Прекарах следващата седмица, заровила глава в учебниците си. Езикът си оставаше основният ми приоритет независимо какво казваше професор Брюър. Намеците за акцента ми във всекидневния живот в Адория ме тревожеха. Нуждаех се от заможен съпруг, който щеше да се отнася с мен като с равна. Последното можеше всъщност да е по-трудно за намиране, но колкото повече варианти имах, толкова по-добре. По подобен начин колкото по-осфридиански вид имах, докато издирвах Лонзо, толкова по-голямо влияние щях да упражнявам.
Тамзин почти не ядеше и не спеше. Аделейд живееше по обичайния си начин. Не мислеше много за резултатите от изпитите си и най-вече просто се надяваше, че ще има няколко добри възможности за избор. От време на време упражняваше с мен произношението си: намирах това за невероятно полезно предвид отличния й говор. Тя на свой ред обичаше да ме чува как имитирам акцентите на други езици. Бях се поддала на предложението на професор Брюър и учех няколко.
— Това е невероятно! — засмя се Аделейд вечерта, преди да започнат изпитите. — Звучиш точно като онази прислужница, която работеше навремето в нашата къща.
Уж трябваше да учим по лингвистика, но тя ме беше придумала да си вземем почивка и да имитираме някого от Скарсия. Един коренен осфридианец обикновено можеше да разпознае, че съм сирминиканка, когато чуеше естествения ми акцент, но произходът ми беше по-труден за разгадаване, ако маскирах осфридианския с нещо друго.
— Имитирай лорандийски — подтикна ме Аделейд със светнало лице.
Когато го направих, Аделейд рухна на леглото си, като се кикотеше, но Тамзин въздъхна високо:
— Ако вас двете не ви е грижа за ученето, поне спрете да прекъсвате моето. А на ъгъла до нас живееше лорандийски пекар. Малко се отклоняваш.
— Не, не се отклонява. — Аделейд отново се надигна и седна, все още ухилена. — Имат регионални различия също като нас. Овладяла е северозападния говор съвършено.
Усмивката на Аделейд бе заразителна, но наистина ми беше съвестно, че смутихме Тамзин. Изглеждаше толкова сериозна, заобиколена от учебници.
— Съжалявам — казах. — Знам колко е важно това за теб.
— Всички знаят — добави Аделейд, като стана сериозна. — Но ще се погубиш. Отдъхни си. Поне се наспи една цяла нощ.
Тамзин хвърли поглед с кръвясали очи надолу към работата си и поклати глава:
— Не мога да рискувам. Не мога да рискувам да объркам нещата. Трябва да бъда най-добрата. Трябва да бъда диамантът.
Определяха ни ранг на скъпоценни камъни въз основа на реда на резултатите ни. Не беше точна система. Беше по-скоро произволен мотив, който тримата Торн бяха измислили, за да ни представят в Адория. Искаха да ни пременят в зашеметяващи цветове и украси и да използват скъпоценните камъни като насока кои са „по-ценните“ момичета. Някои рангове, основаващи се на скъпоценни камъни, бяха променливи, но диамантът беше безспорно върхът — и момичетата от другите имения също щяха да се състезават за него.
— Според нас вече си най-добрата — каза лоялно Аделейд.
Тамзин успя да се усмихне снизходително. Тя постоянно се притесняваше като какъв скъпоценен камък ще бъде класирана, а ние я успокоявахме всеки път.
— Просто имам нужда всички други също да мислят така. Сега в надпреварата са въвлечени четирийсет момичета. Трябва поне да се класирам сред първите три. Трябва да срещна най-добрите мъже.
— Ще ги срещнеш — казах.
— А ние ще направим всичко, за да ти помогнем. — Сериозното изражение на Аделейд започна да става дяволито. — Включително и да не те разсейваме с удивителните акценти на Мира. Предполагам, че ще отида да почета по женски науки.
Дори Тамзин се засмя на това и макар че нито за миг не спря да учи през тази нощ, забелязах, че сякаш се усмихваше малко повече.
Но напрежението се удвои на следващата сутрин, когато започна първата ни поредица изпити. Дори Аделейд чувстваше тежката атмосфера. Седрик дойде да остане с нас за седмицата и ни отправяше окуражителни думи, ако минехме в коридора. Главно се опитваше да не ни се пречка.
