Среднощният диамант

7

Шансът ми дойде няколко дни по-късно по време на разходка с Аделейд и Седрик. Друг пасажер мина покрай нас и покани Седрик за игра на карти същата вечер. Той прие. След като другият мъж си тръгна, с Аделейд поискахме да узнаем нещо повече.

— Това е нещо, което мъжете тук правят два пъти седмично — обясни Седрик. — Пасажерите — не моряците. Баща ми не е особено добър в това, но все се връща, убеден, че изведнъж ще му проработи късметът.

— И съм сигурна, че ги обираш до шушка всеки път — каза Аделейд.

— По-лош съм от някои, по-добър от повечето.

— Всички мъже, с които делиш каюта, ли играят? — попитах.

— Да, всички от моята каюта ходят. Някои не би трябвало да го правят — каза той със смях. — Джеб Карсън? Старият човек с белите мустаци? По-лош играч и от баща ми. Но онзи, който обира всички, е Грант Елиът. Цар е на блъфирането.

— Не съм изненадана — промърморих.

Когато тази вечер дойде време за играта на карти, аз се измъкнах тайно от крилото, където бяхме настанени, успявайки да избегна както Аделейд, така и госпожица Брадли. Открих Агостино, сирминиканския моряк, и го убедих да ме отведе до каютата на Седрик и Грант.

— Не искам да загазя, ако те хванат да крадеш — каза той. Харесваше му да има някого, с когото да си говори на сирминикански, но не бяхме точно най-добри приятели. — А и за какво ти е да крадеш във всеки случай, ако ще ставаш съпруга на някой богаташ?

— Няма да крада. И няма да кажа и думичка за теб, ако ме хванат.

Той колебливо ми подаде един фенер и затвори вратата зад мен. Огледах се из празната каюта, без да съм сигурна откъде да започна. Лесно беше да забележа леглото и вещите на Седрик. Другите не бяха толкова очевидни. Имаше два куфара, които не бяха заключени, и един бърз оглед ми позволи да определя, че са на Грант. После забелязах на една койка да лежи познато палто. Беше дълго, изрязано по адорийската мода, ушито от тъмнокафява камгарена вълна, и бях виждала Грант да го носи много пъти. Под койката имаше протрит черен кожен куфар. Измъкнах го и не се изненадах да открия, че е заключен.

Извадих комплекта с шперцовете си от един джоб на роклята си. Иронията във факта, че използвах подаръка на Грант, за да проникна с взлом във вещите му, не ми убягна. Куфарът имаше ключалка, каквато никога не бях виждала, но след известно експериментиране най-сетне я отворих с щракване.

Съдържанието се оказа разочароващо. Най-вече дрехи, и при това — обикновени. Две книги — „висока“ осфридианска литература. Четка. Бръснач, който той явно използваше рядко. Седнах на пети, разочарована. Бях сигурна, че ще открия тук нещо голямо, нещо, което щеше да обясни мистерията зад Грант Елиът, и…

Самият куфар. Нещо не беше както трябва с него. Огледах го от мястото си на пода, а после се наведох напред да погледна вътре. Вътрешните и външните размери не си пасваха. Измъкнах всичко и го натрупах на купчина зад мен. Щом куфарът се изпразни, можех да определя със сигурност, че виждам фалшиво дъно. В куфара имаше още нещо: то просто беше прикрито.

Прокарах пръсти по ръбовете на дървеното дъно, търсейки резе или езиче. Най-накрая открих метално късче, което се повдигаше и се подпираше, за да може да се използва за издърпване на онази дървена част. Но в нея имаше ключалка и фалшивото дъно все така не поддаваше. Отново извадих шперцовете и избрах най-миниатюрния.

Отне ми дори повече време да разбера как да работя с такъв деликатен инструмент, отколкото при първия ми опит. В дъното на ума си постоянно се безпокоях, че някой ще влезе през вратата. Колко време продължаваха игрите на карти? Най-после чух изпукване и когато дръпнах металния лост, фалшивото дъно се повдигна и разкри остатъка от вътрешността на куфара.

Първото нещо, което видях, беше пистолет.

