Среднощният диамант

18

Прекарах почти целия следващ ден, опитвайки се да проумея случилото се с Грант. Фактът, че ме беше отхвърлил, ме изпълваше с унижение. Бях отблъсквала много настойчиви „аванси“ през годините и колкото и да ми беше омразно да го призная, те бяха оставили у мен егоистичното предположение, че разбира се, мъжете ме желаеха. Всичко, което трябваше да правя, беше да се излагам на показ. Болката от откритието, че това не е вярно, още пареше.

Пиянският разказ на Айана за миналото на Грант също ме беше разстроил — но това чувство беше по-сложно за разбиране. Защо би трябвало да ме е грижа, че той търсеше лишени от страст, еднократни отношения? Неприязънта му към обвързването никога не е била тайна. И аз бях дала съвсем ясно да се разбере какви са намеренията ми. Исках собствен шанс да изпитам страст, преди да бъда окована в брак. Дори бях стигнала дотам да заявя, че няма значение дали го харесвам, или не. Така че защо ме беше отпратил? Бях му предложила точно такава уговорка, каквато му харесваше.

— Изглеждаш така, както се чувствам аз.

Примигнах, изтръгвайки се от мрачните си мисли, и открих Седрик да се обляга на парапета на стълбището. Всички се бяха върнали от светските събития за вечерта, а аз последна от групата си влязох вътре. Потиснах една прозявка и спрях в най-долния край на стъпалата. Той беше зашеметяващ и безупречно облечен, както винаги, но над него витаеше очевидно униние.

— И ти самият изглеждаш доста потиснат — казах. — Какво е твоето оправдание? Твърде много танци и незначителни светски разговори? Това изтощи мен.

Изражението му си остана мрачно.

— Ще ми се да беше това. Чу ли за аланзанците, които са били заловени?

— Какво? Не… — Но после си спомних, че Грант спомена как патрулите на Уорън Дойл са успели да арестуват първата си група еретици. Не знаех коя секта са заловили. Огледах се наоколо, за да се уверя, че сме сами. — Там ли беше, когато дойдоха?

— Измъкнах се. Бях един от късметлиите.

— Ако са те разпознали…

— Не са.

Потиснах порива да го упрекна на какви опасности се излага, като участва в богослужения с други от своята вяра. През живота си обаче бях общувала отблизо с достатъчно аланзанци, за да съм наясно колко е безплоден този довод. Техните принципи бяха твърде здрави.

— Какво ще стане с тях?

— Точно в момента са задържани в градски арест. Утре ще ги разделят. Някои ще бъдат задържани в затвора в Арчъруд. Други са осъдени на каторга. Знаеш ли какво е това?

— За нещастие. — Призля ми, като си помислих за участта на онези бедни затворници и тормоза на системата. В ума ми тези аланзанци носеха лицата на Пабло, Фернанда и безброй други приятели.

— И не мога да направя нищо по въпроса. — Той ми се усмихна измъчено. — Иска ми се да можех да съм като баща ти. Той нямаше да ги остави да седят там. Иска ми се да имах неговия кураж — и умение — за да нахълтам там и да ги освободя. Но вероятно просто щях да си навлека арест. Или да загина.

Потупах го по ръката:

— Недей да правиш нещо безразсъдно или да се обвиняваш. Ти показваш смелост по други начини.

Той сякаш не повярва на това и ми пожела лека нощ. Но докато се оттегляше, почувствах как сърцето ми започва да препуска. Седрик беше прав за едно. Баща ми нямаше да позволи онези аланзанци да страдат в затвора или в каторгата. Нямаше да подскача наоколо, окичен с бижута и облечен в хубави дрехи, докато те очакваха мрачната си участ. Щеше да предприеме действия. Наистина щеше да нахълта там и да освободи аланзанците. Щеше да ми каже, че съм себична, задето стоя настрана. Щеше да ме нарече страхливка… отново.

Но аз не бях баща си независимо колко много исках да бъда като него понякога. Желанието да помогна на аланзанците, гореше в гърдите ми. Трябваше да действам, да нанеса удар и да спася невинните. Но не можех да проникна в затвор. Нямах на свое разположение цяла мрежа от борци за свобода.

Или пък имах?

