Среднощният диамант

14

Краят на бала беше хаотичен — което бе идеално за мен. Щом официално предвидените танци приключиха, дръзки кандидати се опитаха да привлекат вниманието на нашите момичета за бърз разговор или комплимент в последната минута. Успях да се добера до парче хартия и надрасках отгоре „Г. Е.“. Айана беше задържана от група мъже: всичките се опитваха да говорят с нея едновременно. Някои се оплакваха заради картичките си с ангажименти за танци, а други искаха да си уговорят бъдещи срещи. Всички придружителки бяха в подобно положение. Намерих човек, който да й предаде бележката ми, а после изхвръкнах от главната зала. Тя щеше да разбере смисъла, но се съмнявах, че щеше да успее да се освободи достатъчно бързо, за да ме спре. Освен това бях сигурна, че щеше да ме покрие — но нямаше да е доволна от това.

Задната стая беше празна, но вратата беше отворена и подпряна и през нея се виждаха изостаналите наемници и пристигането на каретите ни. Мистрес Кълпепър беше поръчала да донесат допълнителни кутии с дрехи и аксесоари просто за всеки случай, и с облекчение видях, че още не ги бяха натоварили. Тук отзад твърде бързо щеше да стане много оживено и аз моментално затършувах из съдържанието на кутиите. Лесно беше да намеря руса перука, подобна на последната, която носех. Както обикновено обаче, намирането на дрехи, които да не се набиват на очи, беше по-трудно. Накрая изхлузих изящната си рокля и реших просто да нося непрозрачната дълга черна риза отдолу. Успях да открия ръкавици и кадифена маска, но не и подходяща наметка. Отчаяна и притисната от времето, грабнах широк насмолен брезент с връзки отгоре и го преметнах върху главата и тялото си като наметало, защипвайки го с резервна брошка. Навих роклята на голям сатенен вързоп, който взех под мишница. Опитах се да не мисля как щеше да се набръчка.

Наемниците още не бяха нащрек и щом успях да се промъкна покрай тях, беше лесно да мина през града до адреса, който Грант ми бе дал. Беше мансарда на втория етаж като тази на Сайлъс, само че над хлебарница, а не над шивашко ателие. Входът беше откъм страната на сградата, далече от главната пешеходна улица. Толкова по-добре за вършене на потайни дела — предположих.

— Ваше ли е? — попитах, когато ме пусна да вляза. Новото жилище на Грант ухаеше на пресен хляб. Състоеше се от миниатюрно жилищно пространство и от онова, което можех да видя през полуотворена врата, още по-малка спалня, която бе изцяло заета от леглото. Това беше също и единствената му мебел. Нямаше и кухня и се зачудих как се хранеше.

— Добре е да си вземете някакви мебели или украса. Точно сега изглежда, сякаш тук живее призрак.

— Отдавна съм призрак. Нямам нищо против. И виж, грешиш за украсите. Имам си огледало ей там до вратата.

— Да, но не е за красота. А за да слагате маскировките си. Кога излизаме?

Той погледна с присвити очи към брезентовата ми наметка:

— Веднага щом проумея какво точно си облякла.

— Нямах много варианти — казах отбранително, опитвайки се да пригладя брезента.

Той ми подхвърли един вързоп, който бе лежал на пода:

— Хубаво, че единият от нас има достъп до магазин за екипировка.

Развих вързопа с дрехите и намерих панталон и истинска наметка от сивкав, но груб плат. Имаше и проста риза с копчета догоре, с мъжка кройка, но достатъчно малка за мен. Преоблякох се в спалнята, впечатлена, че беше уцелил точно размера ми.

— Няма толкова малки ботуши — каза той по-късно, като кимна към черните танцувални пантофки на краката ми. — Ще можеш ли да ходиш с тези?

— Правя го цяла вечер. — Определено не смятах да му казвам колко много ме болеше кракът.

Ейбрахам Милър живееше точно извън шумното и оживено сърце на Кейп Триумф, недалече от градския парк, който още не бях виждала. Тук внушителни домове и градски имения се редяха по тихи улици, свободни от оживеното пешеходно движение, което заведенията и магазините привличаха. Грант — все още с по-раншната си маскировка — ме поведе към група еднакви бели големи градски къщи. Спряхме в сенките на китка наскоро посадени фиданки и загледахме как един мъж крачеше из пресечката пред нас, като спря веднъж да запали лула.

