Среднощният диамант

8

Вече никога не гледах на Грант по същия начин.

Или поне вече никога не възприемах публичния му образ по същия начин. Докато пътуването ни продължаваше, постоянно се чувствах, сякаш бях на театър. Винаги, когато се натъкнех на него в компанията на други хора, той се държеше като образец на благоприличието. Не можех да приема това поведение сериозно, не и когато бях видяла истинската му природа: рязка, саркастична и пряма. Изглеждаше същият, но все едно беше надянал поредната маскировка.

— Умеете да бъдете мил — казах му един ден, докато стояхме до парапета на горната палуба, няколко седмици след началото на плаването. — Умеете да се държите благовъзпитано. Защо просто не го правите през цялото време? Ще си създадете повече приятелства.

— Какво те кара да мислиш, че вече нямам цели пълчища приятели? И просто защото умея да го правя, не означава, че го смятам за естествено. Умея да нося костюм, а това също не ми харесва. — Подръпна яката си.

— Има обикновено носене и носене, при което той стои като втора кожа. А вашият не ви е по мярка. С малко прекрояване могат да се направят истински чудеса. В онова писмо не пишеше ли, че службата на вашия ментор се намира в шивашко ателие? Може би можете да получите отстъпка в цената, когато пристигнем. Грант поклати раздразнено глава.

— Поздравления за удивителната ти памет. Сега ми кажи как си послужи с нея да научиш нещо.

Това се беше превърнало в наша игра. Всеки ден се опитвах да открия нещо ново за някого от пасажерите или чрез директно подслушване, или като ги въвличах в разговор. Невинаги беше лесно. Можех да намеря повод да говоря с момичетата от другото имение, но се смяташе за неблагоприлично да подхвана разговор с някой моряк или дори непознат пасажер от мъжки пол. Бях започнала да се наслаждавам на тези тестове. Аделейд вече рядко искаше да излиза на горната палуба, а общуването с Грант — вбесяващ или не — беше приятно развлечение.

— Днес говорих с господин Кент и господин Робъртсън. Господин Кент е търговец на хартия. В Адория е от доста време. — Опитах се да се придържам към фактите и да изключа всякаква лична преценка, която не се основаваше на убедителни доказателства. — Господин Робъртсън никога не е бил там. Отнася се твърде пренебрежително към всеки, който не е от осфридиански произход. Икори и лорандийци. Баланкуанци. И към мен, като стана въпрос.

Грант мълчеше, загледан в хоризонта.

— Господин Робъртсън още няма установен бизнес в Адория, но е сигурен, че ще натрупа състояние там — продължих. — Господин Кент се справя добре, но някои от керваните му били нападнати от пирати, затова търси да наеме допълнителна охрана. Подхванах разговор с тях, като „случайно“ изпуснах гривната си наблизо и обявих, че закопчалката е счупена. Казах им, че е била на баба ми и че сме били дребни аристократи, преди революцията да ни прогони. Господин Кент ми я върна и ми даде името на един бижутер в Кейп Триумф. О. И освен това ми предложи отстъпка за хартията.

Когато млъкнах, Грант се обърна обратно към мен:

— Това ли е всичко?

— Това е много.

— Хартия с отстъпка и някакъв бижутер? Кажи ми как може това да е от полза. — Познавах тона в гласа му. Това също беше тест.

— Един бижутер сигурно има връзки със заможни граждани. Да влезеш някъде с препоръка, буди по-малко подозрения, отколкото да дойдеш от улицата и да тършуваш за информация. А ако някога се наложи отново да говоря с господин Кент, има лесни начини да започна разговора. Мога да кажа, че съм забравила името на бижутера. Или пък мога да дойда да купя хартията.

— Това може и да е вярно. — Изречено от Грант, това беше висша похвала. — Но ако беше наистина чаровна, щеше да получиш хартията безплатно. Не си флиртувала.

— Откъде знаете?

— Защото никога не флиртуваш. Умееш ли?

— Вие също никога не флиртувате.

— Не ми се налага.

— Може би щяхте да вербувате Аделейд, ако бяхте флиртували с нея, вместо да влагате цялата си скована вежливост.

Той изсумтя развеселено:

— Съмнявам се. Твърде много се е съсредоточила върху по-голям трофей, та да ме остави аз да й завъртя главата.

