруг и една нова страна да гарантират всички тези неща? Не, но там щях да имам по-добри шансове, отколкото тук, където бях просто поредната от гладните бежанци, натъпкани в един град, който ни мразеше.

— Искам съпруг — повторих. Това беше малка цена за всички онези други облаги. Щях да спазя договора и да приема да бъда съпруга. Ако не друго, щях да имам известен избор с кого си лягам, вместо да оставям това да ми бъде диктувано от баща ми.

Сякаш прочел мислите ми, Седрик отбеляза:

— Баща ти е бил невероятен човек. Искам да кажа, поне според това, което съм чувал. Спасил е от преследване толкова много хора. Дал е живота си за това. Сигурно си много горда.

— Да — казах автоматично.

— И знам, че искаш да изпълниш този завет. Знам, че закриляш хората тук. Това е благородно. Прекрасно е. Но… как да се изразя… ами… Трябва да се установиш. Не просто с намирането на съпруг, а в най-общия смисъл.

— Знам.

— Никакво тайно промъкване повече.

— Знам.

— Повече никакви схватки в уличките. Никакво опиране на кинжали в гърлата на хората.

— Седрик, имай ми малко доверие. — Ако не бяхме в катедралата, щях да го изкрещя. — Ще бъда истинско олицетворение на благоприличието в онова твое училище за обноски. Ще стана начетена и изтънчена. Ще те оставям да ме показваш на всички онези партита и ще нося онези прекрасни дрехи, за които не спираш да говориш. — Хвърлих поглед надолу към износената си, изпоцапана рокля. — Всъщност няма да имам нищо против тази част. Нито дори ученето. — Войната в Сирминика беше сложила край на образованието ми там.

Въодушевлението на Седрик се върна. Наистина трябваше да се постарае да бъде по-дискретен.

— Знам, че Адория е крайната ти цел, но се опитай да се наслаждаваш и на пътуването. Няма да е толкова лошо.

— Дори за сирминиканка? — попитах язвително. Ведрата усмивка потрепна. Приех като лош знак това, че не избълва красивите уверения и увеличенията на продажбите, които му идваха толкова естествено:

— През първата година ще си още в Осфрид. Макар че ще си в едно от провинциалните ни имения… е, ще се сблъскаш със същите предразсъдъци, които виждаш тук в града. В Адория схващанията ще са малко по-либерални. Понякога. Но ще ги спечелиш на своя страна. Ще видят коя си в действителност.

След почти две години в столицата на Осфрид бях скептична, но не допуснах това да проличи, докато се изправях. Свещеникът беше приключил и минаваше близо до мястото, където бяхме.

— Благодаря — прошепнах. — Това означава невероятно много за мен.

Седрик потупа джоба си:

— Също и това.

— Не излизай веднага след мен — предупредих го. — Изчакай малко.

— Знам, знам. Пак ми нямаш доверие.

Излязох от катедралата, примижавайки на ярката следобедна светлина. По пладне шумът на Осфро бе смазващ след тишината на храма. Пред мен градът кипеше от живот. Каруци и коне трополяха надолу по калдъръмената улица, а продавачи хвалеха стоките си. Пространствата между тях бяха претъпкани с пешеходци, някои — отправили се към определена цел, докато други просеха храна и работа. Масивни каменни сгради се извисяваха над всичко: мрачната им солидност свидетелстваше за историята на Осфро.

Осфро е стар град, помислих си. Град с установени порядки. Тук няма шанс за мен. Лонзо знаеше това, когато отплава за Адория. Когато ме изостави.

Вратите на катедралата се отвориха със скърцане и аз се втренчих изненадано, когато се появи Седрик.

— Предполагаше се да чакаш — упрекнах го.

— Забравих да ти кажа кога потегляме за имението. — Той сложи закачлива на вид кафява шапка върху кестенявата си коса и се опита да заслони очи с ръка от слънцето — След четири дни. Чакай на границата между сирминиканския квартал и Бридж — край пазара. С баща ми ще те вземем приблизително по времето на първия камбанен звън.

— Сигурен ли си, че баща ти няма да има нищо против мен?

— Изборът не е негов. Позволи ми да вербувам две момичета. Избрах ги — в общи линии. Трябва да довърша оформянето на книжата на другото. — Седрик звучеше безгрижно. Предвид факта, че беше приел религия, която често водеше до смърт и хвърляне в затвора, бащиният гняв вероятно беше дреболия в сравнение с това.

