Среднощният диамант

15

Заспах веднага, щом се озовах обратно в леглото си, а сутринта настъпи твърде бързо. Когато отворих замъглените си очи, открих Аделейд застанала над мен, облечена за деня и преливаща от въпроси.

— Съжалявам — казах. — Нямах намерение да те плаша. Благодаря ти, че не си казала на никого.

Виждах, че чака още подробности, навярно обяснение или просто да чуе къде съм била. Замълчах си главно за да не я излъжа. Най-накрая тя попита предпазливо:

— Да разглеждаш града ли беше излязла?

— Да. — Това поне можех да призная честно. — Лекомислено е, знам.

— Можеше да ти се случи нещо! Обещай ми, че няма да го направиш отново. Не е безопасно за сама жена.

— Светът никога не е безопасен за сама жена — отбелязах печално. Бях се убеждавала в това цял живот.

Тя ме погледна остро:

— Не обеща.

— Защото не мога.

— Мира…

— Аделейд. Трябва да ми вярваш, че не бих направила нищо — опасно или друго — без основателна причина. Но… ами…

Отместих поглед, внезапно изправена пред част от тази потайност, с която не ми се беше налагало да се справям преди. На кораба Аделейд беше твърде разсеяна, за да забележи кой знае какво от похожденията ми. А до неотдавна най-много се боях да не ме открият онези, които диктуваха бъдещето ми, като например тримата Торн. Нищо от работата ми за Грант не биваше да се отразява върху нея. Технически все още не се отразяваше, но сега, когато бе забелязала поведението ми, трябваше да избирам как да се справя с това.

— Всички си имаме тайни — казах, като вдигнах отново поглед към нея. — Знам, че и ти имаш, и уважавам това.

На Аделейд й беше трудно да възрази, несъмнено спомнила си, че никога не бях настоявала за подробности относно противоречивото й представяне в Блу Спринг. Въпреки това не можех да я виня, задето се тревожи. Само тя ми беше останала след Тамзин и се отнасях закрилнически към нея. Трябваше да се досетя, че загубата на Тамзин щеше да накара Аделейд също да се отнася закрилнически към мен.

Тя прекрати разпита и дори ми се усмихна непринудено на излизане от стаята, но знаех, че не съм заличила напълно страховете й. Докато приключвах с прикрепването на косата си с фиби, се опитах да си представя да й кажа истината. Какво щеше да каже, ако знаеше, че снощи бях проникнала в дома на уважаван гражданин? Че бях целунала мъж в кръчма с лоша репутация? Че въпросният мъж беше шпионин с опасно минало и вбесяващ характер?

Застанах на прага на спалнята си и затворих очи само за миг, преди да я последвам на долния етаж. Противно на благоразумието, се оставих да се насладя на спомена как целувах Грант. Как се бяхме прегърнали. Отворих очи и си поех дълбоко дъх.

Престани. Грант те разсейва, напомни ми онзи строг вътрешен глас, докато слизах по стълбите. Той е само средство, за да помогнеш на Лонзо.

На масата за закуска мистрес Кълпепър вече четеше днешното разписание. Тримата Торн се стараеха никой да не бездейства. Някои, като Аделейд, бяха получили всевъзможни молби за срещи и тя прекара деня си, като забавляваше посетител след посетител в къщата. Онези, които не бяха заети с лични уговорки, бяха изпратени на групови чаени партита или други мероприятия, които щяха да позволят да бъдем забелязани. Всъщност самата аз имах няколко посетители. Единият от тях обикаляше всички момичета. Другият изглеждаше истински любопитен за мен, което беше ласкателно, но нищо у него не ме впечатли по друг начин.

Най-важните ни събития се провеждаха вечер. Тези вечери и празненства привличаха най-престижните кандидати за женитба и ни даваха шанс да преценим домовете и средствата на онези, които ни ухажваха. Аделейд, Амелия и аз присъствахме на първото си частно парти в дома на изтъкнат търговец. Въпреки очевидното богатство на нашия домакин партито ми се струваше твърде обикновено в сравнение с помпозността и разточителността на бала. Независимо от това бяхме съвършено издокарани и все така демонстрирахме най-доброто си поведение сред елита на Кейп Триумф, но присъстващите поне не бяха многобройни. Освен това имахме свободата да общуваме с когото изберем. Тази вечер нямаше определени картончета с партньори за танци. Всъщност нямаше много танци и това ми позволи да дам почивка на глезена си.