— Може би просто не ви бива в това? — Той ме обсипваше с толкова критики, че беше приятно да го жегна в отговор.

— Лъжата ти, че принадлежиш към дребната аристокрация, си я бива. Повечето осфридианци възприемат сирминиканците като бедните бежанци, които виждат по улиците. Но Сирминика има забележително минало — по-забележително от това на Осфрид всъщност. Вие сте потомци на Рува, цивилизацията, донесла мир и култура на Евария. Напомняй за това на хората, които си набелязала, за да извлечеш от тях информация. И на истинските си кандидати.

— Избягвате въпроса ми.

— Защото не задаваш правилния. Защо Кент наема охрана? Важно е.

Шикалкавенето му ме дразнеше, но след миг разбрах накъде бие:

— Защото пиратите нападат керваните му… това е странно, нали? Керваните му пътуват по суша… така че защо би споменавал пирати?

— Точно. Трябва да разбереш как стоят тези неща в Кейп Триумф. Пиратите са били един от ранните проблеми във всички адорийски колонии. Повечето военни, изпратени там, са използвани за кампании по суша срещу икорите. Океанът е бил оставен открит. А щом търговията между колониите и Осфрид наистина започнала да процъфтява, всички тези кораби, претъпкани със съкровища, просто чакали някой предприемчив човек да ги отмъкне. А такива мъже винаги има.

— Казахте, че това е бил ранен проблем. Не се ли случва все още?

— Разбира се. Но сега кралският флот има по-голямо присъствие. Патрулират по крайбрежията. Много търговски кораби се въоръжават или наемат ескорти. Плячката за пиратите намаля, затова някои от тях се прехвърлиха да действат по суша.

— Няма ли тогава да ги наричат разбойници? — попитах. — Крадци? Бандити?

— Човек би си помислил така. Но те все още обявяват пиратството за част от самоличността си. А има и още нещо. Някои от тях са се превърнали в местни знаменитости. Носят маски и възприемат цветиста външност. Всички знаят имената им и разказват истории за храбростта и находчивостта им.

— Кражбата е храбро и находчиво действие? Той завъртя очи:

— Такова е по времето, когато тези истории се разпространяват. Извършват повечето си набези срещу коренни жители на Осфрид — охранените и богатите. Един обикновен работещ жител на колониите няма да се разстрои особено от това. Жителите на колониите всъщност не гледат на подобни хора като на „истински“ хора, а на всички им се нрави по някое и друго оспорване на властта от време на време. От там нататък всичко, което е нужно, е тези така наречени пирати да подхвърлят няколко монети на някого — на някой болен старец, на някое гладно хлапе — и изведнъж се превръщат в герои. Никой няма да ги предаде.

— Но техните жертви са истински хора. Само погледнете господин Кент — казах възмутено. — Той е съвсем реален.

Грант отново се загледа към морето:

— Не и за тях. За тях той е просто поредната лесна печалба. Там прилагането на закона е оскъдно. Гражданското опълчение е поело някаква част от него, но за много хора тези пирати са най-близкото подобие на правосъдие. И освен това сър Роналд е сигурен, че изменниците купуват крадени стоки от тях, което прави дирята по-трудна за проследяване. — Грант пак се загледа в морето. — Сигурен съм, че Сайлъс е готов на убийство, за да има „очи“ и „уши“, скрити в този кръг.

— Някакъв шанс пиратите да дойдат на празненствата на Бляскавия двор?

— Ще ми се. Сигурен съм, че биха се впечатлили от ножа ти.

Няколко други момичета от Бляскавия двор бяха излезли да се разходят по палубата и аз отстъпих няколко крачки назад:

— Време е да вървя. Знаете ли, всички ви мислят за кавгаджия, след като видяха какво съм ви направила на лицето. — Отдавна бе заздравяло, но смятах, че той заслужаваше напомняне от време на време. Дори изподраскано, лицето му беше запазило онази грубовата привлекателност, която намирах за толкова примамлива, когато потеглихме. Но колкото повече си имах работа с тежкия му характер, толкова по-трудно беше да си го представя като герой на страстна и шеметна любовна афера.

— Чакай, Мирабел. Преди да тръгнеш… — Грант не се обърна и долових нетипична напрегната нотка в гласа му. — Права си. Донякъде. Мога да говоря с жени, без да ги оскърбя. Понякога мога да ги накарам да ме харесват. Дали съм най-добрият във флиртовете? Не, но на мен не ми се налага да флиртувам. На теб — да.