Някои изпити бяха писмени, докато други изискваха представяния и демонстрации. За изпита при професор Брюър всяка от нас трябваше да застане пред класа и да прочете на глас пасаж, който не бяхме виждали никога преди. Държах здраво листа си, опитвайки се да не го съсипя с потните си длани. Той описваше вълнената промишленост в Северен Осфрид и съдържаше няколко думи, които не бях чувала никога. Използвах познанията си по осфридианска фонетика и налучквах произношенията им. Когато свърших и вдигнах поглед от листа, гордото изражение на професор Брюър ми подсказа, че съм се справила добре.
След това се почувствах, сякаш от раменете ми беше свален някакъв товар. Въпреки това полагах старания при останалите изпити. Поднасях елегантно чай. Свирех прости мелодии на пиано. Носех се като вихър из балната зала, броейки стъпките наум. Пишех есета върху осфридианската култура, история и мода. Когато седмицата най-сетне свърши, знаех, че не съм се справила съвършено с всичко, но резултатите ми ще са убедителни. Въпросът беше на кое място щях да бъда в класацията, но това ми беше по-скоро любопитно. Най-важното беше да стигна до Адория.
Всички в къщата изпуснахме всеобща въздишка на облекчение при трудно спечелената си свобода. Усмивките се върнаха, а духът се повдигна — особено когато мистрес Мастърсън ни каза, че можем да организираме празненство в чест на Деня на Ваиел. Това беше денят, в който ортодоксалната църква на Урос почиташе Ваиел, един от шестимата бляскави ангели, с гощавки и празненства. Беше също и най-късият ден от годината и се отбелязваше от аланзанците с молитви и ритуали, посветени на Деанзиел, една от разпътните ангели, докато очакваха завръщането на светлината. И двете групи се отнасяха към деня като към важен празник. Всяка смяташе, че другата го е покварила.
Седрик се измъкна тихо след залез-слънце и се отправи в снежната вечер да засвидетелства почит на всичките дванайсет ангели по свой собствен начин. Успя да се върне за вечеря и за последвалото празненство и аз си позволих да се наслаждавам истински на веселието. Няколко от преподавателите празнуваха с нас и всички играхме игри и пихме сладко вино, след като се нахранихме. Основна тема на разговора бяха бъдещите съпрузи и аз нямах нищо против. Всички бяхме изпълнени с огромна надежда и вълнение. Това ме караше да вярвам, че всичко е възможно. Щях да намеря Лонзо. Може би дори съпруг, когото харесвах. А Тамзин и Аделейд щяха завинаги да присъстват в живота ми независимо къде ни отведяха браковете ни. След като бях видяла толкова много тъмнина през годините, сега пред мен се разкриваше свят, който бе изпълнен с радост и възможности.
Настроението остана бодро в следващите дни, докато чакахме резултатите. Изключение правеше Аделейд и това изненада както Тамзин, така и мен. Приятелката ни говореше малко и често изглеждаше вглъбена в нетипично мрачни мисли. Освен това беше една от първите, които хукнаха към долния етаж, когато съобщиха, че резултатите ни са излезли. Едва не се препъвахме една в друга, докато се тълпяхме в библиотеката: спомнихме си за обноските си едва когато зърнахме Джаспър, мистрес Мастърсън и една модистка на име госпожица Гарисън, застанали на опашка пред нас. Подредихме се в спретнати редици, слушайки в почтително мълчание, докато Джаспър изнасяше една от вдъхновяващите си речи. После мистрес Мастърсън с усмивка извади списъка с резултатите и настъпи безредие, когато се втурнахме напред.
Открих името си и едва можах да повярвам на онова, което видях. Седма. Седма от четирийсет. Заля ме прилив на удоволствие и гордост. Очевидно бях научила много повече, не само лингвистиката. След Тамзин аз имах най-високия резултат в нашата къща, макар че помежду ни имаше значителна разлика в броя на точките. Нейният резултат беше почти съвършен. Аделейд беше попаднала точно по средата, на деветнайсето място, а Клара — която ме стрелна с намръщено изражение — се беше класирала осма.
Двете с Аделейд се прегърнахме. Откъснахме се една от друга, когато познат глас проряза врявата:
— Как така съм класирана трета? Момичетата над мен имат същия резултат като мен!
