Среднощният диамант

17

Останах да стоя пред нея няколко мига, вдишвайки дълбоко хладния нощен въздух. Яростта и сърдечната болка се бореха с болката от неудовлетворената страст. Дори в студа все още се чувствах пламнала и поруменяла, спомняйки си какво бяхме направили. Ако Грант внезапно бе изхвръкнал навън и се беше опитал да ме отведе обратно в леглото, като нищо можеше и да му позволя — и това ме вбесяваше още повече.

Какво се бе случило?

Докато слизах по стълбите, преобръщах този въпрос отново и отново в мозъка си, опитвайки се да разбера. Дали всичко се беше разпаднало, защото бях отбелязала съществуването на белега? Знаех, че беше сдържан, когато въпросът опираше до обсъждане на миналото му, но дали един дребен въпрос го беше раздразнил достатъчно, че да прекрати нещо, което съвсем очевидно искаше? Или просто бях развалила атмосферата, като попитах? Откъде да знам? Нямах представа какво правя. И може би именно това беше проблемът. Може би го бях разочаровала.

Насилвах се да поставям единия крак пред другия. Сълзи, подтиквани от многобройни различни емоции, напираха в очите ми, а колоритният нощен живот, който обикновено ме опияняваше, внезапно ми се стори противен. Тръгнах по заобиколен път през оживения район за развлечения, избирайки по-тихи улици, които все пак бяха близо до безопасните обществени райони.

Исках леглото си. Исках да затворя очи, да посрещна тъмнината и да забравя тази нощ. Исках да забравя, че току-що се бях опитала да се отдам на мъж и че се бях оказала недостойна. Мислех, че съм дръзка и съблазнителна, но бях само едно момиче, което се преструваше на жена.

Вик от тъмнината ме стресна и ме изтръгна от сълзливите ми мисли. Спрях и се извъртях рязко. Звукът беше дошъл от една уличка между големи сгради с жилища под наем, може би на две пресечки разстояние. Именно там улиците се отделяха от центъра и ставаха преобладаващо жилищни, с по-малко светлини и без криволичещи тълпи. Всъщност не виждах абсолютно никого там. Сенките, които изпълваха уличките, не издаваха нищо и се поколебах дали да се отклоня, за да разбера какво става. Това щеше да означава да се отдалеча още повече от безопасността на оживените райони. Викът — женски вик — прозвуча отново. Спомних си историите, които бях чувала за небрежната закрила, която милицията осигуряваше на града. Колко души там навън бяха безпомощни? Колко ли хора имаха чувството, че никой не може да ги спаси?

Взех решение.

Прокраднах се към уличката и използвах сенките за прикритие. Когато стигнах до входа, матова улична лампа хвърли потрепваща светлина върху група мъже, които се биеха. По-близкият оглед показа, че трима от тях се бяха нахвърлили върху един. Нечестно съотношение. И не видях жена никъде.

След още малко преценяващо оглеждане осъзнах, че мъжът, който бе сам, всъщност удивително добре успяваше да удържи другите. Може би схватката беше по-честна, отколкото изглеждаше. Но подбуди твърде много спомени за миналото, за банди, които нападаха по-малочислени от тях групи, за да ги ограбят или да сторят нещо по-лошо. Подобни престъпления ставаха всяка нощ в Осфро и бяха именно онези, които ние с Лонзо търсехме. Понечих да се втурна напред с ножа си, докато осъзнах колко истински жалък и неподходящ беше. Потърсих наоколо и зърнах наблизо да лежи купчина захвърлени парчета дърво и други отломки. Грабнах една дъска, дълга горе-долу колкото ръката ми до лакътя: изглеждаше, сякаш още не беше прогнила.

Самотният боец се беше счепкал с двама от мъжете, докато третият се опитваше да го нападне отстрани. Промъкнах се зад него и стоварих дъската в гърба му с всичка сила, събаряйки го на колене. Неочакваната атака накара двамата му другари да се поколебаят, което даде на жертвата им възможност да удари единия с юмрук в челюстта. Преди някой да успее да отвърне, самотният мъж ловко се претърколи на земята и скочи бързо на крака в далечния край на уличката. Докато го правеше, вдигна лежаща наблизо сабя и я насочи към другите.

