Среднощният диамант

16

Бях напът да се пръсна от нетърпение да съобщя новината за патрула, обикалящ в търсене на еретици, но когато пристигнах у дома в Уистерия Холоу по-късно онази нощ, Айана я нямаше. Бях на косъм да отида сама при Грант — докато осъзнах, че Аделейд също не се беше върнала още. В продължение на един дълъг миг стоях в стаята ни, взирайки се в празното й легло, а после се тръснах на своето, внезапно завладяна от ужасно, смазващо чувство. Ами ако й се беше случило нещо? Защо я бях оставила да отиде сама? Вече бях изгубила една приятелка. Как можех да проявявам такава небрежност с друга? Трябваше и аз да се престоря на болна. Трябваше просто да настоя да я придружа до вкъщи.

Дали трябваше да отида на сбирката на аланзанците? Тя едва ли щеше да пита за нея, ако не възнамеряваше да отиде там, нали? Но после отново се почувствах виновна, задето бях такава лицемерка… да й кажа, че за мен няма никакъв проблем да търча насам-натам през нощта, докато в същото време исках тя да стои заключена и защитена. Аделейд обаче не е като мен. Не носи оръжие. Не знае как да се справи с престъпници в тъмни улички. Та тя едва можеше сама да си прави прическа, когато дойде в Бляскавия двор.

Неохотно реших да не нося новината на Грант. Трябваше да изчакам Аделейд. Пропълзях в леглото си, но само се мятах и се обръщах неспокойно, докато постоянно прогонвах ужасни образи от ума си. Когато Аделейд най-сетне се промъкна в нашата стая, рязко се изправих в леглото и се опитах да скрия по-раншната си паника.

— Получи ли каквото искаше?

Тя спря за миг близо до бюрото си:

— Не съм сигурна, че някога ще го получа.

В тъмнината не можех да видя изражението й, но от тъгата в гласа й ме заболя сърцето.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Вече ми помагаш, Мира. Просто с това, че си тук. Лека нощ.

Беше потисната и на закуска. Същото важеше за много момичета. Всекидневните празненства си вземаха своето. Въпреки това мистрес Кълпепър ни пришпори с обичайната си настойчивост: изложи разписанието със светските ни ангажименти за деня и ни напомни за задълженията ни. Наблюдавах внимателно Аделейд и отново й предложих утеха, но тя просто повтаряше постоянно, че е добре.

Намерих Айана точно преди да тръгна за един следобеден чай и я попитах дали може да предаде съобщението ми за патрулите, тръгнали на лов за еретици, днес.

— Зависи докога ще съм навън — каза тя с рязък тон. Тъкмо тръгваше да придружава друга група. — Имам задачи цял ден, а после — уговорка след вечеря. Но ако не успея да стигна дотам тази вечер, ще му занеса съобщението на сутринта.

Поколебах се. Разкритието ми за Скарбъро не беше на живот и смърт, но не ми хареса неопределеното време, което посочи. Вече бях задържала тази новина една нощ и се безпокоях, че не съм я споделила.

— Имаш си достатъчно задачи. Просто ще я занеса. Айана направи гримаса:

— Не се дръж, все едно ми правиш услуга. Искаш да отидеш.

— Каза, че няма да ме спираш. — Беше права обаче. Исках да отида заради тръпката от преживяването. Тази мисия беше най-близкото ми подобие до героична постъпка. И… исках да видя отново Грант.

— Няма да те спра — каза тя. — Но това не значи, че ще се преструвам, че одобрявам. Това е лоша идея.

Заради нетърпеливото очакване на ново потайно излизане в Кейп Триумф ми се струваше, че часовете се влачат. Когато най-сетне приключихме с вечерното си празненство и се върнахме в Уистерия Холоу, изчаках всички да си легнат, а после си навлякох перуката, маската и дрехите, които Грант ми беше дал. Все още трябваше много да внимавам, докато се измъкна покрай пазачите, но щом се добрах до гората, се почувствах, все едно от плещите ми беше свален някакъв товар. Нямаше вече неудобни дрехи. Нямаше вече правила, наложени от етикета. Бях свободна поне за известно време.

