Среднощният диамант

28

— Как така я… изгубихте?

Гласът на Джаспър беше много нисък, много студен. Двамата мъже пристъпиха смутено от крак на крак: всеки, изглежда, се надяваше, че другият ще заговори. Първият се предаде и обясни:

— Стана, когато се готвехме да отплаваме снощи — разбирате ли, всички бяхме на борда, готови да потеглим. После се разрази онази буря. И вашето момиче, тя просто… просто…

— Изпадна в паника, сър — допълни вторият. — Каза, че нямало да го направи. Беше в истерия. Скочи през борда, прегази до брега и изчезна в гората.

— И никой не тръгна след нея? — възкликна Джаспър.

— Тръгнахме, сър! Но беше тъмно. Не знаем как се измъкна толкова бързо. Претърсихме толкова голяма част, колкото можахме. После капитанът каза, че трябвало да отплават незабавно или изобщо не можели да тръгнат заради времето. Господин Дойл ни остави да продължим да търсим.

— Господин Дойл тръгна без нея? — попита Чарлс. Дори той беше стъписан.

— Не искаше, сър, но трябваше да стигне до Хадисън навреме. Има важна работа днес. Мислеше, че ще успеем да я намерим. Беше сигурен, че тя ще се върне тук.

— Когато бурята се усили толкова, че вече не можехме да търсим, самите ние се отправихме обратно към града — добави другият мъж. — Но спирахме във всяка къща по пътя, в случай че е помолила за подслон. Никой не я е виждал. Мислехме… надявахме се, че ще е тук.

Осъзнах, че коленете ми са се подкосили, едва когато Розамънд ме обгърна с ръка.

— Спокойно, Мира — промърмори тя.

Чувствах се безтегловна. Пред погледа ми искряха черни звезди.

— Е, не е тук! — изкрещя Джаспър. — А вие също не би трябвало да сте тук! Не биваше да спирате да търсите. Дойл не биваше да заминава!

Двамата мъже се присвиха смутено:

— Щ-щяхме да продължим да търсим, сър — каза единият. — Честно. Но вие… видяхте бурята. Едва можехме да си проправяме път през нея и не беше безопасно да бъдем в гората, не и докато над дърветата избухваха мълнии.

Сграбчих отново парапета и се изправих в цял ръст:

— Мислите ли, че е било безопасно за нея? — изкрещях надолу към тях. — Мислите ли, че тя е можела да се ориентира, когато вие не сте можели?

Всички вдигнаха погледи към мен изненадано, но никой не ме упрекна. Джаспър прикова поглед отново върху мъжете:

— Е, сега е безопасно и ще продължите да търсите. Всички ще продължат. Чарлс, трябва да отидем в града и да възложим на милицията да започне да претърсва онази гора.

Домакинството се впусна в действие, но аз стоях неподвижно. Не можех да помръдна оттам. Все чаках да се събудя, но не се случи. Това не беше някакъв сън, предизвикан от изтощението след гибелната опасност миналата нощ. Това беше същият ужас, който се случваше отново и отново в живота ми: любимите ми хора ми биваха отнети. Само дето Тамзин ми бе върната. Не се предполагаше да си отива отново.

Седнах на най-горното стъпало и казах, без да се обръщам конкретно към някого:

— Защо Тамзин би направила това? Тя повече от всичко искаше да отиде с Уорън.

Отговорът неочаквано дойде от Уинифред. Не я познавах добре, но тя беше пътувала на борда на Сивата чайка с Тамзин:

— Не мога да говоря от нейно име. Тя сякаш никога не се страхуваше като нас, останалите, но сега ми е трудно да се кача на борда на какъвто и да е плавателен съд. През част от пътя на връщане от Грашонд пътувахме с речна лодка и това едва не ме уби. Ако някой се опиташе да ме качи на кораб по време на друга буря, може би и аз щях да избягам.

Вгледах се внимателно в нея. Преди Аделейд да стане диамантът, тази титла бе принадлежала на Уинифред. Тя беше спокойна и красива, с хубава осанка и обичаше да изтъква превъзходството си, но сега изражението й беше убийствено искрено и сериозно. Щом тя е била толкова разстроена, защо не и Тамзин?

