Среднощният диамант

33

Икорите?

Това не беше възможно. Не и в Денъм. Икорите все още деляха несигурни граници с външните колонии, но бяха изтласкани от този район от известно време. Договорите, сключени с Денъм и съседните му колонии, бяха удържали мирно. А и във всеки случай как можеше армия икори да е стигнала чак до Кейп Триумф, без никой да забележи досега?

Невероятно или не, паниката, надигаща се около нас, беше съвсем реална. Без да кажа нито дума повече на мъжете Чеймбърс, хукнах, тичайки срещу прилива на обезумялата тълпа. Това ми напомни зловещо за Сирминика, когато бях видяла същата истерия да обзема тълпите, които биваха обсебени единствено от мисълта за собственото си оцеляване. Проправих си с усилие път през напора на телата, като често ме бутаха и се блъскаха в мен. В един момент се блъснах в мъж, който ми помогна да се задържа и да не падна. Той и още няколко тичаха в същата посока като мен.

— Къде са икорите? — провикнах се, като се мъчех да не изоставам от тях.

Един хвърли поглед към мен:

— Оттатък край северозападния главен път. Северозападният главен път. След входа покрай форта този главен път беше следващият най-често използван за влизане в града. Освен това беше близо до сградата на съда. Близо до приятелите ми.

Забелязах пистолетите и ножовете на спътниците си.

— Имате ли допълнително оръжие?

— Не ставай глупава, момиче — излая единият в отговор. Когато стигнахме пресечката на Айана, се отделих от тях и за малко не се препънах в полите си, докато спринтирах нагоре по стълбите към мансардата й. Вътре грабнах арбалета от поставката му на стената и се поколебах дали да губя време в търсене на оръжията, с които се чувствах най-сигурна. Не. По-добре да вляза в битката с това, отколкото да я изпусна напълно.

А бях готова за битка, готова да направя каквото бе нужно, за да предпазя приятелите си. Независимо дали заплахата идваше от машинациите на Уорън Дойл, или от нахлуваща армия, щях да се изправя пред нея. Докато се връщах към вратата, забелязах кожена торбичка с дълъг ремък. Грабнах и нея и я преметнах през тялото си, през гърдите. Така си осигурих място да прибера скъпоценните документи, като в същото време оставих ръцете си свободни за арбалета.

Отвън на улицата още няколко души се бяха събрали и бяха вдигнали оръжие да се изправят срещу икорите. Присъединих се към малка група и се втурнах напред: решителността заличи всички следи от безсънната ми нощ. Но когато сградата на съда най-сетне се показа, тази яростна решителност се разколеба и аз спрях със залитане. Онези до мен също.

Сцената пред нас приличаше повече на сложна театрална постановка, отколкото на нещо от истинския живот. Бесилката беше издигната върху висока платформа, която предоставяше добър изглед, само дето публиката вече не се състоеше от обитатели на Денъм. Те бяха избягали. Вместо това пространството беше изпълнено с множество ездачи. Ездачи икори.

Всъщност никога преди не бях виждала икори освен на скици в осфридиански книги. Всички носеха наметки и шалове на ярки карета и райета — обичай, който бяха запазили дълго след като били прогонени от Осфрид и отвъд морето преди двеста години. Заради цялата тази пъстрота беше трудно да се прецени числеността им: за това затруднение допринасяше и фактът, че повечето от тях имаха руса и червена коса. Може би четирийсет или петдесет? От мястото, където стоях, не можех да видя точно.

Но можех да видя ясно оръжията им и да усетя пукащото сред тях напрежение и опасността, която представляваха, макар да не правеха заплашителни движения. И никой не ги нападаше, но всъщност кой можеше? Част от полка на Кейп Триумф неотдавна бе повикан във външните граници, а във форта имаше само учебен полк. Присъстващата милиция бе малочислена, а доста от членовете й изглеждаха готови да побягнат.

Само едно нещо успя да отвлече вниманието ми от това странно зрелище. Седрик, Аделейд и един техен познат адвокат стояха в края на платформата с бесилката. Уорън Дойл също стоеше там и държеше пистолет, насочен към приятелите ми. Губернаторът Дойл стоеше по-надолу от тях и изглежда, разговаряше с икорите. Или не забелязваше, или не го беше грижа за действията на сина му точно в този момент. Може би смяташе, че има по-сериозни проблеми.

Вероятно имаше, но моето внимание беше насочено към Седрик, Аделейд и онзи пистолет. Лицето на Уорън имаше отчаяно, почти безумно изражение, и ми се искаше да изтичам направо там горе и да направя нещо, каквото и да е, за да го спра. Твърде много хора препречваха пътя ми и не знаех какво щеше да направи Уорън, ако внезапно се почувстваше заплашен.