Лицето на Грант светна от изненада, когато отвори вратата си. Изненада и… нещо друго. Бдителност може би. После чертите му се смекчиха и той отново стана безцеремонен и рязък, както винаги.

— Уистерия Холоу има плачевни мерки за сигурност.

Смъкнах маската и наметката в мига, щом той затвори вратата. Още нямаше мебели, затова скръстих ръце и се облегнах на стената:

— Айана беше заета, затова реших сама да ви съобщя новините си.

— „Заета“, а? Така ли ти каза? Несъмнено е хукнала да преследва последното си романтично увлечение. — Извърна се и започна да крачи напред-назад из празната стая. — Не бива да идваш тук, знаеш. Това не можеше ли да почака един ден?

— Може би… но искам да кажа, новината е вече на два дни. — Стреснах се колко резки бяха и тонът, и поведението му. — Всички други новини, които съм ви носила, бяха спешни, затова предположих, че ще се заинтригувате от тази. Не очаквах такова отношение. Мога да си тръгна, ако е твърде неудобно…

— Не. — Той спря и прокара ръка по очите си. — Не си отивай. Просто съм уморен. Настани се удобно и ми кажи с каква информация разполагаш.

Вгледах се изучаващо в него за миг, доловила, но не напълно определила нещо в думите му, което ми звучеше невярно, докато се настаняваше на пода.

— Добре. — Седнах с кръстосани крака близо до него, изпъвайки схванатия си гръб. Кожата на главата ме сърбеше и се потеше от перуката.

Когато понечих да я откопчая, той каза:

— Май наистина приемаш сериозно тази част с „удобното настаняване“.

Поколебах се:

— Сигурен ли сте, че искате да остана?

— Прави каквото искаш. — Но отмести поглед, когато тръснах истинската си коса, и очите му се спряха върху затъмнения прозорец в другия край на стаята. — Е, какво има?

— Преди две вечери бях на празненство с вечеря и открих нещо твърде значително.

— Бъдещият си съпруг?

— По-хубаво. Открих начин най-накрая да завържете няколко приятелства.

Той отново съсредоточи вниманието си върху мен и заслуша с повдигната вежда, докато обяснявах за патрулите, които издирваха еретици, и как може да проникне сред тях.

— Искахте да се смесите с елита на града — казах му. — Ако не можете да го направите, като облечете сатенена бална рокля, тогава защо не, като се присъедините към група фанатици, които искат да арестуват хората заради вярванията им?

— По-скоро бих предпочел да облека роклята, отколкото да тичам наоколо с такава шайка, но това е добър шанс. Чух за някакви арести, докато бях в магазина тази сутрин, но не разбрах, че активно са се заели да ги прибират. — Гримасата му се смекчи. — Било е находчиво от твоя страна да направиш връзката.

— Предполагам, че в такъв случай е хубаво, че се отбих. Устните му почти се извиха в усмивка:

— Да, да, вече се извиних. Не ми натяквай.

— Всъщност не се извинихте, но знам, че смятате, че сте го направили, така че и това е нещо. — Той не реагира на това, както бях очаквала, и над нас се спусна неловко мълчание. Не бях сигурна какво да правя сега. Обикновено не се налагаше да водя вежлив светски разговор с Грант. — Защо сте се избръснали?

Той автоматично потърка гладката си челюст, която бях забелязала още в мига, щом бе отворил вратата.

— Сайлъс. Смята, че спретнатият вид ме кара да изглеждам повече като почтен собственик на магазин. Аз предпочитам да оставям брадата си неизбръсната. Улеснява ме при маскировката.

— Затова ли било? Винаги съм мислила, че просто сте мързелив.

— Значи си съгласна с него?