Изтичах в стаята си, повдигнах дюшека и измъкнах монетата, която Том ми бе дал. Стиснах я в ръка. Имах на разположение един борец за свобода. Е, може би „имах на разположение“ не беше правилният израз. Но той наистина ми дължеше услуга. Какво струваше тази услуга?

Време беше да разбера.

Измъкнах се по обичайния си начин и по гористата пътека забелязах, че със затоплянето на времето земята омекваше още повече. Тази вечер носех красиви обувки от ярешка кожа, които бяха по-удобни от пантофките за танци, но въпреки това затъваха дълбоко в калта. Трябваше да ги почистя, преди мистрес Кълпепър да види.

В самия Кейп Триумф ми се наложи да питам за посоката няколко пъти, преди да открия кръчмата „Танцуващият бик“. Открих, че вътре беше точно толкова претъпкана, колкото и кръчмата, в която се бяхме скрили с Грант, но нямаше същото долнопробно излъчване. И беше по-ярко осветена. Разбира се, имаше издокарани и гримирани жени — жени, чиито намерения бяха очевидни. Но се движеха дискретно, без вулгарни публични демонстрации. Само две жени бяха облечени в по-груби дрехи като мен. Седяха на масите си и пиеха със сурово изражение, създавайки впечатлението, че всеки, който ги притесни, скоро ще съжали за това.

Останалите посетители бяха мъже. Мнозина носеха маски. Някои се бяха свили в ъглите с потайни изражения на лицата. Други, по-буйни и шумни, играеха на карти и зарове в големи групи. Облеклото им варираше от обикновени работни дрехи до по-зрелищния вид на пиратите. Част от пиратското облекло изглеждаше доста износено, но доста мъже демонстрираха изключително ярката, биеща на очи непрактична външност на псевдопирати. Мъж с бяла готварска престилка подтичваше наоколо, за да се грижи ничия бирена халба да не остава празна, а една жена, работеща на бара, се стараеше винаги да има много готови халби.

Не видях Том никъде.

Внезапно усъмнила се в себе си, застанах точно в очертанията на вратата и обмислих следващия си ход. Том не ми беше дал подробни указания. Няколко мъже ме оглеждаха любопитно и осъзнах, че трябваше да направя нещо решително, преди да съм привлякла нежелано внимание. Приближих се до жената на бара.

— Извинете — казах й с белсиански акцент, — трябва да се видя с Том Шортслийвс.

Тя беше по-възрастна жена и вдигна поглед едва когато свърши да налива ейл в дървена чаша. Когато проговори, гласът й беше рязък:

— Ти и всички останали. Нареди се на опашката. Измъкнах монетата му от джоба си и я вдигнах:

— Това ще ми осигури ли място по-напред в нея?

Тя направи гримаса, докато я оглеждаше, а после кимна бързо.

— Дженкс! — изкрещя през стаята. — Ела насам.

Мъж, едър като великан, се надигна от една маса за игра на карти. Носеше маска и я беше изтикал небрежно на челото си.

— К'во ви трябва?

— Тази търси Том — каза тя.

Крива усмивка изпълни цялото му лице, докато ме оглеждаше:

— О, не ти трябва той, миличка. Нека ти купя едно питие. Жената направи нетърпелив жест:

— Покажи на Дженкс какво имаш.

Когато извадих монетата, усмивката му се стопи, но не и доброто му настроение.

— О, добре де, ама ти наистина си късметлийка.

— Трябва ми услуга — обясних. Очите на Дженкс заблестяха:

— Винаги обичам тези услуги. Само да си оправя сметките и ще го намеря.

Той изчезна в тълпата, оставяйки ме да чакам неловко до бара, докато жената продължаваше с работата си. Полиците зад нея бяха пълни с бурета бира и бутилки вино, а на една по-ниска забелязах оставен пистолет. В един момент мъжът, който разнасяше питиетата, се приближи забързано до нея.

— Онези в ъгъла искат бутилка от харкфордското червено.

Неудоволствието й се засили:

— Това е чак отзад в избата.

Той сложи на тезгяха шепа сребърни и златни монети:

— Сериозно говорят. Бих отишъл да го взема, но знаеш какъв е…

— Знам, знам. — Остави една халба на тезгяха с такава сила, че съдържанието й се изплиска. — Ще се погрижа.