Мисълта за глезена ми ме подсети за Грант, а мисълта за него ме накара да си спомня за ръцете му, а като си помислих за това…

— Добре ли сте, госпожице?

Примигнах, за да се отърся от предателското си въображение, и съсредоточих вниманието си върху млад мъж, застанал пред мен с любопитно изражение.

— Извинете?

— Изглеждате толкова поруменяла — каза той. — Надявам се, че в стаята не е твърде горещо за вас. Да ви донеса ли вода?

— Много мило, благодаря.

Помъчих се да продължа да се усмихвам, докато той махна на един слуга. Това беше влудяващо. Не беше имало нищо повече от една целувка. Добре де, една целувка и една запретната пола. Когато услужливият мъж се върна с водата ми, включих чара си на пълни обороти, флиртувайки далеч повече, отколкото с когото и да било на дебютния бал. Ако някаква част от мен възнамеряваше да експериментира със случаен любовник, тогава със сигурност можех да намеря някого другиго. Някой не толкова… усложнен.

Но не се получи. Не се получи със следващия мъж, с когото разговарях. Или с по-следващия. Положих всички усилия да намеря най-добре изглеждащите мъже на празненството и открих, че както Грант, така и госпожица Гарисън са били прави за привлекателността ми. Някои от мъжете сякаш се колебаеха да започнат разговор със сирминиканка, но „стопляха“, щом осъзнаеха, че съм „нормален“ човек. И изобщо не им трябваше „затопляне“, когато въпросът опираше до физическите ми качества. Дори през маските им на благоприличие виждах как оглеждаха преценяващо фигурата ми. Интересът им бе осезаем, но не усещах в мен да се пробужда нищо. Не исках да се покатеря в скутовете им. Не исках да почувствам как притискат силно устните си към моите. Възхищавах се на привлекателността им, нищо повече.

Когато нашата група се прибра в Уистерия Холоу по-късно, открихме повечето от другите момичета, скупчени в салона, до едно изгарящи от нетърпение да говорят за празненствата, на които бяха присъствали. Аделейд реши да си легне рано и аз предложих да се кача горе с нея. Днес не беше във форма и се тревожех, че напрежението от положението й на диамант вече й се отразяваше. Тя имаше най-тежката програма от всички.

— Просто съм уморена — каза и ме отпрати с махване на ръка. — Остани, ако искаш.

Не проявявах интерес да слушам за кандидатите на всички, особено след всички повърхностни разговори, които вече ми се бе наложило да изтърпя. Но наистина харесвах другите клюки за Кейп Триумф. Въпреки мира в централните колонии винаги циркулираха слухове за заплахи от страна на лорандийците или икорите. Местните скандали и престъпност също бяха горещи клюки. Намръщих се, когато чух историята на семейство, което не беше получило помощ от милицията или войниците, след като беше ограбено на оживена улица, но изместването на темата към загадъчните пирати в града ме разсея. Изглеждаше, че някои от тях може отново да са се задействали.

— Един кораб просто изчезнал снощи — каза ни Джулиана. — Пазачите на доковете така и не видели нищо. Твърде мъгливо.

— Никого ли не е имало на борда? — попита Марта.

— Само минимален екипаж, и никой не е разбрал какво става — обясни Джулиана. — Съборили ги, вързали ги и ги зарязали по-нагоре по крайбрежието.

Надвесих се напред, омаяна:

— Какво е имало на кораба?

— Главно захар. Малко подправки. Взели са и всички оръжия на моряците. Корабът тъкмо бил влязъл в пристанището следобед и още не бил разтоварен. — Джулиана въздъхна. — Надявам се, че все още ще можем да намираме захар за кафето и чая. Господинът, който ми разказа за кораба, каза, че тези неща ще са трудни за намиране, докато не се увеличи пролетната търговия от юг. Цените ще се повишат.