Обърнах се — заедно с половината присъстващи в стаята — и видях Тамзин гневно изправена срещу мистрес Мастърсън.
— Да. Всички имахте еднакви резултати — беше много впечатляващо. Всъщност в крайна сметка всичко се сведе до естетиката — обясни мистрес Мастърсън. — Уинифред, момичето, което е на първо място, ще изглежда толкова прелестно в цветовете на диаманта. Рубинът е следващият най-ценен камък и очевидно нямаше да ти подхожда заради косата ти. Така че третото място, представянето ти като сапфир, изглеждаше като…
— Сапфир? — прекъсна я Тамзин. — Сапфир? Всеки знае, че зеленото е цветът, който ми подхожда най-добре. Смарагдът не е ли по-рядък и по-ценен от сапфира?
— Достатъчно близки са. А зеленият ми плат още не е пристигнал — каза госпожица Гарисън. Няколко от помощничките й вече бяха влезли с топове плат, готови да започнат да ни вземат мерки. — Вероятно ще се появи едва около седмица, преди да отплавате.
— А категориите са гъвкави — стремим се по-скоро към определен диапазон от скъпоценни камъни — добави мистрес Мастърсън. — Сметнахме за най-добре просто да продължим със сапфира, за да може тя да се заеме с изготвянето на гардероба ти. Иначе ще работи в последната минута.
— Е, би могла просто да шие малко по-бързо, по дяволите — процеди Тамзин.
— Тамзин! Държиш се непочтително. Ще приемеш сапфира и ще си благодарна, че си сред трите най-добри. И ще си мериш приказките.
Дори Тамзин осъзна, че е прекалила.
— Да, мистрес Мастърсън. Извинявайте. Но мога да се явя отново на изпитите, на които съм се представила слабо, нали?
— Да, разбира се. Всяко момиче може. Въпреки че, ще бъда честна, при резултат от деветдесет и девет процента няма кой знае какво друго за постигане.
Тамзин гордо вдигна брадичка:
— Съвършенство.
— Горката Тамзин — промърморих. Не ми харесваше да виждам приятелката си разстроена, но беше трудно да й съчувствам твърде много. Никой не можеше да се съмнява в съвършенството й и въпреки че момичетата на първите три места в класацията посещаваха повече изтънчени събития, знаех, че за Тамзин няма да е трудно да се среща с елитни мъже. Когато Аделейд не отвърна, хвърлих поглед към нея и я видях да гледа мистрес Мастърсън със замислено изражение.
— Аз също ще попитам дали мога да се явя повторно на изпитите — каза най-накрая Аделейд.
— Наистина ли? — Изражението й беше твърде сериозно, за да заподозра, че се шегува, но не можех да си представя, че би искала да се подложи отново на целия този стрес. — Класира се по средата. Това не е зле.
Аделейд просто сви рамене и се приближи до мистрес Мастърсън, за да привлече вниманието й. Някой ме подръпна за ръкава и открих една от помощничките на модистката да стои до мен.
— Ти си Мирабел, нали? — Тя вдигна наръч златисти и жълти платове от всевъзможни материи и нюанси. — Дойдох да ти взема мярка. Определиха те като топаз.
Платовете изглеждаха толкова нереални, че се страхувах да ги докосна. Благоговеех пред дрехите, които бяхме носили досега в Блу Спринг, но това беше цяло ново ниво. Това беше нещо, сякаш излязло от книга с приказки. Шивачката точно беше свършила с измерването на талията ми, когато госпожица Гарисън се приближи и цъкна раздразнено с език.
— Няма да стане. Това изобщо няма да стане. Мистрес Мастърсън, която бе дочула думите й, дойде при нас:
— Какво става?
Госпожица Гарисън посочи с жест към един топ златисто кадифе, който държах:
— Не може да носи такива жълти нюанси с този маслинен цвят на кожата. Да изглежда болна ли искате? Кожата й е безупречна. Трябва да я подчертаете и да смените скъпоценния й камък. Дайте й по-наситен цвят. Или дори по-ярък.
След още увещания шивачката убеди Джаспър и мистрес Мастърсън да ми дадат мотив на гранат и да ме облекат в червени нюанси. Клара, която бе определена като гранат преди това, мразеше жълто и ме изгледа с открито презрение. Запазих гордо изражение, докато чух Джаспър да казва:
— Гранатът не е много повече от обикновен камък, така че може да е подходящ.