Мъжът, когото бях ударила, се изправи със залитане и се отправи към мен, но онзи със сабята беше по-бърз. Скочи към нас и с отработена лекота заби острието в рамото на нападателя ми. Мъжът изкрещя и падна отново. Без да се поколебае, онзи със сабята се прехвърли към следващия си противник и го събори с удар по главата.

— Искаш ли да си опиташ късмета? — обърна се към третия.

Онзи заговори дръзко, но въпреки това отстъпи назад:

— Твоите хора измамиха нашия главатар! Твоят човек нямаше право да ни измъква онзи товар изпод носа.

— Вашият главатар ни е мамил много пъти — отвърна приятелски онзи със сабята. — И ако имаше поне капчица чест, нямаше да нареди подобно нападение. Сега се измитайте оттук, докато всички все още сме приятели. — Хвърли поглед към доскорошните си нападатели. Всичките бяха успели да се изправят отново, но не се бяха оттеглили. — А все още сме приятели, нали? — В дружелюбния тон се долавяше рязка нотка, остра и смъртоносна като сабята, която държеше.

— Да, всички все още сме приятели — каза онзи, когото бях ударила: изобщо не звучеше приятелски. — Хайде. — Направи знак на другарите си и бавно се отдалечиха, но не и без да хвърлят няколко погледа назад.

След като изчезнаха от поглед, онзи със сабята каза:

— Вече е безопасно.

Мислех, че говори на мен, докато не чух раздвижване зад друга купчина боклук. Една жена се изправи, притиснала към себе си малко дете, увито в одеяла.

— Благодаря ти, Том. Толкова много ти благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Мислех, че Абърнети е по-добър от това, но дори аз понякога греша. Ще се погрижа да не се повтори. Нека те отведа вкъщи.

— О, не. Не мога те притеснявам повече. Ей там наблизо е. Благодаря ти отново. Дано Шестимата да те благословят.

Жената забързано се отдалечи, а мъжът не откъсна очи от нея, докато тя не влезе в една сграда надолу по улицата. После той се обърна към мен.

Носеше маска, но тя не беше предназначена за предпазване от природните стихии като моята. Беше една от украсените, много подобна на онези, които бях видяла сред по-ранните гуляйджии.

— А сега, мой ангеле хранител, трябва да ти благодаря. — Той прибра сабята си в ножницата и се поклони пред мен, смъквайки наметката си с елегантен жест. — Том Шортслийвс[2], на вашите услуги.

— Аз… приятно ми е да се запознаем, господин Шортслийвс — отвърнах, използвайки отново белсианския акцент. Макар да беше прибрал сабята, се държах на разстояние.

Той се изправи и наклони любопитно глава:

— Нима не сте чували за мен?

— Не. — Долавяйки, че това го разочарова, добавих: — Но аз току-що пристигнах в града.

— А. Тогава ви е простено, госпожице…? — Сви рамене, когато не отговорих. — Няма значение. Ангелите нямат нужда от имена, за да вършат делата си. А само от смели сърца.

Маската. Сабята. Драматизмът.

— Вие да не сте… — Направих пауза, мъчейки се да намеря вежлив начин да формулирам следващия си въпрос. — Да не сте един от мъжете, които се опитват да бъдат пирати?

Той отметна глава назад и се засмя:

— Скъпа, аз съм онзи, на когото всички подражават.

— Е, както казах, току-що пристигнах тук. Има много неща, които не знам.

А едно нещо, което не знаех, беше дали съм в опасност. Грант беше обяснил чудноватата роля на пиратите като хора, прилагащи закона, но не бях повярвала наистина. И все пак… този пират — или какъвто там беше — току-що беше спасил майка и дете пред очите ми.

— Доста те бива да размахваш летва — каза Том. Посочи към дъската, която бях изпуснала.

Протегнах ножа си:

— Стори ми се, че ще свърши по-добра работа от това. Той се приведе по-близо, но само за да погледне.