Клара прокара ръце по тясната си талия:

— Още по-добре. На кого са му притрябвали сладкиши? Не е зле да престанете с онези кифлички с пеканови ядки на закуска. Още не сте сгодени.

Лицето на Джулиана се обля в ярка червенина и тя инстинктивно обви ръце около тялото си. Опитах се да не завъртя очи. Честно, не можеше ли Клара да проведе поне един разговор, без да намери начин да подметне нещо пренебрежително по нечий адрес?

— Всъщност съм изненадана, че не си омъжена вече — подкачих Джулиана. — Постоянно те посещават кандидати. И звучи, сякаш си говорила с човек с добри връзки, щом разбира толкова много от търговски въпроси.

Джулиана се разведри:

— О, да. Бартън Скарбъро. Търгува по цялото крайбрежие. Танцувах с него два пъти.

— Ооо, ти си истинска късметлийка — изгука Тереза. — Господин Скарбъро се облича толкова елегантно! Видях го на бала, но не успях да танцувам с него.

— Тази вечер на жилетката му имаше избродирани копринени рози. — Джулиана гордо повдигна брадичка. — Това е, защото баща му — по-старият господин Скарбъро — живял в Лорандия преди години. Семейството им се носи много модно.

Реших, че е време да се махам. Бях възстановила положението на Джулиана и не заслужавах да слушам подробен анализ на мъжките облекла. Но когато стигнах до вратата, спрях. Всеки път, когато някой кажеше „Скарбъро“, това подбуждаше някакъв спомен — особено когато го изрече Джулиана. Също като мен, когато бяхме насаме, тя зарязваше официалния осфридански и се връщаше към стария си акцент — използван по кейовете диалект, който почти изпускаше втората сричка на „Скарбъро“. Звучеше като „скар-бро“.

Скарбро.

Това беше име от списъка, открит в дома на Ейбрахам Милър. Грант не го бе разпознал, защото, подобно на някои от другите имена, Милър го беше написал погрешно. Почти със сигурност трябваше да е било „Скарбъро“. Дали Грант вече бе направил тази връзка? Ако не, трябваше да узнае. Разпознаването на митническите служители в онзи списък беше съществено важно.

Нова енергия нахлу в тялото ми. Изтичах горе до стаята си, като внимавах да не събудя Аделейд, и написах бележка с шифъра, на който Грант ме беше научил. Когато се върнах долу, стигнах точно навреме да видя Айана на входната врата.

— Айана! — прошепнах. — Тръгваш ли си?

— Сега не съм на работа. Обикновено не работя през нощта.

Подадох й листа:

— Можеш ли да занесеш това на Грант? Тя ме погледна с престорено удивление:

— Виж ти, виж ти. Предполагах, че просто ще се спуснеш по решетката и ще го направиш сама.

— Хей, всъщност невинаги си търся опасностите.

Не мисля, че повярва на това, но все пак взе бележката.

— Ще се отбия на път за вкъщи.

— Айана… — Тя сложи ръка върху дръжката на бравата, спря за миг и хвърли поглед назад. — Съжалявам за снощи. Задето с Грант се скарахте заради мен.

— Не беше заради теб.

— Но аз…

— Знам, че изигра роля в нощното излизане, но вината, че се скарахме, не беше твоя. Ние така правим. И обикновено си прощаваме доста бързо. Нямам братя, ето защо предполагам, че това е начинът на боговете да ми покажат как се държи един такъв.

— Много подобно на това. С брат ми спорехме много, но никога не оставаме сърдити задълго. И нямаше нищо… — почувствах как гласът започва да ми изневерява — Нямаше нищо, което не бихме направили един за друг.

Тъмните очи на Айана преливаха от състрадание, но тя не настоя за подробности. Просто стисна ръката ми и каза:

— Ще се погрижа Грант да получи това.

Така и не научих дали е успяла, а вихреният ми живот започна пак на следващия ден. Още ухажори, още следобедни излизания. Вечерното парти се провеждаше в дома на губернатора — бащата на най-изтъкнатия кандидат на Аделейд, Уорън Дойл. На събирането щяха да присъстват високопоставени гости и реших да бъда нащрек в близост до толкова много изтъкнати граждани. Бях се надявала, че ще ни придружи или Седрик, или Айана, за да следи за благоприличието, но вместо това дойде Джаспър. Хубавото беше, че той рядко ми обръщаше особено внимание.

