Среднощният диамант

21

Работата ми с том тази нощ беше бърза — да се справим с един наемодател, който възнамеряваше драстично да повиши наемите в един от по-бедните райони на града около кейовете. Повечето наематели не можеха да си позволят новите цени и щяха да бъдат изхвърлени на улиците. Том познаваше някои от обитателите, а един от собствените му хора дори живееше там. Но, както ми каза, задачата ни отиваше отвъд това: „Просто така е правилно“.

Бях склонна да се съглася, когато видях разкошния дом на хазяина, който беше безкрайно различен от копторите, за които вземаше толкова скъпо. Действахме по обичайния начин: обезвредихме слугите и измъкнахме колкото ценни предмети успяхме да намерим из къщата. Веселото държание на Том рязко стана заплашително, когато предупреди хазаина, че ще се върнем, ако наемите не бъдат преосмислени.

— Дали ще се вслуша? — попитах Том, след като си тръгнахме. Винаги се чудех дали от някоя от тези заплахи някога имаше истинска полза.

— Може би. Изглеждаше, сякаш взе посланието присърце. Предполагам, че все пак ще вдигне наема, но съвсем не толкова много. Така си запазва достойнството, докарва си някоя и друга допълнителна монета и евентуално успява да ни задържи надалече. А ако не направи нищо? — Том сви рамене. — Ще намерим време да го посетим отново.

— Тази система е малко… нестабилна.

— Обаче действа, нали?

— Понякога — казах. Бяхме се върнали в сърцето на града и наближавахме „Танцуващият бик“. — Но подбираме кого да наказваме. И няма последователност в начина, по който се справяме с тези хора.

— Не ми се стори да имаш нещо против да се справим с тях.

— Нямам. Знам, че всичките са направили нещо. Но проблемът с избирателната справедливост е, че е, ами, избирателна. — Спомних си за Осфро и предубеденото отношение срещу Лонзо. — Законите съществуват, за да е сигурно, че всички ще са задължени да спазват едни и същи правила и ще получават еднакво отношение.

— Знаеш така добре, както и аз, че дори когато имаш набор от строги закони с хора, които да ги прилагат — което не важи за този град — пак винаги ще има такива, които ще се изплъзват през пролуките. Ние въздаваме справедливост, скъпа. За тази цел понякога трябва да се действа извън закона.

Баща ми винаги беше казвал същото, за да оправдае действията си. Често се успокоявах, че онова, което правех с Том, не стигаше до такива крайности като делата на баща ми, но нямаше спор, че пристъпвам в области, съмнителни от етична гледна точка.

Когато не отговорих, Том заговори с още по-мелодраматичен тон от обикновено:

— О, само каква агония ми причиняваш. Каква болка. Да намекваш, че бумащината и бюрокрацията са за предпочитане пред мен! Имаш късмет, че вярата ми в теб е толкова непоколебима. — Подаде ми златна монета. — А непоследователна или не, нашата система е по-доходна. Прибрах монетата в джоба си, но казах:

— Технически тя принадлежи на някого от наемателите, които е измамил.

— О, ще се погрижим част от парите да се върнат при тях. Но първо имаме да свършим едно друго добро дело.

Мисълта колко неотложно беше да напиша писмото до Лонзо, бе надвиснала над мен през цялата вечер.

— Никаква работа повече. Не мога да остана тази вечер.

— Това е добро дело, не работа.

По-голямата част от тайфата остана в кръчмата, но Малкия Том се присъедини към Том и мен в носенето на тежки чували, събрани от склада в приземния етаж на кръчмата. Оттам се отправихме към беден квартал в западния край на града, където бях правила доставки преди. Къщите бяха по-стари и порутени, хората — измършавели и отчаяни. Никой не ни закачаше. Онези, които минаваха покрай нас, ни помахваха и ни поздравяваха — всички ни.