Следобедът се превърна в безкраен вихър. Заедно с мерките ни госпожица Гарисън преценяваше всевъзможни детайли. Беше донесла повече мостри от платове във всяка разцветка, отколкото й бяха нужни, и трябваше да налучква какво ще изглежда най-добре в комплекта от тоалети на всяко момиче. Обвиваше ни в копринени и кадифени платове, съчетавайки ги със скъпоценни камъни и бижута, от които ми се завиваше свят. Дори си водеше записки за лицата и фигурите ни, за да определи какви видове деколтета и ръкави щяха да ни „отварят“ най-много.
— Тъй, тъй — каза тя, оглеждайки внимателно фигурата ми, — ти определено се открояваш.
— Аз… съжалявам, какво?
Тя посочи към гърдите ми с една мостра от червена коприна:
— Можеш добре да запълниш един корсет, спор няма. Налага се да правим чудеса с някои от тези момичета, за да изглежда, че в деколтето им изобщо има нещо. Но ти имаш точно каквото трябва, и можем да го подчертаем. Там носят по-ниско изрязани деколтета, знаеш ли.
— Хм, аа, благодаря? Но съм сигурна, че има други… тоест, искам да кажа, всички знаят, че Ингрид… — Не можах да довърша.
— Онази ей там ли? О, да. Всъщност трябва да „свием“ бюста й. Твърде много, ако можеш да го повярваш. И е толкова ниска, че изглежда небалансирано — сякаш ще падне. Ти имаш достатъчно, за да ловиш окото, и си достатъчно висока и слаба, че всички пропорции да се получат съвършено.
Бях твърде унизена, за да реагирам.
— Не гледай така — каза тя. — Няма да правим нищо непристойно, но работата ми е да извлека възможно най-много от това, което имат всички. Ще ми благодариш по-късно.
— Какъв ден — казах на съквартирантките си, когато най-сетне ми бе позволено да се прибера на сигурно място в спалнята си. Тамзин се беше утешила с мисълта за повторно явяване на изпитите и сега преливаше от енергия. — Всичко това не ви ли… смути дори малко? — попитах. Беше ми непоносимо да им разкажа за подробния анализ, който госпожица Гарисън бе направила на съдържанието на деколтето ми. Дори само като си спомнех за това, се присвивах от неудобство.
— Родена съм за това — заяви Тамзин. — Единствената смущаваща част беше, че носех синьо, а не зелено.
Аделейд, изпънала се на леглото си, въздъхна раздразнено:
— Зелено, синьо. Не е въпрос на живот и смърт. Изражението на Тамзин говореше друго:
— Лесно ти е да го кажеш, госпожице Аметист. Изглеждаш зашеметяващо в лилаво. Имаш късмет с мястото си в класацията.
Аделейд не отговори и осъзнах, че сигурно не е споменала плановете си да се яви повторно на изпитите.
Тамзин скоро научи за тези планове, когато следващата седмица и двете с Аделейд дойдоха да се явят повторно заедно с няколко други момичета. Тамзин беше смутена особено когато откри, че Аделейд искаше да положи отново всички изпити, не само по няколко предмета. Това, което всъщност ме шокира най-много, беше да видя как Аделейд учи също толкова прилежно като Тамзин.
През времето, когато ставаше това, единствените ми истински задължения бяха да се явявам на пробите за дрехи. Броят на прекрасните ми червени тоалети се увеличаваше ден след ден и едновременно с факта, че бях зашеметена от великолепието, просто не можех да се примиря колко висока бе цената на всичко. Една рокля щеше да ни изхрани за месеци наред в Осфро.
— Как могат да си позволят всичко това? — попитах госпожица Гарисън в един момент. — Цените на договора ни всъщност покриват ли разноските за дрехите и пътуването до Адория?
— Всъщност да. А после господин Джаспър си връща дори повече от вложените пари, като или продава роклите ви, или използва отново материалите за момичетата през следващата година. — Тя вдигна поглед от подгъва, който поправяше, за да огледа алената кадифена рокля, която носех. Тя се смъкваше леко от рамото и блестеше от мънистена украса. — Макар че господин Чарлс настоява всяко момиче да задържи една, ако иска, за сватбата си. Тази би била отлична.