— Това звучи малко лицемерно.

— Защото е много лицемерно.

— Честен сте, това ще ви го призная. Той се обърна и ме погледна в очите:

— Трябва да лъжа заради поминъка си, за да върша делата си — и за да остана жив. Но ако ще работим заедно и си близо до мен — истинския мен — тогава винаги ще ти казвам истината. Не обичам да си пилея думите. Ако няма нищо за казване, обикновено няма да го кажа. Ако има нещо за казване, тогава ще ти казвам каквото мисля. Често пъти — съвсем направо. Но ще бъде истината.

— Добре — отвърнах, малко смутена от настоятелността му.

— И ти казвам, че за този случай ще има моменти, когато ще трябва да правиш нещо повече, не да разчиташ само на външността си. Не искам от теб да си лягаш с никого. Но се увери, че знаеш как да използваш външността си. Тези изменници, с които си имаме работа, може и да са ловки, но дори човек с блестящ ум оглупява при вида на красиво момиче. А почти всички ще те подценяват. Ако ги оставиш да обърнат няколко питиета, повдигнеш самочувствието им, усмихваш се по подходящия начин… е, увеличаваш шансовете да започнат да си мислят повече как искат да преспят с теб, отколкото за информацията, която не бива да издават. Това е целта на флиртуването. — Когато не отвърнах, той попита: — Схващаш ли какво казвам?

— Разбира се.

— Разбира се?

Не можех да изпитам удоволствие от изненадата му. Бях потънала в миналото, вглъбена в спомени за разговори, на които рядко позволявах да изплуват на повърхността. Разговори, много подобни на този.

Първо: Това е просто малко кожа, Мира. Само колкото да го разсееш, за да можем да научим плановете им.

По-късно: Той ще обвие ръка около теб, може би ще те целуне, но не мисли за това. Изключи чувствата си. Помни, че това е за висшето благо.

А после: Мъжете могат да кажат по невнимание разни неща, когато са в леглото. Знам, че е твърде много да искам това, но мисли за него като за използване на инструмент. Дори на оръжие. Може да е неудобно, но няма да си в никаква опасност. Хората отдават живота си за тази кауза. Не можеш ли ти да отдадеш тялото си — само за кратко?

Най-накрая: Ти си страхливка, Мира. Трябва да се научиш да правиш тежки избори. Умът ми с усилие се върна към настоящето. Към задачата да намеря брат си. Погледнах Грант право в очите:

— Не съм глупава. Говорим за ключалки и кодове, но знам, че не ме наехте за това.

— Никога, дори за секунда, не съм помислял, че си глупава.

— Ако ви е необходимо да флиртувам, мога да флиртувам. Умея да изкопчвам услуги от мъжете. Правила съм го преди.

Не можех да разтълкувам паузата, която последва. Дали се съмняваше в мен?

— Тогава опресни уменията си, Мирабел. Накарай някой мъж на този кораб да положи всички усилия, за да направи нещо за теб. Нещо, което може да му причини неудобства. Нещо повече от това да ти продаде хартия с отстъпка.

— Лесна работа — казах му. — Но в замяна искам нещо от вас.

— Нещо повече от петдесет златни монети? Искаш и моя дял от наградата?

Със сигурност беше изкушаващо, но вече знаех докъде мога да стигна.

— Ако успея да изкопча голяма услуга, тогава искам да ми кажете откъде сте. Какво е това звучене в гласа ви, което не мога да разпозная.

Не виждах лицето му, но знаех, че се усмихва:

— По-добре да е някаква много, много хубава услуга.

Грант никога повече не отвори дума за флиртуване. Не ме притискаше за краен срок. Когато провеждахме тайните си срещи през онази седмица, говорехме за други неща. Той се впускаше в задълбочени обяснения за политическия климат в Денъм. Аз работех по запаметяването на списъка с имена на заподозрени и историята на всеки от споменатите. Той постоянно казваше, че не е необходимо да знам някакви други хитрости на шпионския занаят, но въпреки това ме учеше на тях.