Наклоних глава, за да мога да го огледам по-добре. Фактът, че се беше избръснал, ни най-малко не загрозяваше външността му. Всъщност намирах за ново и вълнуващо усещане това, че най-после мога да видя така ясно лицето му, прелъстителната форма на устните му, волевата челюст.

— Предполагам, че мога да се досетя защо други биха си помислили, че такава външност е по-почтена. Но на мен ми липсва грубоватият вид. Беше едно от малкото стоплящи сърцето неща у вас.

— А пък казваш, че аз съм заядлив тази вечер.

— Не сте единственият, който е уморен. Цяла вечер танцувах и се усмихвах, а после трамбовах през тресавище, за да стигна до вас. — Изпънах крака си и трепнах. — Започваше да се оправя, но ходенето пеш дотук съсипа цялото подобрение.

Той понечи да посегне към прасеца ми, а после спря. Ръцете му паднаха в скута и той отново отмести поглед.

— Просто се опитай да не го натоварваш. Това ще помогне.

Когато мълчанието се възцари отново, попитах:

— Какво става с вас тази вечер?

— Нищо не става.

— Но вие… — Помъчих се да намеря точните думи. — Държите се, сякаш наистина ви притеснявам. Дори не искате да ме погледнете.

Той изпусна тежка, раздразнена въздишка.

— Какво друго искаш да направя? Вече ти казах, че информацията за еретиците е добра. И онази за Скарбъро също беше от полза. Дори се погрижих да изтъкна пълната ти заслуга и гениалността ти, когато съобщих на Сайлъс.

— Нима?

Нещо в тона ми го накара да се обърне:

— Защо не бих го направил?

Прехапах долната си устна: не ми се искаше да призная, че съм подслушвала.

— Мирабел? — настоя Грант. — Кажи ми какво не ми казваш.

— Вие пръв.

— Какво?

— Казахте, че винаги ще ми казвате истината. Но не го правите.

— Не е вярно.

— Току-що излъгахте отново.

— Не съм — е, добре. — Отметна настрана буйната си коса и продължи да избягва погледа ми. — Какво искаш да знаеш? Задай въпрос, аз ще отговоря. Задай два въпроса. Три. Няма значение.

— Сайлъс поиска отстраняването ми в първия ден. Защо не ми казахте и не направихте каквото той каза?

Това го изненада.

— Откъде… знаеш за това?

— Подслушвах на вратата, когато спорехте.

— Разбира се, че си подслушвала. Виж, искаш ли истината? Твърде ценна си за този случай. Не исках да те отстраняваме и прецених, че няма причина да те притеснявам с мърморенето му. — Грант поклати глава и се отпусна малко при възможността да подметне нещо остроумно. — А сега знам, че винаги трябва да внимавам зад затворени врати.

— Не се шегувайте. И ме погледнете. Трябваше… — Подръпнах го за ръката, докато говорех, в опит да привлека вниманието му. Докосването до кожата му изпрати електрически импулс из тялото ми и всеки нерв внезапно се пробуди. Той трепна, сякаш също го беше почувствал, и аз моментално го пуснах.

И в този мъчителен миг осъзнах какво не беше наред. Докато аз си фантазирах и се борех с пристъпите на страст, той беше реагирал много различно. Всъщност точно по обратния начин. Затова постоянно отместваше очи. Затова отказваше да докосне крака ми. Затова изобщо не ме беше искал тук. Почувствах как в лицето ми нахлу горещина.

Скочих на крака:

— Ще си тръгна.

Зърнах удивлението му само за миг, преди да се отправя към вратата. Точно посягах да я отворя, когато сложи ръка на рамото ми. Цялото ми тяло застина от осъзнаването, че стоеше точно зад мен.

— Мирабел, какво става с теб?

— Предположих, че просто ще се държите, сякаш не се е случило. Такъв сте. — Стараех се да говоря спокойно и точно. — Не очаквах да сте ядосан заради това.

— Ядосан заради какво? — Но нещо в гласа му звучеше достатъчно смутено, за да ми подскаже, че знаеше точно какво имах предвид.

