Защото го заслужавам

Все едно вече не му беше достатъчно

Както Арън вече подозираше, в мезонета на баща му и доведената му майка на Източна 72-ра улица, на масичката във фоайето го очакваше мръснобял плик от „Харвард“, точно до китайската вазичка с бели рози. Арън остави умрелия от жажда Муки да изтича през хола до кухнята с каишката на врата си и взе плика със скована ръка. Серена стоеше до него в очакване, но му се искаше да го отвори сам. Ами ако не беше приет?

Серена свали палтото си и го метна на синия тапициран стол в ъгъла.

— Каквото и да стане, пак ще те обичам — каза тя без дъх.

Арън се взираше в плика и се ядосваше, че е така напрегнат. Обикновено беше доста зрял за тези неща.

— По дяволите — каза под носа си и разпечата плика. Разгъна мръснобелия лист хартия и прочете краткия абзац два пъти. После погледна към Серена. — О-ох.

Лицето й помръкна. Какво трябваше да понесе любимият й!

— О, скъпи, толкова съжалявам.

Арън й подаде листа и тя се взря неохотно.

Очите на Серена станаха огромни.

— Приет си! О, скъпи, ти си приет!

Зад тях Мъртъл — готвачката, сновеше нервно из хола с олигавения и задъхан Муки след нея. Светложълтата й униформа бе нацапана с нещо оранжево-червено и изглеждаше бясна.

— Мъртъл, Арън е приет в „Харвард“ — обяви гордо Серена. Тя прегърна силно приятеля си. — Не е ли прекрасно?

Мъртъл не се впечатли. Тя връчи кучешката каишка на Арън — на месестите й китки подрънкваха златни гривни и захабените й от труд ръце миришеха на чесън.

— По-добре вземи със себе си кучето, където отиваш — скара му се тя, преди да замине към кухнята с новите си маратонки „Найк“.

Серена и Арън се изхилиха съзаклятнически.

— Мисля, че това заслужава да го отпразнуваме, нали? — попита Арън, чието облекчение видимо го въодушеви.

Серена почеса елегантно прекрасния си, осеян с лунички нос.

— Знам къде пазят шампанското.

Блеър се качи с асансьора до мезонета на родителите си с изглед към Сентръл Парк на 72-ра улица. Когато вратите на асансьора се отвориха, тя веднага позна новото морскосиньо кашмирено палто на Серена, захвърлено небрежно във фоайето върху стол „Луи XVI“. Все още й беше трудно да свикне с идеята, че Серена се разхожда в къщата й дори когато нея я няма.

— Блеър? — гласът на Серена отекна от бившата стая за гости, която сега беше стаята на Арън. — Ела тук. Къде беше?

— Чакай малко — извика Блеър. Тя свали светлосиньото си палто с качулка и го окачи в гардероба. Никак не й се искаше да дава обяснения на Арън и Серена за новия си външен вид, докато двамата седяха по бельо, или нещо друго еднакво неприятно, но не виждаше как може да се измъкне. Ако ги игнорира, те скоро щяха да заблъскат по вратата й, да скачат нагоре-надолу в леглото й и да търсят вниманието й като двама незрели малоумници.

Миризмата на трева проникна в хола.

— Хей — извика тя, подавайки се през наполовина открехнатата врата.

— Хайде, влизай — каза несвързано Арън. След две чаши „Дом Периньон“ вече беше замаян. — Имаме купон.

Блеър отвори вратата. Стаята беше променена за Арън в различни гами на синьото, с модерни сиви метални капаци на прозорците вместо завеси и огромни плетени столове на пода. Изтъканата конопена рогозка върху дървения под бе обсипана с CD-та, компютърни игри, DVD-та, списания за музика и книги от библиотеката за ямайската култура „Раста“ и злините на месната индустрия. Серена и Арън седяха на разхвърляното легло стил Едуард с балдахин, пиеха шампанско от най-красивите чаши на майка й, по бельо — точно както се опасяваше. Всъщност Серена бе сложила една от прекалено големите зелени тениски на Арън на „Бронксдейл атлетикс“, а отдолу се подаваха белите й копринени гащички „Ла Перла“.

Е, поне беше хубаво бельо.

Блеър тъкмо щеше да попита какъв беше случаят, когато Серена извика:

— Арън е приет! Влязъл е в „Харвард“!

Блеър се взираше в тях със злоба. Достатъчно трудно беше да наблюдава Серена и прекрасното изобилие на руси и дълги коси — сега, когато нейната собствена коса лежеше в кошчето за боклук на 57-ма улица, но и самодоволната усмивка на Арън върху дразнещата я физиономия със сплъстена коса беше достатъчна причина, за да й се иска да се изповръща върху глупавия му килим.

— Дръпни си — предложи Арън. Той посочи към чашата с надпис „Харвард“ на бюрото. — Тази чаша е достатъчно чиста, ако искаш малко шампанско.

