Среднощният диамант

26

Сайлъс явно беше също толкова удивен, че ме моли за това.

Никога не съм одобрявал факта, че си въвлечена в това, но изникна една ситуация, с която само ти можеш да ни помогнеш. Райън, губернаторът на Пакстън, е в града и другите ми шпиони научиха, че той е важен участник в конспирацията. Той е в Денъм, за да предаде писмо на друг куриер, и трябва да се доберем до него, преди да изчезне. За престоя си тук е отседнал при губернатор Дойл. Говори се, че ти ще си там довечера. Не ми харесва да искам от теб да се излагаш на риск, но ако има нещо, което можеш да направиш, за да откриеш писмото, има вероятност да успеем да разнищим тази каша. Изборът е той.

Свалих писмото и видях как очите на Айана се присвиха с подозрение:

— Нещо ми подсказва, че написаното в това писмо няма да ми хареса.

— Можеше да е и по-лошо — казах, като го пъхнах в един джоб. — Сега ме научи как да си служа с арбалет.

Никой не я спря, докато ме извеждаше навън на, както изглеждаше, най-обикновена разходка. Този път за разнообразие слънцето грееше ярко, но писмото занимаваше ума ми толкова много, че не можех да се зарадвам на хубавия ден. Какво направих? Фактът, че Сайлъс наистина ме молеше, подчертаваше важността на задачата. Но не ми беше дал кой знае каква основа за действие: едно писмо някъде в огромно имение. Ами ако ме хванеха да душа и слухтя в къщата на губернатора? Има вероятност да успеем да разнищим тази каша. Не исках да се замесвам в нищо, с което Грант имаше дори далечна връзка… но не можех да пренебрегна залога.

— Измъкни си главата от облаците, Банле — каза ми Айана. Бяхме стигнали границата на землището на Уистерия Холоу и тя извади малък, елегантен арбалет, скрит в един безформен храст. — Трябва да се съсредоточиш върху това.

— Как ме нарече?

— Банле. — Тя ме удостои с крива усмивка. — Това е нещо като невръстно птиче. Такова, което още не е напускало гнездото и иска да полети.

— Току-що ми даде близко име. — Не се сдържах и отвърнах на усмивката й, макар да не бях сигурна дали би трябвало да съм поласкана, или не. — Банле.

— Не, Бан-лей.

— Това казах.

— Току-що каза думата за „варени картофи“.

— Звучат еднакво.

— Не — слушай.

Тя ги повтори и усетих едва доловима разлика в интонацията на първата сричка.

— Баланкуанският използва интонацията! — възкликнах. — Четох за това в уроците си по лингвистика, но никой еварийски език не я използва.

— Не знам как се нарича. Просто е така. Може би затова вашите хора срещат толкова трудности с изучаването на езика ни.

Бих предпочела да уча баланкуански, вместо тънкостите на стрелбата с арбалет, но Айана бе настоятелна. Започна с основните неща — поставянето на стрелите и преценяването на обхвата. Арбалетът беше прекрасен, украсен с онзи сребристочерен камък, който бях видяла по време на набега. Спусъкът, металните и другите части свидетелстваха за чудесна изработка, каквато дори не мислех, че е възможна в Евария. Красотата и малкият му размер бяха измамни. Въпреки всичко изискваше много сила и накрая ръката ме заболя. Но тя беше права, че ми беше харесало.

— Струваше ми се повече като стрелба за развлечение, отколкото като истинско използване на оръжие — казах й, докато се връщахме. Не си спомнях кога за последен път бях играла на нещо.

Тя цъкна неодобрително с език:

— Не е игра там, откъдето идвам. В по-мрачни времена една жена е можела да се окаже сама с децата си. Арбалет като този би могъл да й помогне да защити дома си. Няма вероятност някога да попаднеш в такава ситуация, но колкото повече начини знае една жена да се защити, толкова по-добре.

— В гората ли беше? — попита ме Тамзин, когато се върнах в стаята си.

Погледнах надолу и видях пръст и листа, полепнали по долния край на роклята ми.

— Исках да изляза да се разходя, а Айана ме наглеждаше.