— Задето се целунахме.

— Нека сме наясно с едно: ти ме целуна.

— Не съм в настроение за тази игра. — Сложих ръка върху дръжката на бравата. Хватката му върху рамото ми се затегна. Затаих дъх.

— Не съм ядосан. Беше моментно хрумване. Добър начин за отвличане на вниманието.

— Тогава защо отказвате да ме погледнете? Защо постоянно се опитвате да се отървете от мен?

Мълчание. Дълго мълчание. Той се раздвижи, сега толкова близо, че телата ни се докоснаха. Ръката му се смъкна, отпускайки се леко върху долната част на кръста ми.

— Защото беше… защото си… хм. Ти също ме разсейваш.

Когато отворих очи, осъзнах, че съм грешила относно реакцията му към целувката. Бавно се обърнах и не успях да избегна лекото докосване до тялото му, когато се извърнах с лице към него. Погледите ни се сключиха и напрежението се издигна като преграда в малкото пространство, останало между нас. Част от него беше обичайното, изпълнено с раздразнение, но останалото… беше нещо повече. Електрическо напрежение, предположих. Наелектризирано, но с нотка на уязвимост.

— Чух нещо друго, което Сайлъс ви каза. Въпрос. На който не отговорихте. — Той стана много неподвижен, затова продължих упорито: — Искате ли да спите с мен? — Когато не отвърна, добавих: — Казахте ми, че ще отговорите на три въпроса.

— Вече зададе повече от три. Не захапах стръвта:

— Грант. Отговори ми.

— Сайлъс ще ме убие. — Отново отмести поглед. — А ако ти… тоест… не мога да рискувам да оплескам това. Казах ти, имам нужда от този случай. И имам нужда да работиш по него.

Движенията на тялото му разкриваха много повече, отколкото уклончивите му думи. Беше нервен. Нервен, защото още не ме бе разгадал? Защото не можеше да ме разгадае?

— Все още не отговаряш! Каза само защо не можеш. Не и дали искаш.

Когато насочи погледа си обратно към мен, този поглед беше буреносен, пълен с противоречия и безсилен гняв. Наклони се по-близо до мен:

— Какво мислиш, Мирабел? Погледни се! Ти си… ти. А аз съм си аз. И съм човешко същество.

Вътрешностите ми сякаш се разтекоха. Напрежението вече беше почти задушаващо. Жужеше между телата ни. Притегляше ни като хиляда фини, невидими нишки. Поставих длан върху гърдите му.

— И не мислиш, че аз съм? — попитах. Плъзнах ръка нагоре и той я спря със своята.

— Мисля, че имаш други неща, за които да се тревожиш. — Направи пауза. — И съм напълно сигурен как всъщност каза, че не ме харесваш.

Когато се опитах да помръдна отново ръката си, той я отблъсна и я притисна към вратата. И докато държеше нея — и мен — там, затвори и последното съвсем малко пространство между нас. Нямаше никакво друго място, където да отида, и никакво друго място, където исках да отида. Нещо се беше намотало на кълбо в гърдите ми, нещо стегнато и готово да избухне.

— Не е нужно да те харесвам — казах.

Пръстите му се стегнаха върху китката ми, а устните ни се срещнаха, трескави и алчни. Отново сложи другата си ръка на кръста ми и тогава долових у него последен опит за предпазливост.

— Айана ще убие и мен — каза. Не беше ясно пред кого изтъкваше този довод.

— Мислиш, че аз ти отвличам вниманието? Ти ми действаш много по-разсейващо. От деня, в който те видях на онзи кораб. — Едва разпознах собствения си глас. — Не е нужно да се омъжвам за теб, Грант, но имам нужда да те изхвърля от организма си. Трябва да приключа с това, за да мога да се безпокоя за други неща.

Той ме държеше — държеше нас — там, крепящи се сякаш на ръба на бръснач, докато търсеше по лицето ми някакъв отговор. Най-накрая сигурно го беше намерил, защото каза:

— Няма начин аз да съм ти действал по-разсейващо.