Почукахме на вратата на къща, която принадлежеше на някоя си мистрес Смит. Обикновено носехме подаръците си право при нея, за да ги разпредели. Тя знаеше кой от какво се нуждае в нейната общност и разпределяше справедливо полученото. Дори най-отчаяните не се осмеляваха да крадат от нея. Тя отвори вратата по тънка нощница и с шапчица върху тънките си, редки къдрици. Въпреки късния час, набразденото й от бръчки лице светна в усмивка, когато ни видя. Беше живяла в този квартал по-дълго от всички и беше нещо като матриарх. Дребничкото й тяло се обитаваше от пламенно сърце.

— Том, Том и милейди — каза тя. — Влизайте, влизайте. Нека ви направя чай.

Том я поздрави, като люшна пелерината си с елегантен жест.

— Боя се, че нямаме време да останем. Само искаме да предадем няколко подаръка.

Тя възкликна от удоволствие, когато видя какво има в торбите: плодове — нещо оскъдно и скъпо по това време на годината. Домакините, на чиито празненства присъствах, разполагаха със средства да плащат сегашните безбожни цени. Снощи ми бяха поднесли ябълкова тарталета. Мнозина от гостите бяха избутали десерта си недояден, заявявайки, че са преяли. Като си мислех за онова разточителство и гледах мистрес Смит сега, вече не се чувствах толкова виновна за открадването на плодовете. Освен това всъщност ги бяхме отмъкнали от друга група контрабандисти. Крадци крадат от крадци.

— О, само почакайте да видят всички — каза мистрес Смит. — Шестимата да благословят всички ви.

Том се наслаждаваше на обожанието й. От известно време не беше правил лично кой знае колко доставки.

— Удоволствието е наше. Лейди Авиел не спи през нощта, ако не е раздала частица от богатството ми.

Мистрес Смит се засмя, докато гледаше как Малкия Том подава торбите с плодове на едно сънливо момче вътре.

— Добре е за вас. И хубаво от ваша страна. Уоли, иди да донесеш подаръка, който изработих за лейди Авиел.

— Какво? — попитах, когато видях как момчето хукна.

— Откакто се отбивате тук, се храним по-добре от всякога. Всички знаем кой подтиква Том. Исках да ви дам нещо в замяна.

— Не е необходимо. Ни най-малко. — Тези хора имаха толкова малко, че дори не можех да си представя да взема нещо.

— Тихо — сгълча ме тя. Уоли се върна и й подаде топ плат. Когато го вдигна, той се раздипли в черно наметало, цялото обшито със златни звезди. Бях толкова изненадана, че не отказах, когато ми го връчи. Платът беше от здрава, но много обикновена вълна. Мистрес Кълпепър щеше да вирне презрително нос при вида на простата материя, но златистата нишка беше със същото качество, каквото редовно виждах в Бляскавия двор. Том също забеляза.

— Достойно за ангел. Откъде взехте конците?

— Продадох един от онези буркани с мед, които ни донесе — каза мистрес Смит. — Купих точно колкото да направя това наметало. Помислих си, че ще ви отива на косата.

— Вземи го — каза ми Том. — Твоето е овехтяло, а и бездруго трябва да се обличаш подобаващо за образа си. Мистрес Смит очевидно е вложила много труд в него.

— За мен е чест да го нося — казах й, като свалих старата си наметка и я заместих с обшитата със звезди.

— Не са много онези като вас, които ни помагат. И никога толкова щедро. — Мистрес Смит започна да отмята имена на пръстите си, докато говореше. — Джоана Стийл. Хауърд Гили. Отбиват се понякога. Но вече изобщо не виждаме такива като Джоузеф Абърнети или Джон Грей. Или онзи новия, Садлър.

— Сандлър — поправи я Том. — И е добре да знам това. Дръжте ме в течение кой друг идва или не идва.

Сандлър! Името, което Милър и заговорникът от Норт Джойс бяха споменали. Можеше ли да е същият човек?

Едва успявах да се сдържа, когато си тръгнахме. Опитвайки се да звуча небрежно, отбелязах:

— Никога не съм чувала за никакъв Сандлър.

— Нов, както каза тя. — Том се замисли. — Полага му се известно снизхождение за това, но трябва да усвои системата. На ветераните може и да им се размине това, че трупат плячката, но новаците трябва да си спечелят благосклонност.