Защото Тамзин никога не е обелвала и думичка за това, че се страхува да се качи на кораб. Когато казваше нещо за престоя в северните колонии, Тамзин споменаваше недоволството си от времето, от примитивните условия на живот, странните обичаи на Наследниците. Но плавателните съдове не бяха присъствали в списъка на оплакванията й дори когато споменаваше онова плаване по реката.

Розамънд се опита да ме дръпне обратно горе:

— Мира, върни се в стаята си. Добре е да си починеш.

— Да си почина? Как мога да си почивам? — Скочих на крака. — Най-добрата ми приятелка е там, навън, в гората, студуваща и изплашена! Може би ранена!

— Само предполагаш, че приятелката ти е жива. — Жената от Грашонд стоеше в долния край на стълбите, загледана нагоре към нас с бледи, жестоки очи. — Тя беше горделиво, непокаяло се момиче с твърде големи стремежи. Не се вслуша в първото предупреждение, което Урос изпрати, и сега понесе последното си наказание.

Наложи се Розамънд и Уинифред едновременно да ме възпрат да не затичам надолу по стълбите. Във фоайето Гидиън хвана спътничката си под ръка и я поведе:

— Идвай с мен, Дина.

Яростта, която тя разпали, задуши шока и скръбта ми. Вече бях напълно будна. Фокусът на вниманието ми стана изострен и ясен. Нямаше да седя бездейно и да потъвам в отчаяние. Щях да действам. Щях да намеря Тамзин. Тя беше оцеляла в една буря и можеше да оцелее в още една.

Да убедя някого да ми позволи да помогна, беше трудна работа. Джаспър и Чарлс се мобилизираха бързо, но не очакваха ние, момичетата, да имаме каквато и да е роля в издирването. Предполагаше се нещата в Бляскавия двор да продължават в обичайното си русло, макар че след бурята повечето събития за деня бяха отменени. Други изгубени хора бяха заварени неподготвени снощи, а много места бяха понесли щети — особено по-бедните райони, където не разполагаха със средства да устоят на тези типични за сезона бури. Низините се бяха наводнили. Бяха избухнали няколко пожара и дори чух едно кратко споменаване на Обещанието на слънцето. Милицията и армията бяха много търсени, но Джаспър осигури някои техни членове за издирването заедно с други цивилни доброволци.

— Да вървим — каза ми Айана около пладне. Изобщо не я бях виждала през този ден, но сигурно се бе досетила или пък беше чула, че искам да помогна и че ми бяха отказали.

След като предложенията ми да помогна, бяха постоянно отхвърляни, сега дори не спрях, за да си взема палто или наметка, когато тя се обади. Но когато се отправихме към входната врата, попитах:

— Няма ли да загазя? Ами ти?

Тя вървеше отривисто, с мрачно изражение:

— Не достатъчно, че да има значение. Стават твърде много други неща.

Каботажните кораби, които постоянно плаваха между Кейп Триумф и далечните краища на Денъмския залив, потегляха от малък кей в покрайнините на града. Той се намираше на юг от главното търговско пристанище, в което бях снощи — онова, което приемаше основната част от влизащите и потеглящите океански кораби. До кея се стигаше лесно по много използван земен главен път, но сушата около пътя и кейовете беше почти непроходима и скоро отстъпи място на още по-гъста гора на запад. Можех да разбера как някой, отклонил се от главния път, можеше лесно да се изгуби в тези гори особено при условията от миналата нощ.

А хората на Уорън не бяха сгрешили за опасностите. Самата аз се бях изправила пред много опасности снощи. Сега, на дневна светлина, видях повалени дървета и всевъзможни отломки, осеяли пътя. Самите гори бяха в още по-лошо състояние, почти непроходими на някои места.