Това беше лошо начало. Предпазливо го бутнах настрана. До него имаше комплект шперцове и си спомних как Грант изтъкваше, че имал още три комплекта. Какво беше направил с останалите? Беше ги дал на други отмъстителни момичета? Имаше и кесия с пари — тежка — но не преброих парите. Под нея имаше купчина сплъстена коса и се запитах дали не е прибрал някое умряло животно там вътре. Но когато я повдигнах, я разпознах като фалшива брада — същата брада, която бе носил моят „приятел“ в Блу Спринг. Брадата бе придружена от още няколко перуки и фалшиви мустаци. Имаше и козметичен комплект. Някои от кремовете и пигментиращите помади бяха подобни на онези, които бяхме обучени да използваме в Блу Спринг. Други вещества бяха по-загадъчни и имаха странна консистенция. Такава, която с лекота можеше да наподобява белези, когато се нанесеше върху кожата — осъзнах.

— Добре — промърморих. — Знам как го прави. Обаче защо?

Подвързан с кожа дневник намекваше за евентуални отговори. Отворих го нетърпеливо само за да открия празни страници. Когато понечих да затворя книгата, във въздуха полъхна слабо цитрусово ухание. Отново проверих за евентуален писмен текст, който можеше да съм пропуснала, но забелязах единствено, че в началото имаше много откъснати листове.

В паметта ми възкръсна стар спомен: как баща ми изпращаше и получаваше съобщения от тайни източници в своята мрежа от информатори. Вдигнах капака на фенера и поднесох първия лист нагоре към пламъка толкова близо, колкото можех, без да обгоря хартията.

Бавно се появиха думи.

Бяха написани с така нареченото невидимо мастило, което се правеше с лимонов сок или друга киселинна субстанция. Показваше се едва при нагряване. Тържествуваща, обърнах листа и поставих втория до огъня. По него и по трети лист се появиха думи, но повече нямаше. Сега разполагах с писмо и списък с имена.

Господин Сайаъс Гарет

Шивашки услуги „Пърсивал & Синове“

Кейп Триулф

Колония Денъм

Драги Сайлъс,

За лен беше удоволствие да получа писмото ти. По-прям си от всякога — отличителна черта, която виждал, че си предал и на протежето си. Беше ли приятно да го приела като свой гост през тази зила и вярвам, ще откриеш, че е по-изтънчен. Колкото и да ми е мъчително да признавам, когато си прав, съгласен съм, че той се прояви отлично в усвояването на шпионажа. С лекота научи всички стари трикове — и някои нови.

Шпионите ни от тази страна на водата продължиха да разследват конспирацията, са която разговаряхме с теб миналата есен. Доказателствата предполагат, че между някои жители на колониите все още се заражда раздор. Това, което ги прави по-опасни, е фактът, че сега те получават помощ от лорандийците под формата на запаси, както внесени контрабандно от континента, така и отмъкнати на местно ниво. Огнестрелните оръжия и дажбите могат да превърнат мърморковците и недоволните в сериозна армия. Лорандия винаги е оглеждала територията ни: не можем да допуснел тази ситуация да им даде опорна точка.

Спирането на ресурсите на бунтовниците сега е главната ни цел. Това ще възпрепятства всякакви други предателски планове и тогава можем да заловим и онези. Приложеният списък съдържа имената на хора, които заемат позиции, даващи им възможност да подпомогнат конспирацията, мъже с власт или важни служби. Освен това смятаме, че в колониите работи лорандийски аристократ, който директно дава съществено количество злато на изменниците. Проследяването на тези пари ще помогне за откриването на изменниците.

Твоето протеже може да те осведоми за останалите подробности от мисията, както и за една неповторима възможност. Освен това разполага с годишната стипендия на адорийския клон на агенция „Макгру“. Този въпрос е толкова неотложен, че Негово величество предлага допълнително възнаграждение от петстотин златни монети, ако заговорът може да бъде потушен до есента. Можеш да разпределиш този бонус, както искаш, или сред агентите си, или навярно за да изместиш службата си от шивашкото ателие, където се помещава сега.

Искрено твой,

Сър Роналд Аспън

Наложи се да успокоя треперещите си ръце, докато четях отново писмото. Агенция „Макгру“! Беше почти като нещо, излязло от героичните истории, които обичах да чета. Всички знаеха за агенция „Макгру“ в Осфро, но малко хора познаваха някого в агенцията. Нейните служители работеха в сферата на прилагането на закона, но не така, както войниците или хората от градската стража. Те се занимаваха с по-големи случаи. Елитът на Осфрид ги наемаше да разследват частни въпроси. А короната ги наемаше за въпроси, свързани с националната сигурност. Някои агенти работеха открито, докато провеждаха разследвания и събираха сведения. Други обаче действаха тайно, без никой да е наясно със самоличността им. Веднъж бях чула да ги наричат Сенчести хора. Оттам идваше загадъчността им — от това и от предполагаеми истории за смъртно опасни героични подвизи.