— Някой ще го нападне — добави Малкия Том. — Просто за да му даде да разбере как стоят нещата. Чух, че държи запасите си в онази противен стар пансион на Уотър Стрийт. Няма да е особено трудно да, аа, наминем там. — В тона му се долавяше нотка на надежда.

Том поклати глава:

— Имаме по-добри занимания от това да тормозим някакъв новак — особено понеже скоро може да ни се наложи да наемем допълнителни помощници. Което ми напомня… какво ще правите в нощта на Празника на цветята, милейди?

Още се съвземах от подмятането за Сандлър и ми трябваше един миг да проумея въпроса:

— Имам някои ангажименти във въпросната вечер. — Това беше доста слабо казано. Бляскавият двор щеше да присъства на гала празненство, сравнимо по важност само с дебютния ни бал.

— Е, това ще е късно, около обичайното време, когато се материализираш всъщност.

— Какво е? — попитах, изпитвайки подозрение заради предисловията.

— Работа, разбира се. Обаче голяма. Ще имам нужда от повече хора не само от обичайния си екип и няма да те лъжа: няма нищо особено доблестно в нея. Просто ще крадем от един търговец, който ще е на погрешното място в подходящия момент. Напълно користно е. Може да се наложи да си изцапаш ръцете, но гарантирам, че след това ще са пълни със злато.

— Колко да ги изцапам?

— Никак, ако мога да го избегна. Знаеш, че се опитвам да държа тези неща под контрол. — Като видя колебанието ми, попита: — Предполагам, че все още имаш дългове? Намали ги малко.

Нуждата от пари беше станала много по-неотложна сега, когато знаех къде е Лонзо. Бавно, след много обмисляне, кимнах в знак на съгласие.

— Отлично. — Том повдигна ръката ми и я целуна, а аз се запитах на какво се бях съгласила току-що. — Намери ме предната вечер и ще уговорим всички подробности.

Разделихме се и аз се отправих надолу по път, който щеше да ме отведе у Сайлъс. Преди да вляза в по-оживените райони, открих тихо местенце да оправя дрехите си. Замених обсипаната си със звезди наметка с протритата. Руса перука, натъпкана във вътрешния джоб на пелерината, замени косата ми. Вече не можех да се движа свободно в образа на лейди Авиел.

Изминах няколко улици пеша до шивашкото ателие и почуках на вратата на Сайлъс. Не изглеждаше зарадван да ме види.

— Не се ли омъжи вече?

— Грант каза да дойда тук, защото е навън с патрула.

— Знам. — Сайлъс затвори вратата зад мен. — Каза ми как двамата сте подслушали Милър. Даже не знаех, че още си част от това.

Пренебрегвайки обвинителната нотка в гласа му, смъкнах перуката и маската си и приех предложения ми прост дървен стол, който ми се стори направо луксозен след оскъдно обзаведената мансарда на Грант.

— Имаш да ми предадеш някакво писмо? — попита Сайлъс със скръстени ръце.

— Ъъ, всъщност се налага да го напиша тук. Ако не е проблем. Но преди да го направя… Открих нещо друго, което може да ви помогне. Разбрахте ли кой е Сандлър? Грант не знаеше името.

Сайлъс поклати глава:

— Не. Но сутринта ще питам някои от агентите си.

— Е, мисля, че вече знам. Той е нов пират. И държи плячката си в някакъв пансион на Уотър Стрийт. Пансион, за който се твърди, че е противен и стар. Вероятно там ще бъдат преместени запасите на сутринта.

Двете рунтави вежди се вдигнаха:

— И откъде, за бога, знаеш това?

— Имам си източник. Много надежден — добавих, виждайки как очите му се присвиха скептично. — Гарантирам, че информацията е точна. Можете ли да стигнете до пансиона навреме?

— Може би. Там има няколко пансиона. — Сайлъс седна на едно бюро и започна да прехвърля купчини книжа, докато намери нещо, което приличаше на карта на град. След бърз оглед го нави и го метна настрана. — Не е каквото ми трябва. Ей там има хартия и мастило да си напишеш писмото.

Донесох хартията и тъй като нямаше друга чиста повърхност за писане, седнах на пода. Сайлъс продължи да тършува.