— Тук живеят множество неженени богати мъже — такива, които са с твърде добро положение, за да отседнат в пансион, но все още не са се установили достатъчно, за да си купят дом — обясни Грант. — Жилището на Милър е в онзи край, на горния етаж.

— А този? — попитах, посочвайки към мъжа с лулата.

— Пазач. Много от тези къщи имат такива. Твърде мързелив е да заобиколи отзад, но ще държи под око предните врати, а именно там — за нещастие — трябва да отидем ние.

— Как ще минем покрай него?

— Точно тук на сцената се появяваш ти. Ако предположим, че не си изразходила всичкия си чар за вечерта. — Произнесе „чар“ по такъв начин, сякаш се съмняваше дали изобщо някога съм имала такъв.

— Това ли щеше да направи Сайлъс, ако ви помагаше?

— Щеше да отвлече вниманието по различен начин. Може би да покаже някакви документи и да заяви, че преследва престъпник.

— Звучи много по-почтено и изпълнено с достойнство от онова, което аз трябва да правя.

— Всички работим с дарбите, които притежаваме — каза Грант. — Моята е да отварям ключалки. Върви да говориш с него. Дръж го далече от вратите. Щом вляза, приключвай и заобиколи до задната страна на сградата. Ще се срещнем там.

Озадачена как щеше да се получи тази част, упорито се залових със задачата си и се отправих към пазача. Той се изпъна, стреснат при приближаването ми, но се отпусна, когато успя да ме види по-добре на светлината на една улична лампа. Вероятно защото помисли, че съм някоя безобидна, безопасна жена.

— Извинете, сър — казах. Послужих си с характерен за нисшите класи акцент, подобен на естествения говор на Тамзин. — Знаете ли къде живее Бенджамин Пиърс?

Мъжът, на средна възраст и с крив нос, се почеса по челото. Зад него видях Грант да се прокрадва към вратата в края на сградата, придържайки се възможно най-плътно към сенките.

— Никога не съм чувал за него.

Това беше, защото си бях измислила Бенджамин Пиърс.

— Казаха, че това е мястото. Ъгълът на Пайн и Уест. Бяла къща.

— Сигурно сте разбрали погрешно. — Той ме огледа с подозрение. — И каква работа има момиче като теб да посещава мъж толкова късно през нощта?

Придадох си оскърбено изражение:

— Почтена работа. Икономката му е извън града и ме нае да дойда да разтребя жилището му.

Грант още се занимаваше с ключалката. Дотук с дарбите.

— Толкова късно?

— Той не обича да е наоколо, когато къщата се почиства, и ми поръча да дойда, докато е на някакво изискано празненство — отвърнах горчиво. — Да не мислите, че искам да съм навън толкова късно заради едно глупаво петаче? Но едно момиче трябва да преживява някак си.

— Всички трябва да преживяваме — каза пазачът съчувствено. — Но не бива да сте сама навън. Никога не знаете кой се спотайва в тъмното.

Знаех, че Грант е в тъмното, все още неспособен да отвори вратата.

— Татко е навън, помага долу на кея. Щеше да ме заведе, ако можеше.

— Е, ще ви отведа до Ист и Пайн — каза мъжът. — Вероятно сте ги объркали.

Връхлетя ме паника. Трябваше да остана някъде тук, не да се отправям към някаква друга част на града.

— Не бих могла да ви позволя, сър. Ами ако някой от господарите ви дойде и вас ви няма? Ще си изгубите работата.

Колебанието му ми подсказа, че това беше вярно. И в същия миг видях Грант да отваря вратата и да се вмъква вътре.

— Ще внимавам — казах на пазача. — Знам как да не се набивам на очи — едно момиче също трябва да прави това. Вероятно сте прав и просто съм объркала улиците. Благодаря ви за помощта.

Отдалечих се забързано и тръгнах надолу по Пайн, докато вече не можех да го виждам. Заобиколих и се върнах в задната част на градската къща на Милър, която се намираше срещу друга сграда и между тях се образуваше тясна алея. Прозорците на нивото на улицата имаха решетки, но не и горните.

— Доста се забави — обади се един глас отгоре. Вдигнах поглед и видях Грант да ме наблюдава от един прозорец на втория етаж със скръстени върху перваза ръце, сякаш се бе подпирал небрежно там цяла нощ.

— Аз съм се забавила? Трябваше да ме оставите аз да отворя ключалката, докато питате за посоката.

В отговор Грант подхвърли надолу едно въже. Бях се катерила много пъти в семейната ферма и се изкачих с лекота. Вътре бяха запалени две малки свещи и той ми подаде една.