Милицията бе предприела относително организирано търсене. Имаха карта на района и го бяха разделили на участъци, изпращайки екипи да претърсят систематично всеки един. Двете с Айана си спечелихме няколко странни погледа, но въпреки това отговорникът от милицията ни зачисли един екип. Беше прекалено да се надявам, че мога да нося панталон, но запретнах полите си до средата на прасеца, а с евентуалния гняв на мистрес Кълпепър щях да се справя по-късно.

Чувството, че правя нещо, беше хубаво — далеч по-хубаво, отколкото когато можех само да седя безпомощно след изчезването на Сивата чайка. С течение на деня започна да ме обзема униние. Вкопчвах се в изгарящата си надежда — настояване, че Тамзин е жива. Но докато с усилие си проправяхме път през висока растителност и повалени клони, започнах да си представям колко лесно щеше да е някой да бъде смазан или хванат в капан. Дори бях чула, че се знаело как ветровете от тези бури отнасят хора.

Никой не съобщи, че е открил тялото на Тамзин. Никой не съобщи да е открил каквато и да е следа от нея. А когато наближи време за вечеря, много от доброволците си тръгнаха с промърморени извинения, а някои от членовете на милицията бяха натоварени с други задачи. Не бяхме единствените, които имаха нужда от помощ.

— Сега трябва да те върна обратно — каза ми Айана. — Не можем да стигнем кой знае колко по-далече, а трябва да придружавам група на една вечеря, която тепърва предстои днес.

— Но не сме я намерили — възроптах. — Как можем да си отидем?

— Претърсихме огромен район, госпожице. — Това беше един от организаторите, който ни показа карта. Претърсените и разчистени участъци бяха отметнати, а това включваше радиус от няколко мили около кея.

Почувствах как сълзите ми на безсилен гняв отново напират:

— Може би се е отдалечила.

— Възможно е. — Човекът от милицията не звучеше много уверен. — Ще претърсим някои от онези далечни участъци. Появи се даже и взвод проклети рейнджъри. Ще се разпръснат по-надалече и ще проверят отново някои от другите места. — Кимна към двама мъже, които се отправяха в гората. Носеха грубо облекло като на горски работници, но върху гърдите на куртките им се открояваха военни отличителни знаци.

— Какво правят тук рейнджъри? — попита Айана стъписано.

— Представа си нямам — каза човекът от милицията. — Току-що дойдоха и казаха, че се включват в издирването. Не ми е работа да задавам въпроси.

— Кои са те? — попитах.

— Част от кралската армия, но действат специално в гористи области и други груби терени — каза Айана. — Доколкото знам, занимават се с много разузнаване и устройване на засади по време на война.

Човекът от милицията кимна:

— Направиха много в кампанията срещу икорите. Познават всяко клонче в Адория и могат да проследят и открият всичко. Ще обходят терена по-бързо, отколкото можем ние, и ще работят дори през нощта. Ако вашето момиче е някъде там, ще я намерят.

Духът ми се повдигна до известна степен. Бях сигурна, че тъмнината ще сложи край на издирването, но надеждата още не беше изгубена. Може би тези рейнджъри можеха да направят онова, което останалите от нас не успяха.

Ако вашето момиче е някъде там, ще я намерят.

Ако. Но как можеше да не е?

Други участници в търсенето си тръгнаха по същото време като нас и зърнах двамата мъже на Уорън. Махнах им да се приближат.

— Ще се връщате ли скоро в Хадисън? — попитах.

— Сутринта — каза единият. — Господин Дойл ще е нетърпелив да научи какво е станало.

Щом е толкова нетърпелив, защо също не остана да търси?

Вместо това попитах:

— Ще можете ли да занесете едно писмо на тръгване?

— Разбира се, госпожице. Донесете го в къщата на губернатора до десет и ще го вземем с нас.

Прекарах остатъка от вечерта в работа по писмото. Трябваха ми три опита. Как можех да обясня на Аделейд какво беше станало? Как можех да изразя в писмен вид ужаса на това събитие? Но трябваше. Тя трябваше да го научи от мен, не от някой друг. След като спирах многократно, за да избърша сълзите си, най-накрая завърших и запечатах писмото. Когато слязох долу, с изненада видях колко е късно. Почти всички бяха заспали. Дори не бях помислила за вечеря.