— И възглавница би свършила по-добра работа от това. Поне тогава можеш да задушиш някого. Един истински ангел пазител има нужда от истински меч. Но първо най-важното. Да се махнем от студа и да си намерим нещо за пиене.

Да тръгна с него? Категорично не. Доверието, което можех да му имам, си имаше граници.

— Съжалявам, не мога. Трябва да бъда на едно определено място.

— Точно тук очевидно. — Том махна с ръка наоколо. — Помагаш за спасяването на невинни. Звучи ми като предопределено от съдбата.

— Защо я нападаха онези мъже?

— Съпругът й е един от сподвижниците ми, а онези мислят, че ги е излъгал. Беше чисто и просто отмъщение.

— Значи вие бяхте онзи, който беше прав?

— Винаги — каза той и се засмя отново. — Винаги.

Не знаех дали му вярвам, но усмивката му беше заразителна:

— Просто се радвам, че са добре. И вие също. Но наистина не мога да остана. — Поддържах ведър тон… и държах здраво ножа.

Том не настоя повече:

— Както ви е удобно, но ще се чувствам ужасно през остатъка от нощта, знаете ли. Мразя неплатени дългове. Ето. — С голяма показност извади монета от джоба си и ми я подаде. Приличаше на обикновена осфридианска медна монета, но страната, върху която бе изобразена главата на краля, беше нагрята и отгоре на нейно място беше гравирано перо. От другата страна гербът на Осфрид беше зачеркнат с инициалите ТШ.

— Обезобразяването на кралската монета е незаконно — казах.

— Монетата на краля ли? Не виждам инициалите му върху нея. — Том затвори пръстите ми около монетата и задържа ръката ми в своята. — Това е личният ми знак: давам го само на малцина, когато съм им задължен. Така че ако ти трябва услуга, ела да осребриш това в кръчмата „Танцуващият бик“.

— Ще го имам предвид — казах, питайки се каква услуга може да ми потрябва от него.

— Непременно. — Той отстъпи и се поклони, като отново отметна театрално назад пелерината си, преди да изчезне в тъмнината. — До следващия път, ангеле.

Точно когато не мислех, че е възможно нощта ми да стане още по-странна, пътят ми се пресече с този на Айана, докато наближавах входа край форта. Беше ме виждала с русата перука преди, но въпреки това се сепна:

— Мира? Ти ли си?

Спрях и изпитах надежда, че маската ще прикрие чувствата ми:

— Аз съм.

Тя ме повика с жест да се приближа до една сграда, далече от оживената пешеходна улица. Долових в дъха й лек мирис на вино.

— Даде ли на Грант онова, от което имаше нужда?

— Хм, спорно е, но съобщих новината, която носех.

— Тогава ще те изпратя до вкъщи — каза тя. Поклатих глава:

— Тръгнала си някъде другаде. Не искам да те забавям. Тя ме побутна напред:

— Просто се прибирах вкъщи. Приключих за тази нощ. Хайде.

Не мислех, че имам нужда от придружител, но вероятно беше по-лесно да изтърпя компанията й, отколкото да споря с нея. А и тя не беше Грант.

Вървяхме в дружелюбно мълчание, докато стигнахме до главния път. Тя издиша шумно:

— Каква нощ само.

Това беше твърде меко казано.

— Поне твоята хубава ли беше? — попитах.

— Не, ни най-малко. — Гласът й звучеше по-приповдигнат, отколкото бих очаквала за подобно изказване. Не, не приповдигнат. Печален. — На Иуитси ще му хареса да ми натяква как ме е предупреждавал.

Намръщих се, смътно спомняйки си по-раншните думи на Грант:

— Той каза… каза нещо за романтично увлечение. Айана се засмя на това:

— Така ли? Мога да си представя как го е казал.

— Съжалявам, изобщо не ми влиза в работата.

— Всичко е наред. Просто ми е неприятно, че винаги е прав. Това го прави самодоволен — повече от обикновено. — Тя въздъхна отново, тонът й стана сдържан и сериозен. — Може би е прав. Може би не съм създадена за любов.