За колкото и стряскащ да го намирах, не можах да се въздържа и попитах:

— А мъжът от Норт Джойс? Може ли той да е бил един от куриерите в списъка, който отмъкнахме от Ейбрахам Милър?

— Ние? — За миг Сайлъс спря да търси. — Била си там? Сгърчих се от неудобство под погледа му:

— Мислех, че Грант ви е казал.

— Очевидно има много, което не ми казва. А, ето я. — Разгърна друга карта.

Написах няколко реда от писмото, използвайки един от старите сирминикански кодове на баща ми. Сайлъс издаде звук, който ми прозвуча като доволно сумтене. Вдигнах поглед:

— Открихте ли пансиона?

— Вероятно. На онази улица има три. Единият е нов. Имам предположение кой от другите е „противен“. Грант тъкмо беше там — сигурно ще знае. Очаквам го всеки момент.

Нещо като примесена с вълнение нервност запърха в мен, когато чух това. Приключил работата си, Сайлъс седна отново в стола си с картата, като от време на време хвърляше погледи към мен. Измествайки се така, че да виждам по-добре, събрах кураж да заговоря отново:

— Господин Гарет, може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се. — Той се изправи и дойде при мен. — Но може да не отговоря.

Не бях очаквала да застане над мен, докато говорех:

— Защо в Кейп Триумф няма никакво прилагане на закона?

Той все пак отговори, така че това бе обещаващо:

— Е. Има ни нас. И милицията. И армията.

— Милицията и армията са две отделни групи с два отделни начина на действие — изтъкнах. — И никоя от двете всъщност не действа последователно в града. Това не е главната им задача, а много от членовете на милицията вземат подкупи. Колкото до вас — служителите на агенция „Макгру“ — вие не прилагате действащи из целия град закони. Знам, че разполагате с известни дадени от краля правомощия, но ги използвате само за случаите, по които работите. Тук няма никаква единна част както в Евария. Няма централизиран градски патрул или стража.

— Решението за сформиране на нещо такова би трябвало да е на губернатора — каза той бавно. — Не забравяй, че Кейп Триумф се е зародил като няколко хижи в гората. Организираната градска стража всъщност не е била част от никакъв голям план, а армията е била достатъчно силна. После се появила милицията. И макар да е твърде мудна, все пак някак е удържала положението тук.

— Не и според това, което видях. Пиратите прилагат правосъдието.

Той изсумтя:

— Тогава върви и внеси предложение при губернатор Дойл. Ти си решителна. Може пък и да успееш да го убедиш да организира нещо.

— Аз съм сирминиканка. И жена. Трудно е да си спечеля каквото и да било доверие, какво остава пък за разрешение да сформирам градска стража. — Почти очаквах Сайлъс да се съгласи. Вместо това той просто продължи да ме гледа изучаващо, сякаш се срещахме за пръв път. Той имаше рязко излъчване на човек, който не търпи глупости, и очевидно не понасяше глупаци. Искрено се чудех как Грант — който и сам бе доста твърдоглав — успяваше да работи за подобен властен човек. Или за който и да е авторитетен човек всъщност. Насилвайки късмета си, запитах:

— Може ли да попитам нещо друго? За Грант?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-лесен ще ти е животът.

— Моля ви, господин Гарет. Просто искам да го разбера.

Ново колебание. Постоянно се питах дали Сайлъс се опитваше да ме смути, или просто наистина имаше нужда от толкова време, за да обмисли отговорите си:

— Наистина си амбициозна. Какъв е въпросът ти?

— Грант каза, че когато дошъл в Кейп Триумф като дете — когато бил отпратен от баланкуанците — го приела някаква двойка. Вие ли бяхте?

— И това ли ти каза? — Този факт сякаш удиви Сайлъс повече, отколкото когато научи, че бях помогнала за открадването на списъка. — Да. Аз бях. И жена ми. Тя почина една година, след като той замина. — Отново замълча, оставяйки спомена да се задържи за миг. — Опитах се да разубедя Грант да не тръгва с него — с баща си, но на този етап Грант не искаше да има нищо общо с мен. Замина сам и трябваше да се научи сам.

