Защото го заслужавам

Н купува евтина чанта

Във вторник след училище Нейт се шляеше в Сентръл Парк и проверяваше дилърите в „Шийп Мелоу“. Беше изкарал цели двадесет и четири часа без да пуши и вместо да се чувства жизнен и бодър, той беше отегчен от трезвия си мозък. Часовете в училище изглеждаха два пъти по-дълги и дори тъпите шеги на Джереми Скот Томпкинсън не можеха да го разсмеят.

Късното следобедно слънце лежеше ниско в небето, огрявайки в златисто замръзналата кафява трева на ливадата. Двама здрави мъжаги с черни тениски с надпис „Персонал“ на гърба играеха футбол. Слаба възрастна жена с червен костюм на Шанел и огромен шал от лисица разхождаше кучето си. Както обикновено, дилърите бяха насядали по пейките около ливадата, слушаха „WFAN“ на дискмените си или четяха „Дейли нюз“. Нейт забеляза познато лице с рижава коса, светлосив екип за бягане „Пума“ с подхождащи му сиво-бели маратонки „Пума“ и черна мъхеста шапка „Кангол“.

— Здравей, Мичел! — извика радостно Нейт. По дяволите, радваше се да го види. Мичел вдигна ръка за поздрав, когато Нейт го наближи. — Човече, мислех, че си в Амстердам.

Мичел поклати бавно глава.

— Не още.

— Търсех те. За малко да купя от ония боклуци. Имаш, нали? — попита Нейт.

Мичел кимна и се изправи. Тръгнаха заедно по пътеката като двама приятели, които се разхождат в парка. Нейт извади сгъната стодоларова банкнота от джоба на палтото си и я приготви в ръка, готов да я подаде на Мичел в замяна на стоката.

— Имам нова пратка от Перу — каза Минел, извади найлоново пликче от джоба си и го подаде дискретно на Нейт.

Ако случайно си там и ги гледаш в парка, ще си помислиш, че си поделят закуската или нещо от този род. Имам предвид, ако си абсолютен глупак.

— Благодаря, човече — Нейт му подаде банкнотата и пъхна пликчето в джоба си. Въздъхна с облекчение. Жалко, че нямаше в него листа за цигари, иначе щеше да си направи една голяма точно там и точно в този момент. — Значи — Нейт се опитваше да говори с Мичел от вежливост, преди да си тръгне. — Местиш ли се все пак в Амстердам, или какво?

Мичел спря на едно място и разкопча якето си.

— Не, принуден съм да остана тук още малко. — Той повдигна сивата си термична тениска и оголи слабите си луничави гърди. По гърдите му имаше залепени кабели.

Нейт беше гледал достатъчно пъти „Закон и ред“, за да знае какво означава това. Мрачният сценарий се затваряше около него и той отстъпи назад. Притъмня му пред очите или беше лош сън?

Мичел смъкна надолу тениската и закопча якето си. Той пристъпи към Нейт, все едно се страхуваше да не му избяга.

— Извинявай, малкия, но ме хванаха. Сега работя за тях — той завъртя глава към пейките зад него. — Всички тези боклуци на пейката са ченгета, окей, така че не се опитвай да бягаш. Ще изчакаме двамата тук, докато им дам сигнал и после един от тях ще дойде да те съпроводи до Районното на Амстердам. Амстердам — каква ирония на съдбата, нали?

Нейт беше сигурен, че Мичел се опитваше да го развесели, за да не се чувства толкова гадно, че го окошарва.

— Окей — каза Нейт сковано. Как се случи това? Никога досега не го бяха мамили и се чувстваше гадно. Хвърли пликчето с материала на земята и го изрита. — По дяволите — изпсува през зъби.

Мичел вдигна пликчето и сложи ръка на рамото му. После вдигна нагоре другата си ръка и махна на полицаите към пейките. Двама от тях се изправиха и се забързаха към него. Не приличаха изобщо на полицаи. Единият носеше черни дънки „Клуб Монако“, а другият имаше глупава червена шапка помпон. Показаха на Нейт значките си.

— Няма да ти слагаме белезници — обясни „Клуб Монако“. — Непълнолетен си, нали?

Нейт кимна тъжно, избягвайки погледа на ченгето. Щеше да навърши осемнадесет през април.

— Като стигнем в Районното, ще се обадиш на вашите.

Сигурен съм, че ще бъдат разчувствани — помисли Нейт горчиво.

От другата страна на ливадата двамата мъжаги, играещи футбол, и възрастната жена с пухкавия бял пудел се бяха събрали заедно. Наблюдаваха арестуването на Нейт, все едно беше първа серия на някое ново обещаващо риалити шоу.

— Ще те пуснем след няколко часа — каза ченгето с червената шапка, докато записваше нещо в бележника си. Нейт забеляза златните обици на полицая и осъзна, че беше жена, въпреки широките й рамене и дебели пръсти. — Ще те глобят и сигурно ще те изпратят на рехабилитация.

Все още усещаше ръката на Мичел на рамото си, като морална подкрепа.

— Имаш късмет — добави той.

Нейт стоеше с наведена глава и се надяваше, не никой няма да го разпознае. Хич не се чувстваше късметлия.