Същото важеше и за Уорън. Исках да говоря с него не защото имаше вероятност да се окаже изменник, а защото имаше потенциала да се превърне в мишена на изменниците. В пристанището няколко пъти седмично пристигаха припаси за новата му колония, много от които от типа основни запаси, необходими за оцеляване, каквито щяха да са нужни на една бунтовническа армия. Бях любопитна дали беше забелязал намалял товар.

През повечето време обаче той обсебваше Аделейд и когато тя най-накрая се отдръпна и ми предостави възможност, той едва ме удостои с поглед.

— Домът на семейството ви е прекрасен — казах му.

— Хмм? О, да, да, благодаря. — Очите му обходиха стаята, оглеждайки другите гости и техните занимания.

— Знам, че баща ви е в Денъм от доста време, но тази къща е наскоро построена, нали? — Когато не отговори, аз настоях: — Господин Дойл? Колко стар е домът ви?

— Какво? О. Ааа, на десетина години.

Започвайки да ставам нетърпелива, превключих на по-нечестен подход:

— Знаете ли… Аделейд тъкмо ми казваше как се безпокои, че в Хадисън няма да имате къща, която може да се мери с тази.

Това привлече вниманието му и той отново побърза да насочи погледа си към мен:

— Наистина ли?

— Тя ви харесва много, но това е риск — не вие, разбира се, а заминаването за нова колония. Тук имате опората на бащиното ви богатство и престиж. Но в Хадисън? Е. Там нещата може и да не стоят така.

— Ще бъда негов губернатор — възкликна той. — Човек едва ли може да се издигне до по-престижен пост от този.

— Но тя е чула, че градът е почти несъществуващ, че запасите са оскъдни. И нямам предвид луксозни неща. Дори елементарните.

— Сега положението е сурово и тежко — призна той. — Но по-късно този месец ще отведа една група там и разполагаме с всевъзможни стоки, които ще подпомогнат икономиката. И разбира се, на моя дом няма да му липсва нищо независимо колко грубо и оскъдно е всичко друго. Погрижете се да й съобщите това.

— Ще го направя. Какви стоки смятате да..

— А, госпожице Виана, ето къде сте.

Стреснато се обърнах при звука на новия глас и видях Корнелиус Чеймбърс.

— Господин Чеймбърс, мислех, че ще ви видя едва когато сте домакин на онова парти, което обещахте.

Той се ухили:

— Все още смятам да спазя това обещание, но имате късмет. Семейство Дойл са големи наши приятели и затова баща ми реши да излезе тази вечер. Мога да ви запозная веднага щом сте свободна.

— Разбира се, това би било… — Обърнах се и видях, че Уорън беше продължил нататък. Дотук с разследването ми. — Е, изглежда, че съм свободна сега.

Почти бях забравила за тази странна уговорка и оставих Корнелиус да ме отведе до един ъгъл, където в стол с висока облегалка седеше добре облечен стар джентълмен. От опашката, завързана на тила му, се бяха измъкнали тънки кичурчета сива коса, а на главата му имаше накриво сложена голяма триъгълна шапка. Стискаше бастун в едната си ръка и говореше с по-млад мъж, седнал до него. Когато ни видя, младият мъж се изправи и се поклони, после се извини и се оттегли.

— Татко — каза Корнелиус, — това е Мирабел Виана, за която ти разказах. От Сирминика. Госпожице Виана, баща ми, Рупърт Чеймбърс.

Направих вежлив реверанс, а после приех свободния стол, който ми предложиха. Рупърт се обърна към мен с мили кафяви очи върху набръчканото лице:

— Прекрасна девойка от спокойната земя на поетите и философите, хм? Как красавица като вас се е озовала на такова примитивно място?

— Онази земя вече не е спокойна, сър — казах. Корнелиус докосна раменете на двама ни:

— Ще ви оставя да си говорите.

— Жалко е — каза Рупърт, щом синът му си отиде. — Това, което стана с онази страна. Толкова ли е зле, колкото казват?