Разтърсване на дръжката на вратата на каютата ме сепна от унеса ми и ме накара да се изправя на крака. Отправих молитва към произволен брой ангели — шестте или дванайсетте — през вратата да влезе Седрик. Не влезе.

Грант се движеше по-бързо, отколкото можех да си представя. Затръшна вратата и скъси разстоянието между нас за броени мигове. С едно бързо движение ме сграбчи и ме бутна към стената.

— Какво правиш тук вътре? — запита настойчиво той. — Кой те изпрати?

Ръцете му стискаха здраво китките ми, а лицето му беше на сантиметри от моето. Но дори след цяла година на неупотреба всички стари уроци по самозащита отново се върнаха в ума ми.

Избягвай схватките, ако можеш, казваше баща ми. А ако не можеш, тогава вложи в схватката всичките си сили и умения. А после Лонзо: Не допускай едрият им ръст да те заблуди. Колкото по-едри са, толкова по-лесна мишена са.

Ударих Грант с коляно в крака — недостатъчно, за да го съборя, но ударът го изненада толкова много, че той отслаби хватката си. Издърпах ръцете си, замахнах към лицето му с нокти, а после, когато той отстъпи назад, му нанесох удар отдолу нагоре във врата. Главите са трудни за улучване, сестричке. Цели се в стомаха. Цели се във врата.

Грант издаде сепнат, сподавен звук, а аз отскочих, отправяйки се към вратата. Прекосих наполовина каютата, когато той ме нападна в гръб. Приземих се по корем: падането ми изкара въздуха. Той се хвърли върху гърба ми и ме прикова на място с по-голямата си тежест.

— Пуснете ме! — изкрещях, опитвайки се да проточа врат и да погледна нагоре към него.

— Тихо, не искам да те нараня!

— Блъснахте ме в стената!

— Обуздах те, за да мога да разбера защо ме ограбваш! Кой те изпрати?

— Никой не ме е изпратил? Опитвах се да открия защо преследвате най-добрата ми приятелка.

Това го смути, но той не ме пусна.

— Да я преследвам ли?

— Не си мислете, че не съм забелязала. Нова пауза.

— Трябва да поговорим. Ако те пусна, ще избягаш ли? Или ще издереш с нокти каквото е останало от лицето ми?

— Какви са другите варианти? Да се насладя на приятната ви компания?

— Искам да обясниш постъпката си. Ако не си дошла да ме ограбиш, тогава защо си тук?

— Аз ли трябва да се обяснявам? — Борех се, надявайки се, че може да успея отново да го мушна с лакът. Нямах такъв късмет.

— Добре. И двамата ще обясним. И говоря сериозно: не искам да те нараня. Няма да те нараня. Ще се закълна в това в името на любимия ти ангел.

Кръвта заблъска във вените ми, бойната ярост стъпка страха ми.

— Ще остана, ако мога да стоя до вратата.

— Така е честно.

Той се изправи, а аз отидох тромаво до вратата и сложих едната си ръка върху топката на бравата й. Той вдигна длани и отстъпи заднешком към другата страна на каютата. Наистина му бях изподраскала лицето. Грубоватата му привлекателност сега беше много грубовата.

Любезната, приятна фасада, която показваше пред хора, вече я нямаше. Дори язвителното поведение от палубата беше изчезнало. Сега пред мен стоеше рязък и смъртно опасен човек.

— Така. Да поговорим. Защо сме… — Той се сепна, сега внезапно забелязал, че фалшивото дъно на куфара беше извадено. — Как отвори това?

Вдигнах комплекта шперцове, който извадих от един джоб на полата си.

— С ваша помощ. Стъписването му се усили:

— Бях истински идиот, че ти дадох това! Следващия път, когато се опитам да помогна на някое момиче, не трябва да забравям първо да я попитам дали не е шпионка.

— Не съм шпионка. — Пъхнах шперцовете обратно в джоба, където държах ножа си, и обвих ръка около ръкохватката.

Грант посочи към отворения дневник, в който думите се виждаха ясно:

— Тогава откъде знаеше как да направиш това?

— Баща ми ме научи. Той беше…

— Не ми казвай. Шпионин?

— Не! Точно сега не е важно какъв е бил. — Ръката ми беше потна и се наложи да хвана по-здраво ножа. — Дойдох тук да се погрижа да не нараните приятелката ми.

— Да я нараня ли? Защо, в името на ада на Озиел, бих направил това?