Не отстъпвах от твърдението си, че мога да омайвам мъжете, но когато го правех за каузите на баща ми, то обикновено беше с мъже, които поемаха инициативата. Аз просто трябваше да се появя и да им играя по свирката. С група кандидати за женитба от Адория можеше и да е същото, но тук, на кораб, където всички мъже знаеха, че трябва да са предпазливи с нас, можеше да се окаже по-трудно.

— Как флиртуваш?

Аделейд вдигна поглед от роклята, която закопчаваше. Другите момичета от каютата ги нямаше и аз реших да получа мнение от страничен човек.

— Специално мен ли имаш предвид? — попита тя. — Или просто някакъв начин на флиртуване като цяло?

— Което и да е от двете. — Облегнах се на стената, усещайки лекото поклащане на кораба. — И предполагам, че въпросът не е само във флиртуването. Ти можеш да накараш всеки да говори с теб. Всички те харесват.

— О, Мира. Много хора те харесват.

— Това не е каквото… виж, знам, че е странно. Просто искам да знам как го правиш. Как ги караш да се открият пред теб.

Тя отново се зае с роклята си.

— Не знам как го правя. Всъщност дори не мисля, че флиртувам толкова много. Но искам да кажа, че общата основа е добра за начало. Да откриеш връзка в нещо, което допада и на двама ви. Да се заинтересуваш. Да ги накараш да се почувстват специални.

— Това ли е? Само тези неща?

— Тайната е по-скоро в това как ги правиш. Не можеш да му мислиш много. — Тя се изправи и приглади полите си. — О, и увереност. Искам да кажа, понякога трябва да бъдеш сдържана. Но ако някога попаднеш в ситуация, която изисква безумно решение, просто бъди уверена. Ако се държиш, сякаш си напълно уверена в нещо, хората ще го приемат.

Кимнах, прехвърляйки мислено списък от пасажери и евентуалните ни общи интереси.

— Леле, изглеждаш страхотно — възкликнах, внезапно забелязвайки какво беше облякла. Беше една от по-хубавите й адорийски рокли, със сигурност не бална рокля, но с няколко степени по-официална от дневните рокли, които носехме на кораба.

— Довечера ни предстои онази вечеря, нали се сещаш — с пасажерите?

Изпъшках. Госпожица Брадли беше решила, че не трябва да забравяме уроците си, затова бе уредила да доведе някои от „по-порядъчните“ пътници да вечерят с нас в общото ни помещение. Беше ни инструктирала да пуснем в ход най-официалните си обноски и да си облечем елегантни дрехи. Голямата част от гардероба ни, особено истински великолепните дрехи, беше на склад. Прегледах онова, което имах в куфара си, и извадих бургундско червена, релефна рокля от кадифе, предназначена за носене над шемизета с волани. Релефното кадифе скриваше бръчиците, получили се от това, че бе стояло сгънато толкова дълго.

— Внимавай с това рамо — подхвърли закачливо Аделейд, докато търсех фиби за коса. — Госпожица Брадли ще припадне от подобна непристойност.

Вдигнах поглед от фибите и осъзнах какво имаше предвид. Широкото, изрязано около врата деколте — ниско изрязано, в адорийски стил — се беше смъкнало от лявото ми рамо. Това едва ли можеше да се нарече „непристойно“, но госпожица Брадли наистина щеше да ме упрекне, че съм неспретната. Дръпнах го обратно нагоре.

— Не помня да е било толкова хлабаво.

— Това е от храната тук. Всички сваляме килограми. Когато стигнем там, ще трябва да наваксаш изгубените килограми с адорийски сладкиши или да ти преправят дрехите.

— Ъх, не споменавай сладкишите. Питам се дали госпожица Брадли ще „издокара“ и храната тази вечер?

Аделейд се ухили:

— Естествено. Може би един хубав маслено-винен сос, с който да полеем сухарите?

Пристигнахме в общата стая по-рано и открихме няколко от гостите вече насядали, включително и моя познат господин Кент. Точно се чудех дали да използвам тази вечер като големия си шанс за флиртуване, когато госпожица Брадли каза неспокойно:

— Мира? Ще отидеш ли да събереш другите? Би трябвало вече да са тук. — Имахме половин час до вечеря, но тя се отнасяше към това като към кралски банкет.