— Не са ви причинени неправди — казваше губернаторът. — Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие имате вашата земя, ние имаме нашата.

От редиците на икорите отговори дълбок мъжки глас, някъде близо до предните редове. Осфридианският му беше добър, макар че провлаченият говор все пак напомняше за далечните краища на Осфрид:

— Войници навлизат в земята ни и нападат селата ни — войници от мястото, което наричате Лорандия — каза той. — А собствените ви хора им помагат и им позволяват да прекосяват териториите ви.

— Невъзможно! — възкликна губернаторът. — Придвижването на лорандийци във вашите земи означава, че ще нападнат във фланг нашите. Никой мъж сред нас не би допуснал подобно нещо.

— Родният ви син би го допуснал.

За един миг светът ми застина. Този отговор беше изречен от жена. И бих разпознала гласа й навсякъде.

Пробих си път напред през стена от вцепенени зяпачи и се опитах да се добера до по-добра наблюдателна точка. Беше Тамзин, трябваше да е тя, но беше твърде обвита в сенки, за да я видя. Няколко членове на милицията бяха коленичили зад преобърната каруца и аз се изкатерих до горната й част, без да обръщам внимание на протеста им.

— Синът ви и други изменници работят с лорандийците, за да възбудят раздор и да изтеглят осфридианската армия от централните колонии и да могат Хадисън и други да въстанат срещу короната — продължи Тамзин.

Тамзин. Жива и здрава. С икорите.

— Това е лъжа, татко! — Уорън се обърна към губернатора и отмести пистолета от приятелите ми. — Не може да се каже какво са втълпили на това момиче. Какви доказателства има тя за това нелепо твърдение?

— Доказателството на това, че бях изхвърлена от кораб насред буря, когато открих плановете ви — изстреля Тамзин в отговор.

— Лъжи! Това момиче бълнува! — Уорън неуверено замахна с пистолета към публиката, а после обратно към Аделейд и Седрик.

Знаех, че подобна паника може да направи един мъж припрян и непредсказуем. Изправих се и заредих стрела в арбалета, без да съм сигурна дали мога да стрелям точно. Макар да имах достатъчно обхват, от това разстояние Уорън беше дребна мишена и не стоеше неподвижно. Ръцете ми трепереха. Бях имала само половин дузина уроци с Айана.

Внезапно на стълбите на платформата скочи един мъж и си проправи път до бесилката. Спря до Аделейд и Седрик, но вниманието му бе фокусирано върху губернатора Дойл. Дори от толкова голямо разстояние можех да почувствам онези пронизващи очи.

Грант.

— Тя казва истината — каза той. Не беше ироничният Грант или нежният Грант, нито дори горящият от нетърпение Грант, който преследва улики. Това беше Грант в най-ожесточения си, най-суров и непоколебим вид в несигурна ситуация. — Има купища кореспонденция. Свидетели, които с готовност ще дадат показания.

Уорън се взря в Грант с широко отворени очи:

— Елиът? За какво говориш, по дяволите?

— Мисля, че знаеш. — Вниманието на Грант се измести към Уорън. — За Кортманш. За куриерите еретици.

Уорън също знаеше, че положението му се влошава. Осъзнаването беше изписано в лицето и в движенията на тялото му. След бързо преценяване на заплахата насочи пистолета към Грант. Насочих арбалета, но не бях достатъчно бърза. Аделейд се хвърли пред Грант точно когато Уорън стреля. Спасителното движение изблъска нея и Грант от пътя на куршума, но пищовът на Уорън беше с два патрона в пълнителя. Моментално се прицели в нея.

Дори не помислих, когато опънах тетивата и я отпуснах. Стрелата изскочи от арбалета със свистене и за миг я изгубих от поглед, когато излетя във въздуха. Секунда по-късно я видях отново. Стърчаща от крака на Уорън.

Той изпищя и се свлече, а Грант се хвърли върху него след броени секунди. Объркването и ужасът в тълпата се удвоиха. Всички обръщаха глави, опитвайки се да разберат какво се беше случило току-що. Още хора побягнаха. Икорите придобиха леко смутен вид, когато видяха, че вниманието се е изместило от драматичния им сблъсък. Очите на Аделейд обходиха мястото и се спряха върху мен. Тя първо беше шокирана, а после бавно понечи да се усмихне.

Скочих долу и с криволичене се проврях покрай останалите членове на милицията. Мигове по-късно вече бях горе на стълбите на платформата и в обятията на Аделейд. Седрик, усмихнат, ни наблюдаваше, застанал наблизо, и аз го придърпах в прегръдката.