— Но се е върнал при вас. Сигурно сте му оказали по-голямо влияние, отколкото сте си мислели.

Сайлъс сви рамене:

— Не дойде при мен веднага. Отиде първо при баланкуанците. Не знам какво е станало там, но не се задържа дълго. Дали щеше да дойде тук след това, ако не беше срещнал Айана? Трудно е да се каже.

Това приятелство винаги беше загадка за мен.

— Когато е бил там, ли са се запознали?

— Не. Намерил я в северните колонии, докато бягала от… съпругата си. — Сайлъс звучеше не точно неодобрително, а по-скоро сякаш още свикваше с понятие, което не беше открито приемано в Осфрид и Евария. — Баланкуанците я преследвали. Нямала представа какво да прави или къде да отиде. Бащата на Грант може и да беше безмилостен кучи син, но наистина научи Грант как да се грижи за себе си. А той се погрижи за Айана. Трябваше му постоянно укритие за нея и Кейп Триумф беше единственото, което знаеше.

— Обзалагам се, че не е било само заради града. Било е заради вас.

— Не знам. Но не пропилях този втори шанс. Ясно ми беше, че ще се понесе по течението, ако не го привържа. Никой не го помнеше, така че му помогнах да си създаде нов живот. Настаних го на работа в магазина, възложих му да научи Айана да се защитава. Той усвояваше нови роли толкова лесно, та не ми отне дълго време да осъзная, че можеше да прави каквото правя аз — само че можеше да го прави тайно. Всички знаят, че аз ръководя агенцията. Но не знаят кой работи за мен. И ами, технически погледнато, той не работи за мен. Мога да го направя само агент за временно наемане, така да се каже. Сър Роналд може да му даде законен пост — и ще го стори, щом стъпчем онези предатели. Агент или не, точно сега Грант може да бъде невидим, а това е от много, много голяма полза за нас.

— От полза и за него — казах замислено. — Той може да бъде всеки — и никой. Може да се движи без ограничения или обвързване. Точно както му харесва. — Едната рунтава вежда на Сайлъс се вдигна отново. Бях започнала да осъзнавам, че това е знак, че нещо истински го е удивило. — Само че вие все пак сте го обвързали. Дали сте му нещо и ето че сега е тук.

— Но няма да остане. — Суровото изражение на Сайлъс се стопи и за пръв път в краткото ни познанство изглеждаше уязвим.

Силно чукане оповести пристигането на Грант и сложи край на разговора. Навъсеното държание на Сайлъс се върна, когато отвори вратата. Грант влезе, по-мръсен и по-потен от последния път, когато го бях видяла. Кимна ми бързо и съсредоточи вниманието си върху Сайлъс.

— Яздихме чак до Хамли. Скарбъро ни накара да претърсим из кръчмите за следи от странстващи свещеници, докато самият той проведе много дълъг разговор с един търговец на калай за положението с еретиците в града.

Сайлъс издаде замислен хъмкащ звук.

— Нещо ми подсказва, че са обсъждали повече от това. Предполагам, че си разбрал името му? Ще включим Креншоу по случая. Точно сега имаме по-належащи проблеми.

Осведомихме Грант за онова, което бях научила, и той сякаш изпита още по-големи подозрения как бях намерила „надежден източник“. Но след като разучи картата със Сайлъс, потвърди предположението за най-стария пансион на Уотър стрийт, като добави:

— О, да, противен е. Ужасно поддържан. Много мошеници минават оттам. Другият не е чак толкова стар, а собственикът има доста строги изисквания към гостите, които допуска в него.

Слушах пренебрегната, докато обмисляха стратегията. Сайлъс искаше да наеме няколко войници да проследят Сандлър, когато тръгне с доставката, и да го арестуват едва след като установят посоката, в която отива, и агента в Норт Джойс.

Сайлъс си сложи шапка:

— Веднага отивам във форта. Чакай ме. И я остави да довърши онова писмо — тя си го заслужи.