— Що за човек е господин Чарлс? — Рядко чувахме нещо за брата и партньора на Джаспър.
— Има по-мек характер. Мисля, че господин Джаспър би се разпореждал повече с него, но господин Чарлс влезе в това начинание с много, много повече пари. Покойната му съпруга беше някаква наследница.
— А съпругата на господин Джаспър? Никой не я споменава.
— Госпожа Торн? Последно чух, че живее в Мъртъншър. Говорят, че това е, защото там климатът е по-добър за здравето й, отколкото градският въздух. — Госпожица Гарисън снижи тон до заговорнически шепот. — Но между нас казано, мисля, че на нея и господин Джаспър просто им е по-приятно да са заедно… когато не са заедно. Предполагам, че при някои бракове така се получава по-добре.
— Предполагам — промърморих, мислейки за собственото си бъдеще.
Няколко дни по-късно резултатите излязоха и Джаспър и мистрес Мастърсън ни повикаха отново в библиотеката. И двамата имаха зашеметени изражения. Дори не забелязаха, когато Седрик се вмъкна със закъснение и застана до тях.
— Знам, че някои от вас очакват резултатите от повторното си явяване на изпитите, така че ще сте доволни, че са готови. Повечето от вас показаха подобрение — с което съм особено горда. Но нямаше нищо достатъчно значимо, за да налага промяна в класацията или мотива. — Мистрес Мастърсън направи пауза. — С едно изключение.
Едва можех да повярвам. Никога не се съмнявах в решителността на Тамзин, но дори аз намирах за невероятно да успее да надскочи резултата си от деветдесет и девет процента.
Мистрас Мастърсън се спогледа за миг с Джаспър, а после отново се обърна и отново ни заговори:
— Аделейд. Подобрението, което показа, е… забележително, меко казано. Никога, абсолютно никога не съм виждала някое момиче да направи такъв скок в резултатите си. И… никога не съм виждала момиче със съвършен цялостен резултат. Рядко правим промени в мотивите въз основа на повторно явяване на изпити, макар, разбира се, да се случва. А в този случай е абсолютно наложително.
Не схванах веднага какво се бе случило. Тамзин, зяпнала, явно бе проумяла.
— Аделейд, скъпа, ти замени Уинифред от Дънфорд Манър като нашия диамант — каза Джаспър. Слисано преместих поглед напред-назад между най-добрите си приятелки. — Всички други, класирали се над предишния ти резултат, ще слязат една степен надолу. Всички момичета все така ще запазят определените им мотиви на скъпоценни камъни с няколко изключения.
Мистрес Мастърсън отново пое щафетата и насочи думите си към Аделейд:
— Както каза господин Торн, ти ще бъдеш нашият диамант. Ти и Унифред носите подобен размер и госпожица Гарисън не би трябвало да се затрудни много да те вмести в нейните дрехи. Тъй като резултатът й беше толкова висок, едва ли ще изглежда справедливо да й определяме ранг на полускъпоценен камък като аметиста. Смятаме, че тя ще се представи най-добре като сапфир и направихме няколко смени в последния момент — което означава, Тамзин, че можеш в края на краищата да бъдеш смарагд. Госпожица Гарисън очаква зеленият плат да пристигне следващата седмица и тя и помощничките й ще работят денонощно, за да се постараят да имаш подходящи тоалети.
Тамзин не показа радост, че се е добрала до мечтания цвят.
— Но… ако класацията се е изместила с едно място надолу, тогава това означава… че съм четвърта.
— Да — каза мистрес Мастърсън.
— Като смарагд ще си направо ослепителна — каза Джаспър на Тамзин. — Дори и да не те канят на всички елитни празненства, знам, че ще бъдеш много търсена. Гордея се с теб. Гордея се с всичките си момичета — макар да изглежда, че синът ми успя да открие най-добрия скъпоценен камък през този сезон.
Ако се съди по шокираното изражение на Седрик, явно не беше уведомен предварително за тази нова класация.
Мистрес Мастърсън пусна останалите да си вървят, но задържа Аделейд. Горе единствената тема, която всички можеха да обсъждат, беше безпрецедентната промяна. Пренебрегнах всички въпроси, които се посипаха като дъжд върху мен, и отведох видимо съкрушената Тамзин насаме в нашата стая.