— Да вербуваш? Да не би да подвеждаш това момиче към греховен живот?

И двамата със Седрик се обърнахме рязко при звука на сприхавия глас. Монахът на Ваиел още беше там, облегнат на арката и стиснал в ръка подвързан с кожа екземпляр на Заветът на ангелите. Сенките го бяха скрили. Прониза ме паника, а после се отпуснах, когато повторих наум краткия ни разговор. Не бяхме казали нищо за обявена извън закона ерес. Двамата със Седрик не се излагахме на опасност, като обсъждахме Бляскавия двор.

— Не, братко — каза Седрик вежливо. Монасите не бяха църковни водачи като свещениците на Урос, но бяха третирани със същото уважение, почитани заради пълното си отдаване на изучаването на вярата. — Тъкмо обратното всъщност. Тя ще постъпи в Бляскавия двор.

Макар да не виждах лицето на монаха, инстинктът ми подсказа, че се взираше в мен — и се мръщеше.

— Бляскавият двор ли? Така ли наричате долното си начинание? Може и да съм откъснат от света, но познавам порядките му. Мъжете постоянно „вербуват“ сирминикански момичета, като злоупотребяват със затрудненото им положение и ги принуждават да вършат низки дела. Видях те по-рано, момиче. Видях градската стража да те разпитва.

— Само си бъбрехме. Не съм направила нищо лошо. А Бляскавият двор е много почтено място. — Опитах се да звуча спокойно и смирено. Последното, което ни трябваше, беше той да привлече вниманието на градската стража обратно към мен. — Ще вземам уроци по етикет, а догодина ще си намеря съпруг в Адория.

— И не просто какъв да е съпруг — заяви важно Седрик. — Тя ще се среща само с най-богатите, най-елитните мъже за женене в града. Мъжете, натрупали състояние в Новия свят, искат съпруги със също толкова високо положение — и моят семеен бизнес им ги предоставя. — Беше си послужил точно със същите думи, когато се срещнахме. Запитах се дали търговецът в него просто бе неспособен да се сдържи.

Последва миг мълчание, докато монахът размишляваше върху това. После:

— Кой град?

— Кейп Триумф. В колонията Денъм. — Седрик продължаваше да се усмихва, но промяната в позата му издаваше нервността му. Не го винях предвид онзи списък в джоба му. Висшите духовници искаха да накажат за назидание местните жители на Осфрид, приели аланзанството. Обесванията се бяха превърнали в нещо обичайно.

Когато монахът все така не отговаряше, скръстих ръце и приковах поглед върху обвитото му в сенки лице. Надявах се, че го гледам в очите:

— Добри братко, оценявам загрижеността ви. И сте прав — отчаяните момичета, които нямат други варианти, наистина прибягват към отчаяни средства. Но аз не съм едно от онези момичета.

— Не си отчаяна? — попита той с тон, изненадващо ироничен като за свят човек.

— Не съм лишена от възможности за избор. Ако не виждам такива, тогава си ги създавам сама. И никой не ме принуждава да правя нищо. — Думите ми прозвучаха малко по-разпалено, отколкото бях възнамерявала.

— Мога да повярвам това. Бих съжалил всеки, който се опита. — Можех да се закълна, че се усмихваше в дълбините на онази качулка. — Късмет, госпожице. — Той отвори вратата на катедралата и изчезна вътре.

Седрик издиша шумно:

— Можеше да мине много по-зле. Мисля, че той май те хареса.

— Те не харесват нищо освен науките си.

— Не можеше да откъсне очи от теб — подметна той закачливо.

— Дори не можеше да му видиш очите! Сега вземи да запаметиш каквото ти дадох. Не забравяй да го изгориш.

Седрик кимна в отговор и заслиза по големите каменни стъпала.

— Ще се видим след четири дни.

Останах на мястото си и погледнах надолу към града, който скоро щях да оставя зад гърба си. Бях дошла тук да избягам от войната, но не чувствах вярност. Научаването как да бъда изтънчена дама в някое провинциално имение, беше забавяне по пътя ми към Лонзо, но бях човешко същество. Исках да спя в чисто легло вместо върху под, претъпкан с други бежанци. Исках отново да се храня три пъти на ден. Исках отново да имам достъп до книги.

— Четири дни. — Почувствах как устните ми бавно се разтягат в усмивка. — Още четири дни и започва новият ми живот.