Среднощният диамант

3

Слуховете продължиха да витаят в къщата за известно време, но след като Клара не ги подхранваше, в крайна сметка отшумяха. Въпреки това тя така и не ги отрече направо и знам, че няколко момичета продължиха да вярват най-лошото за мен. Други, които познаваха стила на Клара, прецениха, че това е поредният подъл номер от нейна страна, и оставиха въпроса без внимание. Историите така и не стигнаха до Джаспър или до съквартирантките ми. Тамзин и Аделейд щяха да потърсят сметка на Клара, а аз не исках да се замесват.

Но Клара не беше приключила с мен. Вместо клевети тя отприщи подновен потоп от действия, за да ми стъжни живота. Крадеше писмените ми работи. Препъваше ме в часа по танци. Вечно подмяташе дребни заядливи реплики тук и там. Бяха дразнещи, но можех да ги изтърпя.

А и аз също не бях приключила с нея. Започнах тайно да експериментирам с шперцовете из къщата. Понякога го правех просто за да усвоя инструментите и да видя какво мога с тях. В други случаи усърдно търсех материал за изнудване. Най-дръзкото ми изпълнение включваше проникване в стаята на Клара и тършуване из вещите й. Не открих никакви тайни, но все пак успях да отворя една кутия за бижута със сложна ключалка. Почувствах се, сякаш бях издържала изпит.

— Днес имаме няколко промени в графика си — каза ни мистрес Мастърсън една сутрин на закуска. Всички спряхме да ядем и вперихме погледи във внушителната й, както винаги, фигура и острите й черти, в които изпъкваше строго прибраната й назад сива коса. — Редовните ви занятия са отменени. Всяка от вас ще се срещне насаме с професор Брюър за определяне на най-съществените езикови умения, които трябва да подобрите, и сега ще се съсредоточите само върху тях по време на уроците си по езици, за да ускорите напредъка им. Ах, всъщност всички освен Аделейд, разбира се. Ти няма да се срещаш с него и можеш да прекараш сутринта в учене.

Аделейд се разведри вероятно защото не възнамеряваше наистина да учи. Професор Брюър ни обучаваше в говор. Аз може и да бях единствената тук, родена извън Осфрид, но много момичета бяха дошли, говорейки местни диалекти, далеч по-ужасни от всичко, което можех да кажа аз. Ако тримата Торн искаха да докажат на кандидатите ни, че можем да се представим на ниво пред висшата класа, тогава трябваше да звучим като висшата класа. След първата си среща с професор Брюър Аделейд беше освободена от по-нататъшни уроци. Изтънченият й осфридиански беше единственото нещо, което беше усвоила съвършено от времето, прекарано като камериерка на благородна дама.

— След оценяването — продължи мистрес Мастърсън — ще имаме специален гост за обяд.

Тръгнахме си от закуска възбудени. Мистрес Мастърсън поддържаше строг режим в нашето имение. Рядко възникваха отклонения. Повечето момичета се вълнуваха, че ще и отдъхнат от учебните часове, но Тамзин беше обзета от подозрения.

— Нещо става — каза тя на Аделейд и мен. — Това не е нормално. Това е отклонение от рутината на Бляскавия

двор.

— Постоянно имаме оценявания — напомних й. Тамзин поклати глава:

— Вече имаме индивидуални консултации с професор Брюър. Какво й е толкова специалното на тази, че биха отменили занятията заради нея? И защо внезапно се опитват да ускорят езиковите занимания? Остават ни пет месеца. Предостатъчно време, за да поправим основните си езикови проблеми, а после да работим по разкрасявания на речта си, които наистина ще впечатлят онези изтънчени господа от Адория. Казвам ви: става нещо странно.

— Не се тревожиш наистина как ще се справиш, нали? — попита Аделейд. На лицето й се появи дяволитата й усмивка. Тя имаше хиляда различни усмивки. — И двете звучите невероятно. Само се опитай да не използваш толкова често думата „проклет“, Тамзин.

