Среднощният диамант

30

Превеждането на писмото беше бавна и трудна работа. Грант и Айана трябваше да седят отделно от мен и да слушат, докато четях, съсредоточавайки се строго върху звуците и начина, по който можеха да бъдат свързани в баланкуански думи. Също толкова сложен беше и фактът, че не можеше да се направи заместване дума по дума. Една лорандийска дума можеше да съдържа всички звуци за две баланкуански думи. Или пък може би една лорандийска дума съдържаше половин баланкуанска дума, която биваше продължена в следващата лорандийска дума. На всичко отгоре трябваше да вземаме предвид баланкуанските различия в тона и ударенията. Така че дори когато Грант и Айана бяха сигурни, че са успели да различат някоя баланкуанска дума, трябваше да разгадаят какво значение има.

Когато приключихме, погледите ни вече бяха замъглени и дори тогава в писмото още имаше празнини, които не можахме да дешифрираме. Имена на хора бяха заменени с числа, а Грант каза, че изменниците вероятно разполагат с „ключ“, който изброява всичките. Освен това авторът не се беше съсредоточил особено много върху граматиката или стила, затова положих всички усилия да го „изчистя“ и да добавя препинателни знаци.

Поздрави, приятелю. Направихте откъслечни разкрития. 17. заменя изгубени стоки и все още изпраща злато. Ще наглежда обичайния трансфер, за да можеш ти да доставиш на зелената планина.

Колко време ще мине, докато твоят —–— види още злато? Имате нужда от допълнителни припаси и ——— започва ведомост за заплати на войниците. Важно е да не се отклонявате от разписанието. Първото нападение трябва да бъде през есента. 34 съставя окончателно разписание и ще изпрати с —–— търсачи в нощта на изцеляването. Изпрати златото си в територията на залива, ако можеш. Ако —–— после ще дойдем при теб в златната земя.

Изпрати отговор по 17.

Отпуснах се тежко назад до стената и се прозях. Тримата седяхме на пода, всички — изтощени след дългите часове. Е, Грант не изглеждаше изтощен. Гореше от нервна енергия и се наведе напред да разучи поставения между нас превод.

— Есенна атака — каза замислено той. — Ако могат да действат толкова скоро, значи разполагат с повече ресурси, отколкото си давахме сметка. Или поне мислят, че дотогава ще разполагат. Звучи, сякаш с мъка се опитват да ги съберат. Есента е хитро избрано време. Сушата все още е проходима, но морският трафик ще спре и ще ограничи осфридианските възможности за получаване на помощ. Разкриването на тази част от плана е от огромна важност. Сега Осфрид може да започне да изпраща подкрепления. Много бих се радвал да се добера до каквото там е разписанието на трийсет и четири — трябва да разберем кои са тези търсачи. И съм готов да се обзаложа на каквото искаш, че „територията на залива“ е Денъм, което вероятно би означавало, че „земята на златото“ е Хадисън. Онзи, за когото е било предназначено това, изпраща пари…

— Иуитси, достатъчно. — Айана разтърка очи. — Получи си превода. Стой буден с него цяла нощ, ако искаш, но ние трябва да се връщаме в Уистерия Холоу.

— Чакайте само още малко. — Очите на Грант бяха все така приковани върху писмото. — Това трябва да стигне до Сайлъс незабавно. На две седмици е. Елате с мен в случай че има някакви въпроси, после можете да си вървите.

Айана ме смушка:

— Можеш ли да почакаш още малко, Банле? Отговорих с кимване и прозявка и Грант най-накрая вдигна поглед:

— Банле? Наистина ли?

— Не е по-лошо от Секем — изстреля тя в отговор. — Но може би вече не толкова подходящо. Пиленцето очевидно вече напусна гнездото.

Грант многозначително сведе поглед обратно към писмото.

Сайлъс се забави дълго, преди да отвори вратата, и разбрах защо, когато го видях. Изтощението беше вдълбало нови бръчки в лицето му, а изцъклените му очи сякаш отначало не ни разпознаха. Беше пътувал цял ден, а дори пътят по вода между това място и Хадисън бе изтощителен. Но след като примигна няколко пъти, погледът му стана по-остър и се появи познатата прозорливост.

— Едва ли става дума за нещо хубаво, щом и тримата сте тук посред нощ — промърмори той.

