Среднощният диамант

10

Лицето, което отвърна на погледа ми в огледалото, не можеше да е моето. И причината не беше в грижливо положения грим или елегантния шиньон. Не беше в проблясващите накити с гранат на шията и ушите ми. Нито в червената сатенена рокля със златиста бродерия.

А в изражението на лицето ми — изражението на човек, който не чувства нищо. Това не можеше да съм аз. Не беше възможно току-що да съм изгубила една от най-добрите си приятелки, а сега да се готвя да мина като на парад през Кейп Триумф, сякаш нямах дори една-едничка грижа на света. Това не можеше да съм аз.

Завиждах на Аделейд. Когато Джаспър ни беше казал, че въпреки всичко ще продължим с тържественото влизане на Бляскавия двор в Кейп Триумф, тя не беше прикрила емоциите си. Беше му се нахвърлила гневно, а после беше побягнала с леещи се от очите й сълзи. Насмалко щях да тръгна след нея, но Седрик беше по-бърз.

— Аз ще се погрижа за това — беше казал, втурвайки се покрай мен.

Аделейд не се страхуваше да даде израз на скръбта си. Аз — да. Знаех, че ако пусна дори миниатюрна частица от нея да излезе на бял свят, нямаше да мога да спра останалото. Или всичко, или нищо. И не можех да позволя на другите да видят това. Не можех да допусна да видят, че жилавата, уравновесена Мира рухва вътрешно. Че се разпадам.

Мира, никога няма да ме изгубиш. Независимо какво друго ще се случи или къде ще отидем в този свят, винаги ще бъда до теб да те подкрепя.

Така беше казала Тамзин. Но нея вече я нямаше на този свят.

А за кратко се тревожех, че може да изгубя и Аделейд. Когато си бе тръгнала разгневена, тя беше заплашила да се върне в Осфрид и да изпълни условията на договора си в някоя фабрика. Забави се толкова много, докато се върне в каютата ни, та започнах да се чудя дали все пак не е била искрена. Най-сетне тя се промъкна през вратата и аз бързо я притеглих в прегръдка.

— Не искам да се връщам — увери ме тя с пресеклив глас. — Но просто… не знам как се предполага да… не можем да… не знам. Нима нямаш проблем с правенето на това?

Имах купища проблеми с правенето на това. Искаше ми се да се свия на кълбо и да плача, докато остана без сълзи. Не исках да отбелязвам смъртта на Тамзин, като се издокарвам. Не исках да се усмихвам и да пърхам с клепки пред почитателите ни. Но точно това бяхме длъжни да правим и сега трябваше да се погрижа за Аделейд.

— Разбира се, че имам — казах, опитвайки се да звуча оживено и прагматично. — Но няма да постигна нищо, като ме върнат в Осфрид Имам нужда да продължа, да стигна до следващия етап. И ти също.

— Знам. И искам да кажа… наистина разбирам за какво съм се договорила. Искам да го направя. Но Тамзин…

Знаех какво не можеше да каже. Чувстваше се виновна. Мислеше, че носи отговорност за факта, че Тамзин беше на другия кораб. Но аз бях провалила и двете. Трябваше да се нагърбя с ролята на помирител.

— Знам — казах й. — Аз се чувствам по същия начин. Но вината не е твоя.

Госпожица Брадли викаше всички ни да се съберем и аз бързо помогнах на Аделейд да се преоблече в сребристосивата си рокля. Очертах кръвясалите й очи с аркансил и подредих буклите така, че да обрамчват съвършено лицето й. Когато свършихме, тя изглеждаше толкова безупречна, колкото и аз — само дето лицето й беше изпълнено със скръб.

— Можем да се справим с това, Аделейд.

— Толкова си силна — каза тя.

Тогава защо тъкмо аз бях тази, която твърде много се страхуваше да покаже как се чувства?