Тамзин не се усмихна в отговор. Остана замислена през цялата сутрин, като почти не ми продума, докато седяхме пред кабинета, където професор Брюър провеждаше консултациите. Но дори когато бе потънала в мисли, Тамзин никога не пропускаше нищо от ставащото около нея — както когато Клара се опита да изстреля към мен язвителна забележка.

— Сигурно си притеснена, Мира. Всеки, който те погледне, може и да си помисли, че си осфридианка. Но в мига, щом си отвориш устата… не остава съмнение откъде си. Питам се дали двамата Торн някога са имали момиче, което не е получило никакви предложения.

— О, млъквай, Клара — процеди Тамзин. — Говорът ти все още толкова напомня за касапския квартал, че почти сещам смрадта на гниещо свинско. Ако досега не си се отърсила от това, никога няма да успееш.

Клара облещи очи, но я повикаха, преди да успее да отговори нещо грубо. Ухилих се, доволна да видя завръщането на борбената Тамзин, която познавах, но то бе краткотрайно. Тя отново се вглъби в себе си, докато острият й ум все още се опитваше да разгадае какво става.

Професор Брюър грейна, когато дойде моят ред. Безпокоях се постоянно за акцента си, но знаех, че съм една от любимките му. В първия ден ми бе казал, че обича новите езикови предизвикателства.

— Ти си много по-интересна, отколкото опитите да променя навиците на момичетата, които прекаляват с използването на думата „проклет“ — беше казал той. — Не съм сигурен още колко от това мога да понеса.

Сега седнах срещу него и се усмихнах в отговор, все още малко нервна след всичките тези месеци.

— Вероятно доста ще се затрудните да стесните кръга на най-големите ми проблеми — отбелязах.

Той изсумтя:

— Едва ли. Представяш си, че звучиш много по-зле, отколкото звучиш в действителност. И не си помисляй дори за миг, че самите адорийци — родените и израсли в Адория — нямат ужасни акценти. Само защото ви обучават да се държите като аристократки, не означава, че това важи и за бъдещите ви съпрузи. Звучат като жители на Флатландс, само че по-зле. Вечно поставят ударението на грешната сричка и изопачават гласните по невъобразими начини. Знаеше ли, че казват васа вместо ваза?

— И все пак ми се иска да звуча като местните.

— Знаеш граматичните и фонетичните правила наизуст — по-добре от повечето момичета тук. Сега всичко е въпрос на практика, поправяне на звуците, запечатани в съзнанието от първия ти език. Да обучиш устата си да изрича звука ш и да поправиш произнасянето на късите гласни. Продължавай с това отново и отново. — Изражението на сбръчканото му лице стана замислено. Някога бил професор в университета, който Седрик посещаваше. — Знаеш ли, едно от упражненията, за които съм виждал, че могат да помогнат на хората да подобрят осфридианския си, е усвояването на акцентите на други езици от Евария.

Харесваше ми фактът, че винаги казваше „Евария“ вместо „континента“, както правеха повечето осфридианци. Но бях скептична относно предложението му.

— Как би помогнало това?

— Когато разбереш различията и проблемите, които другите говорещи често имат, това ти помага по-добре да осмислиш къде се вмества собственият ти език. Ще ти донеса една книга по този въпрос, когато се върна следващата седмица. — Той ми намигна. — Освен това просто ми е любопитно да те видя да го правиш. Мисля, че си по-добра в езиците, отколкото си даваш сметка. Звучи, сякаш бързо си усвоила осфридианския. Тук ви преподават малко лорандийски, нали? Той използва същите рувийски корени като сирминиканския. Сигурен съм, че няма да ти е трудно да довършиш онази тетрадка с упражнения.

— Вече я довърших — отвърнах.

Той се засмя и се плесна по коляното.

— Виждаш ли? Ти си истинско чудо.