— Ще се изложиш твърде много на слънце — сгълча ме тя. — Но сега имаме други тревоги. Какво да облека за прощалното празненство на Уорън тази вечер? — Тя крачеше напред-назад пред дрешника си, от време на време измъкваше някоя рокля и клатеше глава. — Трябва да оставя добро впечатление у него. И у родителите му.

Намръщих се. Тамзин беше удивила всички ни с начина, по който бе очаровала Уорън за толкова кратко време. Разбира се, тя си беше Тамзин. Кой можеше да се мери с нея? Но сега той ме смущаваше толкова много, колкото и когато ухажваше Аделейд.

— Той преследва еретици, нали знаеш — казах.

Тя пусна една рокля и се обърна да ме погледне в лицето:

— Какво намекваш? Свих рамене:

— Не знам. Просто ме смущава да виждам хора, преследвани заради вярванията си, когато не правят нищо лошо на никого. Теб не те ли смущава? — Никога не бяхме говорили сериозно за религия. Доколкото знаех, и тя мразеше еретиците.

Но през очите й пробяга нещо. Съмнение може би. Изчезна бързо, докато мястото му се зае от обичайната й решимост. Тя стисна юмруци:

— Той е интелигентен мъж. Ако нищо не е наред… е, сигурна съм, че ще премисли. Не ме гледай така, Мира! Той е губернатор. Никой не може да ми даде такъв живот, какъвто може той. Изгаря от нетърпение да си вземе съпруга, щом се установи там. А аз изгарям от нетърпение да стана съпруга.

— Просто искам да бъдеш щастлива, това е всичко.

— Ако това сработи, ще бъда. — Тя се загледа в далечината за няколко мига, вглъбена в собствените си мисли. — Е, стига за това. Да се върнем към умуването какво да облека. И какво ще облечеш ти. Все пак ще ти намерим съпруг.

Но целта ми тази вечер не беше да си търся съпруг. Имението беше претъпкано с всевъзможни състоятелни и важни хора, много повече, отколкото бяха дошли на празненството по случай годишнината по-рано същата седмица. Много от гостите дори бяха дошли от други колонии. Това, че един губернаторски син ставаше губернатор на нова колония, беше огромно събитие. Подобна тълпа си имаше плюсовете и минусите. Повече хора означаваше повече очи. Присъствието на повече хора означаваше също и че беше по-лесно да се слея с тълпата.

Лесно открих губернатор Райън. Беше едър, дружелюбен мъж, който обичаше виното, а от разговорите, които бях дочула, и хазарта. Погледът му се спря веднъж върху мен — първо с озадачено, а после с неодобрително изражение. Той се обърна отново към събеседниците си и повече не ме погледна. От доста време не се бяха отнасяли към мен с такова явно високомерие. Не целият елит на Кейп Триумф ме приемаше, но повечето поне бяха свикнали да ме виждат на светски събития.

Не ми трябваше губернаторът. Трябваше ми писмото му. Ако го носеше у себе си, нямаше как да успея. Бях пребърквала джобове преди, но само насаме. Губернатор Райън беше постоянно заобиколен от хора и нямаше начин да проникна в този кръг. Ако писмото беше някъде в къщата, тогава задачата ми беше само по-малко невъзможна.

— Но татко, помисли за парите, които ще спестим!

— Не. Не сме натрупали състоянието си върху човешки животи и това няма да се промени.

Едва долавях познатите гласове над глъчката в стаята. След като се огледах бързо, забелязах Рупърт Чеймбърс да си почива в малка ниша с видимо развълнувания Корнелиус, застанал над него. Понечих да се оттегля, но Корнелиус ме зърна в последната секунда. Втурна се към мен и почти ме повлече към баща си.

— Госпожица Виана! Какво удоволствие. Татко, не се ли радваш да я видиш?

Рупърт изгледа остро сина си:

— Не се опитвай да отклониш вниманието ми с това бедно момиче. Не че не се радвам да те видя, скъпа.

Корнелиус ме затегли към един стол:

— Седнете, седнете. Краката ви сигурно са уморени. При обикновени обстоятелства нямаше да имам нищо против да се видя с Рупърт, но други въпроси се нуждаеха от вниманието ми.

— Много бих искала, но…

— Само един малък отдих — настоя Корнелиус.