Събрахме се на палубата с другите пасажери и госпожица Брадли ни припомни накратко какво да очакваме. Когато наближихме Кейп Триумф, капитанът вече беше вдигнал знаме, което жителите щяха да разпознаят като флага на Бляскавия двор. Всяка година потенциални кандидати и любопитни зяпачи се събираха на кейовете да гледат как слизаме. Джаспър, който винаги обичаше да предоставя зрелище на публиката, превърна слизането в голяма процесия, трупайки драматизъм и блясък, за да се постарае да се превърнем в сензация буквално в мига, щом кракът ни стъпи в Адория. Мразех го, задето ни караше да го правим, и въпреки това някаква малка, безстрастна част от мен разбираше основанията му. Той беше дошъл да върши бизнес дела. Спътничките ми и аз бяхме дошли да намерим изгодни бракове. Да слезем унило от кораба, облечени в черно, с ниско сведени глави, наистина не беше обещаващо начало на това начинание.

Брегът се доближаваше все повече и повече. Кейп Триумф беше разположен точно във връхчето на земен участък, който обгръщаше залива на Денъм. Вътрешното му разположение предоставяше на пристанищния град известна защита от бурите, но все пак го правеше леснодостъпен за корабите, влизащи откъм другата страна на морето или по крайбрежието. Беше едно от най-старите и най-важните пристанища в осфридианските колонии, но сборът от къщи, църкви и търговски постройки, показващи се пред погледа ни, имаше вид, сякаш те едва бяха оставили знак в това диво крайбрежие. Наоколо имаше огромни гори — както извисяващи се вечнозелени дървета, така и широколистни, все още голи от зимата. Напомни ми за планинските вериги в северна Сирминика — безбройни километри природа в най-чистата, най-суровата си форма. Тази пустош изглеждаше непобедима, сякаш никакви човешки ръце не можеха да я опитомят. Но предположих, Осфрид някога също беше изглеждал така.

Не се изненадах, когато Грант се материализира до мен по обичайния си начин. Понеже всички в тълпата бяха толкова омаяни от Адория, никой не забеляза как той ме дръпна настрана.

— Мирабел…

— Знам, знам — казах тихо, без да откъсвам очи от крайбрежието. — И не се тревожете. Това не променя нищо. Пак ще правя каквото ви е нужно.

Той остана мълчалив толкова дълго, че трябваше да хвърля поглед към него и да се уверя, че не си беше тръгнал.

— Не съм тук за това. Просто исках да кажа… че съжалявам. И да те предупредя да внимаваш, за да не носиш поредния призрак.

— Мислите, че е най-добре да забравя приятелката си?

— Не. Мисля, че не бива да забравяш, че ти си още жива.

Той се сля с другите пасажери, а аз почувствах кратко пробождане на завист. Хората усложняват нещата. Могат да бъдат опасни, ако се привържеш към тях. Беше ми казал това в първия ни истински разговор, а аз го бях пренебрегнала. Сега разбирах какво имаше предвид. Загубата на Лонзо и Тамзин нямаше да е толкова болезнена, ако не ги обичах. Но без тази обич животът ми щеше да е много по-празен.

Госпожица Брадли се приближи с едри решителни крачки и плесна с ръце, за да подчертае думите си:

— Момичета, момичета. Да се приготвим. Ще слезем първи, щом завържат кораба с въжетата.

Добра надежда се плъзна близо до кея. Тази страна на Денъмския залив можеше да се похвали с гладки, спокойни води за акостиране на корабите, което отново допълваше идеалното разположение на Кейп Триумф. Далечната страна на залива обгръщаше други колониални територии и съвсем не беше толкова гостоприемна. Плитката й вода и каменистото дъно позволяваха влизането на по-малки плавателни съдове, но не и на нещо като нашия кораб.

Улових се, че отново стискам ръката на Аделейд, докато моряците внимателно насочваха кораба и започнаха да хвърлят въжета на кея. Прекарах толкова много от изминалите няколко години в опити да се слея с обстановката, че видът на всички тези хора, които ни наблюдаваха и чакаха на брега, беше по-стряскащ, отколкото неопитомения град и пустошта зад тях. Щом корабът беше здраво завързан, трябваше да изчакаме пристанищните служители да се качат на борда и да говорят с капитана. След тях дойдоха митническите служители, за да започнат енергичното преглеждане и описване на товара, и преди да се усетя, ни отведоха на брега и ни строиха.