— По-скоро измамница. Баща ми пътуваше до Лорандия, когато бях малка, и предаде някои познания по езика на брат ми и мен.

— Би трябвало да научиш целия език. Ще ти донеса и лорандийски речник.

— Благодаря, сър, но смятам, че е най-добре засега да работя по усъвършенстването само на един език.

Изражението на професор Брюър стана мило:

— Ще се справиш чудесно там, Мира. Просто чудесно. Нещо ми подсказва, че си създадена за място като това.

Когато дойде време за обяд, Аделейд отново се присъедини към нас и останалите момичета от къщата бяха обзети от още по-нетърпеливо очакване, докато правехме предположения кой ще е тайнственият ни гост. Мистрес Мастърсън изчака, докато се настанихме на масата за хранене, и тогава най-сетне разкри новината.

— Едно от предишните ни момичета се е върнало в Осфрид за лятото и ще се отбие днес да сподели преживяванията си. Очаквам да покажете най-доброто си поведение. Това е прекрасен шанс, какъвто не се появява винаги. Надявам се да го оцените.

Джаспър, едва успяващ да сдържи гордостта си, пристигна с гостенката ни скоро след това. Ние, останалите, бъбрехме развълнувано, но замлъкнахме благоговейно, когато тя влезе в стаята и седна на масата.

Казваше се Флорънс и беше истинско чудо, облечена във виненочервена рокля с розови розетки по деколтето и ръкавите. В сравнение с нея дневните ни рокли изглеждаха опърпани, а всъщност бяха по-хубави от всяка друга дреха, която бях притежавала. Златистата й коса беше подредена в съвършени къдрици. Бижута, украсени с блестящи червени скъпоценни камъни, пръскаха искри навсякъде. Ако я бях видяла на улицата — което изглеждаше невероятно дори и само като предположение — щях да я помисля за осфридианска кралска особа, а не за следобедна гостенка.

— Флорънс беше момичето на върха в своята година — каза ни Джаспър. — Непрекъснато наддаваха за нея. Мъжът, когото тя избра, предложи най-високата цена. Беше един от най-състоятелните корабни магнати на Денъм.

Флорънс изпърха с мигли и грациозно вдигна чашата си с чай. Голям пръстен с диамант проблесна на слънчевата светлина.

— Абнър бе неустоим — каза тя: говорът й беше почти толкова изящен, колкото този на Аделейд. — Нямаше как да не се влюбя.

Няколко момичета сключиха ръце със замечтани погледи. Запитах се дали богатството на съпруга на Флорънс е било също толкова привлекателно.

— За постигането на това беше нужен много труд — каза Джаспър, подтиквайки я да ни разкаже подробно колко старания е положила в Суон Ридж Манър. Всички слушаха жадно, но не и наполовина толкова жадно, както когато тя започна да описва баловете и чудесата на Адория. Когато видя, че сме толкова увлечени да я слушаме, Джаспър се изправи, след като се нахрани, и вежливо се извини.

— Мистрес Мастърсън и аз трябва да прегледаме някои досиета. Но моля ви — забавлявайте се и задавайте на Флорънс каквито въпроси искате.

Тамзин повдигна вежда при споменаването на досиетата ни и можех само да си представя усилването на параноята й. Шансът да научим повече за Адория обаче, беше твърде примамлив и вниманието й се измести обратно към Флорънс.

— Вярно ли е, че ще получим още по-хубави дрехи от тези, които имаме сега? — попита Клара, алчно вперила поглед в сатенената рокля.

Флорънс се засмя очарователно:

— О, да. Някои като моята. Други — още по-пищни. До една великолепни и искрящи. Искат да бъдем истинска фантазия — да омагьосваме всеки срещнат. И така и ще бъде — ще видите. — Все още усмихната, тя добави с нисък глас: — Понякога тези рокли бяха малко неудобни за носене цяла вечер. Но не можете да срещнете елитни мъже, ако не посещавате елитни събития.