Сервитьорът се върна към работата си и видях как жената се наведе и изчезна от поглед зад бара. Когато се изправи, държеше халка с ключове. Повдигна една подвижна част от барплота, за да излезе, и без да каже нищо, се отдалечи към малка, безлична врата в дъното. Отключи я с ключа и изчезна. Взирах се в затворената врата, омаяна.

— Виж ти, виж ти, да не повярва човек. Моят ангел реши да ме удостои с присъствието си.

При звука на драматичния глас се обърнах и видях Том да крачи към мен с Дженкс до себе си. Тук, на светло, можех да преценя по-добре чертите на Том. Беше по-възрастен от мен поне с пет години. Русата му коса беше с цвета на пчелен мед, прибрана назад в опашка, макар че голяма част от нея се беше измъкнала. Черната маска подчертаваше зелени очи. И щом отметна пелерината си назад, видях, че стигащите до лактите му ръкави са поръбени по краищата с паунови пера.

— Е, знам, че мразите неплатени дългове. — Посочих към едната му ръка. — Кое беше първо: ръкавите или името?

Той се ухили в отговор:

— Има ли значение? Едното вече не може да съществува без другото. Част от образа ми е.

— Навън още е доста студено. Образът струва ли си това?

— Образът е всичко — увери ме той. — Та значи, Дженкс твърди, че си влязла, размахвайки онази монета пред всички. Кажи ми, че греши и че просто си искала да ме видиш.

Съветът на Аделейд от кораба внезапно ме осени със съвършена яснота: Ако някога попаднеш в ситуация, която изисква безумно решение, просто бъди уверена — ако си придаваш вид на напълно убедена в нещо, хората ще го приемат. Тази ситуация безспорно беше безумна и разбрах, че трябва да изиграя ролята си, за да оцелея. Усмихнах се лукаво.

— Защо да не може да са и двете? — Протегнах отново монетата и снижих глас: — Боя се обаче, че става дума главно за работа. Имам няколко приятели, които са в беда — приятели, които в момента са задържани в затвора на милицията. Утре ще ги изместят оттам.

— А — рече Том. — Онези затворници. Никога не съм те смятал за поклонница на някаква религия. Смятах, че един ангел сигурно има собствен кръг от поклонници.

— Не съм аланзанка. Но не искам да бъдат държани там или прехвърлени на по-лошо място. Помислих си, че вие сте човек, който може да помогне. — Направих пауза, сякаш премислях решението си. — Но може би не можете.

Дженкс беше стоял на почтително разстояние, преструвайки се, че не слуша, но нададе силен рев:

— Предизвиква те да си разкриеш картите — каза той на Том.

Том грабна монетата от мен:

— Няма за какво да ме предизвиква. Най-вече съм разочарован, че не помоли за нещо по-предизвикателно. Колко души според теб са оставили на пост там?

— Обикновено двама. — Дженкс се почеса по главата. — Вероятно двойно, ако държат по-голяма група затворници.

— Лесна работа тогава. Да отидем да съберем няколко от другите. — Том ми направи знак да го последвам, докато двамата с Дженкс тръгнаха обратно към тълпата.

Хвърлих поглед към тях:

— Още сега ли?

— Разбира се — каза Том. — Необходимо ти е това да се свърши веднага, нали?

— Ами… да. Но мислех, че ще има някакъв план.

— Разбира се, че има. Ще ги надвием, ще измъкнем приятелите ти и ще си вървим по пътя.

Толкова бях свикнала с пресметливостта и задълбочеността на Грант, че едно бързо, импулсивно действие беше зашеметяващо.

Докато прекосявахме стаята, безразличното поведение на тълпата драматично се промени. Хората спираха заниманията си и подвикваха поздрави на Том. Той отговаряше подобаващо, като се обръщаше към много от тях по име и добавяше по някоя шега. Няколко от псевдопиратите скочиха на крака, надявайки се да бъдат забелязани. Стрелкаха ме със завистливи погледи и аз се опитах да си придам вид, сякаш изобщо не бях впечатлена от цяла бърлога с пирати. Тайно бях запленена. Разбирах блясъка и тайнствеността, които ги заобикаляха — особено ако спасяването на други хора беше редовна практика. Но как стоеше въпросът с другите им дейности? Плячкосване? Нападения?