— Единствената светлина, която можем да използваме, без да ни видят. Претърси всичко независимо колко неправдоподобно ти се струва. Ако държи нещо тук, няма да е на никое очевидно място.

Все пак прегледахме очакваните места: писалището и лавиците за книги. Имаше книжа и счетоводни книги, но бяха все ясно отбелязани армейски сделки. Оттам се прехвърлихме на по-странните местонахождения, например чекмеджетата и бюрата. Най-накрая под дюшека на Милър намерих един-единствен лист хартия.

— Открих нещо — обадих се. — Още счетоводни сметки. Но никакво ясно обяснение.

Грант се приближи зад мен и надникна над рамото ми.

— В първата колонка има имена на кораби. Датите стигат чак до миналото лято, вероятно когато са влезли в пристанището. Сигурен съм, че митническите документи ще потвърдят, че Милър е служителят, извършил инспекциите.

— Пет ярда мушама, десет фунта калай… — Почуках с пръст по колонката до датите. — Товар?

— Откраднат товар. Малки количества, измъкнати от горните пластове на товара, вероятно не достатъчно значими, че собствениците им да забележа или да възразят. За Милър би било лесно да осъществи това, особено с товари, престояли в митницата известно време. — Очите на Грант се присвиха. — Обзалагам се, че някой е забелязал обаче. Вероятно е сметнал, че стоките му са отмъкнати от моряците, а не от някой митнически инспектор. Ще трябва да прегледаме официалните документи за евентуални подадени оплаквания.

— Погледнете имената до тези. Крафт се споменава пет пъти.

Грант кимна в знак на съгласие:

— Защото той е един от куриерите, които пренасят контрабандата. Бил е натоварен с тези задачи.

— Познавате ли другите? — Още четири имена бяха изброени множество пъти: вероятно други куриери, транспортирали товара, за чието отмъкване Милър беше помогнал от името на предателите. Мадисин, Буш, Скарброу и Кортманч.

— Буш. Не и другите — поне не мисля, че ги познавам. Знам един Мадисън, но името му се пише с ън накрая, не с ин — Милър може би просто има ужасен правопис. Въпреки това, хората рядко държат изрядни документи скрити под дюшеците си. Леглото не се използва по предназначение.

— Имате предвид за сън?

— О, Мирабел. Толкова си наивна. — Грант извади от палтото си писалка и хартия и започна да преписва записките. — Понякога сякаш дори не разбираш мъжете.

— Разбирам ги достатъчно добре. Имаше един, когото срещнах на един кораб. Помолих го да ми направи голяма услуга.

— Не толкова голяма. И знаеш ли, мисля си за онзи път.

— О, нима? — попитах язвително.

Той направи пауза и вдигна поглед с печално изражение, което се виждаше ясно дори в светлината на свещите.

— Падащият ръкав. Истински или престорен?

— Истински.

— Не.

— Да.

Той с въздишка се върна към работата си.

— Това прави положението още по-лошо.

— Какво?

— Забрави.

Когато свърши, той прибра счетоводната книга в първоначалното й скривалище и планирахме сложната задача по измъкването си. Не искахме да оставим никаква следа от посещението си, така че не можехме просто да се спуснем надолу по въжето и да оставим прозореца отворен.

— Аз ще сляза — обясни Грант. — Ти ще отвържеш въжето, ще стъпиш на онзи перваз, ще затвориш прозореца и ще скочиш.

Изрече го толкова сериозно, толкова непринудено, че трябваше да си го повторя мислено няколко пъти просто за да се уверя, че не бях пропуснала частта, в която всъщност звучеше смислено. Надникнах през прозореца. „Перваз“ беше леко преувеличено определение. Всъщност беше по-скоро украсен с орнаменти корниз, който обгръщаше цялата сграда между двата етажа. Отгоре имаше равна повърхност, вероятно широка точно колкото да има място за стъпалата ми. Със сигурност не и за неговите.

— Това е голям скок — казах най-накрая.

— Всъщност не. Тези етажи не са толкова високи — не като мястото, където сте настанени. Освен това ще те хвана. Ако това те устройва.

— Противопоставено с вероятността да не уцелите?

— Цяла нощ си била в ръцете на разни мъже. Мислех си, че може да ти е омръзнало.

— Мога да изтърпя още един чифт — ако приемем, че се приземя в тях. Вероятно ще ви съборя.