— Вие ми кажете! Вие сте този, който я преследва. Трябваше просто да отида направо при Седрик или Джаспър и да им кажа, че има един измамник, обсебен от мисълта да се добере до…

— Спри на момента. Да изясним някои неща. — Той вдигна пръст: — Първо, трябва да престанеш да казваш „обсебен“. Така звучи, сякаш съм нестабилен. — Още един пръст. — Второ, нямам намерение да „се добирам“ до нея. Дори няма да знам откъде да започна с всички онези пластове дрехи. — Вдигна трети пръст. — И накрая… измамник?

— Как другояче бихте описали човек, който слухти предрешен из нечия къща, а после го следва на борда на кораб под поредната фалшива самоличност?

— Това е истинската ми самоличност — процеди той. — В основни линии. И ако наистина си прочела онова писмо, щеше да имаш отговора.

В гласа му имаше въпросителна нотка, опитваше се да определи колко знам.

— Да, прочетох всичко. Знам за Агенция „Макгру“. За мисията ви. Мислите ли, че сме предатели? Че Аделейд е изменница?

Последвалото му мълчание бе породено от несигурност, не от гняв. Тогава осъзнах, че се страхуваше да каже нещо или да издаде още от заговора, в който беше оплетен.

— Вече знам много — изтъкнах. — Със същия успех можете да ми доверите останалото.

— Не мога да се доверя на никого. Особено на жена, влязла с взлом в стаята ми.

— Казах ви, беше, за да защитя Аделейд! Вие какво бихте направили, ако някой дебнеше най-добрия ви приятел?

— Нямаше да ми се налага да правя нищо. — Щом забележи някой тип да дебне наоколо, щеше да го смаже от бой.

Обмислих това за момент, запленена от идеята, че някой, който смяташе, че е опасно да държиш на някого, наистина имаше най-добър приятел — при това, жена, която явно можеше да „смаже някого от бой“.

— Просто ми кажете. — Надявах се, че ако се опитах да се държа вежливо, той можеше да направи същото. — Моля ви. Вече прочетох всичко. Какво друго има да се прави?

— Бих могъл да те предам на властите за държавна измяна. Може би можеш да си намериш съпруг в затвора.

Дотук с вежливостта.

— Не съм направила нищо изменническо! Просто се опитвам да спася приятелката си.

Той прокара грубо ръка през косата си и започна да кръстосва из помещението.

— Прочете писмото. Видя частта, в която се казва, че водачите на този заговор най-вероятно са мъже с власт и влияние — мъже, до които един скромен собственик на магазин като мен не би могъл да получи лесен достъп.

— Наистина ли сте скромен собственик на магазин? Или сте служител на агенция „Макгру“? Или сте работник с болен гръб?

— Аз съм всичко това. Само дето гърбът ми си е съвсем добре. — Той направи пауза. — Как ме познахте?

— Ухото ви — казах. — А после това ме подсети за други неща. Като онази интонация, която все долавям в гласа ви. И как белезите ви бяха на различни места, когато ви видях в Блу Спринг. Не много. Но достатъчно.

Не долових следващите думи, които Грант промърмори. Езикът не ми беше познат. Но очевидно бях издържала някакъв тест.

— Пътищата ми няма да се пресекат с тези на много от влиятелните мъже — каза той. — Но вашите, тези на момичетата, ще се пресекат. И ако онова, което всички казват, е вярно, пътят на приятелката ти ще се пресече с тези на много от тях.

— Искате… искате Аделейд да бъде шпионка?

— Правилният термин е „сътрудник“ — каза той. — Някой, който събира сведения, за да ги предаде на шпионин. Може ли да говориш с нея от мое име?

— Не. Не искам Аделейд да бъде въвличана в нищо опасно.

— Всичко, което трябва да прави, е да наблюдава и да слуша на всички онези изискани балове и вечери.

— Не.

Той изпусна страдалческа въздишка:

— Добре, тогава защо просто не забравим за това и да си тръгнем по пътя. Сигурен съм, че всеки от нас има да върши важни неща — някои от нас повече, отколкото други. — Не вярвах, че се е отказал от нея толкова лесно, но преди да успея да го предизвикам, той попита: — А колко пари ще са нужни, за да си мълчиш?

Замръзнах.

— Пари ли? Колко… колко предлагате?

— Сега вече стигаме донякъде. Две златни монети.

В дъното на ума ми започна да се оформя луда идея.

— Нужни са ми двеста.