Мистрес Кълпепър държеше близо до вратата един поднос за изходящата поща, която един куриер вземаше два пъти дневно. Пуснах писмото там, за да бъде изпратено с ранната сутрешна поща, и почувствах как в гърлото ми се оформи буца, когато си представих как Аделейд чете думите ми. Когато се обърнах да се кача горе, чух как един глас от другата страна на фоайето прошепна:

— Госпожице Виана?

Беше един от наетите пазачи, Алън. Всички бяха предупредени да не общуват много с нас и той нервно хвърли поглед из празното фоайе:

— Да?

— Не би трябвало… не е редно да правя това, но… ами, на кухненската врата има един мъж, който пита за вас. Той е… един от кралските рейнджъри. Не съм сигурен как да постъпя…

Рейнджърите сигурно наистина имаха репутация на буйни и жестоки, щом можеха да накарат Алън да се поколебае дали да не ни държи надалече от непознати мъже.

— Всичко е наред — казах, озадачена. — Заведете ме при него, а после изчезвайте. Ще се справя и няма да кажа нищо за вас, ако ме хванат.

Нямах представа защо един рейнджър би питал специално за мен, но потръпнах от вълнение, докато бързах към кухнята. Рейнджър тук! Цяла нощ се бях надявала, че при Джаспър като по чудо ще дойде пратеник с новини за Тамзин. Може би новината идваше право при мен.

Мъжът пред вратата беше небръснат и носеше поръбена с кожички шапка. Кожената му куртка беше видяла и по-добри времена, но нямаше как да сбъркам пришития върху нея лъв на Осфрид в зелено и златно. Рейнджърът козирува за поздрав, но не свали шапката.

— Съжалявам за късния час, но ми поръчаха да говоря дискретно с вас. Аз съм лейтенант Кенмор, пета рейнджърска дивизия.

Кимнах: не бях сигурна, че ще мога да проговоря.

— Цяла нощ претърсваме гората и накрая просто се отказахме. И… много ми е неприятно да го кажа, но не можахме да открием госпожица Райт. Не открихме дори следа.

Още едно късче от сърцето ми си отиде.

Мира, никога няма да ме изгубиш. Независимо какво друго ще се случи или къде по света ще отидем, аз винаги ще съм готова да те подкрепя.

— Б-благодаря ви, че ми съобщихте — успях да кажа. — Сигурна съм, че трябва да е било трудно.

— Беше. И съм сигурен, че бурята е заличила много от следите, но съм изненадан, че не намерихме нищо. Нито дори късче плат от рокля или размазана следа от стъпки. Но търсихме. Наистина търсихме.

— Ще продължите ли да търсите утре? Той поклати глава:

— Няма още кой знае какво за претърсване. Претърсихме два пъти по-голяма площ от предвиденото, а не мога да повярвам, че е стигнала по-далеч в бурята.

— Но тогава какво е станало с нея?

— Не знам. Може би ще се появи на някое неправдоподобно място. Може би е успяла да се върне в града и се крие. И по-странни неща са се случвали. Иска ми се да можехме да направим повече, но трябва да се явим в Армсфилд на разсъмване. Не мога да проумея как изобщо се озовахме тук.

Опитах се да изтикам отчаянието си настрана за миг:

— Не бяхте ли изпратени тук? Той се навъси:

— Ъъ… да. И не. Тази сутрин командирът ни получи искане да помогнем в издирването, а после неофициално да ви съобщим резултатите. — Лейтенант Кенмор извади измачкан лист хартия от джоба на куртката си. — Подписано от Сайлъс Гарет от агенция „Макгру“.

Самият Сайлъс ми беше казал, че служителите на агенция „Макгру“ имат много власт, с която да се разпореждат, когато се наложи. Повечето кралски служители бяха задължени да му помогнат, ако бъдат призовани.

— Изненадана съм, че той би направил това за мен — признах.

Кенмор се почеса по брадата, докато си събираше мислите.

— Е, не съм сигурен, че го е направил.

— Току-що казахте, че го е направил.

