19


Главният затвор на Кейп триумф се намираше извън оживения градски център, но достатъчно близо, че да опрости прехвърлянето на затворници в съда.

— Има по-малки места за задържане — каза ми Том, докато пътувахме в тъмнината. — Войниците имат едно във форта. А милицията има нещо като пост, който също поддържа две. Но тези места са предназначени главно за задържане на по-дребни престъпници. Да задържат пияниците, затворени за една нощ. По-опасните ги държат тук.

— Всичко това звучи много… неорганизирано — казах. — Градската стража в Осфро невинаги вършеше добра работа, но поне си имаха система. Тук няма истинско централизирано прилагане на закона.

— Тогава се появяваме ние — каза Том весело. — Бремето на раздаването на правосъдие пада върху нас.

— Нещо ми подсказва, че вашето правосъдие е избирателно. И доходоносно.

— На една градска стража щяха да й плащат. Защо не и на нас?

Спряхме на около четвърт миля от затвора, където Малкия Том — младият, кльощав мъж — беше избързал преди нас, за да разузнае положението. Понеже той също се казваше Том, определението „малкия“ ги разграничаваше. Не ми беше ясно дали допълнението бе хрумнало на Том, или на другите мъже.

— Дженкс беше прав — каза Малкия Том, като се върна при нас, подтичвайки. — Повече са от обикновено. Шестима.

— Шестима ли? — рече Том сприхаво. — Обеща ми четирима, Дженкс.

— Не съм ти обещал нищо. Казах, че вероятно охраната ще е двойна.

Малкия Том добави:

— От милицията са. Не войници.

— Е, и това е нещо — каза Том. — Сега. Разкажи ни всичко друго, което си видял.

Пет минути по-късно имахме план и всички тръгнахме към затвора, придържайки се встрани от главния път. Една лампа близо до входната врата ни показа онова, което ни беше нужно. Сградата бе правоъгълна, гола и груба, без прозорци. Двама души стояха на пост отпред, а във всеки ъгъл стоеше по един пазач.

Разгърнахме се в позициите, които Том ни беше определил, и нетърпеливото очакване запращя като електричество из тялото ми, докато се отправях към тъмен, обрасъл с дървета участък заедно с Илайджа. Никога не бях влизала в планиран сблъсък. Обикновено те просто ми се случваха. Стисках камата толкова здраво, че трябваше постоянно да я намествам, за да не ми се схванат пръстите.

Акцията започна с изстрел. Беше Малкия Том, който стреля близо до един от пазачите в задната част на сградата. Том беше дал много ясно да се разбере, че искаше да избегне всякакви убийства тази нощ.

— Милицията е много снизходителна към нас — бе обяснил. — И искам положението да си остане така.

Беше ни предупредил също и че понеже милицията е така непоследователно обучена, членовете й вероятно ще реагират безразсъдно. При пукота от пистолетния изстрел всички пазачи хукнаха натам, откъдето беше дошъл звукът — всички освен един. Той остана на поста си до входната врата. Илайджа, който беше с мен, изруга. Бяхме се надявали, че всички пазачи ще затичат към задната част на сградата, където ни чакаха другите ни трима съучастници.

— Нищо друго не ни остава — каза Илайджа. — Да вървим. Стойте зад мен, приведени ей там. Вие сте по-малката мишена — той ще се цели в мен, но е по-добре, ако все пак не се пречкате.

Мъжът от милицията, който стоеше на вратата, ни видя да идваме и вдигна мускета си. Стреля по Илайджа, както предполагахме, че ще стане, но не улучи. Беше стрелял по-бързо, отколкото трябваше с подобно оръжие. От още няколко стъпки щеше да е по-точен. С Илайджа се хвърлихме върху него, преди да успее да презареди. Илайджа го събори на земята и го задържа притиснат там. Пазачът крещеше мръсотии, докато връзвах ръцете и китките му, и ми се прииска да бяхме донесли както въжета, така и парцали за запушване на устата. Точно докато приключвах, видях вратата да се отваря зад Илайджа.

— Внимавай!