След толкова много време по море твърдата земя ми се струваше почти толкова дезориентираща, колкото някога преди това люлеещата се палуба. Госпожица Брадли ни подреди според мястото ни в класацията и Аделейд застана начело, храбро заемайки това очебийно място. След нея идваше Амелия — едно момиче от другото имение. А после госпожица Брадли повика мен.

— Защо поставяте мен трета? — попитах. Изражението й беше мрачно.

— Защото сега си трета. Почти всички, които бяха над теб в класацията, бяха на Сивата чайка.

Челната тройка. Най-големият копнеж на Тамзин. Срещнах очите на Аделейд и трябваше да извърна поглед от мъката, която видях в тях. Защото, ако я гледах твърде дълго, щях да бъда принудена да призная собствената си болка. А сторех ли го, не знаех колко дълго можех да запазя престорено твърдата си фасада.

— Аделейд, вече трябва да тръгваш — каза госпожица Брадли мило.

Аделейд изопна рамене назад и вдигна високо глава, когато пристъпи напред. Трансформацията беше забележителна. Човек никога не би предположил, че сърцето й е разбито или че я излагат на показ като някакво първокласно животно на пазара. Тя вървеше — не, плъзгаше се — с царствена осанка, сякаш олицетворяваше новата аристокрация, за която постоянно говореха двамата Торн. Държеше се, сякаш подобна демонстрация бе нещо незначително за нея, сякаш беше правила това цял живот.

Вдъхновена от примера на Аделейд, застанах зад Амелия в редицата. Беше трудно постоянно да гледам право напред — не толкова от страх, колкото от любопитство. Исках да изуча този нов свят и хората му. Случайните гледки, които успях да зърна, показваха разнообразие, далеч надминаващо всичко, което бях очаквала. Достолепни граждани в кадифе и коприна. Безредна тълпа от обикновени хора с износени жакети и шапки от боброва кожа. Мъже, жени, деца. Бях виждала обесвания в Осфро, които привличаха по-малко внимание, отколкото ние — а те бяха много популярни зрелища.

Доста хора в тази група — поне онези с по-груби обноски — не се колебаеха да споделят какво мислят за нас. Похотливи усмивки, вулгарни подмятания. Предложения. Някои коментари бяха насочени към групата ни като цяло. Една жена ни нарече „Бляскавите блудници“. Други зяпачи ни набелязваха. Амелия пред мен беше лесно забележима с кестенявата си коса и я видях как трепна при едно особено похотливо подмятане за „онази рижавелка“. Аз, разбира се, също биех на очи като „сирминиканското момиче“ — макар че „момиче“ невинаги беше думата, която използваха.

Като цяло грубияните бяха малцинство. По-голямата част от тълпата просто ни приемаше като някаква новост. Децата ни гледаха с благоговение. А някои мъже, очевидният елит, ни оглеждаха с по-професионален поглед и вероятно щяха да отправят запитвания по-късно.

Процесията свършваше с няколко карети, наети от Джаспър, заобиколени от снажни телохранители, също работещи за него. „Само глупак оставя съкровище без охрана“, чух го да казва, докато упътваха Аделейд и мен към една карета. Очите му оглеждаха тълпата.

— Отлично, отлично. Вече виждам потенциалните купувачи. Предполагам, фактът, че водим само половината група, може да вдигне цените.

Прехапах устна толкова силно, че едва не я разкървавих. Гняв и скръб горяха в гърдите ми и направих усилие да запазя спокойствие, докато минавах покрай него и се качвах в каретата. Тя потегли рязко и за пръв път зърнахме истинския Кейп Триумф. Отпуснах се назад на седалката и разтрих глезена си, който ме наболяваше от приключенията ми в бурята. Да вървя с него по време на процесията, всъщност беше по-мъчително, отколкото да се справя с тълпата.