Тя седна на леглото си със сключени в скута ръце. Винаги беше имала светла кожа, но бледността, която видях сега, ме накара да се разтревожа, че ще припадне.
— Тамзин…
— Как? — попита тя меко и вдигна към мен поглед с огромни очи. Блестяха от неизплакани сълзи. — Как изобщо е възможно? Дадох всичко, всичко от себе си. Работих упорито. Учих усърдно.
Седнах до нея.
— Разбира се, че се постара. Просто Аделейд учеше… Не можах да довърша, осъзнавайки колко глупаво щях да прозвуча.
— …учеше по-усърдно от мен? — допълни Тамзин. — И двете знаем, че не е вярно. А с мечтите ми е свършено.
— Разбира се, че не е! — Тази разтърсена, унила Тамзин ме смущаваше много повече, отколкото пламенната и темпераментна, която обикновено виждах.
Тя си пое дълбоко дъх:
— Мира, за някои от тези момичета попадането им тук е сбъдната мечта. Покрив над главите им. Изобилна храна. Всички онези рокли. Но нищо от това всъщност нямаше значение за мен. Искам да кажа, всичко ми харесваше, да, но за мен не беше лесно да дойда тук. В някои дни е истинска агония. Да бъда далече от града, означаваше…
Аделейд отвори вратата и всяка следа от унилото момиче до мен се изпари. Тамзин в миг скочи на крака с изпълнено с гняв изражение.
— Какво направи? — запита настоятелно тя. Аделейд трепна.
— Аз, ъм, не съм сигурна какво имаш предвид.
— По дяволите, сигурна си и още как! Всичко това някаква шега ли беше? Представяш се посредствено, а накрая връхлиташ и смазваш всички останали? — Когато Аделейд не отговори, Тамзин упорито продължи: — Как го направи? Как постигна съвършени резултати по всичко?
Виждах как Аделейд се опитва да остане спокойна и поне донякъде да възприеме обичайното си безгрижно поведение. Но усилието беше неубедително.
— Научих много от това, когато работех в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до благородници и предполагам, че съм усвоила обноските им. Знаеш това.
Тамзин стисна юмруци отстрани до хълбоците си:
— О, нима? Къде бяха тези обноски в последните девет месеца? Ти постоянно объркваше нещата — но невинаги едни и същи неща! Представяш се противоречиво, съвършена си в някои неща, а после се проваляш в най-елементарните. Каква игра играеш?
— Не е игра — каза Аделейд. — Просто нервността ми вземаше връх. Нещата най-сетне си дойдоха по местата при повторното явяване на изпитите.
— Невъзможно. Не разбирам как или защо правиш това, но знам, че нещо става. И ако си мислиш, че можеш просто да ми съсипеш живота и…
— О, хайде сега. — Привидното самообладание на Аделейд започна да се изчерпва. — Животът ти далеч не е съсипан.
— Не е вярно. Бях успяла. Бях в челната тройка — трите момичета, които ще са най-показвани! — а после се появи ти и ми отмъкна това постижение. Знаеше колко е важно за мен, но въпреки това се зае и унищожи всичко, за което съм работила.
Именно в този момент Аделейд най-сетне изгуби самообладание:
— Тамзин, достатъчно! Девет месеца се примирявах с драматичните ти изпълнения, но това е прекалено. Точно какво в живота ти е съсипано? Можеш да разговаряш за настоящата политика, да присъстваш на вечеря със седем блюда и да свириш на пиано! Може би ще изпуснеш няколко празненства, но все пак ще се омъжиш за някой богат, изтъкнат мъж в Новия свят. Измина дълъг път от положението на дъщеря на обикновена перачка и ако ми беше приятелка, също щеше да се радваш колко далече съм стигнала.
Тамзин трепна леко при думите ако ми беше приятелка, но не отстъпи:
— Там е работата. Не мога да определя колко си напреднала. Живях с теб през всички тези месеци, но не зная нищо за теб. Единственото, за което съм сигурна, е, че си лъгала всички ни, и този твой „триумф“ просто го доказва!