— Толкова се радвам, че сте добре — казах. Не можех да удържа емоцията. Сълзи боцкаха очите ми. — И двамата. Вече сте в безопасност.

При тези думи Седрик и Аделейд се обърнаха. По-надолу на платформата стоеше слисаният губернатор Дойл заедно с Грант. Уорън лежеше между тях, вързан.

— Кои сте вие? Защо смятате, че имате каквото и да било право да задържате сина ми?

— Защото имаме срещу него цяла планина от доказателства за измяна. Събираме ги от месеци.

— За кои „ние“ говорите? — настоя губернаторът.

— Агенция „Макгру“. Работя за тях. — Грант не се поколеба, нито изгуби самообладание. Изражението му все още беше твърдо и непреклонно. Но видях как нещо избледня в очите му, погубването на една мечта, за която се беше борил толкова дълго време. Сърцето ми се късаше.

Грант беше измамен.

Пристъпих колебливо към него и тогава Аделейд възкликна:

— Тамзин!

Извъртях се рязко и видях Тамзин да се качва по паянтовите стълби. Веднага затичах към нея. Аделейд ме следваше плътно и едва не съборихме Тамзин през ръба на платформата с прегръдките си.

— Какво стана? — извика Аделейд.

Вкопчих се в ръкава на Тамзин и сега вече не можах да спра сълзите.

— Мислех, че сме те изгубили отново.

— Не — каза ми тя. — Но никога повече няма да се кача на проклет кораб. — Собствените й кафяви очи вече се пълнеха със сълзи. Беше истинско чудо да я гледам облечена в целия този ярък кариран плат, с блестящата й коса, увита в сложни плитки.

Говорехме една през друга, смеехме се и задавахме въпроси и просто се дивяхме, че изобщо сме там. Резкият глас на Сейлъс ни сепна и ни изтръгна от радостното оживление заради повторната ни среща.

— Торн. Една дума.

Вдигнах поглед и видях, че сега както Уорън, така и Грант бяха изчезнали. Сайлъс стоеше близо до губернатора Дойл, който говореше с командир от форта. Няколко други войници бяха пристигнали и се бяха подредили в хлабав, но бдителен обръч около икорите. Седрик се отдели от нас с Аделейд точно зад себе си.

Двете с Тамзин се държахме за ръце и гледахме как тримата говореха приглушено.

— Какво става? — попита тя. — Не очаквах, като се върна, да заваря това. Каквото и да е то.

— Дълга история — казах.

— А това? — Тя кимна към арбалета, пъхнат под мишницата ми.

— Също дълга история. Вероятно не толкова дълга като твоята.

Лицето на Аделейд светеше, когато се върна:

— Господин Гарет каза, че има достатъчен обрат в доказателствата, за да анулират присъдата! Все още има да се свършат много неща, преди Седрик да бъде изцяло оневинен, но засега…

— Мира!

Погледнах над ръба на платформата и видях Айана да стои долу с мрачно и сериозно лице.

— Веднага се връщам — казах на приятелите си. Стрелнах се надолу по стълбите.

— Трябва да намериш Грант — каза веднага Айана. Хвърлих озадачен поглед нагоре към платформата:

— Мислех, че сигурно е отвел Уорън, когато се появи Сайлъс?

— Да, но се боя, че след като го стори, ще изчезне. Ако не е изчезнал вече.

Цялата онази по-раншна радост се оттече от мен:

— Как да изчезне?

— Това беше резервният му план — ако мисията не сработи или самоличността му бъде разкрита. Да се махне от Кейп Триумф веднага, преди да бъде лесно запомнен. Да приеме друго име на друго място, да намери работа в някоя търговска компания с надеждите най-сетне да отиде там с делегация, на която е даден достъп до границата или дори точно отвъд границата.

Зяпнах. Грант никога не беше обсъждал вероятности.

— Така би успял да влезе?

— Може би. Би могло да отнеме дълго време. И не е сигурно, че там ще могат да преминават търговци, което бе причината да иска да избегне това. Ако е достатъчно безразсъден, би могъл да се промъкне и чрез подкуп да получи амнистия заради нелегалното прекосяване на границата, но по този начин също толкова лесно би могъл да загине. — Тя положи ръка на рамото ми. — Виж, това е за по-късно. Точно сега трябва да го разубедиш от този замисъл, преди да го изгубим. Мисля, че си единствената, която може.

Спомних си раздялата ни. Грант се беше отдръпнал, когато му казах, че го обичам, но също така ми се беше заклел, че ще спаси приятелите ми на всяка цена. Тази цена се бе оказала прикритието му и без малко — животът му. Изражението в очите му, когато обяви кой е, ме преследваше.

— Не знам дали мога да го уговоря за каквото и да е.