Бях толкова погълната от плановете им, че отново бях спряла да пиша. След като Сайлъс излезе, надрасках набързо края и сгънах листа. Грант се беше облегнал на стената, вглъбен в собствените си мисли. В очите му имаше почти трескав блясък заради вълнението от нощните събития, но тялото му имаше вид, сякаш вече беше отвъд предела на изтощението.

— Добре е да си починеш малко, преди да се случи… каквото там ще се случва.

Тъмните му очи се стрелнаха към мен:

— Не остава още много време. Само до зазоряване. После ще поспя два часа, преди магазинът да отвори. Точно сега ли? Изпълнен съм с енергия. Мога да направя всичко.

Наклоних глава:

— Сигурен ли си? Можеш ли да обясниш какво означаваше „защото“?

— Защото?

— В стаята за музика. Онази нощ каза, че не съм направила нищо лошо. Но единственото, което изтъкна като причина защо си спрял, беше „защото“.

Той се изправи и отиде до другия край на стаята, отдръпвайки се от мен.

— Нужно ли е да говорим за това?

— Е, нямаш друга работа, докато Сайлъс се върне.

— Ще се задоволиш ли, ако кажа, че го направих, защото се надявах да избегна разговори като този? Знаех, че нещата ще се объркат.

— Не биваше. — Гласът ми изневери леко и се прокашлях, за да прозвуча отново уверено. — Предполагаше се всичко да е просто. Мислех, че сме се разбрали.

Той показваше всички дребни признаци на нервност, които се бях научила да разпознавам. Крачеше напред-назад из стаята. Прокарваше ръце през косата си. Но знаех, че е разгневен не толкова на мен, колкото на себе си и на това, че се налагаше да говори за лични неща. Най-накрая се обърна рязко.

— Просто, а? Добре. Тогава ми кажи защо искаше да го направиш.

Примигнах, заварена неподготвена:

— Що за въпрос е това?

— Лесен. Ето, ще ти дам прост отговор. Исках, защото имаш лице, на което би могла да завиди и Рува, и тяло, което не мога да спра да зяпам. Онази нощ, когато се „срещнахме“? Видях много в онази мокра нощница и отдавна искам да видя останалото. Онези други момичета, с които живееш, са като кукли. Имат вид, сякаш ще се счупят. Но не и ти.

Устата ми пресъхна и нямах представа как да реагирам или дори как да се чувствам. До известна степен току-що ми бяха направили комплимент — поне за външността ми. И не се ли предполагаше цялата тази история да се върти около физическата привлекателност? Страст и нищо повече?

Беше ми дал прост отговор, но го беше изрекъл почти безизразно, без чувство, дори не и когато направи почти поетичното сравнение с древна кралица, чиято красота уж била разрушила големия мир на Рува. Звучеше толкова заучено, все едно четеше от сценарий.

— Не можеш ли да дадеш прост отговор на нещо, което би трябвало да е прост въпрос? — настоя той.

Закачливата нотка в тона му отново ме съживи и започнах да измислям толкова безстрастен списък като неговия:

— Не знам какво целиш, но да, за мен очевидно е същото. Аз също харесвам — желаех — тялото ти! Двете с Розамънд оглеждахме всички мъже на кораба в онзи първи ден и дори не погледнах някого другиго. Ти беше по-силен. Закоравял. Имаше стойка на боец и веднага ми стана ясно, че си нещо повече от собственик на магазин. Исках да докосна лицето ти, ръцете ти, гърдите ти… и да се опитам да разбера дали не си някакъв предрешен воин. Имаш този поглед в очите, който ме пронизва. Вечно жадуващ. Жадуващ да разкъса света и неговите тайни. А понякога жадува за мен и това… ми причинява разни неща. Дори косата ти… харесвам я, защото е като теб. Опитва се да се държи прилично, но в крайна сметка неукротимостта — или може би е просто непокорство? — излиза наяве. А когато не се бръснеше…

Грант вдигна ръка:

— Добре, чух достатъчно.

Без да се усетя, бях започнала да се усмихвам, докато говорех за косата му, но измъченото му изражение изтри развеселеното ми изражение:

— Какво? Поиска прост отговор.