— Зависи какво казват. Най-вероятно е по-лошо.

— Жалко — повтори той. Погледът му се измести надалече. — Никога няма да забравя първия път, когато зърнах руините на Двореца на сенаторите. Виждали ли сте го? Където древните рувийци се помирили със западния съюз? Великолепен. Великолепен и смиряващ.

Поклатих глава:

— Никога не съм пътувала толкова далече на юг. Домът ми беше по-близо до планините.

— Ах, да. Още едно прекрасно място. Кажете ми, онази част от страната още ли е пълна с лимонови насаждения? Помня колко сладък беше въздухът.

Разказах му каквото знаех, и за пръв път от цяла вечност видях някого, който истински разбираше каква загуба бе случилото се в родната ми страна. Изражението му се изпълни с тъга, докато говорех, но се разведри, щом започнахме да обсъждахме миналото величие на Сирминика — как бе оцеляла като последен бастион на рувийската култура, когато останалата част от онази велика империя беше западнала. Разговорите за родината ми ме накараха да се замисля за баща си, да си спомня времето, когато бях вярвала, че всичките му славни победи са постигнати по също толкова славни начини. Фактът, че седях на това празненство, ме караше да се чувствам лекомислена и безполезна. Сякаш позорях семейното ни име. Не бях постигнала каквито и да било победи.

— Вие сте истинска наслада, млада госпожице — каза ми Рупърт след лек пристъп на кашлица. — Твърде добра и твърде начетена за този затънтен град. И твърде млада за такъв стар човек като мен. Не знам защо Корнелиус си е наумил, че трябва да се оженя — може би се чувства виновен, понеже е толкова щастлив с младата си булка. Но това все пак не е причина да ме натрапва на вас.

— Не бива да говорите така — отвърнах, скривайки изненадата си. Корнелиус беше казал, че именно баща му искал да се ожени отново.

— Казвам истината. И да, предполагам, че един брак с богат мъж е съблазнителен, но със сигурност има и други състояния, които не вървят в комплект със скучни стари мъже.

— Всъщност това е един от най-интересните разговори, които съм водила по време на празненство — казах искрено.

Той се усмихна и бръчките около очите му станаха по-дълбоки.

— За мен също. Но вие сте в града само от няколко седмици. Излизайте повече. Танцувайте. Наслаждавайте се на младостта си. Радвайте се на вниманието на почитателите си. Намерете си някой млад мъж с гореща кръв, който ще ви дари с куп дечица.

— Не знам дали искам цял куп деца — засмях се.

— Е, с мен няма да имате никакви — каза той: подтекстът беше ясен. — Предполагам, че мога да ви осигуря по някой и друг приятен разговор от време на време и разбира се, ваша собствена банкова сметка. Това е горе-долу всичко. Изчакайте един месец, а после, ако решите, че наистина искате да се съгласите с плана на сина ми, елате да говорите отново с мен. Всъщност елате да говорите пак с мен независимо от всичко. За мен ще е удоволствие.

Корнелиус се върна, сияещ, докато местеше поглед между баща си и мен:

— Господин Торн току-що ме нахока, че съм я скрил в ъгъла, затова трябва да я отмъкна. Но се надявам, че сте си побъбрили хубаво.

— Много хубаво — казах топло. — Надявам се да ви видя отново, господин Чеймбърс.

Корнелиус едва можеше да се сдържи, докато ме отвеждаше:

— Сериозно ли говорехте? Значи ще се омъжите за него?

Трепнах, сепната от пламенната настойчивост в изражението му. Преди да успея да отговоря, до нас забързано се приближи млада жена:

— Тя ще го направи ли? Ще се оженят ли? Взрях се смутено в нея:

— Съжалявам, вие сте…

— Съпругата ми — каза Корнелиус и притисна ръката й към устните си. — Лавиния Чеймбърс.

Лавиния беше зашеметяваща, със сребристоруса коса и зелени очи като на котка. С подобна естествена красота беше жалко, че се бе отрупала с пластове бижута и коприни и кадифета във всички цветове на дъгата, от които направо можеше да те заболят очите. Облеклото й си съперничеше с красивата й външност.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Лавиния. Звучеше, сякаш беше родена в Осфрид. — Мога ли да очаквам скоро да ми станете свекърва?