— Двеста? Едва имам пет на свое име. А ако имах двеста, нямаше да ги дам на теб.

Посочих към дневника:

— Но ще получите онази огромна награда за разрешаването на случая.

— Няма да я получа. Сайлъс контролира нещата. Освен това ще има други разноски за компенсиране. Но малко мълчание не струва двеста златни монети. Нито пък един сътрудник.

— Щяхте ли да платите на Аделейд? Колко?

— Предстои да бъде определено — каза той безизразно.

— Вижте, прав сте за това, че тя е най-добрата в Бляскавия двор. Тя спечели титлата на диаманта. Но това — това дебнене? Хитрини, събиране на информация и всичко това? Не й е в природата. Аз съм тази, която ви трябва.

Напрегнах се в очакване на някоя от хапливите му реплики, но когато проговори, в тона му имаше… е, не точно уважение. Но малко по-малко сарказъм.

— Ще призная, че те бива в хитрините. И си находчива. Със сигурност ме научи да не използвам мастила, чувствителни на нагряване. — Докосна една от драскотините по лицето си и трепна. — И да приемам заплахите ти сериозно. Не мога да си представя, ако имаше нож. Измъкнах острието:

— Наистина имам.

Той пристъпи напред да го огледа по-отблизо:

— Може ли изобщо да среже нещо?

— Елате по-близо да разберете.

Това извика върху лицето му усмивка. Не доверчива, в никакъв случай. Но беше одобрителна.

— Благодарение на резултатите си тя ще отиде на места, където ти не можеш да отидеш.

— Не ми трябват добри резултати, за да вляза на разни места — казах и се огледах многозначително из каютата. — Имам умения, каквито никое друго момиче тук няма.

— А освен това имаш сирминиканско име. Никоя от другите не принадлежи към група, която повечето осфридианци възприемат като сбирщина от лъжливи, тъмнокожи еретици, които пълнят улиците на столицата и задигат всичко, до което могат да се докопат с мръсните си ръце.

Дъхът сякаш излезе от тялото ми и пристъпих заплашително напред:

— Не знаете нищо за нас!

— Не ме удряй отново — каза той и аз осъзнах, че бях понечила да вдигна ръка. — Не казах, че аз смятам така. Но ти казвам как ще го видят другите. И не се преструвай, че не си го изпитала вече.

Малко от гнева ми се стопи:

— Да.

— Ще го видиш отново. Много от тях са такива — особено всеки в Кейп Триумф, който е роден в Осфрид. Повярвай ми, познавам усещането от личен опит. — Той се вгледа в мен още по-внимателно. — Но наистина си разностранна. И може би можеш да постигнеш напредък с някои от отдавнашните жители на колониите. Невинаги са толкова дребнави, не и след като са оцелели там толкова дълго.

Сега аз го изучавах и се опитвах да разгадая намеренията му.

— Това означава ли… давате ли ми работата на информатор?

— Обмислям го. А причината е главно че съм уморен, а ти ме изтощи. — Неохотно добави: — И… може да е от полза, ако успееш да отвориш няколко ключалки на онези празненства, на които ще присъстваш.

Усетих прилив на вълнение — и не само заради парите. Имаше нещо бляскаво в това да бъда част от прочутата агенция „Макгру“. Не част от нея — предположих. По-скоро… нает сътрудник. Но все пак. Щях да върша нещо по-важно, отколкото да се издокарвам за празненства. Щях да продължа семейния завет за борба с несправедливостта — но щеше да е при моите собствени условия, а не при тези на баща ми.

А Лонзо… ако можех сама да спечеля малко злато, нямаше да се налага да се тревожа, че съпругът ми ще плати откупуването му от служба. А ако успеех да спечеля много злато, можех да изплатя собствения си договор. Изобщо нямаше да ми трябва съпруг. При тази мисъл ме обзе радостно замайване.

Но това бяха сериозни „ако“. И още нямах никакво злато.

— Мога да правя нещо повече, не само да шпионирам — казах. — Справям се добре с всички акценти. Можете да ме научите да се дегизирам и сте виждали как се бия. Използвала съм сабя и…

— Кротко, кротко. — Той вдигна длани. — Давай по-бавно, разбойничке. Не е нужно да те уча на нищо от това. Аз правя това. Е, не и онази част със сабята. Нужно ми е да наблюдаваш. Нужно ми е да разсейваш мъжете, за да казват глупави неща и да се поддават, за да получиш, каквото искаш. Можеш ли да го правиш?