— Трябва да опиташ, Банле — настоя Айана. Подаде ми ключ. — Побързай. Ако имаш късмет, се е отбил до жилището си да си приготви багажа.

Прехапах устна и хвърлих поглед наоколо. Аделейд още стоеше над мен със Седрик, но Тамзин беше слязла и сега говореше със смесена група от икори и войници. Тревожа се, че ще изчезне.

Грант да изчезне. Да си тръгне, за да се лута отново като призрак, с нов живот и нова маска. Това беше всичко, което умееше да прави, вероятно единственият шанс за завръщане при баланкуанците, който виждаше — дори и да беше опасно. Не можех да му позволя да си причини това. Не можех да го изгубя.

Дадох арбалета на Айана и се оправих през тълпата. Идеята да пътувам свободна и сама, вече нямаше значение. Хората от Бляскавия двор не се виждаха никъде: вероятно се бяха разпръснали, когато пристигнаха икорите. Вече не ме беше грижа дали ще си навлека неприятности с тримата Торн, особено когато изглеждаше, че скоро щях да бъда свободна от договора си — по един или друг начин.

Грант не беше в мансардата си, а на това празно място не беше очевидно дали наскоро е бил там. Куфарът му още беше там, а дрехите висяха по закачалките си. Но ми се стори, че май бяха по-малко от преди.

Заключих вратата, когато си тръгнах, и докато посягах да прибера ключа, си спомних, че имах в джоба си друг. От Сайлъс. Можеше ли Грант да е отишъл там? Прекарваше толкова време в дома и магазина на ментора си, колкото в собствения си дом.

Но домът на Сайлъс също беше празен. С натежало сърце понечих да тръгна за магазина и тогава си спомних книжата в торбата, преметната през рамото ми. Сред всичките изненади бях забравила да ги дам на Сайлъс. Той явно разполагаше с достатъчно, за да освободи Седрик и да задържи Уорън засега, но в крайна сметка щеше да има нужда от тези. Извадих ги и ги сложих обратно на писалището, тъй като не бях сигурна дали мога да разчитам, че ще е още в съда.

Гледката на няколко бележки, надраскани с едрия плътен почерк на Грант, предизвика спазъм на отчаяние в гърдите ми, сякаш вече го бях изгубила. Когато погледът ми мина по кодираното писмо, не се сдържах и автоматично прочетох част от онова, което беше написал. Открояваха се няколко новодобавени бележки, като например името на мъжа, който бе разполагал с разписанието в Бейкърстън. Получателят е Кортманш — беше написано най-отгоре и подчертано три пъти. А после до него, подчертано четири пъти: Как превежда от баланкуански? Там бяха и новите поправки, които бяхме открили, като патрулите за лов на еретици и Грийн.

Внезапно очите ми отскочиха обратно към най-горния край на листа. Кортманч. Грант беше написал това, преди да види писмото на лорандийски, което бях превела по-рано, където някои от погрешно написаните от Ейбрахам Милър имена бяха поправени. Кортманч бе станало Кортманш, което беше по-логично, ако той бе лорандиец. Винаги бяхме използвали твърдо осфридианско произношение заради начина, по който го беше написал Милър. Но името не беше осфридианско.

— Кортманш — казах, използвайки напевното лорандийско произношение. То добавяше още една сричка, изпускаше някои съгласни и разкриваше думите, съдържащи се в името: Courte за „къс“ и manche за „ръкав“.

Имам няколко фургона, които потеглят към Алма днес… ще минем съвсем малко отвъд границата.

Хвърлих поглед по-надолу по листа и препрочетох реда, който бяхме поправили. Той ще наглежда обичайното прехвърляне, за да можеш да направиш доставката до Грийн Бенд. Бутнах писмото настрана да погледна картата, която бях забелязала по-рано в купчинката. Тя показваше всички осфридиански колонии и както Грант, така и Сайлъс бяха отбелязвали разни неща по нея. Ето го Грийн Бенд, първият голям град точно на влизане в колонията Алма, като се идва от Кейп Триумф.

Затворих очи и сложих ръка върху писалището да се овладея, докато навързвах всички парченца. Том Шортслийвс — Кортманш, главният лорандийски финансов поддръжник на изменниците — превозваше фургони с ценни стоки до други конспиратори в Грийн Бенд. Повечето от тези ценни стоки вероятно се състояха от валута под формата на чисто злато. Том никога не задържаше дълго нищо друго — освен стоки, които можеха да бъдат от полза на една армия, например муниции и лагерни прибори за хранене. Раздаваше обикновените предмети на мистрес Смит и продаваше луксозните си стоки на хора като Корнелиус Чеймбърс: богати колекционери, които на драго сърце предаваха големи суми в злато в замяна на редки баланкуански произведения на изкуството…

Отворих очи. Илайджа беше човекът, който ми каза за онези скулптури, Илайджа бе човекът, прекарал детството си с група търговци в Баланкуанската империя. Том не беше човекът, превеждащ баланкуанската част от кода.