— Казах, че получихме искане, подписано от него. Работата обаче е там, че познавам Сайлъс Гарет. Свестен тип. Знам също и че точно сега не е в Кейп Триумф — откъдето беше изпратено това. Сверих искането с някои други документи, които е подписвал. Подписите съвпадат идеално.

— В такъв случай… какво искате да кажете?

— Че някой друг е изпратил това, представяйки се за него. Някой, който може дяволски добре да имитира подписа му — простете за грубия език.

Запазих спокойно изражение и не смеех дори да мигна от страх да не издам нещо.

— Ако сте знаели, че подписът е фалшифициран, защо не казахте нищо?

— Бяхме наблизо. Може би е злоупотреба с ресурси, но за мен не беше проблем да потърся това момиче. Със сигурност нямаше да си навлека неприятности. — Той вдигна листа. — Но онзи, който е написал това? Това е друга история.

— К-какво имате предвид? — Виеше ми се свят.

— Е, няма да кажа на никого, но фалшифициране на подписа на Сайлъс Гарет и писмено искане за мобилизиране на част от кралската армия? Това е държавна измяна в десет различни отношения, ако извършителят бъде заловен. Това е равно на смъртна присъда в Осфрид. — Той ме измери с толкова задълбочен поглед, та можех напълно да повярвам, че е първокласен майстор на проследяването. — Сигурно имате някого, който много ви цени, за да поеме подобен риск. Успех с всичко, госпожице Виана. Надявам се онова момиче да се появи.

След като си тръгна, затворих вратата и се облегнах на нея, затваряйки очи. Не се съмнявах кой познаваше Сайлъс достатъчно добре, за да фалшифицира подписа му. Но вече не бях сигурна дали въпросният човек го беше грижа дали ще живея, или ще умра.

Отворих очи, поех си дълбоко дъх и се върнах горе с подновена целеустременост. Сърцето ми сякаш беше твърде голямо за гърдите ми, докато грабвах нова перука и се катерех към тавана. По някои участъци от пътеката край мочурището имаше застояла вода от бурята, но аз почти не забелязвах калта или клоните, които ме шибаха. Стъпките ми бяха леки, а звездите над мен сякаш горяха по-ярко от всякога, а звездата на Ариниел беше най-ярка от всички.

Кейп Триумф още беше белязан със следи от бурята, но иначе деловите начинания си вървяха, както обикновено. Тръгнах по познатите улици, а после се поколебах — само за миг — в долния край на стълбището на Грант. След още едно дълбоко поемане на дъх се качих и почуках.

Вратата бавно се отвори и Грант надникна навън: не изглеждаше съвсем изненадан да ме види. Облегна се на рамката на вратата и зачака.

Цялото ми тяло трепереше от нервна енергия.

— Защо го направи? Можеше да изгубиш всичко! Не само прикритието и шанса си с баланкуанците. Заложи на карта живота си! Защо, Грант? Защо би рискувал всичко това?

— Защото беше за теб — каза той простичко. — А аз те харесвам.

— Но само малко. Той поклати глава:

— Много.

Вгледах се в него внимателно, пиейки с поглед всички онези черти, които сякаш не бях виждала от години. Очертанията на тялото му, формата на лицето му, чорлавата коса. Но очите му бяха това, върху което се спрях най-накрая.

— Ако ме харесваш толкова много, тогава защо не ме покани вътре?

Той изви вежда:

— Искаш ли да влезеш вътре?

— Искам да те целуна. И ще го направя тук навън, ако трябва.

— О, добре. В такъв случай…

Ръката му се промъкна около кръста ми и той ме придърпа към себе си, целувайки ме, докато влизахме с препъване вътре. Той успя да затвори вратата с ритник, а после ме притисна към нея. Неохотно, задъхано, прекъсна целувката, но се наведе толкова близо, че челата ни се докоснаха. Обгърна лицето ми с длани.

— Обещай ми, че няма отново да излетиш гневно навън.

— Няма, ако ми дадеш причина да остана.

Той ме целуна отново, а после ме взе в обятията си:

— Ще ти дам много причини.