— Остави я — възкликна Рупърт с гръмлив глас, какъвто никога не бях очаквала да чуя от него. — В името на Шестимата, остави я на мира и й позволи да танцува с мъже на нейната възраст.

Корнелиус се сепна при тона в гласа на баща си и пусна ръката ми. Направих реверанс на Рупърт:

— Не искам да прекъсвам разговора ви, господин Чеймбърс. Ще поговорим по-късно.

Тръгнах си забързано, преди Корнелиус да успее да ме спре. Това пък за какво беше? Досега вече нищо у семейство Чеймбърс не би трябвало да ме изненадва, но въпреки това успяваха.

Запровирах се с криволичене през бъбрещите гости, добивайки представа за вътрешното разположение на имението. Бях идвала тук няколко пъти, но никога преди не ми се бе налагало да познавам разположението. Наблюдавах по кой коридор минаваха слугите и семейството. Накрая, след много разучаване, предположих по кой път щях да стигна до жилищното крило и се задържах близо до съответната врата. Изчаках, докато се уверих, че никой не гледа в моята посока, и тогава предприех хода си.

Отначало помислих, че предположението ми е било погрешно. Минах покрай кабинет, дрешник, салон и стаи, които дори нямаха вид, че се използват. Такова разточителство. Най-после обаче един завой ме отведе в коридор със затворени врати. Отворих първата и открих спретната спалня, в която не личаха признаци, че е обитавана. Въпреки това беше някакво начало.

Врата след врата откривах още стаи за гости, както и огромната спалня на губернатора и госпожа Дойл. Недалече от нея друга просторна спалня беше пълна с куфари и сандъци. Без съмнение, тези на Уорън, готови за път. Две врати след това се намираше стая за гости с разхвърляно легло и малък куфар. Шмугнах се вътре и запалих малка лампа.

Куфарът беше заключен и засега реших да не се занимавам с него, докато претърсих обичайните места: писалището, леглото, бюрото. Нищо. Ако беше тук, щеше да е в куфара. Коленичих и извадих комплекта шперцове. Ключалката се отвори с малко усилие. Вътре намерих обикновени пътнически принадлежности. Никакво писмо. Наклоних глава, преценявайки височината на куфара. Прокарах ръце около вътрешността му и открих малка ключалка. Не можах да сдържа смеха си. Повтаряше се историята от колибата на Грант. А като си помисля, бе казал, че няма да имам нужда от такива умения в този случай.

Отворих втората ключалка и повдигнах дъното на куфара. Беше там: запечатан плик. Разчупих восъка и измъкнах едно-единствено парче хартия, пълно с безсмислици. Е, не безсмислици, а поредица лорандийски думи, които изглеждаха несвързани. Трябваше да е шифър.

Подредих отново куфара, угасих фенера и се отправих обратно към коридора. Бях научила достатъчно, за да знам, че не можех просто да взема писмото. Отбих се в кабинета, покрай който бях минала по-рано, и запалих друга лампа. Както се надявах, на бюрото имаше спретнато поставени хартия и мастило и аз бързо започнах да преписвам странната бележка. Не можех да допусна губернатор Райън да узнае какво се бе случило. Оттам отидох обратно в спалнята му да върна писмото. Размахах оригинала над фенера и някак успях да разтопя печата и да го закрепя отново. Надявах се да помисли, че печатът се е смачкал при пренасянето.

Никой не ме беше търсил, когато се върнах на празненството. Мъжете Чеймбърс, изглежда, още спореха разгорещено, а Тамзин стоеше близо до Уорън в отсрещния край на стаята и се смееше на нещо, което й говореше той. Наблюдавах ги няколко секунди, все още несигурна за този брак. В главата ми отново звучаха стари нейни думи, думи, които сякаш бяха изречени преди един цял живот: Права си, че ще избера успеха над всичко друго, но се надявам да не ми се наложи. Надявам се, че ще го обикна — или ще се науча да го обичам.

Когато двете с Тамзин се прибрахме, Аделейд спеше, за голямо мое разочарование. Исках да прекарам известно време с нея, преди тя и Седрик да потеглят на сутринта. Спрях за миг близо до леглото й, загледана в прелестните й черти и разпиляната по възглавницата коса. В гърлото ми се загнезди буца и Тамзин ме обгърна с ръка, отвеждайки ме от леглото.