Едва можех да дишам. С треперещи ръце надрасках набързо бележка до Сайлъс: Кортманш е Том Шортслийвс. Може още да е в града. Отивам в „Танцуващият бик“ да се опитам да го намеря.

Нямаше време да обяснявам умозаключенията си, нямаше време дори да намеря Сайлъс. Сградата на съда беше далече от „Танцуващият бик“, в друга посока, а Сайлъс можеше да е тръгнал с губернатора или армията. А Грант…

Забавих ход само за миг, докато слизах по стълбите обратно към улицата. Грант. Дали беше в магазина? Ако отидех да проверя, щях да се забавя с пристигането в кръчмата. Ако беше там, нямаше да е задълго. Щях да го изпусна, ако не отидех сега. Но Том също напускаше — или вече беше напуснал — града. Беше казал, че тръгва веднага след присъдата, а разобличаването на Уорън като конспиратор вероятно щеше да е ускорило това заминаване.

Отново тръгнах по-бързо. Исках Грант. Исках да го намеря, преди да изчезне зад нова маска. Но не можех да допусна най-големият източник на злато за изменниците да се измъкне, не и когато разполагаше с потенциала и богатството да възроди нов заговор. Това беше жертва в името на висшето благо, която не можех да откажа. Трябваше да се опитам да защитя Адория от кръвта и разрушението на войната, които все още поглъщаха Сирминика.

Пренебрегвайки болката в гърдите си, изтиках Грант от мислите си и затичах към „Танцуващият бик“. Никой в града не ме удостояваше с втори поглед, не и в ден, изпълнен с толкова много смут. Всъщност когато нахълтах задъхана в кръчмата, отново усещайки болка в глезена, изглеждаше, че сякаш никой не е имал време и да седне за едно питие. Общото помещение беше празно, ако не се броеше един барман с восъчно бледо лице, когото не разпознах. Никога не идвах тук през деня. Спря да лъска една халба, когато ме видя.

— Къде е Том? — запитах настоятелно.

Шокът върху лицето му се смекчи до безразличие:

— Кой Том?

— Знаете кой! — Пристъпих гневно напред. — Още ли е тук?

Барманът остави халбата и ме фиксира с хладен поглед:

— Госпожице, не знам какво си мислите, че… аррххх! Прехвърлих се през барплота и го ритнах в гърдите, справяйки се далеч не толкова умело в рокля, отколкото щях с панталоните на лейди Авиел. Но беше толкова напълно неочаквано, че изненадата ми даде предимство. Бутнах го назад, забивайки коляно в корема му, и го хванах натясно в малкото пространство. Още един удар с коляно го накара да се превие на две, и го затиснах долу, като му седнах на гърба. Тежах по-малко, но той не разполагаше с пространство за маневриране. Грабнах дълго парче въже, оставено близо до едно буренце с бира, и вързах ръцете на мъжа с помощта на уменията за правене на възли, които бях усвоила от баща си.

— Къде е Том? — повторих.

Барманът ме погледна предизвикателно и устоях на порива да го зашлевя, за да измъкна отговора от него. Нямах време за изтезания или разпит. Ако Том беше тук, имаше само едно място, където можеше да бъде. Ако не беше, вероятно така и нямаше как да стигна до него. Открих ключа за задната стаичка и едно разширяване на очите на мъжа ми подсказа, че все пак може и да не съм твърде закъсняла. Докато излизах иззад бара, зърнах пищова, който държаха на полицата. Моделът му не ми беше познат, но поне беше оръжие за близък бой. Наместих го възможно най-добре в джоба на полата си и се отправих към вратата на задната стая.

Отвъд нея открих стълбището, което бях видяла в нощта, когато с Том спорихме. Този път стъпалата бяха осветени от фенери отдолу. С дълбоко вдишване започнах да слизам. Дървените стълби скърцаха под мен, съсипвайки всеки шанс за потайност. Но тя не ми и трябваше, не и ако можех да изпълня плана, който бях замислила на идване насам.

— Барнаби? Илайджа върна ли се? — обади се познат глас.

Стигнах най-долния край на стълбите и се намерих в грамаден склад. Следи по прашния под показваха, че някога помещението е било пълно с огромен брой сандъци. Сега всичките бяха изчезнали с изключение на няколко в ъгъла. Капакът на единия беше свален, а Том беше коленичил пред него и внимателно слагаше вътре торби с връзки отгоре, които звънтяха, когато се удряха една друга.