— Тогава ще омекотя падането ти. Рискът се пада на мен. А сега, хайде.

Не бях съвсем сигурна кой всъщност поемаше по-голям риск, особено докато го гледах как с лекота се спуска по въжето, а после ми прави знак да го последвам. Беше прав, че тази сграда беше много по-ниска. Беше елегантна, но не целеше непременно да впечатлява, както Уистерия Холоу със сводестите си тавани и фронтоните си. А поне настилката беше от отъпкана пръст. Предполагах, че приземяването върху калдъръм щеше да е по-болезнено.

Хайде, Мира, казах си. Татко щеше да го направи. Лонзо щеше да го направи.

Развързах въжето и го оставих да падне. Предпазливо стъпих върху тесния корниз първо с единия крак, после с другия. Сега ми се струваше почти смехотворно, че бях смятала измъкването през задния прозорец на Уистерия Холоу за опасно. Первазът се издаваше навън и аз се хванах здраво с една ръка за него, докато с другата затворих плъзгащия се прозорец. След като свърших с това, мъчително се обърнах, така че сега бях с лице към Грант, а не към сградата. Земята ми се струваше много по-далече, отколкото последния път, когато погледнах.

Грант протегна ръце:

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако знаеш, че Айана ще ме убие, ако ти се случи нещо?

— Всъщност не.

Но се напрегнах, пренебрегвайки болката в прасеца си, а после се пуснах. В частицата от секундата, когато кракът ми се повдигна от перваза, отнякъде долу по уличката се разнесе вик:

— Ой! Какво си мислиш, че правиш?

Пазачът. Викът сепна и двама ни. Скокът ми беше тромав и напълно забравих да се целя към Грант. Той също беше стреснат и за миг отмести поглед в посоката на звука точно когато се спуснах към него. Резултатът беше, че наистина омекоти падането ми и двамата се търкулнахме на земята.

Грант успя да се изправи на крака пръв и рязко ме дръпна да стана.

— Бягай — каза, насочвайки ме в посоката, обратна на тази, от която бързо се приближаваше пазачът. — Ние сме по-млади и в по-добра форма. Не може да ни хване.

Свирката на пазача прониза нощта:

— Крадци! Крадци! Помощ!

— Да се надяваме, че онзи, когото ще повика, няма да е по-млад и в по-добра форма от нас — изпъшках, докато се измъквахме от уличката. Досега успявах да не изоставам от Грант, но при всяка стъпка изпитвах стрелкаща болка в крака.

— Накъде отидоха? — излая нов глас.

— Там — надолу по онази уличка! — изкрещя пазачът. Тропот на ботуши — повече от един чифт — се разнесе по земята на не повече от една улица разстояние.

— В името на властта на губернатора, спрете и се предайте!

— От всичкия лош късмет, който можеше да ни се стовари, точно милицията да вземе да излезе тази вечер — изръмжа Грант. — Насам. Ще им се изплъзнем в центъра на града.

Завихме зад един ъгъл и се озовахме обратно в периферията на нощния живот на Кейп Триумф. Огромна кръчма и хан заемаха почти цялата пресечка пред нас. Оттам се лееше музика, а през облените в златиста светлина прозорци се виждаше, че вътре има цели тълпи от хора. Други групички се мотаеха отвън на верандата: мъжете пушеха, а жените се разхождаха наперено, облечени в оскъдни рокли въпреки студа. Когато хвърлих поглед назад в посоката, от която бяхме дошли, чух викове и смътно различих силуетите на тичащи мъже на около три пресечки разстояние.

— Свали перуката — нареди Грант и задърпа своята собствена и брадата си. Аз смъкнах перуката и трепнах, когато фибите закачиха истинската ми коса. Той натъпка двете перуки в поредния джоб на грамадното си палто, а после ме сграбчи за ръката и поведе двама ни към вратата на заведението.

Вътре беше още по-шумно. Пианото свиреше закачлива мелодия, далеч по-различна от всичко, което бях научила в Блу Спринг, а посетителите наоколо се смееха и крещяха. Някои играеха покер и пляскаха карти и монети по масата. Ловки сервитьори се промъкваха през тълпите и носеха питиета и храна. Въздухът беше натежал от дим и мирис на пот. Из помещението сновяха още оскъдно облечени жени — а някои не просто сновяха. Взирах се стъписано, докато една двойка се целуваше в някакъв вход, без да обръща никакво внимание на хората наоколо. Друга жена се беше покатерила в средата на една маса с мъже: закачаше се и се смееше с тях, докато се опитваха да повдигнат края на полата й. Изпитах силно смущение от факта, че перуката ми я нямаше и ме предпазваше само маската.