— Всъщност е хубаво. — Грант се вмъкна вътре без покана и направи знак на Айана и мен да го последваме. Подреди листовете на писалището и обясни за пробива, който бяхме постигнали. Сайлъс вече беше напълно буден и ме удостои с един от онези погледи с вдигнати вежди, когато научи за ролята ми.

— Трябват ни тези — каза и почука с пръст по празните места. — Онова разписание може да промени всичко. И бих искал да разбера къде е онази зелена планина.

Айана се наведе по-близо:

— Мисля, че сме разчели entwa погрешно. Всъщност е entwa. Завой, а не планина. — Както обикновено, двете баланкуански произношения звучаха еднакво за моя слух.

Грант разучи внимателно думите и кимна:

— Прави сте. Град е, Грийн Бенд.

— Нагоре в Алма — каза Сайлъс. — Известно време държахме някого там под око и може би той е човекът, който описва всички припаси, когато пристигат. Тъкмо сега имам човек там, на когото мога да възложа да провери.

Огледах реда за разписанието, който Сайлъс и Грант смятаха за толкова важен: 34 съставя окончателно разписание и ще изпрати с —–– търсачи в нощта на изцеляването.

Думите, които Айана и Грант бяха предложили и сравнили със съответните лорандийски звуци, бяха написани до празното място: неверие, змия, мъглив и мокър. Прегледах ги, както преди, поставяйки ги в контекст.

— Каква е баланкуанската дума за „еретик“? — попитах.

— Няма такава — каза Грант.

— Дори нямаме такова понятие — добави Айана. — Никой не бива да налага на друг човек каква вяра да почита.

— Тогава за този код ще трябва да заместят нещо — както използват думите „земя в залива“ за Денъм. — Увереността ми нарасна. — Възможно ли е в такъв случай „търсачи на неверие“ да е начин да се каже „патрул за преследване на еретици“? Ловци на еретици? Каза, че обикаляте навсякъде.

— Да — каза Грант. Почти можех да видя как мислите му се въртят все по-бързо и по-бързо, докато се взираше в думите. — И понякога предаваме съобщения. Имаше доста хора, които патрулът проверяваше редовно, когато правехме обиколките си — хора, за които подозирам, че са били нещо повече от граждани, обезпокоени от покваряващи религии. Ако имах нещо друго, на което да се опра: откъде е този човек, кога ще бъде там патрулът…

— Ако предположим, че вече не са дошли и са си отишли — промърмори Сайлъс. — По-добре се молете цялата ви работа да не е била на вятъра.

— Молете се. — Опитах се да си спомня датата. Напоследък дните ми се сливаха. — Утре вечерта. Денят на Рамиел е. Това е нощта на изцеляването, за която говорят.

Грант се намръщи:

— Мислех, че Рамиел е ангелът на мира и милостта.

— Изцеляването е включено в това. Тя е покровителка и на лекарите. — Сайлъс рязко се завъртя, за да може да погледне Грант в лицето. — Кажи ми, че знаеш къде ще бъде патрулът тогава. Кажи ми.

— Бейкърстън. — Грант стискаше и разтваряше един от юмруците си, сякаш вече улавяше приключването на случая. — Не съм на дежурство, но знам кой е свръзката на патрула там. Знам кой трябва да е трийсет и четири.

Сайлъс изпусна въздишка на благодарност, сякаш се беше освободил от някакво бреме, а после незабавно се изправи:

— Тогава, по дяволите, по-добре се постарай непременно да видиш онова съобщение, преди да го отнесат.

— Ще отида сега — каза Грант.

— Сутринта — поправи го Сайлъс. — Вземи да поспиш няколко часа. Искам те с остър ум. Ще трябва да претърсиш къщата му да видиш дали ще откриеш нещо друго. Може би ще е по-добре да изчакаш, докато първо успееш да препишеш онова тайнствено разписание. Покрий се и изчакай, докато всички заспят.

— Знам, знам. Мога да се справя с това.

— Не ставай твърде самоуверен. Може да си по-млад и малко по-бърз, но аз правя това по-отдавна. Бъди разумен. Не бъди импулсивен. Ако изгубиш прикритието си, губиш останалото.

— Знам. — Грант замислено прокара върховете на пръстите си по писмото. — Уорън Дойл създаде патрулите. Ако ги използват като куриери за конспирацията, изглежда, че има голяма вероятност той да е част от нея. А в писмото се споменава Хадисън.