Грант ми беше обяснил достатъчно от географията на града, за да разбера, че доковете са от южната му страна. Придвижвахме се в покрайнините, без изобщо да минем през оживеното му, търговско сърце. Запитах се колко ли време този делови район щеше да остане изолиран. Кейп Триумф се разрастваше бързо и минахме покрай много строящи се или едва наскоро завършени сгради. На този етап всичките бяха груби и по-скоро функционални, отколкото красиви. Не бяха преживели вековете на „излъскване“ и преобразяване като градовете от другата страна на морето. Бях виждала села от такъв тип по време на пътуванията си, но забелязах, че грубите постройки бяха чужди на Аделейд, която беше прекарала по-голямата част от живота си във внушителните, исторически райони на Осфро.

Кален път ни изведе през обширните селски земи, заобикалящи града, които бяха сурови и заплашителни. Пролетните пъпки вече си пробиваха път, но зимата още не беше отпуснала хватката си.

Новият ни дом Уистерия Холоу беше красива бяла къща с черни капаци на прозорците. Макар и по-малка от Блу Спринг, тя беше далеч по-хубава от всичко, покрай което бяхме минали по време на краткото си пътуване из периферията на Кейп Триумф. Наетите мъже ни помогнаха да слезем от каретите, а после се заловиха да разтоварват багажа. Вътре ни посрещнаха Чарлс Торн и строгата на вид отговорничка на къщата, мистрес Кълпепър. Веднага долових, че Чарлс имаше по-мил характер от брат си, и изрази искрена скръб, когато чу за загубата на Сивата чайка. Бързо се съгласи с предложението на Седрик да отложим началото на светския си сезон.

— Да, да, разбира се. Бедните ми скъпоценни камъни — разбира се, че трябва да се съвземете. Но после толкова ще се забавлявате, щом започне сезонът! С тържественото си преминаване само вкусихте предстоящите наслади. — Чарлс бутна нагоре очилата си и се усмихна на всички ни.

“Тържествено преминаване“ едва ли бе думата, която бих избрала да опиша по-ранното ни шествие, но той ми се стори искрено добронамерен.

Мистрес Кълпепър ни прие по-хладно. В сравнение с нея мистрес Мастърсън ни се струваше снизходителна.

— Несъмнено много от вас мислят, че Новият свят е място с по-разпуснати нрави, където ще ви бъде позволено да своеволничите. Не и докато аз отговарям за тази къща обаче. Ще спазвате всички правила, които налагам, и ще се придържате към тях до най-малката подробност. Под моя покрив няма да има неуместно или грубо поведение. — Очите й се спряха върху мен.

С Аделейд разполагахме с цяла стая само за себе си, но това беше сладко-горчив лукс. Имаше две допълнителни легла, предназначени да подслонят още момичета — момичета, които нямаше да се присъединят към нас. Загледах се в едно от празните легла, изтикано до прозореца, и почувствах буца в гърлото си, когато си спомних първия ден, когато се бях запознала с Тамзин. Тя беше отказала леглото до прозореца в нашата стая, изнасяйки ни цяла лекция за слънчевата светлина и луничките.

Щом се настанихме и разбрахме правилата на новия си дом, ни оставиха да скърбим насаме, както ни обещаха. Изглежда, между тримата Торн имаше някакъв спор по въпроса колко дни щеше да продължи този траур, но засега нямахме какво да правим, освен да си почиваме и да се приспособяваме. След цялото оживление на последния ден и нещо тази тишина и спокойствие ни дойде като шок.

Аделейд просто искаше да си легне и да си „открадне“ един миг покой и аз не оспорих това или молбата й да не се безпокоя за нея. Трябваше да „смели“ случилото се. Никакви мои думи не можеха да променят това, че тя се чувстваше отговорна за Тамзин, и можех само да се надявам, че приятелката ми нямаше да допусне да се обременява с незаслужена вина.

Отчаяно копнееща за нещо, с което да се разсея, овладявах скръбта си, като изследвах къщата. Уистерия Холоу имаше два главни етажа с изба долу и малко таванско помещение отгоре. Макар че къщата бе разположена на обширна площ, суровата околност не беше поддържана или предназначена за отморяващи разходки. Излизането навън се обезсърчаваше и бе позволено само на предната веранда, под бдителните погледи на наетите пазачи.