— Тя ще се справи — прошепна Тамзин. — По-издръжлива е, отколкото си мислиш.

Тамзин заспа бързо, несъмнено изтощена от „обработването“ на Уорън, а аз тръгнах за канцеларията на Сайлъс скоро след това. Той ме огледа от глава до пети, когато отвори вратата, и кимна удовлетворено:

— Открила си го.

Наведохме се над бюрото, докато той разстилаше листа върху него.

— Хм — каза. — Сигурно не говориш лорандийски?

— Малко. Погледнах го по-рано, но не ми изглежда особено смислено.

— Аз ще преценя това. Какво пише? Докоснах думите на първия ред:

— Не знам какво означава втората, но останалото е „моята карта заек кратко да танцува да спре“. Този код познат ли ти е?

— Не — призна той. — Може би онази дума, която не знаеш, е ключът.

— Това, което мога да прочета от останалото, също не звучи особено смислено. Просто думи без логична последователност. Никаква съгласуваност при спрежението на глаголите. Имам лорандийски речник в къщата. Може би ще стане по-смислено, след като преведа цялото нещо. Може би думите просто трябва да бъдат разместени.

Той не отговори, а вместо това извади дървена кутия от едно чекмедже на бюрото. Когато отвори кутията, видях дузина шишенца. След като помисли още малко, избра едно и топна четчица в него. Течността в шишето имаше металически мирис: той капна малко от нея между първите два реда. Не се случи нищо. Той пробва второ шишенце, а после трето.

— Мислиш, че има невидимо писмо? — попитах.

— Не изглежда така. Никой от обичайните реагенти не действа. Хората постоянно измислят собствени, но за това е нужна доста химия. Не знам дали заговорниците разполагат с такива ресурси. — Почука с пръст по думите. — Обаче със сигурност могат да измислят собствен шифър.

— Можете ли да го разгадаете?

— Имам няколко начина, които мога да пробвам. — Поколеба се. — Колко бързо можеш да преведеш всичко?

— Утре — казах бързо.

Сайлъс хвърли поглед към мен и придоби замислено изражение:

— Защо изобщо правиш това? Грант каза, че не искаш да се занимаваш повече и си се оттеглила.

— Така ли каза? — попитах небрежно.

— Не му се щеше да говори много за това. Беше доста ядосан. Единственото друго нещо, което каза, беше, че е най-добре да си отидеш и пътищата ни да не се пресичат никога повече.

Трепнах и той забеляза.

— Е. Имам си доста тревоги с Бляскавия двор. А нима вие и бездруго не искахте да се оттегля?

За мое удивление Сайлъс изглеждаше смутен:

— Така беше — в началото. Мислех, че ще ни разсейваш и повече ще навредиш, отколкото да помогнеш.

Повдигнах брадичка:

— А сега?

— Мисля, че ще допринесеш повече полза, отколкото вреда. — Усмихна се на възмущението ми. — За случая, тоест.

— Да направим препис и ще се залавям отново за работа в къщата.

Той стоеше над мен, докато работех, сключил вежди, изучаваше думите, сякаш можеше да го осени някакво внезапно разкритие. Когато свърших, въздъхна раздразнено и отстъпи назад.

— Толкова близо — промърмори. — Ще го разкрием. Благодаря ти.

— Радвам се да помогна.

Той ме изпрати до вратата, но не я отвори. След като прочисти гърло, каза дрезгаво:

— Грант е на юг с патрула за два дни. Мрази онези проклети фанатици, но така поддържа прикритието си. Както и да е. Има ли… има ли някакво съобщение, което искаш да му предам?

Усетих внезапно пърхане в гърдите, когато всички спомени от нощта на Празника на цветята сякаш се завъртяха изведнъж из ума ми като вихър. А после си помислих за срещата ни в магазина, при която той беше отказал да забележи съществуването ми.

Единственото друго нещо, което каза, беше, че е най-добре да си отидеш и пътищата ни да не се пресичат никога повече.

— Не — казах на Сайлъс. — Никакво съобщение.