Лицето на Сайлъс се разкриви в намръщено изражение:

— Мислих за това. В Хадисън има и голям добив на злато. Сър Роналд беше сигурен, че големият им спонсор е лорандийски аристократ, но сега ще трябва да проучим Дойл.

Уорън Дойл — конспиратор. Определено пасваше със злодейския образ, който си изграждах за него.

— Не отивай в Бейкърстън по обичайния път — добави Сайлъс, като тършуваше из книжата си. — Не можеш да рискуваш пътят ти да се пресече с патрулите, ако тръгнат по-рано. Този път тук…

Той извади карта, а Айана ме дръпна за ръката:

— Сега вече я прибирам у дома. Тя доказа колко е ценна. Заслужава да се наспи.

Сайлъс повдигна глава от картата и ме фиксира с пронизващ поглед.

— Вие определено доказахте колко сте ценна, госпожице Виана. И освен това доказахте — отново — че бях глупак, като исках да се отърва от вас.

— Ъъ, благодаря. — Комплиментите, отправени от Сайлъс, ме смущаваха почти толкова много, колкото тези на Грант.

Айана беше вече на вратата:

— Успех, Иуитси.

Последвах я неохотно: имах нужда да кажа на Грант нещо повече, но знаех, че не мога. И дори наоколо да нямаше други хора, той така или иначе нямаше да се сбогува емоционално и сърдечно с мен. Не му беше в стила.

Айана излезе навън, но аз спрях на прага да погледна назад към Грант. Въпреки рязкото отношение на двамата със Сайлъс знаех колко опасно беше това. Грант проникваше в сърцето на конспирацията.

— Внимавай — казах му. — Искам… искаме да се върнеш. Сайлъс изсумтя и се вмъкна в спалнята си, привидно търсейки нещо.

— Не се притеснявай. Все пак ще се погрижа да си получиш възнаграждението дори и ако той не се върне.

— Радвам се да узная, че си толкова раздвоен по въпроса — провикна се Грант. Обърна се към мен и снижи глас: — Ще се върна. Засега още не е нужно да намираш леглото на някой друг мъж.

— Нима ме мислиш за такава жена?

— Мисля, че такава смела и красива жена като теб би могла да си намери друга компания, ако поиска. О, и умна освен това. Тази вечер беше гениална.

Искреността в гласа му ме изненада почти толкова, колкото и самите думи. Опитах се да намеря остроумен отговор, но накрая избъбрих неясно:

— Искам те обратно не за да дойда в леглото ти. Искам те обратно… заради теб самия. Съвсем просто е.

Грант се поколеба, толкова смутен, колкото се бях чувствала и аз:

— Това никога не е било просто.

— Мира!

Айана звучеше нетърпеливо, а Сайлъс се връщаше от спалнята. Отправих на Грант последен прощален поглед, а после затичах след нея.

Не говорихме много, докато се връщахме. Кратката приповдигнатост от откритието на Сайлъс се бе уталожила и последиците от твърде малкото сън се стовариха върху мен. Нужно беше голямо усилие дори само да поставям единия крак пред другия. Въпреки това успях да попитам предпазливо:

— Ти… ядосана ли си? За… знаеш.

— Ядосана? Не. Не точно. Разтревожена за двама ви. И изненадана. Никога не ми се е струвало, че се интересуваш от нещо такова.

— Интересувам се, ако е с него. — В мига, щом изрекох тези думи, почувствах как лицето ми се облива в топлина, и бях благодарна за тъмнината. — И е… искам да кажа… по-хубаво е, отколкото мислех, че ще бъде. Много по-хубаво. Освен това е и по-лесно, отколкото очаквах. Е, поне в леглото. Извън него нещата са по… сложни.

Тя се засмя високо на това:

— Винаги е така. И предполагам, че важи с двойна сила в случая с Иуитси. Вероятно никога не знаеш кое лице ще се покаже.

Думите й ми нанесоха по-силен удар, отколкото си даваше сметка, и се върнах мислено към миговете, преди да пристигне.

— Какво му каза, когато влезе?

— О, нарекох го с няколко обидни думи. Може би не само няколко. — Веселостта в тона й се изпари. — И му казах, че те въвежда в неща, за които не си готова.

— А той какво каза?

— Че ти му причиняваш същото.

Беше поредната от онези нощи, в които имах чувството, че дори не бях успяла да затворя очи, преди да се събудя. А когато излязох от стаята си, цялата къща оживено говореше за случилото се в Хадисън.

— Ти знаеше ли? — не спираше да ме пита Силвия. — Знаеше ли, че Аделейд е графиня на Ротфорд?