— Не! — възкликнах. — Прекрасна си. Просто още не си срещнала подходящия човек. Не го слушай.

— Много си мила. А той вероятно е последният човек, от когото би трябвало да приемам съвети. Искам да кажа, общувала си достатъчно с него. Не е толкова сантиментален. Със сигурност не е романтичен.

Поколебах се, несигурна дали наистина исках да узная отговора на следващия си въпрос:

— Онази нощ, когато двамата се скарахте… ти му спомена нещо от рода, че поне научаваш имената на любовниците си…

Тя изпъшка:

— Не биваше да казвам това. Беше подло. И честно казано, сигурна съм, че първо научава имената им. Макар да се съмнявам, че ги помни.

— Трудно е да си го представя, ъм, да има любовници.

— Е, „любовница“ навярно е твърде великодушно определение. Може би „партньорка“ е по-добре? Все си мисля, че любовник или любовница е някой, когото виждаш повече от веднъж. Както и да е, всъщност няма значение. Не може да се каже, че е нещо, което му се случва често. Обикновено няма нужното търпение, за да очарова някого.

— И аз всъщност не мога да си го представя да очарова някого.

— О, може да бъде, ако наистина се постарае. — Завихме по една пътека, докато тя размишляваше над въпроса ми. След няколко мига тя се засмя: — Помня един път, когато пътувахме на север и спряхме да пренощуваме в един хан. Хранехме се в общото им помещение и имаха една красива барманка, която обслужваше масите. С най-прекрасните сини очи на света. И той се оживи.

Внезапно изпитах категорична увереност, че не искам да чуя това.

— Айана, наистина не е нужно да…

— Нямаше да го познаеш. Аз едва успявах. Кой би си помислил, че той може да бъде толкова очарователен? Предполагам, че това е просто поредната маска на Иуитси. Той вложи цялото си старание в ухажването й — и изглеждаше, че се получава. След като приключи смяната си, тя седя на нашата маса цяла вечер. Смееше се. Усмихваше се. Прекарваше си добре. Той също беше много горд със себе си. И защо не? След като тя остана толкова дълго, сигурно е проявявала интерес, нали?

Когато Айана направи пауза, осъзнах, че от мен се очакваше да кажа нещо:

— Ъм, предполагам?

— О, да. Тя определено проявяваше интерес. Само че не към него. — Айана се засмя толкова високо, че смутено хвърлих поглед наоколо: — Трябваше да видиш изражението на лицето му, когато тя се върна в моята стая. Понякога почти изпитвам угризения за това. Почти. Провървя му повече с някакво друго момиче на следващата вечер, така че нещата се получиха за него. После пак потеглихме на път и той никога не погледна назад. Никога не поглежда. Не иска да се привързва към никого. Не иска никой да се привързва към него.

Вече дори не се опитвах да водя своята половина от разговора. Единият крак пред другия. Това беше всичко, което трябваше да правя. Бяхме стигнали до мочурището, така че Уистерия Холоу вече не беше много далече.

— Е, това е той. Но аз? Не знам. — Гласът на Айана продължаваше да звучи в тъмнината, внезапно по-потиснат. — Една такава нощ е забавна, но не е това, което искам наистина. Искам да се събуждам до една и съща жена всяка сутрин. Искам да мога да й кажа всичко. Искам честност и разбирателство. Искам да бъда замаяна от любов и да чувствам как тази любов расте все повече и повече всеки ден. Но може би е прекалено да искам това. Може би ти и Иуитси в края на краищата сте намерили правилния начин.

— Какво? — Възможно ли беше да е открила?

— Виждам те на онези празненства, Мира. Ти си като него. Ти също не търсиш обвързване. — Светлините на Уистерия Холоу се показаха през дърветата пред нас. Предишната й тъга се върна: — Ти оставаш хладнокръвна. Не губиш самообладание. И знаеш ли какво? Вероятно би трябвало да продължиш да правиш това — защото тогава няма да изгубиш и сърцето си.

Вперих поглед нагоре в небето, забелязвайки позицията на звездата на Ариниел.

— Благодаря — казах вцепенено. — Ще се опитам да запомня това.