— Аз… какво? Не. Искам да кажа, не знам. Корнелиус се намръщи:

— Но изглеждаше, че се разбирате толкова добре. И знам, че той изгаря от нетърпение да се ожени повторно.

Дали?

— Беше много очарователен — казах. — Но все още ми остава много време от сезона.

— Той мисли да се премести в едно от семейните имения в Норт Джойс. — Тонът на Лавиния беше изпълнен с надежда. Нетърпелив. — Малко е, но е разположено на един от най-прекрасните брегове, които сте виждали, точно извън Кърси. Този град започва да става много моден.

— Сигурна съм, че е чудесно, но все още имам да обмислям много неща. Да се срещам с много други мъже. — Отдръпнах се от задушаващото им присъствие. — И изглежда, че вече поднасят вечерята. Ще трябва да поговорим някой друг път.

За щастие, цялото семейство Чеймбърс се хранеше в срещуположния край на масата и това ме остави свободна да размишлявам върху този чудат епизод. Мъжете, седнали близо до мен, водеха вежлив светски разговор, който не изискваше от мен кой знае какви отговори, но една реплика ме накара да застана нащрек.

— Крайно време е някой да се разправи с онези еретици. Радвам се да чуя, че предприемат действия.

Обърнах се към съседа си по място:

— Еретици ли?

Той кимна енергично:

— Да. Навсякъде са. Младият господин Дойл и някои от другите градски водачи организират патрули. И събират загрижени граждани, които да се присъединят към тях. Възнамеряват да спипат тези езичници, които се крият сред нас, и да се погрижат те да си получат заслуженото наказание.

Опитах се да не трепна при тази последна част и да не се замислям твърде много за наказанията, които бях виждала в миналото.

— Кои градски водачи?

Той и мъжът до него подметнаха няколко имена, някои от които бяха заподозрени за заговора. Набират загрижени граждани. Загрижени граждани като почтения собственик на магазин Грант Елиът? Грант беше казал, че не влиза в списъците с елитни гости, но това лесно можеше да се окаже шанс да се озове сред хора, които попадаха в тези списъци.

След като бяхме приключили с десерта и точно ставахме от масата, дочух една жена да казва:

— Изненадана съм, че не всичките получават главоболие, като се има предвид как ги разкарва наоколо Джаспър Торн.

— Болен ли е някой? — попитах.

Жената посочи през стаята към Аделейд, която наистина не изглеждаше добре.

— Казват, че тя се прибира по-рано и че…

Не изчаках да чуя останалото. Изтичах при Аделейд.

— Добре ли си? — Определено изглеждаше бледа и незабавно забравих за патрулите, които преследваха еретици, и чудноватите предложения за брак. — Искаш ли да се прибера с теб?

Тя поклати глава:

— Не, но наистина имам нужда от помощта ти. Отговори ми на два въпроса.

— Да?

— Знаеш ли къде ще се срещнат аланзанците тази вечер? За своето Звездно пришествие?

Бях поразена. Знаех отговора. Седрик ме държеше в течение за дейността на аланзанците в града. Но бях изненадана, че Аделейд изобщо беше запомнила съществуването на този важен техен празник.

— Какъв е другият ти въпрос? — попитах неспокойно.

— Необходимо ми е да разбера как се вмъкваш и измъкваш от къщата, без да те усетят.

— Това са сериозни въпроси.

— И не бих ги задавала без основателна причина. Това беше същото, което й бях казала за собствените си занимания. Не ми харесваше думите ми да бъдат използвани срещу мен. Не ми харесваше и отчаянието в очите й.

— Не може да казваш на никого — поставих условие.

— Знаеш, че няма.

— Разбира се, че не. Не биваше да го намеквам. — Все още се колебаех най-вече защото се боях за безопасността й, но преди да успея да поискам допълнително разяснение, видях Джаспър нетърпеливо да я вика с жест от отсрещния край на стаята. Времето изтичаше и щеше да се наложи просто да й имам доверие.

— Добре, в края на нашия коридор има стълбище, използвано от слугите. Ако се качиш по него до тавана, ще откриеш един прозорец…