След това всички искаха да узнаят повече за роклите и дали мъжете са романтични и изпълнени с обожание. Аз се интересувах не толкова от романтиката, колкото да намеря мъж, който да ме уважава — и да е достатъчно щедър с портфейла си, за да ми позволи да откупя свободата на Лонзо.

— Вярно ли е, че всеки може да намери работа? Че има възможности и образование за всички? — Неочаквано въпросът дойде от Тамзин и измести по-леките теми.

Флорънс изглеждаше малко изненадана, но побърза да отговори:

— О, да. Не всички са богати, разбира се. В Кейп Триумф все още има престъпност и бедни квартали. Но нищо подобно на онова, което откривате в някои от гетата на Осфро. Нищо такова. — Лека намръщена гримаса беше първото нещо, което наруши веселото й изражение, и си спомних, че тя също беше от скромен произход. — Но всеки, който е готов да се труди усърдно, може да намери начин да подобри положението си. Тоест всеки осфридианец може. — Докато говореше, очите й се задържаха за миг върху мен. Запазих безразлично изражение, въпреки че сърцето ми се сви. Изглежда, че адорийските колонии нямаше да са различни от страната, която ги управляваше.

Аделейд беше забелязала втренчения поглед на Флорънс:

— А хората, които не са осфридианци? В колониите идват и други хора от Евария, нали? И чух, че има дори баланкуански заселници.

Флорънс сбърчи нос:

— Баланкуанци. Странен народ са тези хора.

— Какви са? — възкликна Каролайн.

— Приличат донякъде на сирминиканци. — Тя открито впери поглед отново в мен. — Но не са точно същите. Ще ги познаете, ако ги видите. И се обличат толкова странно — особено жените. Понякога носят панталони.

Това предизвика няколко ахвания.

— Номади като икорите ли са? — попита Силвия с широко разтворени очи. — И те ли носят килтове?

— Не — призна Флорънс. — Баланкуанците не са такива. Чух, че имат градове и книги, и закони… и други цивилизовани неща. Но очевидно не като нашите цивилизовани неща. Виждала съм само няколко баланкуанци. Те не общуват много с други народности.

— Но винаги има нужда от още хора, нали? — попита Тамзин, насочвайки групата ни назад. — Всичко е все още ново. Трябва тепърва да се строи.

— Предполагам. — Флорънс, изглежда, изпитваше неудобство да обсъжда такава сериозна тема. След няколко неловки мига се разведри: — Момичета, искате ли да чуете колко невероятен е Абнър?

Тя взе да повтаря като навита колко красив бил съпругът й, как изпълнявал всяка нейна прищявка. Как й купувал всичко, което искала.

— Да бъда омъжена за човек като него, е по-прекрасно, отколкото съм си представяла някога.

— Във всички отношения ли? — попита Ингрид. — Дори в… интимния смисъл?

Шок и кикот се разнесоха около масата. Бузите на Флорънс се обляха в тъмнорозово, което някак успя да я направи да изглежда още по-красива.

— Е, не би било прилично да навлизам в подробности, но ще кажа, че през повечето време е наистина прекрасно.

— През повечето време? — попитах многозначително. Флорънс изглеждаше изненадана, че съм се обадила.

— Ами… това, което имам предвид, е, че в някои дни просто съм много уморена, но това е дълг на една съпруга. И аз с радост го изпълнявам заради него. И както казах — наистина може да бъде прекрасно. И о, само какви мили неща изрича винаги след това. Излива емоциите си. Комплимент след комплимент. Казва ми колко ме обожава. Дори е рецитирал поезия.

Всъщност не намирах „прекрасно“ за убедително описание, но думите й предизвикаха още доволни въздишки у другите момичета от къщата. Сигурно и Аделейд се беше впечатлила, защото по-късно същата вечер, докато се приготвяхме за лягане, тя отбеляза:

— Не помня поезията някога да се е споменавала в учебника ни по женски науки.