Прилоша ми. Цялата надежда, която радостно бях трупала, рухваше пред очите ми. Не, не, помислих си. Не мога да изгубя това. Не мога да изгубя този сапунен мехур от спокойствие. Омразно ми беше да виждам Тамзин толкова разстроена. Никак не ми беше приятно да виждам как насочва тази груба емоция към Аделейд. И не ми беше приятно как това промени Аделейд.
— Тамзин — заговорих много предпазливо, много внимателно. Работата ми беше да посреднича, както винаги. — Не е честно. Какво нередно има в това, че иска да се справи добре? Тъкмо това искаме всички. А тя ти каза, нервността й винаги надделяваше…
— Това е най-голямата лъжа от всички. Тя е безстрашна още от първия ден, опълчи се на Клара и излезе посред нощ да бере имел. Шегите, безгрижното излъчване… всичко е прикритие. — Тамзин премести поглед от мен обратно към Аделейд. — Твоят проблем не са нервите. Отказвам да бъда всмукана в твоята паяжина от лъжи и не искам повече никога да имам нищо общо с теб.
Опитах се да й кажа колко крайно е това, но никакви увещания не можеха да й въздействат. Тя си тръгна разярена, като затръшна вратата толкова силно, че подът се разтресе. След това Аделейд изгуби самообладание и рухна върху леглото си: цялата й по-раншна дързост се изпари. Забързано се приближих до нея и я прегърнах, макар че самата аз бях на косъм да рухна.
— Всичко е наред — повтарях. — Ще поправя това. Ще й мине.
Но на Тамзин не й мина.
Отначало мислех, че просто й трябва време. Имахме една седмица до отплаването за Адория. Разбира се, гневът им щеше да се охлади. Предполагам, че в известен смисъл той наистина се охлади. Но това беше онзи студен, стаен гняв, който беше почти толкова смъртоносен, колкото горещият и яростен. Фактът, че всички трябваше да спим заедно в една стая, само влоши положението. Тамзин странеше от нас възможно най-много и си лягаше късно с надеждата, че Аделейд ще е заспала.
Аделейд от своя страна няколко пъти се опита да се сдобри с нея. Тамзин отказваше. Аз също се опитах, сигурна, че дори упоритата Тамзин ще отстъпи. В края на краищата колко много пъти бях виждала тях и склонните им към крайности характери да се спречкват? Винаги, винаги се бяха сдобрявали в крайна сметка.
Но докато времето все така минаваше, започнах да се изправям пред ужасното, кошмарно осъзнаване, че това може да е непоправимо. Всичко, което ми се беше случило преди — загуба, болка, изоставяне — ми се случваше отново. Родителите ми. Лонзо. Сирминика. Надеждата, която имах за Адория, помрачня. Имах чувството, че земята се рони под мен. И щях да падна заедно с нея.
Вечерта, преди да отплаваме, направих едно последно усилие, като хванах Тамзин натясно в кабинета. Зарекох се да остана спокойна и силна. Мога да поправя това.
— Тамзин, моля те. Изслушай я. Ти така и не й даде шанс. Отплаваме утре. Двете трябва да си простите.
Студен огън проблесна дълбоко в очите на Тамзин:
— Постъпката й е непростима. Не знаеш колко силно ме нарани.
— А никоя от вас не разбира колко силно наранявате мен! Двете ме разкъсвате наполовина! Виждала съм какво става, когато никоя от двете страни не отстъпва в битка. Никой не печели, Тамзин, а аз толкова се уморих от това. Уморих се от болката. Уморих се от загубата. Не мога да го правя повече и не мога да изгубя вас двете.
Изражението на Тамзин стана много неподвижно и след няколко дълги мига тя стисна ръцете ми в своите:
— Мира, никога няма да ме изгубиш. Независимо какво друго ще се случи или къде по света ще отидем, аз винаги ще съм готова да те подкрепя. — Изрече следващите думи с известно усилие: — И каквото и да се е случило между Аделейд и мен… е, знам, че тя също ще е готова да те подкрепи.
— Няма да е същото.
— Съжалявам, Мира. Иска ми се да не беше въвлечена в това. Ти си последният човек, когото искам да видя да страда.
— Тогава спри с това. Моля те. — Имах един последен, отчаян довод. Мога да поправя това. — Не можете да изкарате два месеца, затворени на един и същ кораб, докато това е между вас.
— Права си — каза тя и пусна ръцете ми. — Не можем.