Почуках на вратите на няколко каюти и предадох съобщението й. Все още не знаех къде са Силвия и Розамънд, което означаваше, че вероятно са изгубили представа за времето и са се заплеснали на горната палуба. Отправих се към края на нашия коридор и когато завих към стъпалата, които водеха нагоре, едва не се блъснах в Грант, който идваше от своята част на кораба. Замръзнах за миг, изненадана изобщо да го видя тук, и при това — издокаран. Носеше елегантните дрехи, с които беше облечен при потеглянето ни, с ленената риза и велурената жилетка, но те бяха допълнително разкрасени с дълга официална вечерна дреха и широка черна вратовръзка.

— Вие ли сте един от по-порядъчните пасажери? — изтърсих.

— Какво? — Той изглеждаше също толкова нервен.

— Госпожица Брадли каза, че тази вечер канела само, ъъ, елитните пасажери. Не очаквах да ви видя.

Върху лицето му се появи типичното му иронично изражение, когато се облегна на стълбата:

— Сигурно е била отчаяна и е запълнила тези места с каквито там непрокопсаници е успяла да намери.

Скръстих ръце на гърдите си и веднага почувствах как роклята се смъква отново. Позата на Грант не се промени, но очите му проследиха движението на плата, което разголи горната част на рамото ми. Не се изненадах, че го забеляза: той забелязваше всичко. Но ми се стори, че го оглеждаше по-внимателно, отколкото се налагаше. И със сигурност не беше нужно да оглежда останалата част от украсеното с дантела деколте на роклята, обточваща гърдите ми — но въпреки това го направи. Оставих непокорния ръкав, където си беше, и пристъпих по-близо.

Дори мъж с блестящ ум оглупява при вида на красиво момиче.

— Наистина ще ви помислят за непрокопсаник, ако не се спретнете — сгълчах го. Той почти подскочи, когато повдигнах яката му и започнах да връзвам отново вратовръзката. Ако не се броеше схватката ни в каютата, не се бяхме докосвали никога преди. — Целият смисъл на отиването в Осфро не беше ли, за да се „поизлъскате“? Би трябвало да знаете как да правите това.

— Наистина умея да го правя. Просто не обичам да хабя време с подробностите.

— Отделили сте време за маскировката си като жител на Флатландс.

— Онова е различно. Задачата беше по-рискована. Но заможен собственик на магазин? Няколко гънки няма да възбудят ничие подозрение.

Свърших с вратовръзката и я пъхнах под жилетката, като се постарах пръстите ми леко да одраскат и кожата на врата му.

— Няколко? — Оставих ръцете си да се спуснат бавно надолу по гърдите му, докато приглаждах мекия плат. — По-добре да шлифовате умението си да броите, преди да пристигнем. Струва ми се необходимо умение за шпионин, който уж трябва да събира информация.

— Аз… — Той се загледа в ръцете ми за няколко секунди, а после прочисти гърло: — Чудесно умея да броя.

Спрях да оправям гънките, но оставих ръцете си притиснати към него, сякаш някаква неочаквана мисъл внезапно ме беше разсеяла и ме бе накарала да забравя, че са там.

— Вижте… сериозно, сигурна съм, че наистина ще сте зает с всевъзможни неща, щом пристигнем в Кейп Триумф, и знам какво казахте, но…

Той наклони глава:

— Но какво?

Въздъхнах, подръпвайки връхната му дреха за последен път, за да я оправя, а после сключих ръце пред тялото си. Когато го направих, се приведох напред съвсем леко, излагайки на показ съвсем още малко от онова, което се намираше под горната част на роклята. Можех да си представя как госпожица Гарисън кима одобрително. Работата ми е да покажа възможно най-добре даденостите на всички. По-късно ще ми благодариш.

— Сигурен ли сте, че няма да имате време да проверите къде е заминал приятелят ми, взет като слуга? — попитах.

— О. — Не ми отказа веднага, така че това бе обещаващо. — Е, наистина мислех онова, което казах. Не е толкова лесно, колкото звучи.

— Знам, но… — Вдигнах поглед и се престорих на шокирана. — Нямате ли си гребен?

— Как…

Повдигнах се на пръсти, за да се доближа, и се опитах да пригладя разлетелите се кичури от немирната му коса. Беше по-мека и по-копринена на допир, отколкото очаквах.

— Косата ви всъщност подлежи на контрол, когато не е навън на вятъра. Нямате извинение.