Освен това Уистерия Холоу не разполагаше с изобилието от стаи на Блу Спринг. Никаква бална зала, никаква стая за музика, никакъв салон. Почти всяко пространство тук имаше практично предназначение: изключението беше една натруфена гостна. Беше ми дадено да разбера, че дори тя щеше да е заета и оживена, щом започнеха да се отбиват кандидатите ни. От една площадка с перила на втория етаж се разкриваше гледка надолу към гостната и на това място човек можеше да намери скъпоценно уединение. След като бях проучила всичко друго, се настаних в това кътче и се свих на кълбо до стената, за да се смаля възможно най-много.

Тамзин е мъртва.

Очаквах да избухна в ридания или да изкрещя гнева си към света. Но пламъкът на емоциите в гърдите ми беше изстинал. Сега се чувствах куха, това пространство бе запълнено само от тъпата болка на загубата. Грант беше казал, че нося призраци, но грешеше. Самата аз се чувствах като призрак. Безплътна. Изгубена.

Подът изскърца и някой седна до мен. Доволна, че не се бях разплакала, вдигнах поглед да видя коя от съквартирантките ми в къщата беше открила това местенце.

Но не беше никой от Бляскавия двор. Жената до мен носеше панталон с широки крачоли и свободна, извадена над панталона й блуза с наситено синя бродерия на яката и на клошираните ръкави. На врата й висеше дълга огърлица от перли и сложно изработени златни листа. Дългата й черна коса почиваше на рамото й, сплетена в хлабава плитка, която ме накара да й завидя за по-спокойните дни. А кожата й… беше със същия цвят като моята. За миг си помислих, че съм открила още една сирминиканка. Но не.

— Вие сте баланкуанка — възкликнах. Развеселено изражение изпълни красивите й черти, които се отличаваха с живи тъмни очи и високи скули, за които половината момичета в къщата биха извършили убийство.

— А ти си Мирабел.

— Съжалявам. — Почувствах как се изчервявам. — Беше грубо от моя страна да го кажа.

— В сравнение с начина, по който ме посрещат някои хора? Едва ли.

Интонацията на гласа й ме пленяваше. Акцентът беше по-тежък, по-чист вариант на онова, което се долавяше в думите на Грант. Беше много различен от звученето на който и да е еварийски език, и ми се прииска да можех да разбера динамиката на езика.

— Можете да ме наричате Мира — казах й. — И ми е много приятно да се запозная с вас…?

— Айана. — Тя протегна ръка и аз я стиснах. Сребърни пръстени красяха почти всичките й пръсти. — Знам, че скърбиш за приятелките си. Няма да те притеснявам дълго.

— Най-вече само за една приятелка. — Отместих поглед: новостта на срещата с Айана внезапно бе заместена от пробождаща болка в сърцето ми. — И не знам как ще се справя без нея.

— Твоят народ не вярва ли, че ангелите отвеждат мъртвите в рая? Че покойниците отплават по море от светлина?

— Не знам какво вярвам. — Разтрих основата на носа си и се опитах да откъсна ума си от Тамзин. — Вие сте свръзката на Грант, нали? Тази, която ще му носи съобщенията ми. Как ще го правите?

— Работя тук — каза тя и се усмихна отново. — За тримата Торн. Все още не се предполага да сме се срещнали, но исках да знаеш коя съм.

— Каква работа вършите за тримата Торн? Айана разпери длани:

— Всичко. Понякога наглеждам празненствата. Понякога работя като телохранител. Между сезоните наглеждам женените момичета, за да разбера дали са щастливи и дали съпрузите им се отнасят добре с тях. Всъщност уверявам се, че всичко върви добре.

— А какво става, ако не всичко върви добре?

— Тогава се справям с него — каза тя след няколко мига. — Обикновено чрез разумни средства. Някои бракове са разтрогнати, но това се случва рядко.

— А ако… ако нещата не могат да бъдат решени чрез разумни средства?

— Тогава се справям с положението — повтори тя. Беше с петнайсет сантиметра по-висока от мен и дори

в свободно падащите дрехи видях стройно, мускулесто тяло. Нещо в тона й ми подсказа няколко предположения как точно можеше да се справи с такива проблеми.