— А ти не ми даде такъв. — Пъхна ръце в джобовете си и се отпусна до стената. — Сериозно, Мирабел. Зарежи… каквото е там това, в което нагазихме. Съсредоточи се върху задачата да помогнеш със случая и да си вземеш парите. Съсредоточи се върху онова, с което толкова се стараеш да се сдобиеш тук: съпруг. — Думата прозвуча рязко, сякаш оставяше в устата му лош вкус.

— Не дойдох за това — казах след няколко мига размишление.

Лека смръщена гримаса набръчка челото му:

— Не ли? Не мога наистина да повярвам, че си прекосила океана, за да помогнеш с ликвидирането на предатели.

— Не. Дойдох тук заради брат си. — Посочих писмото и едва можех да повярвам, че му казвам онова, което никога не бях казвала на когото и да било. — Лонзо Боргес е Лонзо Виана. Замеси се в известни, ъъ, неприятности и започна да използва различно име. Доплава тук преди почти две години като слуга. Изгубих връзка с него скоро след като пристигна — докато ти го откри.

Виждах как Грант се опитва да смели това. Рядко научаваше нещо, което не беше предусетил.

— Затова искаш наградата. Питах се дали… се опитваш да откупиш собствения си договор. Мина през всичко това… за него?

— Бих направила повече. Колкото и да ми се иска да изплатя договора си, цената за неговата свобода е на първо място. И ако това означава да си намеря богат съпруг? Е, струва си, за да го опазя. Защо ме гледаш, все едно съм луда?

— Не те гледам така. Гледам те благоговейно. Винаги, когато си помисля, че знам колко си смела, ти ме удивяваш отново.

— Не се чувствам смела. Просто го обичам, това е всичко. Той също е правил жертви за мен. — Стиснах ръце в юмруци пред себе си и сведох поглед. — Той скъса с баща ни заради мен.

— Скъса?

— Баща ни обучи и двамата да бъдем част от неговия кръстоносен поход, но имахме много различни роли. Аз бях красивото средство за отвличане на вниманието — дори повече, отколкото тук. Исках да участвам в дръзки авантюри както мъжете, но вярвах в баща си. Мислех, че той знае най-добре. Каузата наистина беше справедлива и бях родена за нея. — Поех си дълбоко дъх и почти не бях в състояние да продължа. — Той ме насърчаваше да се държа приятелски с мъжете, когато това беше добре за нуждите му. Много приятелски. Отвличах вниманието им, докато баща ми вършеше тайните си дела. Понякога измъквах информация. Обикновено всичко, което трябваше да направя, беше една целувка или малко докосване. Да седна на нечий скут. Отначало не ми харесваше, но след известно време… ами, просто изобщо не мислех за това. То просто се превърна в нещо, което правех. Беше ми безразлично.

Вдигнах поглед. Лицето на Грант не издаваше нищо, но виждах как слуша внимателно всяка дума. При следващата част от историята трябваше отново да отместя поглед.

— Един ден той намери информатор, който можеше да издаде всички планове за предстояща мащабна атака срещу някои аланзанци. Човекът бе готов да проговори, но искаше и мен заедно с подкупа си. Каза, че бил готов да съобщи на групата на баща ми всичко, което знаел, в замяна на една нощ с мен. И баща ми беше готов да направи сделката.

Грант рязко се изправи с невярващо изражение:

— Как би могъл някой да застави дъщеря си да направи това?

Свих рамене:

— Борбата срещу несправедливостта беше делото на живота му. И не може да се каже точно, че ме принуди да го направя. Но натякваше. Каза ми, че това било дребна жертва в сравнение със страданията на аланзанците. Че щяло да свърши бързо и било почти същото като онова, което вече бях правила. Само дето… този път не изпитвах безразличие. Страхувах се, но освен това се чувствах виновна. Не исках да го разочаровам или да предам каузата. И почти отстъпих…

— Почти. — Грант се хвана за думата.

— Тогава Лонзо научи. Той също винаги беше следвал баща ни безпрекословно. Но това го пречупи. Пречупи всички ни. Баща ми ме нарече страхливка. Лонзо обвини баща ми, че ме продава като стока. Спорихме цяла нощ. Крещях. Плаках. А на сутринта с Лонзо си тръгнахме. Пътят на баща ни вече не можеше да е наш. Той отиде в Белсия и почина скоро след това.