Част от въодушевлението ми помръкна и внезапно се почувствах, сякаш отново работя за баща си. Да се боря срещу несправедливостта, като съм просто едно красиво лице. Като отвличам вниманието. Като се предлагам.

Но Лонзо…

— Ако това искате? Да. Но говоря сериозно — не подценявайте останалото, което мога да правя. Влязох тук, като научих навиците ви. А после пробих защитата на писмото ви. Звучи до голяма степен като онова, което ви е нужно да прави един сътрудник.

— Защита? Едва ли. Лимоновият сок е трик за начинаещи. Но Аспън не е знаел какви реагенти използва Сайлъс напоследък.

Не знаех какво е „реагент“, така че изтъкнах онова, което все пак знаех.

— Баща ми използваше шифри и кодове, и маски, и…

— Да, да, схващам. Онова, което не схващам, е защо е правел всичко това, ако не е бил шпионин.

Грант ме погледна очаквателно и осъзнах, че това беше последната пречка между мен и работата. Никой в този мой нов живот освен Седрик не знаеше за миналото на баща ми. Как щеше Грант да приеме това знание? Да ме отхвърли? Да го сподели с други? Може и да не бях аланзанка, но никой нямаше да повярва. От друга страна, интуицията ми подсказваше, че ако излъжех Грант, той щеше да разбере.

— Баща ми беше нещо като кръстоносец. Беше известен с това, че измъкваше тайно аланзанци от Сирминика. Преди войната… ами, кралят и църквата им причиняваха ужасни неща. Баща ми не можеше да стои настрана и да позволи това да се случва, макар и да не споделяхме вярата им. Използваше всички ресурси, с които разполагаше, за да им помага — в това число и семейството си.

— Къде е сега?

— Мъртъв.

Изражението на Грант не се промени.

— Добре, Мирабел — каза той най-накрая. — Ще се включа в този план, какъвто съм глупак. Какво има за губене? Ако не се броят всички колониални владения в Осфрид. И бъдещето ми. Но не се измъчвай по този повод.

— Знаете ли, с това ваше поведение е малко трудно хората да ви харесват.

— Не е нужно да ме харесваш, Мирабел. Просто трябва да работиш с мен.

— Повечето хора ме наричат Мира.

— А аз ще те наричам Мирабел. Сега изчезвай оттук, преди някой да те открие. Имам си достатъчно тревоги и без двамата Торн да ме погнат. — Започна да връща на мястото му съдържанието на куфара.

— Все още не. Не сме говорили за пари. Казахте, че на информаторите се плаща.

— Няма да получиш двеста. Ще ти дам… двайсет.

— Петдесет.

— Трийсет.

— Петдесет.

Той вдигна раздразнено длани:

— Не се преговаря така. Предполага се да отстъпиш на четирийсет, а после ще се споразумеем за трийсет и пет.

— Петдесет — повторих.

— Малко не ти достига от цената на договора ти, знаеш. Оставих го да си мисли, че основната ми цел е да изплатя цената на договора си с Бляскавия двор.

— Ще измисля как да се сдобия с другите сто и четирийсет.

— Ще ти се наложи да се тревожиш за сто и шейсет. Защото не мога да кача над четирийсет. Вече пилея пари, които не са мои, за да ги раздавам.

Преглътнах един протест и вместо това попитах:

— Бихте ли могли да използвате ресурсите си — ресурсите на агенцията — за да откриете един слуга, който е дошъл в Кейп Триумф миналата година?

Той скръсти ръце и се облегна на койката:

— Ах. Имаш предвид някой друг евентуален съпруг?

— Нищо подобно. Той е… семеен приятел. — Дори от другата страна на морето не можех да разкрия самоличността на Лонзо. — Знам с коя компания е подписал, но не знам кой е купил правото върху него или къде са отишли. Само знам, че е някъде във външните колонии.

— Не.

— Не го обмисляхте много дълго.

— Не ми се налага. Дори и да убедя Сайлъс да се съгласи да използва връзките ни, почти невъзможно е да проследим слуга, чието наемане е слабо документирано. А имам твърде много други дела за вършене, за да си пилея времето с това.

— Но…

— Не, Мирабел.

Не позволих на разочарованието да се изпише върху лицето ми.

— Щом не можете да помогнете с това, няма да отстъпя от искането за петдесет.

— Хайде, стига де!

— Петдесет — иначе няма сделка. Ще съжалявате, ако ме изгубите.

— Имам предчувствие, че независимо от всичко ще съжалявам за това. — Грант ми подаде ръка. — Петдесет: разбрахме се.