А после устните му се озоваха върху врата ми, на бузата ми, а после обратно върху устата ми, по-ненаситни и по-настоятелни отпреди. Отдръпнахме се с препъване от вратата и накрая отново се озовахме на пода, с тялото му върху моето. Ръцете ми се плъзнаха под ризата му и дори не осъзнах, че впивам нокти в гърба му, докато той не изпъшка леко от изненада и се отдръпна. Тежестта на погледа му ме приковаваше така силно, както и останалата част от него. Долових познатия, вманиачен поглед. Само че този път това, което искаше да разгадае, не беше улика.

Ръцете и устните му се движеха почти навсякъде по мен, а когато пропуснаха да стигнат до някои места, аз сама го насочих натам. Чувствах се пияна, опиянена както от онова, което правеше с мен, така и от въздействието, което имах върху него. Това беше Грант, изцяло лишен от цинизма и внимателната си пресметливост. Това беше необузданият Грант, чиято бдителна природа бе временно заслепена от инстинкта.

Засуетих се неумело с копчетата на ризата му и той пое инициативата, като сви рамене и я изхлузи. Справи се много по-умело с разкопчаването на копчетата ми: не му се налагаше дори да ги гледа, докато проправяше пътечка от леки като перце целувки по врата ми. Когато свърши с копчетата ми, разтвори ризата с жадно и очаквателно изражение. Това, което видя, го смути.

— Наистина ли? — попита.

Тънката материя на ризата показваше в определена светлина малко по-голяма част от мен, отколкото исках, затова тази вечер бях отделила време да си сложа стягащо елече, наречено джъмп — гъвкав подплатен корсет без банели, но с много връзки.

Въпреки накъсаното си дишане успях да попитам:

— Ще помогне ли, ако просто ти дам ножа си?

При тези думи той ме стрелна с ироничен поглед, а после умелите му пръсти се заеха с връзките, стигайки до долу с такава лекота, с каквато се беше справил с копчетата. Всеки път, щом освободеше няколко връзки, разтваряше елечето малко повече, а после продължаваше да ме разопакова. Потреперих от новостта на всичко това, от факта, че се разголвах така. Но това безпокойство бе мимолетно, потушено от завладяващо нетърпение да сграбча онова, което щеше да последва.

Почти беше стигнал до най-долния край на елечето, близо до талията на панталона ми, и аз прокарах длани по ръцете му, проследявайки очертанията на мускулите му. Пръстите ми леко докоснаха едно място точно под рамото му, където кожата беше груба и неравна на допир. Мястото беше кръгло, голямо приблизително колкото юмрука ми, и когато повдигнах глава да го огледам по-добре, видях, че беше белег, по-дълбок и явно от по-тежко нараняване, отколкото малките белези, които вече бях забелязала, разпръснати по тялото му.

— Какво е това? — промърморих, докато той измъкна последната връзка и метна елечето през стаята.

— Нищо. — Очите му ме обходиха от горе до долу. — Старо изгаряне.

Допря устни до едно място точно над центъра на гръдната ми кост. Издишах шумно и понечих да затворя очи… но не можех да отърся онзи белег от ума си. Заля ме вълна от емоция, от съчувствие, толкова странно в такъв разгорещен миг. Онази рана — онова изгаряне — не е била дребна работа. Какво ужасно преживяване, помислих си. Порази ме по някакъв неочакван начин и за няколко мига светът ми се съсредоточи върху него, вместо върху онова, което правех с него.

Плъзнах ръка към лицето му и го повдигнах, обгръщайки с длан бузата му, вглеждайки се в очите му.

— Сигурно е боляло ужасно — казах тихо. — Но ти си се преструвал, че не боли. Познавам те.