Том продължи да върви, докато стигна до една маса, където трима маскирани мъже играеха карти. Всичките моментално вдигнаха погледи.

— Господа — обяви той. — Позволете ми да ви представя ангела, за когото ви разказах онази нощ, жената ангел, която се втурна храбро в битка, защитавайки ме от няколко от разбойниците на Абърнети. Един от мъжете се изкиска:

— Още не мога да повярвам, че си имал нужда от помощ.

— Нямаше да имам нужда от никаква помощ, ако някой ми беше казал, че Абърнети още е ядосан заради онова произшествие миналата седмица. — Том погледна многозначително друг мъж, мършав и изпит, в раирана риза, който изглеждаше много млад.

— Не бях чул нищо, шефе! Честно — извика мъжът. — И ме познавате. Вечно се ослушвам.

Том се усмихна, но в гласа му се долавяше напрегната нотка:

— Е, от сега нататък се ослушвай и с двете уши.

Един от мъжете, с бръсната глава и сребърна халка на ухото, се изправи и се ръкува с мен:

— Аз съм Илайджа. Онези, дето им помогнахте, бяха жена ми и детето. Ако ти потрябва нещо, само кажи.

Въпреки грубата му външност долових истинско вълнение в гласа му.

— Радвам се, че помогнах — казах.

— От континента ли сте, госпожице? — Въпросът беше зададен от мъжа в раираната риза. — Скарсия?

— Лейди — поправи го Том. — Човек винаги трябва да се обръща към един ангел в женски образ с „лейди“. А всеки, който разбира поне малко, знае, че тя е от Белсия, не от Скарсия. Андерс е от Скарсия. Тя да ти звучи като него? — Погледът на Том се завъртя към мен. — Но в някакъв момент наистина трябва да се спрем на име, с което да те наричаме.

— Можете да ме наричате както искате — казах, — стига да можем да помогнем на онези хора.

— Нашият ангел е истинско олицетворение на деловитостта. — Том кимна на Илайджа и на младия мъж. — Вие двамата идвате с нас в затвора. Питърсън, върви да намериш Андерс и се погрижи нещата с онзи товар да минат по план. — На мен Том каза: — Това всъщност не е нещо, за чието изпълнение се иска гениален ум. Даже не е нужно да идваш с нас, ако не искаш.

Старата тръпка от времето, когато помагах на Лонзо и на баща си, премина през тялото ми, но не знаех точно какво иска Том:

— Какво ще искате да правя?

— Да дадеш на няколко души да се разберат. Да размахаш сабя. — Той огледа обстойно талията ми. — Имаш ли изобщо такава? Или само това жалко подобие на нож?

Отметнах пелерината си назад и си спомних, че трябваше да си придавам дързост независимо колко ме смущаваше онзи нож.

— По-добре е от нищо.

— Може да се спори по въпроса. Питърсън, помогни на дамата, ако обичаш.

Питърсън свали кожена ножница от колана си и ми я подаде, без да възрази. Прокарах пръсти по дървената ръкохватка, украсена с бронз и кост, и измъкнах късо хладно оръжие. Правото му стоманено острие беше към осемнайсет сантиметра дълго и имаше толкова остър връх, че вероятно можеше да среже стария ми нож наполовина. Повече от кама, по-малко от сабя. Не се бях упражнявала с подобно оръжие от години и никога — с нещо толкова хубаво. Дъхът ми секна, като го видях, и му се възхищавах още няколко мига, преди да го пъхна обратно в ножницата.

— Не мога…

— Тихо — прекъсна ме Том. — И ми кажи дали идваш с нас, или не.

Прехапах устна и се почувствах, сякаш стоях на ръба на това острие, люлеейки се между две драстични решения. Бях дошла в Кейп Триумф с прости планове. Да се отдам на удобен брачен живот, да изплатя откупа за свободата на Лонзо. А после се бях заплела в шпионаж. Бях се измъкнала от защитния кръг на Уистерия Холоу. Бях ограбила дом. Бях се свързала с пирати… а сега щях да се бия редом с тях.

— Ще отида — казах, пристягайки камата на кръста си. Том засия:

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Имам нужда от това.

Имах нужда да помня принципите, които винаги ми бяха толкова скъпи. Имах нужда да си спомня какво е да се бориш за невинните. И поне за една нощ имах нужда да забравя за Грант Елиът.