Илайджа се обърна, когато се показа дулото на пистолет. Скочих нагоре и замахнах с камата си като със сопа, изблъсквайки пистолета достатъчно встрани, че да не улучи Илайджа при изстрела. Това даде на Илайджа възможност да отвори със сила вратата и да сграбчи собственика на оръжието — още един мъж от милицията. Илайджа го запрати силно в стената, но мъжът беше по-як и набит и се оттласна назад чрез собствената си груба сила. Отмествайки поглед от схватката им, зърнах още един пазач. Разузнаването на Том ни беше дало сведения само за външната отбрана. Не знаехме със сигурност какво да очакваме вътре.

Вторият мъж още не ме беше видял. Колкото и да копнеех да размахам храбро камата си, използвах онова, на което ме беше обучил Лонзо. Този пазач не беше толкова мускулест, колкото онзи, с когото се биеше Илайджа, но беше по-висок от мен. Стрелнах се напред и го изненадах, стоварвайки лакътя си в лицето му с движение, с което се озовах твърде близо до него, че да може да стреля. Вместо това той незабавно се опита да отвърне на удара, като замахна с пистолета си така, както бях замахнала аз с камата. Високият му ръст беше в негов ущърб. Не бях там, където очакваше, и това го принуди да промени позата си, за да не изгуби равновесие, докато аз продължавах да се движа безразборно. Той пусна оръжието и понечи да ме нападне с юмруци. Използвах тези частици от секундата, за да му нанеса нов удар от долу нагоре, този път във врата. Липсваше му прецизност, но беше успешен. Мъжът нададе лек вик и залитна назад. Грабнах мускета и го насочих към него, като му изкрещях да падне на колене. Никога преди не бях стреляла с пушка и се надявах, че мога да блъфирам убедително.

Явно можех. Той се подчини и чух силен смях зад гърба си.

— Виж се само — каза Илайджа. — Дори нямаше нужда от мен. Нищо чудно, че си успяла да изплашиш бандата на Абърнети онази нощ. — Противникът му лежеше на пода, вероятно в безсъзнание. Илайджа се приближи бавно до моя пленник и започна да връзва китките му.

— Не съм сигурна, че съм го изплашила чак толкова. Но се радвам, че помогнах на семейството ви.

Илайджа се намръщи, докато привършваше работата си:

— Не биваше да попадат в такова положение. Цялата онази каша с Абърнети стана, защото Том толкова надменно…

Отвън прозвуча изстрел и аз се огледах тревожно наоколо.

— Трябва ли да направим нещо?

— Не — каза Илайджа. — Това е тяхна работа. Да си свършим нашата.

Взе ключовете от изпадналия в безсъзнание мъж и претърсихме сградата. Имаше два коридора, разклоняващи се в противоположни посоки, с по десет килии във всеки. Изплашени мъже и жени надзъртаха към нас през решетките. Бяха чули суматохата, но нямаха представа какво означава.

— Всичко е наред — казах, докато Илайджа отключваше килиите. — Дошли сме да помогнем. — Докато затворниците се изнизваха припряно покрай мен един по един, ми хрумна нещо. — Не сме сигурни, че всичките са аланзанци. Може би освобождаваме закоравели престъпници.

— Да — съгласи се Илайджа. — Но нямаме време да ги разпитваме.

Последните затворници изтичаха навън през предната врата точно когато влязоха Том и останалите. Той се ухили:

— Изглежда, че всичко се е получило.

— Трябваше да видиш твоето момиче — каза Илайджа. Побутна мъжа, когото бях обезвредила, към една от килиите. — Не ми каза, че може да се бие така.

Заключихме вътре всички мъже от милицията. Шайката на Том имаше няколко порязвания и синини повече, отколкото в началото на битката, но никой от двете страни не беше прострелян. Затворниците отдавна бяха изчезнали в нощта, когато най-сетне си тръгнахме.

— Благодаря — казах на Том, докато вървяхме обратно към основната част на града. — Знам, ще кажеш, че си ми дължал услугата, но въпреки това я оценявам.

— За мен е удоволствие. — За няколко мига настъпи мълчание. — Ободряващо, нали?

— Кое?

— Суматохата на битката. — Той размаха ръце в преувеличен жест. — Тръпката. Кръвта, пулсираща мощно из тялото ти. Всяка частица от теб — нащрек. Трудно е да се съвземеш от възбудата.