— Мирабел… Иска ми се да ми беше казала за това по-рано.

Най-накрая го погледнах в очите и почувствах горчива усмивка по устните си.

— Защо? Защото винаги сме толкова откровени по отношение на чувствата и тайните си, Грант? Дори не съм сигурна защо ти казах сега. Предполагам, за да обясня защо съм тук и защо трябва да освободя Лонзо от обвързващия го договор. Макар да предполагам, че самата аз станах нещо като слугиня, обвързана с договор, в Бляскавия двор.

— Не. Останала си вярна на семейството си. Имаш семейство. Подобрила си образованието си. Ще се движиш във висше общество. — Той зарея поглед нататък, но имаше същото измъчено изражение, както докато говорех за баща си. — Баланкуанците биха те похвалили, задето си се издигнала.

— За… престиж ли говориш?

— По-сложно е. Статутът определя мястото ти в обществото. Стойността ти. — Тръгна през стаята и спря на няколко стъпки пред мен. — Знаеш ли как е баланкуанското ми име? Не онова, с което ме нарича Айана — а онова, с което съм роден. Агамичи. Означава „без сянка“.

— Без сянка — повторих. Беше иронично, защото наричаха агентите от „Макгру“ мъже сенки, но не го казах.

— Само един звук го отличава от акамичи. Това значи „без положение“. Тази прилика е преднамерена. Моят чичо ми дал име и си мислел, че проявява остроумие. Сред баланкуанците всякакъв социален ред, всички отношения… са изградени около статута. Да нямаш такъв, е най-лошото, което може да се случи на човек. А едно незаконородено дете от смесена раса притежава много малко.

— Но ние не сме сред баланкуанците. — В гърдите ми се надигна вълна от емоция, много подобна на онази, която изпитах в момента, когато открих белега му. Преборих се с порива да протегна ръка към него.

— Няма значение. Във всяко отношение все още съм призрак. Нямам народ, нямам дом, нямам велики дела. Но съм го приел — добави той. — Ако нямам нищо, тогава не мога да го изгубя.

— Но ти имаш много — възкликнах. Състраданието още пламтеше в мен, но не можех да сдържа шока си. — Ти имаш дом. Имаш хора. Сайлъс и Айана те обичат и ти ги обичаш — виждала съм го. Създаването на такова семейство е голямо постижение. Също и работата, която вършиш. Виж колко твърдо си решен да разбиеш заговора! Струва ми се, че си богат по положение.

— Защото не разбираш какво значи обществено положение — каза той с изнурен тон.

Пристъпих напред и хванах ръцете му:

— Разбирам, че не виждаш това, което е пред очите ти. И не си „приел“ да бъдеш призрак. Избрал си го! Да се луташ без обвързване, не те освобождава. Вкарва те в капан. Трябва да намериш своя собствена „звезда на скитника“ и да съсредоточиш живота си върху нещо, нещо със смисъл.

Той се опитваше да овладее емоциите си:

— Опитвам се, Мирабел. Има неща, за които се боря независимо дали го вярваш, или не.

— Вярвам го. Но също така вярвам, че захвърляш онова, което вече имаш. И може би го захвърляш нарочно. Върху това ли си се съсредоточил? Да бъдеш нещастен? Затова ли ме отблъсна? Защото някаква част от теб не мислеше наистина, че заслужаваш една нощ, в която може наистина да получиш нещо, което искаш?

Гневът ми отново се беше разпалил. Неговият също. Нов ден, нова кавга с Грант.

— Исках нещо просто. — Той пусна ръцете ми и се отдръпна. — А вместо това получих теб.

Втренчих се в него. Нещо в мен се разби. Гневни сълзи избиха в очите ми. Хукнах към вратата и тя едва не ме удари, когато Сайлъс се върна.

— Калхун и другите са на път към… — Когато ме видя, млъкна. — Не очаквах да си още тук.

— Тъкмо си тръгвах. — Събрах си нещата и посочих към писмото: — Моля ви, погрижете се това да стигне до агента ми. Много е важно за мен.