Целта на предмета „женски науки“ беше да подготви една млада дама за първата й брачна нощ и други въпроси, които не се разискваха в прилична компания. Аделейд беше опиянена от цялата тема. Учебникът по този предмет беше единственият, който я бях виждала да изучава прилежно.

— Онази книга е пълна глупост — изсумтя насмешливо Тамзин. — Само твърди, сухи правила. Съсредоточава се само върху това как да направим мъжете щастливи, без нито веднъж да спомене как преживяването може да е също толкова хубаво и за жените.

Двете с Аделейд се спогледахме зад гърба на Тамзин. Никоя от нас нямаше достатъчно кураж да я попита как може да говори толкова уверено по този въпрос.

Аделейд приключи с разплитането на косата си:

— Не ми трябва поезия. Искам само любов. Някой, с когото мога да се почувствам мигновено свързана, щом го погледна. Някой, който е предопределен за мен, а аз — за него.

С горестна въздишка тя навлече един халат и изчезна през вратата, за да отиде в банята.

— Надявам се очакванията й да се снижат малко, докато стигнем там — казах. — Не искам да я видя наранена, когато я застигне реалността.

— Боже, ама ти си направо олицетворение на оптимизма. — Тамзин прокара четка през дългата си коса. — Още не бързай да отписваш щастието й.

— Не го отписвам — възразих. — Искам да е щастлива. Но тя е такава романтичка, а не знам дали това е реалистично. Искам да кажа, имаме два месеца да приемем предложение. Наистина ли мислиш, че ще се влюбим лудо в някого в това време?

— И по-странни неща са се случвали. Иска ми се. — Тя кимна към учебника по женски науки, който лежеше върху леглото на Аделейд. — Ще направи цялата тази работа много по-хубава.

— Е, аз не се стремя към романс. И не ме гледай така! Ти също никога не си пазила в тайна приоритетите си. Искаш най-богатия, най-успелия мъж, когото можеш да намериш, и именно това ще избереш независимо дали помежду ви има любов и привличане, или не. Аз ли? Не ми трябва най-богатият. Някой, който се е установил — и е готов да си развърже кесията — това е всичко, което искам. Това и уважение, разбира се. Тези са приоритетите ми. Може би ще е красив и може би ще ми е приятно да съм в леглото с него. Ако ли не, просто ще се примиря. Ето това е реалистично.

Шок изпълни кафявите очи на Тамзин и тя задържа четката във въздуха, забравена.

— Има реалистични неща, Мира, а има и потискащи. А това е просто… дори не знам. Ти чуваш ли се? Правиш го да звучи като домакинско задължение. Не мога да повярвам, че вече си се примирила с един студен брак.

Свих рамене. Не можех да обясня, че знаех със сигурност, че обикновено беше твърде лесно да изключиш чувствата си по време на нежелани аванси. Бях го правила много пъти, когато баща ми бе имал нужда от мен да разсейвам мъже, за да извършва мисиите си. Бях флиртувала. Бях им позволявала да ме докосват и да ме целуват. И… бях се чувствала напълно безстрастна. Наистина беше като поредното домакинско задължение.

— Просто искам да отида в Адория — казах най-накрая. Нито Тамзин, нито Аделейд знаеха за Лонзо. Не можех да издам на никого — дори не и на обичните си съквартирантки — че брат ми е издирван убиец в Осфро.

Тамзин направи гримаса:

— Е, аз също искам и да, права си, че ще предпочета успеха пред всичко друго, но все пак се надявам, че мога да изкопча и малко любов и страст. Не знаеш какво изпускаш.

— Знам. Е, донякъде.

— О?