Той спря и се взря в мен: изглеждаше толкова погълнат от момента — от мен — че дори не бях сигурна дали ме беше чул. После примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да се събуди от някакъв сън, и видях как онзи остър като бръснач ум си проправя обратно път през мъглата на желанието. Изучаваше лицето ми със стряскаща настойчивост, която отначало ми се стори примесена със стъписване, после — с объркване. Скоро последва цял парад от други емоции: раздразнение, гняв и — невероятно — страх. Изчезнаха в миг и изражението му накрая стана студено. Отдръпна се рязко и седна на пети. За няколко зашеметени мига единственият звук в стаята беше затрудненото ни дишане.

— Какво има? — попитах. Отново протегнах ръка към него и той скочи на крака.

— Това е. Край. Трябва да си вървиш.

Подпрях се на лакът, твърде объркана, за да се смущавам, че се изтягам полугола на пода му.

— Аз… какво? Защо?

— Защото е късно. — Грант грабна ризата си и се отдръпна в другия край на стаята.

Страстта още гореше в мен, но започваше да потрепва, когато нещо ледено и ужасно бавно се просмука в мен. Аз също се изправих.

— Грант, не исках да…

— Късно е — повтори той със суров тон, който познавах добре. Отново се беше затворил в себе си. Отново беше овладян. Неуязвим — или поне се преструваше на такъв. Гледах объркано как навлече ризата и приглади назад косата си, все още извърнал поглед от мен.

— Кажи ми какво не е наред — настоях.

— Това беше ужасна… ахх. — Беше понечил да се обърне, видя ме и отмести поглед. — Може ли да си облечеш отново ризата?

Останах, както си бях:

— Наистина ли ме изхвърляш?

— Правя ти услуга. И ще те отведа у дома. Покри ли се вече?

— Не. — Гневът започна да измества тлеещите остатъци от страстта. — Ти метна всичко ей там.

Той се приближи бавно до мястото, където се бяха озовали ризата и елечето джъмп. Все още извърнал очи, ги метна обратно в моята посока. Връзките лежаха на оплетена купчина в краката ми. Нямаше начин целият джъмп отново да бъде сглобен скоро, и аз го натиках в един от големите джобове на палтото. Облякох отново само ризата и я закопчах с треперещи ръце.

— Кажи ми какво става! Това, че попитах за белега, ли те смути толкова много?

— В приличен вид ли си вече?

Хвърлих поглед в огледалото. Из косата ми стърчаха фиби и тя беше оплетена и разбъркана, когато се помъчих да нахлузя върху нея перуката. Приличах на… момиче, което току-що бе оставило един мъж да се забавлява с нея на пода, както намери за добре. Само дето той не го беше направил.

— Достатъчно приличен предвид случилото се току-що. Той хвърли предпазлив поглед през рамо и се обърна изцяло, когато ме видя облечена.

— Да се надяваме, че е било достатъчно, за да изхвърлиш от организма си каквото трябва. Ако ли не, сигурен съм, че има множество други мъже, които биха ти помогнали.

— Това ли си мислиш за мен? Че просто бих си легнала с всеки? — запитах.

— Не. Но даде доста ясно да се разбере какво искаш. А то не е толкова трудно за намиране.

— Е, исках го с теб! — Той трепна, макар че иначе изражението му остана непроменено. — За миг почти ми се струваше като… не знам. Като нормален човек. С чувства. Който установява връзка с други хора. Но няма значение. Аз съм глупачката в случая. Не мога да те съдя за характера ти, щом просто безочливо се предложих.

Той изпъшка, когато се отправих гневно към вратата:

— Мирабел, не. Изобщо не е така.

Обърнах се рязко и срещнах погледа му, без да мигна:

— Тогава ми помогни да разбера, Грант. Кажи ми как е. Раменете му сякаш увиснаха леко:

— Трудно е да… виж, просто не мога да го обясня точно сега. Нямам нужните думи.

— Предполагам, че за всичко си има пръв път. — Рязко дръпнах вратата и я отворих.

— Мирабел..

— Не идвай с мен. Вече не искам нищо от теб. Затръшнах вратата и не погледнах назад.