Прокарах лениво пръсти през кичурите на косата му: лицето ми беше само на сантиметри от неговото и… по-бързо ли дишаше? Да. Да, наистина дишаше по-бързо. Противно на всички шансове бях отклонила от целта му прозорливия, сериозен Грант Елиът с помощта на женски хитрини. Може би дори го бях смутила?

Не знаех предварително дали импулсивната ми идея да го превърна в обект на предизвикателството с флиртуването, щеше да сработи. Не беше от типа хора, които лесно се поддаваха на разсейване. Живееше и дишаше с мисията си. Сигурно беше забелязал веднага преструвката ми, особено след като толкова го биваше да забелязва измамата.

Само дето не беше измама. Не точно. Може би невинаги го бях харесвала, но точно тогава вбесяващият му характер не ми се струваше чак такава пречка, не и когато из тялото ми бавно се разстилаше и разнасяше неочаквана тръпка. Исках да застана по-близо. Исках да докосна не само косата му. Исках да отвърне на докосването ми.

А Грант също може би невинаги ме харесваше, но усещах — поне в този момент — че и на него му беше приятно да е близо до мен. Харесваше му да ме гледа. Харесваше му да го докосвам. Оказваше се, че все пак имаме общи интереси.

— Сега — казах, заставяйки се да се върна към хладната пресметливост — за моя приятел.

— Твоят…? Вярно. Да открия къде е. — На Грант му беше трудно да реши къде да съсредоточи вниманието си. Изглежда, се смущаваше да ме гледа в очите. Затова бе оставил погледа си да се отклони към корсажа ми и да се задържи там, докато си спомни, че не е редно. — В пристанището сигурно се пази декларация за товара на кораба, а може би и документ, удостоверяващ с кого приятелят ти е подписал договор за служба. Но ако са потеглили от Денъм към някоя неизвестна колония, положението става много по-сложно.

— Но не е невъзможно.

— Не. Просто означава разпращане на агенти на множество различни места.

— Нямате ли приятели навсякъде?

— Сайлъс има.

Приключих с „усмиряването“ на косата му — наистина изглеждаше по-добре: не че имах нещо против да я гледам разрошена — и отпуснах ръце отстрани до тялото си. Но останах на мястото си и вдигнах към него поглед с широко разтворени очи и умолително изражение, което не беше престорено.

— Моля те, Грант? Не може ли просто да направиш няколко запитвания?

Между нас увисна мълчание. И нещо повече. Пространството между помежду ни тлееше. Той издиша шумно.

— Аз… Има един-двама души, до които мога да се допитам.

— Само един-двама? След като хвърлих толкова труд, за да ти придам приличен вид?

На лицето му се появи частица от предишната му язвителна усмивка, но очите му все още издаваха, че умът му е зает от други мисли. Посегна към смъкналия се ръкав и го бутна нагоре. И само при този лек допир на връхчетата на пръстите му до кожата ми рязко си поех дъх и напълно забравих за кроежите си.

— Нямаш основание да ме упрекваш — каза той. — Ти си в също толкова небрежен…

Вратата към горната палуба внезапно се отвори и ние отскочихме един от друг, когато Силвия и Розамънд се зададоха с подтичване, с трескави изражения на лицата.

— Закъсняхме ли? — възкликна Силвия. — Без малко да забравим за вечерята.

Преглътнах. Увеличаването на пространството между Грант и мен ме накара да осъзная колко малко е било то само преди мигове.

— Не, навреме сте. Но не е зле да вървим на вечеря. Грант посочи към коридора:

— След вас, дами.

Силвия се усмихна, докато минаваше покрай него:

— Изглеждате много добре тази вечер, господин Елиът. Има ли нещо различно в косата ви?

На вечеря Грант и аз седнахме в срещуположни краища на масата. Той почти не поглеждаше в моята посока и водеше типичния си безупречен разговор с онези, които седяха близо до него. Това разстояние избистри ума ми. Отпуснах се. Онзи копнеж да докосвам и да бъда докосвана, отслабна и се почувствах по-уверена и възторжена. Планът ми бе проработил.

Сега трябваше да почакам и да видя колко време ще му отнеме да забележи.