— Целунах едно съседско момче няколко пъти в Сирминика и ми хареса. — За миг се насладих на тези спомени, на това как онези целувки бяха пробудили нещо в мен. — Заминах за Осфрид, преди нещата изобщо да стигнат отвъд целуването. Но понякога… ми се иска да беше имало нещо повече. Искам да кажа, ако ще се задоволя с брак с човек, когото чувствам по-скоро като дружелюбен съквартирант, би било хубаво поне да съм познавала какво е усещането да бъда с мъж… просто заради удоволствието от…

— Спри, просто спри. Не искам да чувам нищо повече. — Тамзин се отпусна на леглото си и заряза ресането на косата си.

— Но знаеш какво имам предвид. Не дълбока романтика. Само любовник, който да…

— Да, да, знам точно какво имаш предвид, и честно казано, не знам кое е по-лошо: този дружелюбен съпруг „съквартирант“, когото ще търпиш в леглото, или тайният любовник, за когото всъщност не те е грижа. — Изражението й стана нежно и малко печално. — Всичко, което знам със сигурност, е, че имаш много да учиш. Аделейд съвсем не е най-заблудената тук.

Аделейд се върна точно когато Тамзин изричаше последната дума.

— Заблудена за какво? Не продължаваш да говориш за някаква конспирация, нали?

В един миг Тамзин се преобрази от съветница по романтичните въпроси в по-познатата преследвачка със стоманен поглед, която познавахме:

— Нещо става! Чувствам го. И не само промяната в програмата днес. Чухте ли Джаспър да споменава, че днес щял да преглежда досиета? Казвам ви: бъдете нащрек.

Думите й ме стреснаха — но не заради тежката съдба, която предвиждаше. Досиетата ни. Мистрес Мастърсън държеше в кабинета си всевъзможни книжа. Малко от нас бяха влизали там, но помещението се беше сдобило със зловеща репутация. Момичетата се страхуваха да почукат на вратата му. И никой не би си и помислил да проникне в него. Но…

Досиета. Досиета за всички ни. Досиета за Клара.

Изчаках, докато се уверих, че Аделейд и Тамзин са заспали, а после за по-сигурно изчаках още малко. Лежах в тъмното с трескаво биещо сърце, докато стисках комплекта шперцове в едната си ръка. Дори когато стигнах до момент, в който сметнах, че всички в къщата сигурно вече отдавна са заспали, все още се колебаех. Ами ако някой страдащ от безсъние сновеше из коридорите? Ами ако някой искаше да похапне?

Но знаех, че ако продължа още дълго да се тревожа за тези неща, никога няма да тръгна. Щях да остана вцепенена в леглото си. Помислих си за смелостта на Лонзо, за ревностната решителност на баща ми и дори за фантастичните подвизи на легендарни герои, за които още обичах да чета в единствената книга, която бях донесла със себе си от Сирминика. Можех да се справя с това.

Никое от двете момичета не се размърда, докато се измъквах от стаята ни. Коридорът отпред беше тих и празен, както и долният етаж. Присвивах се от страх всеки път, щом подът изскърцаше под краката ми. Звучеше оглушително за моя слух и имах чувството, че пътят ми продължава цели мили. Кабинетът на мистрес Мастърсън се намираше в едно крило на къщата, което рядко посещавахме.

Когато стигнах до вратата, не разполагах с много светлина и трябваше да върша по-голямата част от работата си по усет. Много от ключалките на къщите, с които бях експериментирала, бяха обикновени и често поддаваха без проблем, когато използвах подходящия инструмент. Тази ключалка беше нова за мен и след няколко проби и грешки накрая ми провървя с един шперц с многобройни извивки, който не бях използвала никога преди. Трябваше да вложа доста хитрина и умение, докато най-накрая чух едно щрак и си помислих, че сигурно е отекнало из цялото имение. Отворих и затворих вратата възможно най-безшумно и щом се почувствах сигурна, запалих малък фенер.

Веднъж бяха повикали Силвия тук и когато се върна, съобщи, че мистрес Мастърсън поддържа работния си кабинет толкова подреден и безупречен, че усещането е зловещо. Затова се изненадах да видя доста книжа, които лежаха безредно на бюрото. Когато се наведох по-близо, видях, че са изписани с енергичен почерк, за който знаех, че не е на отговорничката на нашата къща. Това омърсяване на свещеното й пространство беше дело на Джаспър.