— Не мога да допусна да ме разпознаят на такова място! — извиках на Грант.

— По-добре тук, отколкото в затвора — извика той в отговор. — Виж — до бара се освободи маса.

Проправихме си път през тълпата и побързахме да заемем двата стола, преди някой друг да успее. Седнахме толкова близо до бара, че Грант само трябваше да се изправи и да извика на бармана да донесе вино. След няколко мига на масата се появиха гарафа и чаши.

— Просто си пийваме с удоволствие. Прекарваме си приятно. — Погледът на Грант, всичко друго, но не и приятен, остана прикован върху вратата, докато говореше. — Ако на онези от милицията все пак им хрумне да погледнат тук, няма да ни разпознаят от описанието, което са получили.

С треперещи ръце налях вино в чашите, но не докоснах своята.

— Дотук с твърдението, че пазачът е твърде мързелив да заобиколи от другата страна на сградата.

Грант ме стрелна с унищожителен поглед:

— Колко зле е кракът ти?

— Преди или след спускането от прозореца? Той направи гримаса:

— Трябваше да ми кажеш, че още те притеснява. Ще погледна, когато се върнем в… — Фокусът на вниманието му се измести зад мен и разбрах какво беше станало.

— Милицията е тук.

— Само един от тях. Не се обръщай. Пий си виното. Усмихвай се.

Не успях да докарам усмивката, но поднесох чашата към устните си, без да отпивам. Някакъв мъж се втурна към барплота до нас:

— Търся двама крадци — важно заяви той на бармана. — Мъж и жена.

Барманът не мигна:

— Имаме ги колкото щеш. Изберете си.

— Младо русо момиче. По-възрастен мъж.

— Изберете си — повтори барманът, като посочи към претъпканото помещение зад нас. — Не забелязах никого с такава външност, но пък и описанието ви е малко мъгляво.

Човекът от милицията се навъси и огледа стаята: очите му минаха над Грант и мен.

— Хей — изкрещя той и махна към вратата. — Ела тук и му кажи какво друго си видял.

Престорената усмивка на Грант стана още по-скована:

— Това е пазачът. Идва насам.

Разтревожено погледнах Грант. Бях стояла лице в лице с пазача. Дори без перуката пак можеше да ме разпознае. Отместих поглед, когато се приближи с тежки стъпки до човека от милицията и набързо съобщи какво беше видял.

— Не го огледах хубаво. Но мисля, че имаше брада. Сива. Момичето беше русо. Красиво. Носеше маска.

— Претърсете наоколо, ако искате — каза барманът, по-скоро отегчен, отколкото разтревожен, че е дал подслон на крадци.

— Да се разделим — каза човекът от милицията.

Не чух какво казаха след това. Само знаех, че не мога да допусна да видят лицето ми. Не можех да бъда заловена, не и след всичко, което бях направила, за да се добера до Адория. Със сърце, оглушително биещо в ушите ми, без предупреждение се покатерих в скута на Грант и го целунах, накланяйки тялото и лицето си далече от бара. Шокът му продължи само секунда, а после той сложи ръце на хълбоците ми и пръстите му се присвиха и се впиха силно в мен. Устата му се отвори върху моята и вкусът на езика и устните му заля сетивата ми, а предишната ми паника се стопи. Обвих ръце около врата му, а едната му ръка се плъзна нагоре по гърба ми и се заплете в косата ми. Другата му ръка бутна маската ми нагоре и аз отворих очи, срещайки неговите само за краткия миг, нужен да си поема дъх, преди устните ни отново да се озоват едни върху други. Зъбите му одраскаха леко устните ми и всяка част от тялото ми се напрегна, жадна за… нещо.

Един мъж се прокашля силно зад нас и на объркания ми мозък му трябваха няколко мига изобщо да го чуе. Бързо бутнах маската си надолу и се отскубнах от Грант. Двамата вдигнахме погледи и видяхме намръщения барман да стои над нас със скръстени ръце. Пазачът и човекът от милицията не се виждаха никъде.

— Не ми пука дори тя да не е от нашите момичета — каза барманът. — Ако искате да правите това, заведете я горе и си платете за стая като всички останали.

Грант примигна няколко пъти, а после леко ме бутна обратно в стола ми.