Серена размаха лист мръснобяла хартия.

— Чуй това. Уважаеми господин Роуз — прочете тя на глас, — получихме молбата Ви и имаме удоволствието да Ви уведомим, че сте приет в Харвардския университет в класа на…

Блеър беше отишла на фризьор, без да обядва, и вече й се гадеше от това боготворително ние-обичаме-Арън. Тя беше тази, която би трябвало да отвори своето писмо за предварително приемане, но след провала си на интервюто съветничката от „Констънс Билард“ й каза да не подава предварително документи. Да влезе в „Йейл“ за Блеър беше смисълът на живота й — освен брака й с Нейт Арчибалд и да живеят щастливо заедно в покритата с бръшлян тухлена къща, която вече си беше избрала — но сега трябваше да чака до април, за да разбере дали е приета заедно с всички останали слабоумници от нейния клас. Беше абсолютно нечестно.

— Извинявай, Блеър — Арън отпи от шампанското си. Той винаги внимаваше много да не засегне Блеър, но сега се чувстваше прекалено добре, за да му пука. — „Няма да се извинявам затова, че съм приет. Заслужил съм го.“

Все едно че огромното ново научно крило на библиотеката, което построи фирмата на баща му миналата година, нямаше нищо общо с това.

— Майната ти — отговори Блеър. — В случай че си забравил, в момента можех да имам новини от „Йейл“, ако не ме беше карал да пия гадна бира и да ям противна храна в оная мръсна мотелска стая вечерта преди интервюто ми.

Арън завъртя очи.

— Не съм ти казвал да целуваш интервюиращия.

Серена подсмръкна и Блеър я погледна.

— Съжалявам — Серена побърза да се извини. — Хайде, Блеър — Серена се опитваше да я успокои. — Ти си най-добрата ученичка в класа. Със сигурност ще влезеш. Само трябва да изчакаш до април, за да разбереш.

Блеър продължаваше да я гледа. Тя не искаше да чака до април. Тя искаше да знае сега.

Арън си запали още една цигара с трева и вдигна брадичката си към тавана, за да издуха няколко кръгчета. Вече забелязваше небрежното му високомерие, все едно че можеше да пие шампанско всеки ден до края на втория семестър и пак да влезе в „Харвард“. Мръсник такъв.

— Хей — прозя се той, — трябва да тръгвам за „Скарсдейл“ да тренирам с групата, но нека се видим после да отпразнуваме.

Серена се изправи в леглото и направи няколко скока, сякаш действително се нуждаеше от тях.

— Определено.

Блеър наблюдаваше прекрасната коса на Серена да се издига във въздуха над главата й и после да пада пищно на раменете й, докато Арън издухваше още цигарени кръгчета. Блеър вече не издържаше с тях в една стая.

— Имам домашни — намръщи се тя и докосна новата си прическа, като излизаше.

— О, Господи! — извика Серена и скочи от леглото на Арън. — Почакай, Блеър — косата ти!

Колко мило от нейна страна да забележи.

Блеър спря на вратата и сложи ръка на мястото, където тъмната й коса завършваше на тила.

— Харесва ми — каза тя извинително.

Серена я разглеждаше, все едно че беше една от онези гръцки мраморни статуи на изложбата в „Мет“.

— О, Господи! — повтори тя и се протегна да прибере косата на Блеър зад ухото. — Страхотна е! — възкликна прекалено ентусиазирано.

Блеър сбръчка мнително елегантния си нос. Наистина ли я харесваше Серена, или се преструваше? Както винаги, не се знаеше.

— Изглеждаш точно като Одри Хепбърн — Арън отбеляза от леглото.

Блеър знаеше, че той ще каже това, което й се искаше да чуе, за да не изглежда толкова самодоволен гадняр, че е влязъл в „Харвард“. Хрумна й да спомене за интервюто си в „Йейл“ с Оуен Уелс в четвъртък, но реши засега да си замълчи.

— Извинявайте — каза им тя студено, — имам работа.

Серена изпрати Блеър с поглед и после легна на леглото до Арън. Взе писмото от „Харвард“ и го сгъна, слагайки го внимателно в плика.

— Толкова се гордея с теб — промърмори, прегърна Арън и го целуна.

Когато Арън се отдръпна, Серена продължи да стои със затворени очи, облизвайки устните си, които имаха вкуса на трева от целувката му.

— Обичам те — каза неочаквано за самата себе си. Думите сякаш сами излязоха от устата й. Тя отвори очи замечтано.

Арън никога не беше казвал на едно момиче, че го обича и не възнамеряваше да го каже на Серена, поне не сега. Но денят бе толкова прекрасен и тя бе така красива с поруменели бузи и зачервени от целуването устни. Защо не? Напомняше му края на една от неговите тайни и мръсни фантазии, в които той и някоя страшно секси мадама се устремяваха с грохот към залеза на умопомрачителен „Харли“.

— И аз те обичам — отговори той и я целуна отново.