— Барнаби? — Том хвърли поглед през рамо и скочи на крака, когато ме видя. Наклони глава и ме огледа — предпазлив, но не и заплашен. — Е. Със сигурност си по-красива от Барнаби. А може би и по-умна, щом си успяла да стигнеш тук долу. Как мога да ти помогна, пленително създание?

— Дойдох да ти помогна. — Превключих на белсианския акцент. — Ако все още го искаш.

Том се ококори, безмълвен като никога, а после по лицето му се разля огромна усмивка.

— Лейди Авиел! Това истинският ангел ли е най-сетне? В рокля? А пък аз си мислех, че се очертава ужасен ден.

— Нещата не вървят, както ти се иска? — попитах, заговаряйки отново с обичайния си глас.

Той сви рамене:

— Просто много изненади. Ти обаче си хубава изненада. Не мога да повярвам, че не схванах по-рано. Безупречно докарваш онзи белсиански акцент. Но си сирминиканка, нали? Прелест. И разбира се, че искам помощта ти. Изглежда, че ще трябва да ти намерим някакви по-здрави дрехи, които да носиш в Алма, но за това можем да се тревожим, щом излезем от града. Без перука обаче. Няма да го допусна. Би било престъпление сега, когато видях истинската ти коса. Не съм сигурен дори дали трябва да носиш маска, макар да предполагам, че ще искаш да…

— Спри. — Беше се приближавал малко по малко, най-вече от любопитство. Измъкнах пистолета от полата си, без той да разбере, и го насочих в гърдите му. — Нито стъпка по-близо.

— Сериозно? — Очите му се присвиха зад маската, докато ме оглеждаше изпитателно. Не изглеждаше ни най-малко изплашен. — Това заради перуката ли е? Можеш да я сложиш, ако искаш.

— Става дума за вас и вашите операции, господин Кортманш. Застанете на колене.

Той се подчини, ухилен.

— А тя говори и лорандийски.

— Не така добре като вас — казах, спомняйки си сбогуването му с Аделейд тази сутрин. — И не долавям и следа от него в осфридианския ви.

— Както и не би трябвало. През по-голямата част от живота си съм бил в колониите или около тях. Семейството ми дошло от Лорандия преди години и аз подкрепям мечтата на родната ми страна за Адория.

— Като финансираш кървава революция, за да може Лорандия да се докопа до ресурсите на колониите?

— Наистина свърших забележителна работа — каза той с фалшива скромност. — Само да бях се старал толкова в младостта си, досега вече щях да си живея царски.

— Осфридианските власти всъщност мислят, че си аристократ — само така би имал толкова злато. — Кимнах към торбите в сандъците.

Той се разведри още повече, все още твърде спокоен предвид положението си в момента.

— Е, това наистина е висша похвала.

— Всичко свърши вече. Легни и си сложи ръцете зад гърба. — Някои от торбите със злато бяха вързани с въже. Беше по-тясно от онова, което бях употребила горе, но бях сигурна, че мога да го използвам, за да вържа здраво китките му — стига да можех да го направя, докато държа пистолета.

Но той не помръдна:

— Авиел, наистина нямам думи да опиша колко много се наслаждавам на това. Не само на това, че виждам истинското ти лице. Имам предвид това, че виждам тази твоя страна. Това наистина ми оправи деня — поради което още повече ме натъжава фактът, че трябва именно аз да съм човекът, който да ти каже, че онзи пистолет не е зареден.

Не мигнах:

— Лъжеш.

— Всъщност никога не бих оставил зареден пищов на такова достъпно място. Държа го на показ, та да накарам пияните клиенти да се позамислят, преди да почнат да се заяждат с бармана. А ако не се замислят, тогава моите хора могат да се справят с всеки сблъсък.

— Не ти вярвам. — Но сега бях по-малко уверена. Тъй като не познавах този вид пистолет, не можех да преценя по тежестта му дали е зареден, или не.

Том се изправи на крака и дръзко тръгна напред, при което дулото се озова пак притиснато към гърдите му.

— Тогава стреляй и разбери. — Когато не направих нищо, той се изкиска тихо. — Дори и да беше зареден, нямаше да ме е страх. Знам, че не би ме наранила.