— Ще я заведа в жилището си. Ъъ, исках да кажа… Тръгваме си. — Изправи се и метна няколко монети на масата, макар че през това време погледът му обхождаше кръчмата. С бързо кимване ми даде знак, че пътят е чист, и двамата тръгнахме към вратата на кръчмата. Или, добре де, аз куцах. Спряхме още веднъж на верандата, за да потърсим отново преследвачите си, но те бяха продължили нататък.

Тръгнахме бавно надолу по улицата и изведнъж той ми предложи да се облегна на него. Поклатих глава:

— Не е толкова зле — излъгах. Страхувах се да го докосна отново. Страхувах се да кажа каквото и да било. Върнахме се мълчаливо до хлебарницата и трябваше да устоя на порива да докосна устните си и да проследя очертанията им там, където се бяха намирали неговите.

— Грант… — Намерих кураж и трябваше да преглътна няколко пъти, преди да продължа. — Дали — тоест — трябва ли да поговорим за…

— Не — каза той, взирайки се право напред.

— Не? Нямате нищо за казване?

— Не. — Гласът му имаше обичайния си насмешлив тон, но ми се стори крехък. Сякаш поддържането на този тон му костваше усилия. — Има ли нещо, което искаш да кажа?

Много неща. Като например защо не се беше преструвал. Беше изключителен актьор, но не ме беше целунал престорено. Беше ме целунал, като че ли искаше да ме погълне. И ме беше придърпал към себе си, сякаш… ами, сякаш чисто и просто ме желаеше.

Какво искаш да каже? Защо търсиш нещо сложно? — запитах се настойчиво. Потърсих убежище в напереното държание:

— Най-вече просто искам да ви чуя да признавате, че бях по-добрият избор от Сайлъс тази вечер.

— Е, със сигурност в някои… — Той погледна напред, към своята сграда, и изпъшка: — Чудесно.

Проследих погледа му:

— Какво?

Айана стоеше пред хлебарницата под неговата мансарда: наблизо беше вързан кон. Беше се облегнала на един стълб и рязко застана нащрек, когато ни видя: лицето й беше като буреносен облак. Моментално се разкрещя на Грант на баланкуански. Той запази спокойствие, когато отговори на същия език, но това сякаш само усили гнева й.

Беше на средата на поредната тирада, когато казах:

— Чакай, чакай. Не е виновен той. Аз си предложих услугите доброволно. И ако това ще ти помогне — той беше против.

Айана превключи на осфридиански:

— Е, очевидно не достатъчно! Хайде, прибираме се. Истинско чудо е как никой не е забелязал, че те няма след бала. Е, сигурна съм, че Аделейд е забелязала.

— Беше само веднъж — каза Грант. — Аз бях виновен. Айана му се нахвърли:

— Разбира се, че ти си бил виновен! Изобщо не биваше да я въвличаш в нищо от това.

— Тя може сама да взима решенията си. Сама се въвлече в това.

— С твое насърчение! Не я въвличай в безразсъдния си начин на живот. Не я превръщай в такава като теб! Тя има добър шанс тук. Шанс за стабилност и щастие, може би дори любов.

Спокойното и овладяно държание на Грант се разпадна, превръщайки се в гневно стъписване:

— Чрез уреден брак с онзи, който предложи най-висока цена? Как сработи това за теб с Миши, Айана? И къде бяха твоите любов и щастие, когато тайно се вмъкваше и измъкваше от леглото на онази акушерка? Трябваше да си извадила поука от нея, но съм сигурен, че си се забъркала в някоя катастрофална любовна история, докато ме нямаше.

Айана имаше вид, сякаш я бе зашлевил:

— Поне научавам имената на любовниците си — каза тя тихо. — И поне се опитвам да създам човешка връзка. Може и да се провалям, но опитвам.

Възцари се ледено мълчание, докато се гледаха предизвикателно, и в ума ми се мярна неканен спомен за караницата между Аделейд и Тамзин. Разгорещеността, която изпитвах в кръчмата, беше изчезнала. Всичко, което исках, беше тези двамата да се помирят.

Грант се поддаде пръв, предизвикателното изражение изчезна от очите му.

— Секем, аз не…

Айана вдигна ръка и се отправи към коня:

— Недей. Тя вече е като теб. Може би винаги е била. И ще приема, че от сега нататък тя просто ще идва и ще си отива, когато пожелае. Ще я покривам, когато мога, но ако нещо й се случи, ти отговаряш. Надявам се всичките ти мечти и слава да си заслужават. Да вървим, Мира.