— Грант остави в мен впечатлението, че повечето баланкуанци странят от нас — хората от Евария и Осфрид. — Това беше поредното дръзко изказване от моя страна, но у нея имаше някаква непринуденост, благодарение на която не се притеснявах да говоря направо. — Че… те… вие ни смятате за примитивни.

Тя се засмя:

— Не примитивни. По-скоро… груби. Повечето баланкуанци смятат, че вашият народ не може да предложи много и че амбицията ви е опасна.

— А вие не мислите така?

— Мисля, че имате нещо, което да предложите. — Не си даваше сметка колко опасно е това потвърждение. — У всички вас има нещо пленяващо. Грубо, да. Но никога скучно. Не планирах да остана тук — но пък всъщност нямах никакви планове, когато пристигнах. Преди да се усетя, се бях свързала с тримата Торн и открих, че съм доволна. А и така мога да държа под око Итси.

— Кой е И-т-си? — Изрекох със запъване думата.

— Ти кой мислиш?

— Грант?

— Да. — По-ранното й развеселено държание помръкна. — Не ми харесва, че те използва, но той не ме е слушал никога преди. Защо да започва сега?

— Трудно ли ви е тук? След като сте баланкуанка? — Сблъсквах се с доста предразсъдъци, а имах много повече общи неща с местните, отколкото тя.

— В някои отношения. Не в други. Не пазя в тайна коя съм, а това е по-лесно, отколкото да се опитвам да се обличам или да се държа като една от вас. Ако го правех, винаги щях да съм неубедителна. По-добре е да бъда вярна на себе си и да не крия, че съм баланкуанка. Хората не поставят под въпрос самоличността ми. А колкото до личното им мнение за баланкуанците, то винаги е изненада.

— Грант каза, че нещата са по-прости, когато показва предимно осфридианската си страна.

— По-просто за другите, може би. А за него? Е, при него нищо не е просто. Но да, говори като местен и показва достатъчно от онова, което е наследил от баща си, та никой да не се усъмни в него. Дори не мисля, че ползите от това да изглежда напълно като осфридианец, са толкова важни, колкото това просто да докаже, че може да се преобрази в когото пожелае. Стига да може да го прави, не е нужно да проумява кой е. — Погледът й стана вглъбен за момент, докато размишляваше над собствените си думи. Няколко мига по-късно се отърси от замисленото настроение и стана строга. — Така. Не позволявай на стремежите му да попречат на твоите, Мира. Не си дошла тук да преследваш конспирации, и в мига, щом се освободиш от това, ми кажи.

Нещо в думите й предизвика един въпрос, който ме глождеше отдавна:

— Вие ми казвахте само Мира. Той винаги ме нарича Мирабел. Има ли някаква причина за това? Или си е просто негова странност?

Онази усмивка се върна:

— Имената имат значение. Власт. Мирабел е рожденото ти име, нали? Това, което твоите родители са ти дали? То те определя. Съкращаването му или превръщането му в прякор намалява тази важност. Затова даваме други имена, ако е нужно. Онези, които приемат нов статут — военен предводител например, — могат да изберат друго име за тази роля. Човек, който е бил отбягван, също може да избере нещо различно. А в отношенията с хора, към които изпитваме нежни чувства — приятел, семейство, съпруг, съпруга — в крайна сметка започваме да наричаме по различен начин и тях. Име, прието само между двама души. То обозначава силна връзка. Би могло да е нещо толкова просто като „братко“ или „сестро“. Би могло да е нещо описателно. Най-добрият превод за това е… „близко име“.

— Но не спазвате този обичай, ако ме наричате Мира.

— Спазвам го сред народа си. С теб, смятам, е по-важно да се придържам към твоите обичаи.

Обмислих всичко това:

— И-ии-итси рожденото име на Грант ли е?

— Иуитси — поправи ме тя. — Така го наричам. Никога не ми е казвал баланкуанското си рождено име.

— Означава ли нещо?

— Иуитси е един от нашите богове. Измамник. Маскираният бог. Богът с много лица. — Очите й отново заискриха. — Той го мрази, но мисля, че му подхожда идеално.

Премисляйки онова, което знаех за Грант, казах:

— Не бих могла да съм по-съгласна.