Но това дори не беше фактът, който намираха за най-шокиращ. Очевидно по време на ареста му беше установено, че Седрик притежава аланзански артефакти — което правеше положението му още по-опасно. Никой не се сети да попита дали съм знаела за това, но се отдадоха на размишления за всичко друго. Бъбренето беше вбесяващо.

— Никой не знае със сигурност с какво са го хванали. А дори наистина да е имал нещо, това не означава, че е един от тях.

— Защо иначе някой ще има у себе си аланзанска вещ?

— Мислиш ли, че Джаспър и Чарлс са знаели?

— Не мисля. Джаспър дори отказва да излезе от кабинета си.

— Да, но ако наистина е знаел предварително, естествено, ще се преструва, че не е знаел.

Клюката продължи упорито да се разнася в дните, които последваха, и аз стоях далече от стаята си, доколкото беше възможно. Забавянето, предизвикано от възстановяването на Седрик в Хадисън, само подхранваше развълнуваните предположения. Всички чакаха с нетърпение завръщането на Аделейд просто за да чуят още от драмата. Исках да се върне, за да мога да се уверя с очите си, че е здрава и читава. Продължителното й отсъствие ме глождеше, както и това на Грант. Нямах представа какво бе станало в деня на Рамиел. Сайлъс съобщи, че Айана също не знаела. Това безпокоеше и нея и тя продължаваше да ми дава уроци по стрелба с арбалет, когато времето позволяваше. Имаше нужда от това разсейване точно толкова, колкото и аз. Онова, което наистина копнеех да направя, беше да нахлузя маската на лейди Авиел и да се втурна в града. Когато съквартирантките ми успееха да се откъснат от клюкарстването по адрес на Аделейд, имаха да разправят многобройни истории за опасност и интриги, които бяха чули в Кейп Триумф. Дребни кражби, нападения. Милицията можеше да проследи само ограничен брой — а в онези, които успяваха да проследят, обикновено бяха замесени само влиятелни граждани. Несправедливостта на това ме правеше неспокойна и копнеех да се застъпя за потиснатите и онеправданите. Но се въздържах, както за да избегна превръщането си в една от онези „закрилници извън закона“, за които бях упреквала Том, така и защото не исках пътищата ни да се пресичат.

Почти ми се искаше да имам отново подкрепата на шайката на Том, за да мога да отида да видя Уорън Дойл в затвора и… какво? Всъщност не бях сигурна какво щях да направя. Макар да беше затворен под ключ, чух, че се отнасяли добре с него и дори му позволявали да получава хубава храна и дрехи от баща си. Вбесявах се, като си го представех как се наслаждава на този лукс, докато Седрик се възстановяваше от претърпения побой. А стоеше и въпросът с Тамзин, разбира се. Уорън знаеше повече, отколкото беше разкрил, и исках да го разтърся и да измъкна отговорите от него. Исках да си плати за начина, по който беше накарал приятелите ми да страдат, но щеше да се наложи законът да реши това, а не аз.

За моя изненада в разписанието ми се промъкнаха няколко светски събития. Джаспър и Чарлс правеха последно, отчаяно усилие да ме представят на мъже за женене, но беше безполезно. Дори не се налагаше да опитвам да разубедя евентуалните бъдещи кандидати. Умът ми беше изпълнен с Грант и почти не говорех с никого.

Малко по-малко от седмица, след като той замина, се озовах на празненство в чест на няколко гостуващи делегати от Уилямстън. С Лонзо не си бяхме писали повече и направих опит да бъда обаятелна тази вечер с надеждата да науча повече за териториите, в които работеше. Но по някое време, когато събитието вече беше доста напреднало, Айана се вмъкна в елегантния салон. Тази вечер не се предполагаше да е тук, и млъкнах насред изречението в разговора, който водех. Очите й бързо обходиха тълпата и тя забърза към мястото, където Чарлс бъбреше с няколко търговци. Дръпна го настрана и му каза нещо на ухо. Той погледна през стаята и след като ме забеляза, кимна на Айана.

Тя се вряза през гостите — които бяха доста стреснати да видят сред себе си порядъчно разстроена баланкуанка — и ме хвана под ръка.

— Трябва да тръгваме.

Лицето й имаше рядко настойчиво изражение и всичко, което ми хрумна, беше, че нещо е станало с Грант.

— Защо? Какво става?

— Аделейд се върна.