Наистина изпитвах нещо като прилив на възбуда. Всичките ми сетива сякаш бяха по-изострени и по-ясни.

— Да — признах. — И е трудно да се съвземеш.

— Не за пръв път влизаш в битка.

— Не, но никога не съм участвала в нещо като това. — Баща ми ме беше научил на някои основни бойни умения, но рядко ми позволяваше да го придружавам в някой от набезите му. Бях избутвана встрани като красивата примамка. Само Лонзо в краткото време, което прекарахме заедно в Осфро, се беше отнасял към мен като към равностоен партньор и беше наблегнал на обучението ми. — Чувството е приятно — знанието, че сме спасили невинни хора от потисничество. Това също е възбуждащо.

— Е, кой може да каже дали са наистина невинни? — попита Том сухо. — Но предполагам, че наистина ги спасихме от потисничество. Сега. Ако все още ти е останал хъс за битка, сигурен съм, че бихме могли да спрем и на други места.

Поколебах се:

— Наистина е добре да си вървя.

— Мога да се постарая да са благородни домове само заради теб.

— Не. Наистина, трябва да вървя. — Придадох си по-твърда решителност, за да устоя на изкушаващото предложение. — Дори не би трябвало да съм навън. Но съм признателна. Многократно се отплатихте за онова, което направих.

— Ах, добре. Може би следващия път.

— Няма да има следващ път.

Той притисна ръка към сърцето си:

— Нараняваш ме отново. Половината мъже в Бика са готови на убийство, за да работят за мен.

— Да работят за вас? Ами да заповядат. А и във всеки случай защо бихте ме искали? Не притежавам и наполовина толкова опит, колкото другите ви хора. — Усещане за празнота се настани под лъжичката ми и аз се отдръпнах, внезапно осъзнала колко тихи бяха улиците, по които се бяхме върнали обратно в града. — Вижте, ако мислите, че „работенето“ за вас ще включва още нещо допълнително…

Той изсумтя насмешливо:

— Ти си приятна гледка, но не, няма такова нещо. Тази вечер беше на висота, а нещо ми подсказва, че се учиш бързо. И ще си струва. Малък Том!

Бяхме минали далеч напред пред другите и Малкия Том дойде при нас с подтичване.

— Да?

— Покажи й какво ти платих по-рано за посещението в къщата на съдия Матърс.

Малкия Том бръкна в джобовете си и аз се сепнах, когато извади две шепи сребърни монети. Преброих двайсетина.

— Похарчих няколко за питиета — призна той. Том го отпрати с махване на ръка:

— Няма значение. Благодаря.

Малкия Том прибра парите и веднага отстъпи назад. Том ме стрелна с кос поглед:

— Виждаш ли? Старая се всички да получат добра компенсация. Понякога им се плаща в злато.

Злато? Още се чувствах замаяна от всичкото това сребро.

— Аз… това, което направих тази вечер, не го направих за пари. Не бих искала. Направих го, защото така беше правилно.

— Дори един ангел трябва да яде. Но ми харесва начинът ти на мислене. Мнозина говорят за справедливост и как се борят за промяна. Малцина живеят, превръщайки тези думи в дела. Моите хора са добри души, но повечето правят това заради парите. И те трябва да ядат. Бих имал полза от някого до мен, който наистина се бие, воден от благороден дух.

Огледах лицето му в светлината на лампата, преценявайки искреността му:

Наистина ли искате доблест? Не ми изглежда да раздавате всичко припечелено за благотворителност. Тия пера едва ли са евтини.

— Не са, но образът е важен. — Той нежно погали зелените и сини пера, които красяха единия му ръкав. — Трябва да задържам известна сума за разноски по работата. И открито признавам, че не съм ангел — обичам печалбата. Но освен това не съм толкова себичен, колкото си мислиш. Всеки ден виждам бедните и потиснати хора в града. Тук царят корупция и злоупотреба с власт и имам много идеи как да подобря нещата.

Искреността в гласа му ме изненада:

— Ограбването на хора подобряване на нещата ли е?