Изглежда, че някои от бележките бяха указания от него: Свържете се с контактите. Разписание. Госпожица Гарисън. Други бяха списъци с имена, включително момичетата от другите три имения, които Бляскавият двор поддържаше. До името на всяко момиче имаше число. Моето беше 200 и предположих, че това е брачната ми цена. Това беше минимумът за всяко момиче. До името на Аделейд бяха изписани числото 250 и въпросителен знак, докато до името на Тамзин се мъдреше впечатляващата цифра 350. Върху друг тайнствен списък се виждаха странни имена, като Духът на Хенриета и Добра надежда, с написани до тях дати. Всичко беше интересно, но това, което ми трябваше, не бяха зарязаните от Джаспър листове.

Открих онова, което търсех, в дървен шкаф за папки — заключен, разбира се — в който имаше папки с имената на всяка от нас. Тази на Клара моментално изскочи пред погледа ми, но първо посегнах към своята. Повечето книжа в нея отразяваха представянето ми дотук, документирайки резултатите от всички важни тестове и оценявания. Гледайки цялостния си напредък, осъзнах, че е доста внушителен. По-интересен обаче беше един документ, който по същество представляваше досието ми.

Съдържаше името ми, последния ми известен адрес и кратка биография, в която просто се казваше, че съм дошла от Сирминика и живея в Осфро от две години. Лонзо не се споменаваше. Всъщност в графата за близките ми пишеше НЯМА. Адресът за връзка беше на една възрастна двойка, с която бях живяла в сирминиканския квартал. Седрик беше посочен като човека, който ме е избрал за Бляскавия двор, а в графата, указваща как съм била открита, пишеше просто По препоръка. Още няколко коментара със спретнатия почерк на мистрес Мастърсън споменаваха живота ми в имението до този момент и съдържаха двусмисления комплимент: Напредва добре като за сирминиканка.

„Райт“ беше до „Виана“[1] и преглъщайки чувството си за вина, надникнах в папката на Тамзин. Много от съдържанието й вече знаех. Беше работила за майка си, която беше перачка, и идваше от голямо семейство. Беше я избрал Джаспър. Коментарите върху представянето й бяха забележителни, което не бе изненадващо. В една специална бележка обаче имаше указания, според които сума от три златни монети от собствената сметка на Джаспър трябваше да бъде предоставяна на майката на Тамзин всеки месец. Нямаше обяснение.

Досието на Аделейд също съдържаше няколко изненади. Графата, отразяваща напредъка й дотук, беше далеч по дълга от моята или тази на Тамзин, най-вече защото мистрес Мастърсън беше също толкова озадачена от противоречивите успехи и провали на Аделейд. В графата за семейството й също пишеше НЯМА като в моята, което ме изненада. Тя споменаваше понякога родителите и баба си, но не бях осъзнала, че вече не присъстват в живота й. В графата за контакт също пишеше НЯМА. Беше служила в дома на лейди Елизабет Уитмор, графиня на Ротфорд, която беше по-висша аристократка, отколкото бях очаквала. Как разпиляната Аделейд беше изкарала толкова много години в подобно домакинство?

Засрамена, че си пъхам носа в чужди работи, тикнах папката на Аделейд обратно в чекмеджето и най-накрая разлистих тази на Клара. По-голямата част от нея не се отличаваше с нищо особено. Беше избрана от Джаспър, родена в семейство на касапин с още седем дъщери. Оценките за представянето й бяха впечатляващи, но там, най-долу на страницата, имаше раздел със специални бележки като в досието на Тамзин. Само че този на Клара беше от много, много по-различно естество от раздела на Тамзин.

Прочетох го два пъти, а после го върнах в чекмеджето с усмивка.

— Прав беше, старче — промърморих под нос. — Информацията е истинската власт.