На другата сутрин, докато стоях на кърмата и гледах изгрева на слънцето, чух зад гърба си стъпки. После:

— Това, което чуваш и което явно никой друг не чува, не е регионален акцент от някоя колония. Това, което чуваш, се дължи на факта, че започнах да говоря осфридиански едва на осем години.

Обърнах се и открих Грант да стои със скръстени ръце.

— Разбира се! — възкликнах. — Това не е първият ви език. Мислех за това, но знам как звучат повечето еварианци, когато учат осфридиански.

— В детството си не съм говорил никой език от Евария. Объркана, се взрях в него за няколко мига. После не

успях да възпра усмивката, която бавно се разля по лицето ми:

— Вие сте баланкуанец.

— Наполовина баланкуанец.

— Не изглеждате… искам да кажа, всъщност не съм срещала някого от тях. Но никога не бих се досетила, че не сте… — Насмалко не казах един от нас, а после се почувствах глупаво. Често се бях оплаквала заради враждебното разделение „ние“ и „те“ между осфридианци и сирминиканци и въпреки това ето че го правех спрямо друга група хора.

— За баланкуанците е по-очевидно какъв съм, отколкото за осфридианците.

— Знаят ли? Тук или в Кейп Триумф? Той поклати глава:

— Повечето не знаят. Така е по-просто.

— Значи имате възможност да се слеете с тях.

— Ти това ли искаш да направиш? Наложи се да обмислям дълго този въпрос.

— Винаги ще възприемам себе си като сирминиканка — и се гордея с това. Но се опитвам да оцелея в осфридиански свят. Опитвам се да си спечеля уважението му. Не знам дали това звучи смислено.

— Звучи напълно смислено. — За миг погледът му стана вглъбен. — Когато другите те пренебрегват с такава лекота, искаш — не, имаш нужда — да им докажеш, че грешат. Да изискаш това уважение.

Наклоних глава така, че да ме вижда по-добре.

— Все още ли говорим за мен?

Той примигна и съсредоточи вниманието си отново върху мен.

— Чувстваш се много умна днес, нали?

— Е, вие не сте единственият, който е добър в „разчитането“ на хората.

— Очевидно не толкова добър — каза той с насмешливо сумтене. — Даже и аз се заблуждавам понякога.

Ето го. Признание за постижението ми.

— Казахте ми да се упражнявам. Не уточнихте върху кого.

— Хей, не те укорявам. Справи се добре. — Той направи пауза, мислите му отново се отклониха от мен. Или към мен? Към миналата вечер? — Направи каквото трябваше. Но защо да се изненадвам? Ако не виждаш варианти, си ги създаваш сам. Поне така съм чувал.

Тъмните му очи отново се бяха приковали върху лицето ми, жадно очакващи да доловят всяка частица от реакцията ми. Усмивката ми се стопи. Защо тези думи ми звучаха познато? Защо изглеждаше толкова самодоволен?

— Добри братко, оценявам загрижеността ви. И сте прав — отчаяните момичета, които нямат други варианти, наистина прибягват към отчаяни средства. Но аз не съм едно от онези момичета.

— Не си отчаяна? — попита той с тон, изненадващо ироничен като за свят човек.

— Не съм лишена от възможности за избор. Ако не виждам такива, тогава си ги създавам сама.

Ахнах:

— Това… сте били вие! Почти преди година. Монахът на стъпалата на църквата заедно със Седрик.

Никога не бях виждала толкова широка усмивка върху лицето на Грант.

— Откъде мислиш, че ми хрумна идеята да разуча имението ви? В онзи ден сър Роналд ме караше да се упражнявам с различни маскировки, а после съдбата ми предостави идеалния начин да шпионирам в Адория. Бях чувал за Бляскавия двор преди, но дотогава не бях проумял пълния му потенциал.

— Невероятно. — Поклатих глава. — Обзалагам се, че просто сте изчаквали идеалния момент да ми кажете това. Тогава си знаех, че става нещо странно. Монасите винаги държат очите си сведени, но вие гледахте право в мен.

— Трудно е да не гледам. Просто се опитвах да подслушам богомолците, а после излязохте вие двамата — сладкодумен и убедителен студент и това безстрашно момиче, което…

— Което какво? — настоях.

Усмивката изчезна. Той натика ръцете си в джобовете и ми обърна гръб:

— Което е по-добре никога повече да не ме използва, за да се упражнява върху мен. До утре, Мирабел.