— Не е като да крада хляб от сираците. Занимавам се главно с редки и ценни стоки, изискани предмети, които невинаги са лесни за намиране — но се отплащат добре за тази трудност. И повярвай ми, хората, от които ги отмъкваме, не са точно закъсали за пари.

— Въпреки това може да са добри хора, дори и да са богати. И съм сигурна, че някои загиват, когато ги нападате. Това справедливо ли е?

— Не, нито пък е справедлив фактът, че множество добри хора тук гладуват и страдат. Парите и храната, които съм раздал, са спасили много от тях.

— И вие… просто искате да се бия заедно с вас? — попитах неохотно.

— Определено. Понякога — за да се „сдобиваме“ със стоки. Друг път — да отправяме предупреждение към онези, които си мислят, че могат да тъпчат другите. Ще се опитам да не те включвам в задачи, които може да противоречат на ангелските ти принципи. И освен това ще имам нужда от теб и за друга задача. Целя се в луксозни предмети, но в ръцете ми попадат и много обикновени стоки, които не мога да използвам. Неща от първа необходимост като храна и дрехи. Работното ми натоварване се увеличава, а нямам толкова много време да разпределя излишъка сред хората в нужда. Нещо ми подсказва, че тази работа би ти харесала. А мисля също и че градът ще бъде очарован от помощта на прекрасен ангел.

— Да ме използвате, за да ви подобря имиджа ли искате?

Той се ухили:

— Е, както казах, имиджът е важен. Но аз не „използвам“ никого. Хората, с които работя, не са инструменти, които да бъдат употребени и захвърлени.

Изкушението… едва можех да устоя. Злато за Лонзо. Цел за мен. Но на каква цена?

— Не мога. Имам други ангажименти. Веждите му се повдигнаха:

— О. Някой съпруг или любовник?

— Не! — Гласът ми прозвуча твърде издайнически и Том се засмя:

— О, разбирам. Това е едно от онези сложни и заплетени неща, а? Още по-основателна причина да избереш сама пътя си. И видях лицето ти, когато Малкия Том извади онези монети, които взехме от съдията. Имаш дългове навярно?

Възможността да изплатя сумата за освобождаването на Лонзо от служба и собствения си договор, внезапно ме замая, но се опитах да скрия чувството.

— Съдия… споменахте съдия Матърс?

— Познаваш ли го? — попита Том с явно изострен интерес.

— В известен смисъл. И знам какво прави. Подкупите. Съмнителните присъди за изпращане на принудителен

труд.

— Тогава знаеш, че е лош човек, който нарушава закона.

Ние току-що нарушихме закона.

— В името на висшето благо, помниш ли? — Тонът на Том стана по-твърд. — Неотдавна, срещу подкуп, той осъди няколко от сътрудниците ни на работа в плантации. Тези присъди са твърде дълги за дребна кражба. Никой от моите хора, но това е обида към нашето братство. Така и не е наказан за онова, което прави.

— Какво му направихте?

— Обичайното. Дадохме му да разбере, че наблюдаваме. Отбихме се до къщата му, освободихме го от някои вещи, внушихме у него и слугите му страх от разпътните ангели. Никой не умря, ако това се чудиш. Опитвам се да избягвам търкания с милицията, ако е възможно.

Спряхме пред „Танцуващият бик“, но не последвах другите мъже вътре.

— Том…

— Никакви протести повече. Нужно ти е нещо повече от пари. В теб гори нещо. Виждам го. Наистина искаш да бъдеш ангел отмъстител, който оправя световните неправди? Това е начинът. Върни се утре вечерта. — Лицето му светеше от възбуда. — Имам малко зърно от една работа миналата седмица, което смятам да раздам. Ела да видиш другата страна на онова, което правим.

— Ще си помисля — казах най-накрая.

Том хвана ръката ми и я целуна, когато понечих да си тръгна.

— Не само си помисли, Авиел. — Авиел?

— Един ангел има нужда от име. Защо не небесната защитница на жените и невинните? Освен ако не мислиш, че това е светотатствено.

Засмях се, докато започвах да се отдалечавам заднешком надолу по улицата.

— След всичко друго, което направихме тази вечер? Едва ли.

Той се сбогува с мен с преувеличен поклон:

— Тогава ще се видим утре, лейди Авиел.

Загрузка...