— Не мислиш, че имам достатъчно дързост? Усмивката му стана по-широка:

— О, не. Ти не си страхливка, Авиел. Беше смело от твоя страна да дойдеш тук. Преди все те закачах, задето не искаш да си цапаш ръцете, но сега знам, че не е вярно. Това просто е последното ти средство. Предпочиташ да се позоваваш на по-добрата природа на човека. Подобен идеализъм само би ти пречил, скъпа. Защото, ако се опитваш да напредваш, ако се опитваш да подкрепяш някаква кауза, трябва да се отърсиш от честта и сантименталността. Ако наистина искаше да спреш действията ми, щеше да се опиташ да ме застреляш в мига, в който влезе. Вместо това реши да действаш почтено, да ме обвиниш и да се погрижиш да въздадеш справедливост чрез каналите на обичайното правосъдие. Подобно мислене е причината хората да се провалят. Причината да загиват. Привързването към хора, към принципи, е загуба на време. Трябва да си готова да ги пожертваш.

— Баща ми казваше същото.

— Умен човек.

Дръпнах спусъка. Той изщрака. Нищо повече.

Ръцете ми се тресяха, сякаш безнадеждността на положението ми ме беше изплашила. Обърнах пищова на една страна и посегнах уж да го предам — а после замахнах нагоре и стоварих дръжката в лицето на Том. Той успя да сграбчи косата ми, докато отскачах към стълбите, и ме дръпна рязко назад. Паднах с лек писък и мигове по-късно той ме беше затиснал по гръб. Притисна в челото ми дулото на по-познат пищов и разбрах, че е зареден. Беше онзи, който той често носеше.

— Харесвам те, Авиел — каза той без помен от обичайното си безгрижие. — И ми се ще да се беше задържала при нас. Лорандия ще извърши големи неща в Адория — далеч по-добри, отколкото Осфрид би могъл. Но твоят шанс приключи, а не мога да оставя недовършени неща. Аз, разбираш ли, нямам проблем да взимам тежките решения.

— Нито пък аз — изрече познат глас. — Дръпнеш ли онзи спусък, аз също ще дръпна моя.

Все още целейки се в мен, Том хвърли поглед през рамо към стълбите. Препречваше видимостта ми, но знаех кой стои там.

— Господин Елиът, нали така? Шпионин и предполагаем собственик на магазин. Докато милейди се появи тук, бих казал, че вие сте най-добре пазената тайна в Кейп Триумф.

— Свали пистолета и се изправи — каза Грант.

— Как така се разпореждате? Нима наистина сте готов да пожертвате едно невинно момиче заради агенция „Макгру“? — Когато Грант не отговори, Том цъкна с език. — Е, Авиел, ето ти сега. Някой, който не се страхува да си изцапа ръцете.

— Тревожи се за себе си — каза Грант. — Ако я застреляш, аз ще застрелям теб. Ако се предадеш, може да останеш жив. Това са вариантите ти за избор. Аз ще си тръгна оттук и в двата случая. За мен няма разлика.

— О, стига. Разбира се, че има разлика. Ако остана жив, ти се сдобиваш със славата, че си ме прибрал за разпит.

Умът ми препускаше. Том отново се държеше твърде небрежно точно както когато бе знаел, че пищовът ми не е зареден. Вярно, точно сега беше в задънена улица с Грант, но Том не беше от типа хора, които просто да си седят кротко, когато за една ситуация сякаш не съществуваше очевидно решение.

— Грант, идва някой друг! Той просто нарочно ни губи времето!

Том още беше обвил едната си ръка около гърдите ми, което му позволяваше да облегне тежестта на тялото си на мен, но държеше главата и врата си извити, за да наблюдава Грант. Тази поза едва ли беше удобна, но освен това Том не можеше да рискува да бъде атакуван незабелязано.

— На малко име ли си говорите с него? Нищо чудно, че изглежда, вечно беше затънала в такива романтични проблеми. Никога не се влюбвай в мъж, който носи две лица, Авиел. А, господин Елиът, предполагам, че всъщност не сте толкова безразличен към…

Ето. Именно това бях очаквала. Знаех, че Том ще трябва да се раздвижи в крайна сметка. Не можеше да остане дълго в тази неудобна поза. И макар че не ме пусна, тази лека промяна в позата на тялото му ми даде единствения шанс, който щях да имам да нанеса ответен удар. В няколкото секунди, през които ръката му помръдна, се раздвижих и забих рамо в лицето му с цялата си сила. Той моментално стреля, но аз се бях отдръпнала точно колкото да избегна дулото. Пищовът обаче гръмна точно до главата ми и изстрелът изпрати шокова вълна от болка из цялото ми ухо. Светът внезапно утихна и чувах от тази страна само звънтене.

Грант също не губи време и прекоси стаята в миг, издърпвайки Том от мен. Двамата се вкопчиха в схватка на пода: всеки се опитваше да насочи пищова си за смъртоносен изстрел. Бяха твърде близо един до друг и заради цялото блъскане не можеха да се прицелят ясно. На Том му беше останал един куршум и трябваше да е сигурен, че изстрелът му ще е точен. Макар и с два куршума, Грант също трябваше да бъде предпазлив. Хвърлих поглед наоколо да потърся някакви оръжия, но видях само празния пищов, който Том беше избил от ръката ми. Вдигнах го отново и се приближих към двамата мъже.

