Защото го заслужавам

Едно много различно домашно

— Кажи тогава какво искаш да заснемеш първо? — попита Даниел Хъмфри своята най-добра приятелка и гадже отпреди шест седмици Ванеса Ейбрамс. Дан посещаваше обновеното мъжко училище „Ривърсайд Преп“ в Горен Уест Сайд, Ванеса ходеше в „Констънс Билард“, но имаха разрешение да си помагат по специален проект на горните курсове, наречен Да създаваш поезия. Ванеса, обещаващ филмов режисьор, щеше да снима Дан, обещаващ поет и специална звезда във филмите на Ванеса, как пише и редактира своите стихотворения.

Не точно разбиващ сценарий, но Дан беше толкова сладък в занемарения си, размъкнат и обзет от мизантропия артистичен образ, че на хората може би щеше да им се прииска да го видят.

— Просто седни на бюрото и напиши нещо в черната тетрадка, както правиш обикновено — заповяда Ванеса, която гледаше в обектива на дигиталната видеокамера и проверяваше светлината. — Може ли да разчистиш малко бюрото си от тия боклуци?

Дан омете с ръка бюрото и запрати по кафявия килим на пода химикалки, кламери, хартийки, ластици, книги, празни кутийки „Кемъл“ без филтър, кибрити и празни кутийки от кока-кола. Снимаха в стаята на Дан, защото обикновено това бе работното му място. Освен това, вървеше се само направо през парка от „Констънс Билард“ на Източна 93-та улица между Пета и „Мадисън“ до апартамента на Дан на Западна 99-та улица и „Уест Енд авеню“.

— Може би трябва също да си свалиш ризата — предложи Ванеса. Да създаваш поезия щеше да бъде филм за артистичния процес, щеше да покаже, че това, което остава ненаписано е също толкова важно, както и написаното. Щеше да има много кадри с Дан, който мачка листове и ги захвърля ядосано в другия край на стаята. Ванеса искаше да покаже, че писането — или творчеството като цяло — не беше просто умствен процес: беше също и физически процес. Освен това Дан имаше тези страхотни мускули на гърба, които тя нямаше търпение да заснеме във филма.

Дан се изправи и свали черната тениска, захвърляйки я върху неоправеното легло, където Маркс, старата дебела котка на семейство Хъмфри, лежеше заспала по гръб като лъскав плажен кит. Апартаментът, който Дан споделяше с баща си Руфъс, издател на недотам известни бийтпоети и с малката си сестра Джени, беше разхвърлян, разпадащ се на части и напълно покрит с котешки косми и сплъстен прахоляк. Беше огромен, светъл апартамент с високи тавани, но не беше ремонтиран от двадесет години и ронещите се стени плачеха за боядисване. Дан, баща му и сестра му рядко изхвърляха нещо, така че по изтърбушените мебели и по одраскания дървен под бяха разпръснати стари вестници и списания, книги, полупълни стекове с карти, използвани батерии и неподострени моливи. Беше едно от онези места, където си сипваш кафе и вече имаш косъм в него, а това бе постоянен проблем за пристрастения към кофеина Дан.

— Искаш ли да се обърна с лице към камерата? — попита той, седейки на захабения дървен стол, завъртайки се към Ванеса. — Бих могъл да държа тетрадката в скута си и да пиша така — показа той.

Ванеса коленичи и присви очи в обектива на камерата. Носеше сивата си плисирана униформа на „Констънс Билард“ с черни чорапи и кафявият дебел килим драскаше коленете й.

— Да, така е добре — промърмори тя. Ох, само виж колко бели и гладки бяха гърдите на Дан! Тя можеше да различи всяко ребро и тази прекрасна линия от нежен тъмнорус мъх между корема и пъпа! Пропълзя напред на колене, опитвайки се да се доближи максимално, без да нарушава образа.

Дан захапа края на химикалката, усмихна се на себе си и после написа:

Може би бе най-недодяланото нещо, което някога беше писал, но в края на краищата нямаше да го публикува в „Най-доброто“, или в нещо подобно.

Ванеса се премести напред още малко. Искаше да хване в кадър белите сексапилни кокалчета на ръката на Дан, докато пишеше.

— Какво пишеш? — Тя натисна бутона на камерата за записване на звука.

Дан я погледна, хилейки се с блестящите си златистокафяви очи зад рошавия бретон.

— Не е поема. Просто малка история за теб.

Ванеса почувства пролазваща топлина по тялото си.

— Прочети го на висок глас.

Дан почеса брадичката си смутено и прочисти гърлото си.

— Окей. Косата й бе късо подстригана… — започна да чете написаното.

Ванеса се изчерви, докато слушаше и изпусна камерата на земята. Стигна на колене до мястото, където седеше Дан, отмести тетрадката му и положи глава в скута му.

— Знаеш ли, че винаги говорим за секс, но никога не сме го правили? — прошепна тя, устните й докосваха грубия плат на войнишко зелените му панталони. — Защо не го направим точно сега?

Под брадичката си Ванеса усети бедрото на Дан да се стяга. „Сега?“ Той сведе поглед и проследи с пръст дъгата на ухото й. Имаше четири пиърсинга на всяко ухо и нито една обица. Пое дълбоко въздух. Винаги бе отлагал секса за някой романтичен момент, когато щеше да бъде уместно. Може би този момент бе точно сега, спонтанно. По ирония на съдбата точно след час той щеше да бъде обратно в „Ривърсайд Преп“ в класа по латински и да слуша д-р Уърд, четящ Овидий с пресилен и недодялан латински акцент.

Секс по време на голямото междучасие — най-новата придобивка за пролетната автобиография.

— Окей — съгласи се Дан. — Нека го направим.