Кратка пролука ми позволи да стоваря пищова в главата на Том. Той изруга и се засуети неумело само за миг, достатъчно, че Грант да стреля. Том се беше отдръпнал в последния възможен момент и вместо да продължи с Грант, сграбчи болния ми глезен. Изгубих равновесие и паднах върху тях, при което за миг се превърнахме в купчина от преплетени крайници и объркване. Том успя да се изправи до седнало положение и се прицели в мен, най-ясната му мишена, готов да използва последния си куршум. Грант ме изблъска настрана точно когато пищовът гръмна, и видях как тялото му подскочи рязко, когато куршумът го уцели. Изпищях и се хвърлих към пищова, който беше изпуснал. Том беше по-бърз.

— Нито сантиметър повече, Авиел — каза той, изправяйки се с усилие на крака. Едва различих думите с все още звънтящото си ухо. Маската му висеше накриво, някои от перата му бяха измачкани… Но ако не се брояха няколко червени подпухнали петна по лицето му, стоеше невредим, когато насочи пищова към мен.

Хвърлих поглед към Грант, който лежеше до мен. Алено петно разцъфна отстрани на ризата му, разливайки се все повече и повече. Очите му се взираха нагоре и макар че гърдите му се повдигаха и спускаха, тези вдишвания и издишвания бяха повърхностни и накъсани. Бях в твърде силен шок, за да изпитвам скръб или гняв, или каквото и да било. Това беше твърде нереално дори за да го проумея. Стиснах ръката на Грант и се обърнах примирено обратно към Том, обратно към дулото на пистолета. По втвърдените му черти не беше изписано веселие или напереност.

— Наистина съм малко…

Зад мен прозвуча силен гръм и Том падна. Погледнах назад и видях Илайджа, застанал в подножието на стълбите. Той пристъпи бавно напред, приковал вниманието си единствено върху падналото тяло на Том. То не помръдваше. След още няколко секунди внимателен оглед Илайджа свали пистолета си и бързо коленичи до мен.

— Помогни ни — казах му, надвесвайки се над Грант. Прокарах ръка по изпотеното чело на Грант и понечих да посегна към раната. Отдръпнах ръка назад, несигурна какво да правя.

Илайджа изхлузи палтото си и ми го подаде:

— Притисни раната с него. Натискай. Трябва да намеря някой друг, който да ни помогне да го изнесем оттук.

Той затича нагоре по стълбите, а аз последвах заповедите му и притиснах палтото към гърдите на Грант. Той трепна, но не извика. Онези проницателни тъмни очи, които обикновено не пропускаха дори една подробност, сега се взираха замаяно нагоре. Сега, когато вцепенението ми беше отминало, в мен нахлуваха твърде много емоции, най-силната от които бе ужас. Опитах се да го преглътна, знаейки, че имам нужда от бистър ум.

— Дръж се, дръж се — повтарях, с пресекващ глас. — Не си тръгвай. Не се превръщай наистина в призрак.

След няколко примигвания изцъклените му очи успяха да се фокусират върху лицето ми. Каза нещо на баланкуански, а после се намръщи, сякаш беше осъзнал какво е направил, но не можеше да го промени. Най-после успя да изрече нещо на осфридиански, но то беше толкова тихо, че със звънтящото си ухо не можах да разбера всичко: „… не се тревожи… не мога да се залутам далече… не и когато… моята Сааса е тук… аз…“. Превключи на баланкуански, а после гласът му заглъхна и той замълча — лицето му побеля като платно, когато болката се върна.

По бузата ми се стече сълза, но нямах свободна ръка, за да я изтрия. Взирах се в стълбите, призовавайки със силата на волята си Илайджа да се появи, макар да бяха минали само две минути. Обърнах се обратно към Грант и се улових, че говоря несвързано.

— Не биваше да идваш. Не се предполага да си тук. Трябваше да заминеш да преследваш страстта, която те е обсебила.

Той затвори очи, но устата му изглеждаше така, сякаш искаше да се усмихне. Навлажни устни няколко пъти, а аз се наведох по-близо, за да чуя следващите му дрезгави думи:

— …всъщност съм обсебен от теб.

Нещо се раздвижи в периферното ми зрение. Илайджа. Беше се върнал толкова бързо, че се запитах дали просто беше решил да се откаже. Миг по-късно надолу по стълбите се стрелна Сайлъс с пепеляво лице.

И тогава позволих на сълзите да рукнат.